Език и литература. Лингвистика и семиотика

  След средата на 18ти век, литературата се разбира повече като организация и като проблеми на познанието(гносеологията)– свързани с характерната езикова организация. Най-общо може да се каже, че има две диаметрално-противоположни умения за значението на езика в литературата. Първото най-активно гласено от Чикагската школа през 30те години на 20ти век, които поддържат виждането на Аристотел за ролята на езика, нарича ги още неоаристотелианизъм, Арисотел пише, че езика е само един от съставките на трагедията и далече не е най-важната.

   Елдер Олсън (представител на Чикагската школа): „думите са най-маловажни, те са украшение, подобно на ритъма в поезията и маските в драмата, думите се управляват от другите компоненти на творбата като мисъл и характер” – Противоположното гледище акцентира върху важността на езика, именно лингвистичните решения в изказа на творбата определят абстрактната структура и значенията. По същия начин „Новата критика” заявява, че съдържанието става  достъпно само чрез формата-езика.

  Дейвид Лодж; „езика упражнява контрол, защото именно той е актуализацията на повърхностната структура”. Обикновено езика на литературата се долавя като „чужд език”. Той има характера на отклонение от книжовната норма- Барт. Не случайно  художествената литература се е пишела на чужд език- латински в Европа., а в Източна Европа на старобългарски език(след 14ти век не е бил говорим дори в България). Това ползване на различен език създава усещането за друга реалност изградена от естетическа рамка.

   Основната разлика между думата в художествената литература и същата дума извън литературата е, че в литературата думата може да се ползва като абревиатура- според Бахтин. Носи в себе си следите на предишните литературни потреби, докато в практическата реч търси еднозначност. В литературата се активизира многозначността на думата- нейното естествено качество в националните езици.

  Ролан Барт- онагледява двете основни виждания за езика и стила в литературата с две метафори :

*В първата стои виждането, че езика е само одеяние (дреха) на мисълта (както е у Аристотел) на това отговаря метафората за плод с костилка- вярата, че има някаква мисъл, обгърната от език.

*Във второто разбиране стои усещането, че има необменна връзка между езика и мисълта, че мисълта(значенията) не са положени някъде отвъд метафоричния образ на езиковия стил -за Барт е луковица, където всеки пласт е последван от друг пласт, но няма център.

   През 18ти век е обявено, че политическият език е различен, има връзка с другите социални стилове, в този смисъл е един социален стил, но е различен от останалите. Много е различни са определенията за тази различност.  В „Теория на литературата”- Тери Игълтън- стига до извода, че литературата е непрагматичен словесен изказ. Именно неговата употреба и контекста, в който е поставен решава принадлежността на този език към литературата.

   Семантичната функция на знака дава възможност  да се открият в литературния език доминанти, които не са толкова характерни извън него. Пръв Карл Бюлер(1934г) определя три семантични функции на знака:
1) Символична, тя възниква от връзките между знака и нещата ( отношението знак/обект)

2– Симптоматична- изявява зависимостта от подателя на съобщението, от неговото вътреяно състояние.

3) Сигнална- насочена е към слушателя и насочва неговата нагласа.

  Роман Якобсон – Доразвива тези идеи на Бюлер в своята „Лингвистика и поетика”. Според него има 6 функции, ориентирани около комуникативния акт.
1) Референциална- ( у Бюлер е символична)- ориентирана е към контекста на съобщението.
2)Експресивна- насочена към Адресанта (у Бюлер симптоматична) това са междуметията.
3)Конотивна- насочена е към адресата, отговаря на сигналната функция у Бюлер( пример: всички императивни форми: „Я внимавай!”).
4)Фатическа- насочена е към посредникът, материалния носител на съобщението, защото това е възможността да се поддържа някаква функция- „Ало-ало”- нищо не казваме, но поддържаме фатическа функция.
5)Металингвистична – насочена е към кода на съобщението. Всички разговори, в които има уточняване на смисъла
6)Поетическа- насочена е към самия текст. Тя е автореференциална- текста насочва към самия себе си, привлича вниманието върху себе си, в известен смисъл  това е осъществяване на естетическата функция, комуникацията заради самата наличност на литература и самото произведение.

   Чикагската школа е название на група американски литературоведи, преподаватели в Чикагския университет и специалисти в областта най-вече на английската литература, които стигат до обща платформа през 30-те години на ХХ век и макар да имат последователи до наши дни, запазват теоретичната си сила на практика до 50-те на ХХ век.

Чикагската школа е наричана още неоаристотелианизъм - заради силното ударение на аристотеловите концепции за сюжет, образ и жанр. Развива се отчасти като реакция на Новата критика.

   Като ключова фигура на Чикагската школа се сочи Роналд Крейн. Негови съмишленици са още Елдър Олсън, Норман Маклийн и Бърнард Уайнбърг.

 След това първо поколение „чикагски литературоведи“ на сцената излизат Уейн Буут (преподавал в Чикагския университет между 1947 и 1950 г., а след това отново от 1962 г. до смъртта си през 2005 г.), Ричард Левин, Шелдън Сакс, Робърт Марш, Артър Хайзерман и Ралф Рейдър. Буут се отказва от постаристотелиянската ригидност на теорията за жанра и измества фокуса на теоретичния интерес на Чикагската школа от поетиката върху реториката.

  Третото поколение на Чикагската школа включва Майкъл Бордман, Барбара Фоли, Уолтър Дейвис, Дороти Хейл, Елизабет Лангланд, Джеймс Фелан, Питър Рабиновиц, Дейвид Рихтър и Хари Шоу.

Сред най-значимите трудове на Чикагската школа са Critics and Criticism (Литературоведи и литературна наука) (1952) по редакцията на Крейн, The Languages of Criticism and the Structure of Poetry (Езиците на литературознанието и структурата на поезията) (1953) на Крейн и The Rhetoric of Fiction (Реторика на художествената проза) (1983) на Буут.