Познание за литературата съществува още от Античността, но
литературната наука в своите три основни дяла се оформя след средата на XVIII
в. (на практика през XIX в.). Тези три основни дяла са: (1) литературна
теория, (2) литературна история, (3) литературна
критика. Самите литературни творби също носят в себе си следите на осъзнато
отношение към проблема какво е литературата. В този смисъл
"литературознание" обхваща и науката, и самите творби, в които могат
да се открият познания за литературата.
Рене Уелек в "Концепции за
критицизма" дели литературната наука на няколко големи периода:
(1) класически: до средата на XVI в., ~ 1550 г.;
(2) неокласически: до средата на XVIII в., ~ от 1550 до 1750 г.;
(3) романтически период: ~ от 1750 до 1830 г., когато се случват най-важните неща;
(4) ново (съвременно) литературознание: след 1830 г.
(1) класически: до средата на XVI в., ~ 1550 г.;
(2) неокласически: до средата на XVIII в., ~ от 1550 до 1750 г.;
(3) романтически период: ~ от 1750 до 1830 г., когато се случват най-важните неща;
(4) ново (съвременно) литературознание: след 1830 г.
Уелек е представител на т.нар. "нова критика", която се
развива през 30-те години в Англия и Италия. Той е една от най-влиятелните
фигури в литературознанието. Уелек отбелязва, че са минали близо 2000 години
(от Аристотел до Романтизма), без да се промени концепцията за
литературата.
Четирима автори отговарят на основните въпроси какво е литература:
* Аристотел, "Реторика"
* Хораций, "За поетическото изкуство"
* Квинтилиан, "Реторика"
* Лонгин, "За възвишеното"
Какво е отношението между литературната наука и самия й предмет, т.е. развитието на самата литература предизвиква ли развитието на литературната наука, е много трудно да се отговори. Има две противоположни становища за отношението между развитието на литературата и развитието на литературното познание. Според едното те нямат връзка помежду си, автономни са. Самият Рене Уелек споделя този възглед: "Литературната наука е само един клон от развитието на идеите за света." Другото виждане е, че развитието на литературата понякога пряко въздейства върху потребността от развитие на концепциите за литературата в самата наука. Има два решителни примера:
Четирима автори отговарят на основните въпроси какво е литература:
* Аристотел, "Реторика"
* Хораций, "За поетическото изкуство"
* Квинтилиан, "Реторика"
* Лонгин, "За възвишеното"
Какво е отношението между литературната наука и самия й предмет, т.е. развитието на самата литература предизвиква ли развитието на литературната наука, е много трудно да се отговори. Има две противоположни становища за отношението между развитието на литературата и развитието на литературното познание. Според едното те нямат връзка помежду си, автономни са. Самият Рене Уелек споделя този възглед: "Литературната наука е само един клон от развитието на идеите за света." Другото виждане е, че развитието на литературата понякога пряко въздейства върху потребността от развитие на концепциите за литературата в самата наука. Има два решителни примера:
* френски модернизъм – много сложно явление,
което изисква адекватен сложен прочит
* руски авангардизъм от началото на века и
възникването на руската формална школа в литературознанието (руски формализъм);
руският авангардизъм и до днес е с голяма стойност и значение, облъчил
изключително продуктивно ХХ в.
Какво е отношението между литературната наука и другите науки? То
най-често минава пречупено през философията, в която се съсредоточава
светогледът на времето. Някои методи показват и другата пряка връзка.
§. Основни методи в литературната наука
Има три основни метода, които се споделят и с другите науки:
(1) индуктивен, (2)дедуктивен, (3) традуктивен –
от фр. "превеждам".
1. Индуктивен (емпиричен) метод
Този метод е създаден от Франсис Бейкън. Откриваме го
в книгата му "Нов органон", която е част от неговия по-голям труд
"Великото възстановяване на науките". Бейкън (кр. XVI в. – нач. XVII
в.) е съвременник на Шекспир; двамата умират приблизително по едно и също време
(1623 г.). Шекспировият въпрос най-често опира до фигурата на Бейкън. Един неук
провинциален актьор не би могъл да напише такава блестяща поезия.
Привържениците на тезата, че Шекспир е Бейкън, са най-много, тъй като Бейкън е
най-ерудираната личност на своето време, с най-блестящ, перфектен стил. Той е
бил лорд канцлер на Англия (елизабетинско време). Лежал е в Тауър за
злоупотреба с пари, което никак не се връзва с факта, че той е създател на
най-блестящите есета за морала. По всяка вероятност неговите политически
врагове успяват да намерят начин да го отстранят от политическата сцена.
Фр. Бейкън преобръща на практика целия свят, защото той обосновава един абсолютно нов познавателен механизъм спрямо света – т.нар. индуктивен метод. Индуктивният метод се противопоставя на познатите подходи в логиката и рационализма. До този момент критерият за научност е била логиката. Перфектната логика на Платон (спекулативното мислене) може да ни заведе до където си пожелае. Експериментът и принципът на верификацията (проверката на експеримента) стават нов критерий за обективност и научност. Това е ново отваряне към света, към обективното в него, като неизчерпаеми, продуктивни възможности както за въпроси, така и за отговори. Специално за верификацията, правилото е: "Един опит се счита за валиден в резултата си, когато този резултат се повтори три пъти." (това правило е въведено от Бейкън)
Бейкън прави своя "Нов органон" по един много особен начин: както фрагментът е много важен за романтизма в Европа като едно разчупване на нормите, така и "новият органон" е под формата на фрагменти, в които Бейкън обяснява индуктивния метод; защото "не трябва да бъде изчерпан замисълът на изложението, трябва да има възможност, свобода, за да се развива една наука." Ученият според Бейкън трябва да бъде не като паяка, който извежда цялото знание от себе си (такива са философите с техния дедуктивен подход); не трябва да бъде и като мравката, която само трупа зърна, а те си остават същите, непроменени (както при обикновения емпиризъм, в който само се събират данни); ученият трябва да бъде като пчелата: едновременно да събира прашец и да го преработва, прашецът да минава през нея. По всички закони на аеродинамиката пчелата не може да лети, тъй като крилцата й са твърде малки, за да издържат тялото. Но тя не знае и затова лети.
Методът на Бейкън се обосновава и с т.нар. идоли (заблудите), които деформират обективното знание за света. Ако човек разчита само на своята логика, вътрешните си познавателни възможности, вероятността да сгреши е много голяма.
Фр. Бейкън преобръща на практика целия свят, защото той обосновава един абсолютно нов познавателен механизъм спрямо света – т.нар. индуктивен метод. Индуктивният метод се противопоставя на познатите подходи в логиката и рационализма. До този момент критерият за научност е била логиката. Перфектната логика на Платон (спекулативното мислене) може да ни заведе до където си пожелае. Експериментът и принципът на верификацията (проверката на експеримента) стават нов критерий за обективност и научност. Това е ново отваряне към света, към обективното в него, като неизчерпаеми, продуктивни възможности както за въпроси, така и за отговори. Специално за верификацията, правилото е: "Един опит се счита за валиден в резултата си, когато този резултат се повтори три пъти." (това правило е въведено от Бейкън)
Бейкън прави своя "Нов органон" по един много особен начин: както фрагментът е много важен за романтизма в Европа като едно разчупване на нормите, така и "новият органон" е под формата на фрагменти, в които Бейкън обяснява индуктивния метод; защото "не трябва да бъде изчерпан замисълът на изложението, трябва да има възможност, свобода, за да се развива една наука." Ученият според Бейкън трябва да бъде не като паяка, който извежда цялото знание от себе си (такива са философите с техния дедуктивен подход); не трябва да бъде и като мравката, която само трупа зърна, а те си остават същите, непроменени (както при обикновения емпиризъм, в който само се събират данни); ученият трябва да бъде като пчелата: едновременно да събира прашец и да го преработва, прашецът да минава през нея. По всички закони на аеродинамиката пчелата не може да лети, тъй като крилцата й са твърде малки, за да издържат тялото. Но тя не знае и затова лети.
Методът на Бейкън се обосновава и с т.нар. идоли (заблудите), които деформират обективното знание за света. Ако човек разчита само на своята логика, вътрешните си познавателни възможности, вероятността да сгреши е много голяма.
* идол на пещерата: свързан с известния
митологичен образ от "Държавата" на Платон; всичко, което научаваме,
ние го получаваме през пещерата на нашия личен опит
* идол на площада: като такъв се възприема
езикът; това, че езиковата формула, клишетата могат да навредят на адекватното
и директно разбиране на света (Ролан Барт го нарича "фашизъм на
езика"); езикът и мисълта са свързани и по един особен начин езикът
манипулира нашето мислене
* идол на театъра: суеверията, ритуалите,
обичаите, закостенелите практики на ежедневието, които също деформират мисълта
ни Оказва се, че на мисълта не може да се разчита, но и към емпирията (опита)
трябва много внимателно да се подхожда. Какво е индукцията? – От
непосредственото наблюдение на реалните факти, през поредица внимателни,
нарастващи по степен на обобщителност заключения, да се стигне до закона. Фр.
Бейкън в един от фрагментите си казва: "Куцащият, който върви по верния
път, ще стигне по-бързо, отколкото здравият, който се лута в много
посоки."
Индуктивният път се отличава с внимателна поредица, в която от реалното се върви към идеалното. Бейкън въвежда т.нар. средни закони. Независимо дали изучаваме атома, или космоса, изводите след това трябва да се сведат до нивото на човешката природа, до употребата в човешкия живот. Идеите на Бейкън стават основа за пръв път в цивилизацията ни да може да се работи в колектив. Това дава страхотен тласък на знанието.
Благодарение на индуктивния метод, който въвежда и обосновава Бейкън, следва страхотен бум на точните и природни науки и дисциплини. Всички големи открития от XIX в. имат в основата си индуктивния метод. Как рефлектира това върху литературната наука, пряко и косвено? През XIX в. за пръв път на литературната наука й се налага да обосновава своята научност. Онова, което е изглеждало естествено и логично, вече трябва да бъде формулирано в друга научна парадигма, в съперничество с природонаучните дисциплини.
Родовото деление в литературата е свързано с теорията за деление на родовете и видовете по Дарвин. Трябва много ясно да се каже какво е литература, кое е предмет на литературната наука? Има разлика между обект (литературата) и предмет (специфичният проблем или начинът, по който се вижда в една научна дисциплина нейният обект). Всяка промяна на обекта води до промяна на метода на изследване, и обратното: щом има променен метод на изследване, предметът също е променен. Обектът в случая остава същият – литературата. И до ден-днешен литературоведите не могат да се разберат кой е предметът на литературната наука.
Литературознанието през цялото време, както и самата литературна история, по принципа на махалото върви към едни оттласквания и борби, които обаче в крайна сметка съживяват познанието. Приема се като една умерена концепция за това какво е предметът на литературната наука едно предложение на Майер Абрамс от 1953 г. Абрамс приема, че предмет на литературната наука, това е авторът, творбата, читателят и художествения свят. Приема се, че докато не се изпълни целият този предмет на изследване, не са изчерпани задачите и възможностите на литературната наука. Но на практика всяка литературоведска школа се характеризира с редукционизъм, т.е. свиване на предмета, отказ от някои от частите, за сметка на други.
Феноменологията (Ингарден, Кете Хамбургер) се отказва от света, защото в литературната творба е чистата интенция. Това е малко прекалено. Феноменологията се интересува от възприемането, т.е. от творбата, която живее в нечие съзнание.
Психобиографичният подход (Сент Бьоф) акцентира върху категорията автор, всичко е подчинено на тази категория.
Структуралистите (Р. Барт) се интересуват от самата творба. Тук са и руските формалисти, за които изкуството е техника и похват.
От читателя се интересуват рецептивистите (1969 г., Яус, рецептивистика). "Литература изобщо не съществува.", казва Яус. Литературата се конструира в читателския хоризонт на очакването.
Цялото литературознание може да се сложи тук. Антропологията и културологията се интересуват от света.
Индуктивният метод, който въвежда Фр. Бейкън, който подтиква към страхотен напредък положителните науки, води до потребността да кажем какво разбираме под "литература". За Роман Якобсон това е категорията "литература". Литературната теория се занимава предимно с това да обясни какво е литература: да заяви предмета, методите. Бейкън умира от сериозна настинка при опитите си за замразяване на пиле (първите подобни опити в света).
Индуктивният път се отличава с внимателна поредица, в която от реалното се върви към идеалното. Бейкън въвежда т.нар. средни закони. Независимо дали изучаваме атома, или космоса, изводите след това трябва да се сведат до нивото на човешката природа, до употребата в човешкия живот. Идеите на Бейкън стават основа за пръв път в цивилизацията ни да може да се работи в колектив. Това дава страхотен тласък на знанието.
Благодарение на индуктивния метод, който въвежда и обосновава Бейкън, следва страхотен бум на точните и природни науки и дисциплини. Всички големи открития от XIX в. имат в основата си индуктивния метод. Как рефлектира това върху литературната наука, пряко и косвено? През XIX в. за пръв път на литературната наука й се налага да обосновава своята научност. Онова, което е изглеждало естествено и логично, вече трябва да бъде формулирано в друга научна парадигма, в съперничество с природонаучните дисциплини.
Родовото деление в литературата е свързано с теорията за деление на родовете и видовете по Дарвин. Трябва много ясно да се каже какво е литература, кое е предмет на литературната наука? Има разлика между обект (литературата) и предмет (специфичният проблем или начинът, по който се вижда в една научна дисциплина нейният обект). Всяка промяна на обекта води до промяна на метода на изследване, и обратното: щом има променен метод на изследване, предметът също е променен. Обектът в случая остава същият – литературата. И до ден-днешен литературоведите не могат да се разберат кой е предметът на литературната наука.
Литературознанието през цялото време, както и самата литературна история, по принципа на махалото върви към едни оттласквания и борби, които обаче в крайна сметка съживяват познанието. Приема се като една умерена концепция за това какво е предметът на литературната наука едно предложение на Майер Абрамс от 1953 г. Абрамс приема, че предмет на литературната наука, това е авторът, творбата, читателят и художествения свят. Приема се, че докато не се изпълни целият този предмет на изследване, не са изчерпани задачите и възможностите на литературната наука. Но на практика всяка литературоведска школа се характеризира с редукционизъм, т.е. свиване на предмета, отказ от някои от частите, за сметка на други.
Феноменологията (Ингарден, Кете Хамбургер) се отказва от света, защото в литературната творба е чистата интенция. Това е малко прекалено. Феноменологията се интересува от възприемането, т.е. от творбата, която живее в нечие съзнание.
Психобиографичният подход (Сент Бьоф) акцентира върху категорията автор, всичко е подчинено на тази категория.
Структуралистите (Р. Барт) се интересуват от самата творба. Тук са и руските формалисти, за които изкуството е техника и похват.
От читателя се интересуват рецептивистите (1969 г., Яус, рецептивистика). "Литература изобщо не съществува.", казва Яус. Литературата се конструира в читателския хоризонт на очакването.
Цялото литературознание може да се сложи тук. Антропологията и културологията се интересуват от света.
Индуктивният метод, който въвежда Фр. Бейкън, който подтиква към страхотен напредък положителните науки, води до потребността да кажем какво разбираме под "литература". За Роман Якобсон това е категорията "литература". Литературната теория се занимава предимно с това да обясни какво е литература: да заяви предмета, методите. Бейкън умира от сериозна настинка при опитите си за замразяване на пиле (първите подобни опити в света).
2. Дедуктивен метод
При този метод се изхожда от една начална хипотеза. Логически тя
се разгръща, стига се до необходимите заключения и евентуално тогава се проверява
в опита. Този дедуктивен метод е свързан с едно от най-влиятелните имена във
философската мисъл и западна Европа: Рене Декарт ("Мисля,
следователно съществувам."); през мисълта, логиката (математиката) може да
се стигне до конструирането на света.
Еркюл Поаро, героят на Агата Кристи, никога няма да тръгне да си търси копчетата за ръкавели. Той сяда в креслото, замисля се дълбоко, прави хипотеза къде са, отива и просто си ги взима. Логическото мислене е свързано с вид познавателен ребус. Индуктивният метод обаче е предпочитан от литературната история (дял на литературознанието) като цяло, която винаги трябва да има съзнание за конкретното, неповторимото, сетивното в литературната творба; как тя е разположена в своето време и пространство, как живее там, нейната конкретност. Винаги трябва да има по-голяма връзка с наблюдението, от което тръгва изложението.
Литературната теория обича дедуктивния метод. Основното обвинение тук е, че си прави собствен, идеален свят, който няма никакво отношение към литературата. Литературната теория работи с абстракцията, защото тя не се интересува от конкретното, а от правилото.
Еркюл Поаро, героят на Агата Кристи, никога няма да тръгне да си търси копчетата за ръкавели. Той сяда в креслото, замисля се дълбоко, прави хипотеза къде са, отива и просто си ги взима. Логическото мислене е свързано с вид познавателен ребус. Индуктивният метод обаче е предпочитан от литературната история (дял на литературознанието) като цяло, която винаги трябва да има съзнание за конкретното, неповторимото, сетивното в литературната творба; как тя е разположена в своето време и пространство, как живее там, нейната конкретност. Винаги трябва да има по-голяма връзка с наблюдението, от което тръгва изложението.
Литературната теория обича дедуктивния метод. Основното обвинение тук е, че си прави собствен, идеален свят, който няма никакво отношение към литературата. Литературната теория работи с абстракцията, защото тя не се интересува от конкретното, а от правилото.
3. Традуктивен метод
Индуктивният и дедуктивният методи са философски и работят
навсякъде, не само в литературата. Традуктивният метод е заемане на
частнонаучни методологии, които се използват, без особено да се променят, в
литературознанието (т.е. тук не се включва философското). Най-често връзката е
с лингвистиката (структуралистите изцяло работят с лингвистиката),
антропологията (Клод Леви-Строс), гражданската история, психоанализата и др.
Проблемът е, че тези частнонаучни методи обслужват други задачи, свързани с
конкретните науки.
Традуктивният методи са въведени най-мощно в литературната критика с цел да бъдат освежени интерпретативните подходи, които упражнява тя. Литературната критика, освен че оценява, тя интерпретира и конкретните смисли/значения. Тези подходи могат да се ползват и в литературната история, и в литературната теория. Във връзка с това Ролан Барт има една много хубава статия, преведена и на български език: "Двете критики", в: сб. "Въображението на знака". Там Барт полемизира с т.нар. академично литературознание. Какво се случва във Франция?
Литературните историци отказват да приемат методологическата основа на марксизма, структурализма, фройдизма под претекст, че те са идеологии. Традуктивните методи носят в себе си някаква идеология в широкия смисъл на думата, т.е. предварително постулирано знание за нещата. По тази причина академичното литературознание е много консервативно спрямо подобни идеологии в науката. Какъв е отговорът на Ролан Барт?
Ролан Барт казва: "Академичното литературознание също има своя идеология и тази идеология се нарича позитивизъм." Позитивизъм, това е вярата в причинно-следствените връзки, във външната мотивираност на творбата спрямо някакви сили, които я предхождат. Също така и вярата в очевидната истина, която стои зад фактите. С други думи позитивизмът на академичното литературознание (литературна история) също има своята идеология, своята предпоставеност.
Още в края на XIX в. Ницше разколебава доверието в абсолютната истина. Той казва: "Има факти, няма доказателства." Това означава, че истината може да бъде само интерпретирана. Има само факти, а няма доказателства, защото фактите не могат да бъдат логически доказвани, те са наличност. От тук и едно огромно неравновесие в разбирането за истината не само в литературната наука, а за света изобщо.
Традуктивният методи са въведени най-мощно в литературната критика с цел да бъдат освежени интерпретативните подходи, които упражнява тя. Литературната критика, освен че оценява, тя интерпретира и конкретните смисли/значения. Тези подходи могат да се ползват и в литературната история, и в литературната теория. Във връзка с това Ролан Барт има една много хубава статия, преведена и на български език: "Двете критики", в: сб. "Въображението на знака". Там Барт полемизира с т.нар. академично литературознание. Какво се случва във Франция?
Литературните историци отказват да приемат методологическата основа на марксизма, структурализма, фройдизма под претекст, че те са идеологии. Традуктивните методи носят в себе си някаква идеология в широкия смисъл на думата, т.е. предварително постулирано знание за нещата. По тази причина академичното литературознание е много консервативно спрямо подобни идеологии в науката. Какъв е отговорът на Ролан Барт?
Ролан Барт казва: "Академичното литературознание също има своя идеология и тази идеология се нарича позитивизъм." Позитивизъм, това е вярата в причинно-следствените връзки, във външната мотивираност на творбата спрямо някакви сили, които я предхождат. Също така и вярата в очевидната истина, която стои зад фактите. С други думи позитивизмът на академичното литературознание (литературна история) също има своята идеология, своята предпоставеност.
Още в края на XIX в. Ницше разколебава доверието в абсолютната истина. Той казва: "Има факти, няма доказателства." Това означава, че истината може да бъде само интерпретирана. Има само факти, а няма доказателства, защото фактите не могат да бъдат логически доказвани, те са наличност. От тук и едно огромно неравновесие в разбирането за истината не само в литературната наука, а за света изобщо.
§. Сукцесия на дяловете в литературната наука
Как възникват отделните литературни дялове? Първа по време
възниква литературната критика. Това е около XVI в., късния Ренесанс.
Литературната история и литературната теория възникват по едно и също време
като две различни, дори антагонистични страни в изследването на литературата.
Чувството за историчност се заражда едва през XIX в. (времето на Романтизма).
Идеята за промяната, за процесуалността дава едно ново разбиране за
литературата. На него балансиращо трябва да се противопостави теоретизмът,
който сред цялата изменчивост трябва да намери устойчивите белези, които правят
литературата литература. Това става почти едновременно през XIX в.:
литературната теория се мисли само в опозиция с литературната история.
§. Закони в литературната наука
Иполит Тен, който е създателят на
културно-историческата школа, е първият, който формулира, че в
хуманитаристиката сщо има закони, които принципно не се различават от тези в
естествените науки. Разликата е само количествена, в тяхното изпълнение като
степен на вероятност. Той е представител на позитивизма (средата на XIX в.).
Единственият начин да докажем научността на литературознанието е като кажем, че
то не е по-различно от естествените науки.
На практика за първи път терминът "литературознание" се явява горе-долу по това време, през 1842 г. при Карл Розенкранц в "Немското литературознание през последните години (1938-42 г.)". Този термин започва да се употребява, за да се защити литературното познание от позитивизма. Терминът "литературознание" започва да се употребява като защита на хуманитарната специфика в тази научна дисциплина, за да я различи от позитивизма. В този смисъл задачата на настоящия курс по Теория на литературата е въвеждането в научната парадигма на литературознанието.
На практика за първи път терминът "литературознание" се явява горе-долу по това време, през 1842 г. при Карл Розенкранц в "Немското литературознание през последните години (1938-42 г.)". Този термин започва да се употребява, за да се защити литературното познание от позитивизма. Терминът "литературознание" започва да се употребява като защита на хуманитарната специфика в тази научна дисциплина, за да я различи от позитивизма. В този смисъл задачата на настоящия курс по Теория на литературата е въвеждането в научната парадигма на литературознанието.
БИБЛИОГРАФИЯ и ЦИТИРАНА
ЛИТЕРАТУРА
* Рене Уелек, "Концепции за критицизма" // Rene Wellek, Concepts of Criticism
* Предмет и същност на литературната наука. Литературознание и хуманитарно познание
* Аристотел, "Реторика"
* Хораций, "За поетическото изкуство"
* Квинтилиан, "Реторика"
* Лонгин, "За възвишеното"
* Франсис Бейкън, "Нов органон"
* Майер Абермас, "Огледалото и светилникът"
* Ролан Барт, ст. "Двете критики", в: сб. "Въображението на знака. Есета", Изд. "Народна култура", С. 1991 г.
* Карл Розенкранц, "Немското литературознание през последните години (1938-42 г.)
* Рене Уелек, "Концепции за критицизма" // Rene Wellek, Concepts of Criticism
* Предмет и същност на литературната наука. Литературознание и хуманитарно познание
* Аристотел, "Реторика"
* Хораций, "За поетическото изкуство"
* Квинтилиан, "Реторика"
* Лонгин, "За възвишеното"
* Франсис Бейкън, "Нов органон"
* Майер Абермас, "Огледалото и светилникът"
* Ролан Барт, ст. "Двете критики", в: сб. "Въображението на знака. Есета", Изд. "Народна култура", С. 1991 г.
* Карл Розенкранц, "Немското литературознание през последните години (1938-42 г.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар