Време и среда. - Първите зари на XIX век в Европа, след Великата френска
революция през 1789 г., се свързват с обща духовна вълна на демократизъм,
национализъм и идеализъм, която не можа да възпре нито Виенския конгрес през
1815 г., макар и тогава още слаба, нито оръдието на Метерних - Свещеният съюз,
защото от началото на второто десетилетие, когато тя се вече засиля,
безпокойствата почват да разстройват политическите планове на реакцията. От
1820 година пламват революциите в италианските кралства, през 1825 г. избухва
бунта на декабристите в Русия, през 1830 юлската революция в Франция, през
1830-31 г. въстанието в Полша. Тия събития не остават съвършено чужди за
Балканите. През 1821 г. се начева борбата в Молдова и Морея за гръцката
свобода. През 1828-1829 Русия, която от 1699 г. се живо интересува от въпроса
за проливите и Цариград, води война с Турция, на която налага, между другото,
да признае независимостта на Гърция. След размирията през 1804-1815 г. в
Сърбия, в западните български краища, в Пирот, Ниш, Берковица, Видин избухват
въстания - през 1841, 1842 г., 1851 г. Но не успокоила се от първите трусове,
Европа бива изненадана от кървавата 1848 г., от такова голямо значение за
държавния и политически живот на Франция, Германия, Австрия и Италия. Бихме
казали, политически романтизъм, който се съпровожда от фолклорен, литературен,
философски. Време, което издига на политическия небосклон имена като Шатобриан,
Ламартин и Юго, Байрон, Шели, Дикенс и Валтер Скот, Хьолдерлин, Новалис, Фр.
Шлегел и Клайст, Леопарди, Манцони, Фосколо и Силвио Пелико, имена, които
изразяват най-добре новия дух на Европа. Тоя романтизъм е от особено значение
за страни под чужд политически гнет - като Италия, Полша, Чехия, Хърватско и
пр. Той добива при това особен смисъл, защото се свързва със съдбата на народа,
става двигател на неговата пробуда и възмога, живо огнище на неговото
национално самосъзнание. В славянските страни той се свързва с особени движения
- коларизъм в Чехия и Словашко, месианизъм в Полша, илиризъм в Словения и
Хърватско. Адам Мицкевич, Юл. Словацки и 3. Красински, Ян Колар и Фр. Палацки,
Л. Гай и П. Прерадович и пр. говорят ясно за романтиката на славянската душа.
Славянският романтизъм, романтизмът на поробените славяни, покрай строго
художествените проблеми, има и чисто практически, свързани с участта на народа,
като разработва със значителна дълбочина ония моменти от западния, които са
по-плодоносни за идеята на възкръсващата родина, най-вече култа на народа и на
народното творчество, култа на историческото минало, раздухва стремежа към
национална индивидуализация, вярата в предопределената историческа мисия на
племето.
Петко Рачев Славейков,
вторият син на Рачо Казанджията, се ражда в навечерието на национален подем, на
17 ноември 18271 г. в Търново при управата на Абдул Меджид (1823-1861),
сиреч, когато умира Бетховен, три години след смъртта на Байрон, пет години
преди да умре Гьоте. И живее във време, когато има за връстници почти или за
съвременници люде като Ернест Ренан, Спенсер, Вагнер, Верди, Юго, Дикенс,
Толстой, Достоевски и пр. А това е време, от 1829 г. насам, в която Юрий
Иванович Венелин обнародва в Москва книгата си "Древние и нинешние
болгаре", когато нашата литература бавно, но неотвратно се разраства под
знака на романтизма. До средата на века тя, която е от извънредно значение за
формирането мирогледа на Славейков, може да се гордее, като се почне дори с
"Рибния буквар" от 1824 г. на Берон, с трудовете на Неофит Рилски,
Христаки Павлович, Райно Попович, Н. Бозвели, на Априлов, К. Фотинов и Богоров
- било от учебно-педагогичен характер, било от историчен или филоложки, всички
обаче в служба на националното съзнание. Издадените през 1835 г. в Крагуевац
книги "Болгарска граматика "и "Славено-болгарское
детоводство", и създадените през 40-те години "Просвещенний
Европейц" и "Мати Болгария", както и "Българските
книжици", "Денница новоболгарского образования",
"Дополнение к книга Денница", "Мисли за сегашното болгарско
учение", дори и "Землеописание" и "Любословие" на К.
Фотинов, като не броим "Христоития" на Райно Попович от 1837 г.,
както и другите трудове на Венелин, това са изворите, домашни, на българската
мъдрост тогава. Трябва да добавим само, че традицията на просвещенството, на
Паисий и Софроний, които с делата си живеят още в сърцата на поколението
тогава, е жива.
Търново и Трявна. - С тия два града П. Р. Славейков се свързва неразлъчно и
то така, че и днес дори скъпо пазят спомена за него. Тук крепнат първите сили
на поета. Преди всичко те действуват върху младия юноша със своята хубава
природа, с гордия Балкан. А общоприето е вече мнението, че Стара планина,
крепост на българския национален дух, е дала из своите пазви най-много борци, с
перо и с меч, за свободата на родината. Затова както търновци, така и тревненци
са се отличавали с буден и независим дух, с предприемчивост и решителност, със
смисъл за национални традиции и с чувство за народни правдини. Още повече, че
Търново, като стара столица, е имало обаяние с миналата си слава върху целия
тоя край от североизточна България, в който бихме могли да включим Горна
Оряховица, Дряново, Габрово, Елена, Севлиево дори - все будни селища тогава.
Колкото и да е лишено от стари паметници, Търново все говори на душите със
спомените, преданията и легендите, които възкреси по-късно Иван Вазов с
"Легенди при Царевец", за черквата "Св. Четиридесет
мъченици", за Хисаря и Трапезица и пр. Тая историческа слава може би не е
без значение, че от XV век на Търново се гледа като на символ на българската
независимост. В края на XVI в. Соркочевичевци, дубровнишка фамилия, подтиква
населението в тоя край към въстание. През 1598 г., когато Сигизмунд Батори, по
молбата на Павел Джоржич от Дубровник, с търговска къща в Провадия, нахлува в
Турция и стига до Разград, българите повдигат въстание в Търново, като
провъзгласяват Шишман III, мним потомък на Шишмановци, за цар на България.
По-късно, през 1829 г., капитан Георги Мамарчов е в заговор за въстание в Търново,
което се осуетява от руските войски, които обграждат заговорника в Сливен, като
оставят населението от търновския край да бъде избивано, мъчено и изтезавано от
изгонените из Крим татари и черкези. Но през 1834 г. търновския търговец Велчо
Атанасов, в споразумение с Георги Мамарчов, подбужда духовете в Елена, Габрово,
Горна Оряховица, Лясковец, като възнамерява да прогласи въстание в Търново. Но
заверата на Велчо бива разкрита, Мамарчов бива заловен в Пла[ч]ковския манастир
1835 г., намиращ се между Търново и Елена, за да бъде заточен на остров Самос,
дето през 1846 г. намира покой немирния му дух. Около двадесет години след
Велчовата завера, през 1856 г., Никола Филиповски, шивач на модерни облекла в
Търново, раздвижва пак същия край, събира около 300 души дружина и дига бунт,
за да се дадат религиозни права на българите, да се създаде българска църква и
войска, да се намали данъчното бреме и пр. По-късно Търново знае доста добре
печалната съдба на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 г., и на Бачо Киро
през 1876 г. Тоя буден край, който отваря в Габрово през 1835 г. първата
българска гимназия, с любородна и здрава интелигенция, повежда доста рано
борба, след поведената през 1833 г. в Скопие, за духовна независимост. Търново,
митрополитско седалище, недоволно от Иларион и Панарет, твърдо преследва от
1839 г. своята цел - да има български владика и то Неофит Бозвели. Когато му
пращат от Цариград Неофит Византийски, грък, а Н. Хилендарец назначават за
протосингел при него, то негодува. Тоя протосингел, както е знайно, брани
епархията срещу произволите на владиката, докато през 1841 г., наклеветен от
него че е размирник и престъпник, бива изпратен на заточение в Атон, отдето
през 1844 г. избягва, за да поведе борбата за независима българска черква.
Търновци не смущава дори злата съдба на Неофит Бозвели, заточен наново през
1845 г. в Света гора и намерил там, през 1848 г, своята смърт. Борческият дух
на тоя българин свързва по такъв начин първите си дела със стария престолен
град.
Отхрана. - Бащата на П. Р. Славейков, участник във Велчовата завера,
макар и с голяма челяд, оставя сина си, виждайки неговата любознателност,
свободен от занаят, за да се предаде на наука. Тоя здрав българин, чието
потекло произхожда от Якоруда, Разложко, с весело сърце, песнопоец и гуляйджия,
учи сина си още в Трявна навярно, а после в Търново, в килийно училище, 5
години, до 1837 г. Тук Славейков пише думите на паникида, учи
черковно-славянски буквар, часослов, псалтир, апостол, евангелие, обаче не е
могъл да усвои това образование, налагано с бой, защото самите учители не били
подготвени добре. После, като става ученик в гръцкото училище на Панайот
Йоаниди, по-късно български владика в Букурещ, Панарет Рашеев, дето се увлича
от гръцката образованост, но другарите му го заставили да го изостави, за да не
се погърчи, той постъпва в турско училище, но и него напуска, от страх пък да
не го потурчат. Това трае до 1841 г. От Търново 1842 г., есента, той отива с
Хр. Драганов в Свищов да следва в училището на Емануил Васкидович и Неофит Бозаели,
отдето излиза през 1843 г. новобранец на Неофит. Тук е ученик и Драган Цанков.
Ем. Васкидович го кара да се залови отново със славянска граматика, но той,
познавайки я добре, предпочита да се ползува от библиотеката на учителя си и с
гръцки книги да изучава гръцки език. Завръща се в Търново през 1843 г., но
по-късно, през 1848 г., отива във Видин, за да се прехвърли в Сърбия или
Австрия, жадувайки за по-високо образование. Не успял да постигне своята
задача, той идва в Елена през 1849 г., в "даскалоливницата",
училището за учители, на Никола Михайловски, бащата на Стоян Михайловски,
завършил историко-филологическия факултет в Москва. Там, дето бил и Драган
Цанков, той се увлича и от преподаванията на Ив. Н. Момчилов, по-сетне автор на
българска граматика. Но скоро напуска това училище - и така се завършва изобщо
образованието на П. Р. Славейков. Без съмнение, това учение и възпитание на
любознателния юноша, почиващо изключително почти върху богослужебни книги и
жития на светци, създава у него приемник на черковнославянския мироглед. У него
се изработва чувство на богобоязливост, внушавано и от втората му майка,
набожна и суеверна, която много го обичала и го гледала като своя рожба. Така
можем да си обясним защо той, познавайки "Неделника" на Софроний, произнася
хубаво слово във Враца, в черквата "Св. Възнесение", и защо изобщо
взема участие, като учител, в черковната служба в различни селища. От детинство
обича да ходи в манастирите, особено в Присовския, между Търново и Килифарево,
дето през 1848 г. бива погребан баща му, поминал се от холера. Тук той се рови
по тавана на черквата "Св. Архангел Михаил", разрушена от невежи
калугери през 1858 г. Никак не е чудно, че при тая най-висока у нас за времето
си черковнославянска култура и при особеното положение, което заема
духовенството тогава, той иска да стане монах. Дори през 1842 г. избягва в тоя
манастир, отдето го извежда баща му. А по-късно, през 1848 г., той пребивава по
дълго в Троянския манастир с желание да се покалугери, но видял несгодите и
страданията на един стар монах, бива спасен от расото. Може би и под
власеницата би забило сърце, което би копняло да служи на своя народ. Трябва
обаче да се отбележи и друг момент в неговото образование, светски, макар и
незначителен, макар тогава и присъщ на килийния мироглед. Това е историческата
традиция. Още през 1842 г. бащата на поета, като вижда неговата наклонност да
стане монах, му дава да прочете в ръкопис Паисиевата история. Според
признанията на Славейков тая история го захранява от монашество. Освен това
през 1842 или 1843 г. Славейков преписва една история, по-кратка от Паисиевата,
с която той се сдобил по-рано, през 1842 г., от Еленския й препис, история, с
"някои работи повече", донесена от Константин Фотинов, който това
време навестява Търново, за да събира спомощници за своето "Общое
землеописание" (Смирна, 1843). От историята на Фотинов и на Паисий,
Еленския препис, заедно с Хр. Драганов, той съставя една в два екземпляра.
Единия праща на едного да се печата във Влашко (навярно той попада в ръцете на
Априлов, който не остава доволен от него), а другия, като отива да се учи в
Свищов, на учителя Христаки Павлович Дупничанин, с молба да го прегледа и да го
напечата. И наистина, тая история преработена, излиза от печат през 1844 г. в
Будим, под име "Царственик или История славяно-болгарская".
Историчното съзнание у Славейков буди друг деятел - Ив. А. Богоров. Кога се
среща Славейков с него, не може да се установи точно, но оправдано е да се
предполага, че ще е било към 1848 или 1849 година. Богоров събужда у него
интерес, или по-право, разкрива му значението на ръкописите и старопечатните
книги. Когато той го запитва дали знае някъде стари кожени книги, Славейков си
спомня Присовския манастир, дето като 10-12 годишно дете е късал листове от
ръкописи, за да ги дава на монасите да увиват сланина на ратаите, или пък за
своя радост - заради образите и краските. Намира само два листа пергаментни,
които предава на Богоров, два-три ръкописа, една печатна книга от Венеция.
Тогава бил учител и мислел, че само на кожа писаните книги са потребни. Това е,
казва за грубото си невежество Славейков, "простота хуже юродства".
През 1850 г. отново отива в манастира, но не намира вече нищо. За нарастването
на неговото културно съзнание не малко допринасят и други. Той си доставя книги
за прочит от библиотеката на Габровското училище. Така, още през 1846 г. по
някоя свещена история, историята на Йован Раич, на Юрий Ив. Венелин, някои
трудове на Априлов. Какво е било отношението на Славейков към двамата български
будители личи от елегиите, писани по повод смъртта им, печатани по-късно в
"Смесна китка". През 1847 г., като учител в Севлиево, той се
запознава с "Биографии на знаменити люде" на Плутарх, със съчиненията
на Доситей Обрадович, с "Илиада" на Омир. Няма съмнение, че срещата
на Славейков с първите тогава деятели на българската пробуда, както и
запознаването му със съчиненията им, както и с трудовете на тия, които знае по
име, указва най-благотворно влияние за закрепването и разрастването на неговото
национално съзнание.
Сеятел на просвета.
Херой на деня. Скитничество. - С това свое
образование П. Р. Славейков става един от най-будните хора на своето време,
макар че от тогава, когато се подготвя в чужбина по-издигнат интелигентски
кадър, който се представя от люде като К. Геров, Захари Княжески, Н. Катранов,
С. Филаретов, Д. Чинтулов, отец Натанаил и др., почват да се явяват в страната
българи с по-висока култура. Едва излязъл през 1843 г. от училището на
Васкидович, П. Р. Славейков тръгва да търси учителско място, понасяйки жребия
на просветен труженик. Но поради ненавистта на търновския владика Неофит,
задето му извадил подигравна песен, който има за свои сподвижници секретаря си
Костаки Мегавули, Агапий, Врачански митрополит, поп Танас, владишки наместник в
Плевен, и Паисий Софийски, както и поради невежеството на някои селски
чорбаджии, той бива преследван, до края почти на 1849 г., от някаква зла съдба.
Естествено, при такива условия и при липса на материални средства, той няма
възможност да работи над себе си и да възмогва духовно. Така, стоял два месеца,
през 1843 г., учител в Търново, Долна Махала, и познал щастието да спи една нощ
в митрополитския курник, той бяга в Килифарево, в началото на 1844 г., за да
бъде заставен през пролетта на 1845 г. да се раздели с него. Същата година
отива в село Дебелец, дето учителствува около един месец, после за две седмици
в с. Кованлък, в Церова Кория за три-четири месеца, в Лясковец за неделя,
най-после в Бяла, дето престоява около три месеца, мислейки че не ще го стигне
злобата на Неофит. Но от там бяга, спира в село Пиперково, без да се застоява,
защото не се спазарява, стига в Свищов, с надежда да се заседи, обаче скоро се
връща в Търново през Михалци, дето има случай да чуе от селски първенец, че не
бива да иска по-голяма плата от общинския говедар. След шест месеца скитнически
живот той вижда едничък за него отворен път - казанджийската работилница на
баща си. И наистина, през 1845-46 г., той престоява една зима в Търново, 18-19
годишен вече, изпича занаята на казанджийския чук, но поради свада с едного от
работниците избягва от родния си град, с надежда пак да търси прехрана с
учителско слово. И ето, през 1846 г. става учител в Севлиево, дето десет
спокойни месеца благоприятствуват за неговото самообразование. През 1847-1848
г. е в Ловеч, като се предава - година и половина - на усилена книжовна
дейност. Но от тук почват пак нови безпокойства. През 1848 г. се главява за
учител в Плевен, после, само за три месеца, във Враца и в Берковица, дето
получава триста гроша от Паисий само да се махне от града. Отишъл във Видин
през 1848 г. с намерение да продължи образованието си в чужда страна, той се
връща, по молбата на майка си, която дохожда да го търси чак в Плевен, в
Търново, за да се прибере през 1849 г. в Трявна, с която не се разделя, макар
че от Враца, както му обещали преди първенците, идват пратеници да го канят за
учител, тъй като Агапий бил вече мъртъв.
Това скитничество на
младия Славейков, колкото и неблагоприятно за неговата културна възмога, се
оказва доста благотворно за него. Преди всичко той разширява своя кръгозор,
срещайки се с разни хора, дори и с маджарски емигранти във Видин след
революцията през 1848 г. Той има възможност да изучи географията на своята
страна, да се запознае с нейния бит и фолклор, с езика и психологията на своя
народ. Не е без значение, че във време на своите даскалски приключения той
получава от средата на простия народ първите подтици за книжовна дейност.
Когато дядо Колю, прислужник в Неофитовата митрополия, му казва, като затворник
в курника: "Да би мирно седяло, не би чудо видяло", хрумва му да
събира поговорки и пословици. А когато дядо Драган, кръчмарят в Пиперково, му
разказва в късна нощ на цветист и жив език за изгорените от гърците български
книги, за изтребването на всички книжовни българи, за гоненията на българските
монаси в манастирите, у него се поражда мисъл да се посвети на писателска
дейност. Тия скитания стават причина да се усложни неговия душевен живот, като
преживява разнообразни състояния, да се засили у него чувството на реакция не
само срещу Неофит, но и срещу гърцизма изобщо, да се изработи враждебно
настроение срещу самонадеяното и невежествено чорбаджийство, да се породи у
него воля да работи за простия народ, за средата от която той излиза. Така
полека се освобождава и от черковно-славянския мироглед, доближава се към
начина на мислене и разбиране на масата, земеделска и занаятчийска, домогва се
до народната мъдрост. Тук трябва да търсим корените на неговия естествен
демократизъм. Най-после, трябва да признаем, че в гоненията и страданията той
свиква от малък да не се отчайва, да преодолява спънки от разнообразен
характер, да наблюдава умно и да съобразява бърже, да свиква на търпение и
постоянство на лишение и умора, за да се кали твърдата воля на един честен и
доблестен воин, от който страната тогава има най-голяма нужда.
Първи опити.
Черковнославянски, сръбски и гръцки образци. - Няма никакво съмнение, че ранното творчество на П. Р.
Славейков, което продължава до 1849 г., собствено до 1850 година, е било доста
обилно, ако се съди по това, че негови ръкописи биват погълнати от Цибра,
когато той пътува от Плевен за Видин, и от Дунава, когато се завръща при
Никопол, през 1848 г. Наистина, скрива се така образа на поета. Но все пак, от
тия работи, които знаем или за които имаме сведения от самия него, можем да
очертаем профила на младия поет. Макар П. Р. Славейков да мисли, че разказите
на дядо Драган предизвикват у него умисъл да се посвети на писателско звание,
всъщност той определя своя път, макар и неосъзнато, още като ученик, когато по
подражание на някои свои учители, като Петър Давидов, стихоплетствува. Тези
опити - без израз и мисъл - са само илюстрация за поетическата безпомощност на
българина тогава. Първите му работи, когато става вече учител, са от
разнообразен характер, ала все пак те могат да се сведат, с оглед към
настроенията на времето, към няколко посоки.
Преди всичко -
най-силно трябва да избие неговата черковнославянска образованост. За това
най-хубаво говори печатаното след смъртта на поета (сп. "Библиотека",
Пловдив, г. Ш. кн. 15) "Житие светаго Теодора", писано около 1844-45
г. по образец на "Житие светаго Алексия человека Божия" (Будим, 1833)
на Константин Огнянович. Това е един средновековен епос, добре разработен в
европейските литератури, който лесно е могъл да увлече въображението на
черковно набожния поет, - дето целта е да се посочи преди всичко благочестивия
живот на светеца, отрекъл се от сладостта на тоя мир зарад живот блажен, а не
да се разкрие една поетическа прелест. Подчертава се християнски мотив, в духа
на агиографската литература, за да се изтъкне божията милост. Когато е дори
казанджия, Славейков все работи - преписва дамаскини, сказания, завършва през
1845 г. почнатия още в Килифарево "Акатист на св. Йоана Златоуст".
Това време, може би и по-късно, създава нестигналото до нас дело, имайки за
образец Йеремиевия плач в Библията, "Плач на Търново и на Търновската
патриаршия", дори и "Страшното съдовище", печатано през 1852 г.,
но писано навярно преди да се установи в Трявна, дето се разкрива - с краските
на едно смело въображение, съда над мъртвите при Второто пришествие. Пак
средновековен мотив, който една черковна традиция може да поддържа, завещан
може би и от апокрифната или дамаскинска литература. Тоя момък живее с
представата за личния Бог, за неговата вечност, с образите и виденията на онова
религиозно съзнание, което е проникнато от божията неконечност, любов и
мъдрост, с деянията и делата на християнските мъченици, апостоли, отци и
светци, отричащи земния свят за вечен живот. Тия редове показват, че П. Р.
Славейков ще е бил в общение с рационализма на сръбската книжнина, дето
стихоплетството - сухо, тромо и безлично, трябва да разкрие или да обработи
една християнска нравствено-религиозна тема.
В тоя дух се движи П.
Р. Славейков и в ония съчинения, които имат исторически характер. Те са първото
начало на освобождение от школската мъдрост на времето. За това му помага доста
библиотеката на Ем. Васкидович, човек с елинско образование. Паисий и Венелин
дават крила на неговото въображение. А когато се запознава около 1846 г. с
Омировата "Илиада", обикнал я, и чел я навярно на сръбски или руски,
от която дори печата през 1881 г. в "Наука" превод на част от първа
песен, култът към силната, хероична личност у него е подготвен. И става
смесица, повърхностна, между класицизъм и романтизъм. В Севлиево той започва и
довършва в Ловеч, 1847 г., поемите "Крумиада", над която се връща и
през 1853 г., ако се съди по негово писмо до Н. С. Палаузов, и
"Самуилка", и двете погълнати от водите на Дунава. В тия поеми,
според думите на Славейков, се възпяват подвизите на Крум и Самуил, по всяка
вероятност с антигръцки замисъл на исторична основа, може би в духа и стила на
нашите първи стихотворци, макар и с по-богато съдържание. Важното е, че
историческата традиция в нашата поезия, подхваната от Д. Попски от 1813 г.,
намира у Славейков веднага верен последовател. Навярно нему не са били чужди
някоя от опитите преди него в тая посока. В тоя дух е и стихотворението
"Първа здравица", печатано по-късно и сигурно поправено, преведено
през 1848 г. из Андрей Качич-Миошич от сбирката му "Razgovor ugodni naroda
slovinskoga" (1756), ако не го е срещнал в Еленския препис (1784) на
Паисиевата история, под заглавие "Песня о царя Оруна и царя греческаго
Никифора". И това стихотворение има тенденция проти[во]гръцка: възпява се
подвига на Каран, който пие вино с черепа на Никифор.
Същата тенденция лежи и
в ония творения, които имат по-определен, не книжовен, а реален повод, свързани
пряко с настроенията на българската действителност през 40-те години. Още през
1843 г., като учител в Долна Махала, Славейков написва "Прославило се
Търново", стихотворна сатира против местните владици Панарет и Неофит,
която стига по препис до последния. Тя е от значение, не само защото се свързва
с определен момент от нашия духовен живот, когато от низшето съсловие се
подхваща настроение против гръцкото духовенство, за да се разрасне после в
упорита борба между два народа, не само защото разкрива едно качество на духа у
автора, но и защото в нея за пръв път се използува размера, ритъма и похватите
за изображение на народната песен, когато до това време само Венелин през 1835
г. и Ив. А. Богоров през 1842 г. са й отдали необходимото внимание, без да е
създаден още култа към нея. Омразата срещу гърцизма, всадена у Славейков още от
баща му, от Паисий, от търновското гражданство и от учението му в Свищов,
намира и по-късно, в Ловеч 1847 г., израз в довършеното там
"Огледало", в което осмива гръцките владици в България, най-вече тия
в Търново, Ловеч, Враца, София и Видин. Тая поема, която занася Славейков в
Елена, когато отива да се учи при Михайловски, преписвана и разнасяна из
Търновско, става причина, за да не се попречи на замисленото завладичване на
Иларион Михайловски от страна на Неофит, да напусне даскалоливницата. Тя
всъщност разширява, усложнява темата на "Прославило се Търново".
Славейков особено добре познава интимния живот на ловчанския владика Мелетий,
отношенията му с някоя си хубава гъркоманка Мариола. Тоя мотив по-късно, през
1863 г. подхваща Теодосий Икономов в комедията си "Ловчанския владика или
бела на ловчанския сахатчия". По инстинкт подетото наподобяване на
народната песен от Славейков спира. Затова пък любовта му към народното
творчество се изразява, още от 1844 г., в грижливо събиране на поговорки и
пословици и така става един от първите у нас поклонници на народното
творчество.
Най-после П. Р.
Славейков говори за първия трепет на своята младост, колкото наивен и
незначителен, за който можем да съдим от някои по-късни негови творби. Това са
стихотворения, писани навярно още в Севлиево, но събрани в Ловеч, именно около
сто "любовни и други от общ характер стихотворения", както сам казва,
"нагодени към познати гръцки и турски мелодии, под общо заглавие
"Цветособрание", които били пратени за издание във Влашко, но се
изгубили. Още в Севлиево, в началото на 1847 г., както може да се съди от
негово писмо, съчинил тия леки песни, като при това превежда 54 стихотворения
от сръбски език, 212 от гръцки и от А. Христополу2, навярно из неговата стихотворна сбирка, която К. Фотинов
през 1846 г. му подарява, 180 от турски - и изглежда, че са събирани, още от
1843 г., когато го изгонва Неофит от Долна Махала. Сигурно това са били песни,
още без поетически израз и без определена художествена обработка, с наивно смел
еротизъм и сладникав сантиментализъм, наложил се изобщо като една необходимост
на възраждащото се у нас трето съсловие, което сещало тежестта на спахийството,
паричната аристокрация, чорбаджийството, а от друга страна - на гръцкото
духовенство - иска да се освободи, почувствувало се малко по-облекчено и да се
порадва на живота, тъй както времето със своите веяния налага, особено на оная
градска, лека младеж, която в песента намира средство да изрази своята радост
от света. Трябва също да се прибави, че Славейков е давал изрази и на своите
лични копнежи и желания.
Общ поглед. - П. Р. Славейков се формира като личност, нравствена,
идейна и поетическа, още през 30 и 40-те, главно 40-те години на века -
най-надеждните, най-плодоносни години за нашето Възраждане, когато се
подчертава културната воля на нашето племе за духовна пробуда чрез просветна
организация. Още тук той става верен отразител на своето време, долавя неговите
основни тенденции, дори съдействува за кристализация на негови културни идеали:
интерес към българското минало, към фолклора, към народната реч. Но, от друга
страна, тия първи опити ни дават възможност да догаждаме неговата личност, да
схванем, ако не неговата поетическа природа, то основните посоки на
културно-обществената му и политическа дейност, някои от главните мотиви на
неговата поезия. Тогава П. Р. Славейков все не може да се освободи от
формалното влияние на сръбския рационализъм, но общо взето, по характера на
своето творчество, той е наивен романтик. През тоя първи период на своята
дейност той свиква да понася и общи страдания, да вижда, че чрез мирна
просветна дейност, при съдействие с турци, ще може да се развива народът.
Неговият патриотизъм тук се изразява в слаба форма, и то косвено - в любовта
към българското народно творчество и в отрицанието на гръцкото духовенство. Но
все пак хоризонта му остава доста ограничен, а дейността му няма обществен
характер, но личен. Той още работи изключително за себе си, не го вълнуват
по-високи национални идеали, макар да ги чувствува смътно в душата си. А П. Р.
Славейков има това ценно качество, че умее да долавя пулса на своето време, има
верен практически усет, а от друга страна, има жажда за самообразование, ревни
да не остане назад от устрема на своя ден. Затова той винаги се развива - с
работа над себе си. За нас е от особено значение тая негова дейност и тя
непосредно, органически е свързана с по-нататъшното развитие на неговата
личност.
II.
Подем през 50-те и 60-те
години. - Докато на запад, след 1848 г., се издига вълната на млада
Европа, със силна реакция против романтизма, с реализъм в литературата,
позитивизъм във философията, радикализъм и социализъм в обществения живот, а в
Русия се подготвят духовно 60-те години, дето се обучават и пионери за
България, у нас развитието не отива така бърже, литературата, която иска да
догони западната, остава назад, дори до края на 60-те години, тя е все в духа
на романтизма, както и в Сърбия, дори и в Полша, изобщо в угнетените страни,
дето е повече необходим. Трябва обаче да се отбележи, че едно събитие от голяма
важност - Кримската война от 1853 до 1856 г. - избистря политическото съзнание
у нас, буди надежди, но извиква и страдания, ала все пак издадения от Абдул
Меджид през 1856 г. хатихумаюн отваря нов пролом на българските народностни
въжделения, които завършват през 1860 г. открито с непокорство пред гръцката
патриаршия. Заражда се движение за политическа свобода, антитурско, заедно с
антигръцкото - за национално обособяване в отделна черква. Така че 50-те и
60-те години отбелязват едно усложняване на българския живот - стопански,
политически и културен. От 1844 г., когато се основава "Любословие",
се подема българският печат. Появяват се вестници като "Български известник",
после "Български орел"3 на Ив. А. Богоров в Липиска 1846 г., "Цариградский
вестник", от 1848 до 1861 г. на Ив. А. Богоров и Ал. Екзарх в Цариград,
"Мирозрение" във Виена, 1850, на Иван Добрович, "Българска
дневница" в Нови Сад, 1857, и "Дунавски лебед" в Белград, 1850,
на Г. С. Раковски, "Български книжици" в Болград, 1858, на Д. Мутев,
"България" 1859 - 1863, на Др. Цанкова, и "Турция", в
Цариград, 1862-1875, на Н. Генович, и пр. Тоя периодичен печат, който изразява
различни възгледи и схващания, поддържа будно националното съзнание,
съдействува да се изрази живо общественото мнение, изнася пред света, мимо
неговата програма дори, българския национален въпрос. Освен това, сега се
изработват идейни движения, разгарят се обществени и народностни борби, подемат
се училищата и читалищата, които стават огнища на българския дух, създава се
по-многобройна и по-добре подготвена интелигенция у нас и в чужбина, която
радее за свой род. Най-после създават се културни центрове: на домашната
интелигенция - Цариград, а тая, която е в чужбина - Белград, Букурещ, Браила,
Болград, Одеса, Москва и др. Българската книжнина, която се твори и от
емиграцията вече, все още остава без поетически одарени личности. Първите опити
в тая посока, като почнем от Д. Попски, с неговата ода на Софроний от 1813 г.,
и свършим със стихотворствата на Богоров или Сичан Николов, нямат художествена
стойност. Само творбите на Найден Геров, главно неговата поема от 1845 г.
"Стоян и Рада", дето за пръв път, след "О, тамбуро, мусо
сладкопойна" на Ат. Ст. Кипиловски, се употребя тоничен, сносен, дори на
места благозвучен стих, могат да се схванат като начало на нашата поезия.
Начало, което подхваща, непреднамерено, Д. П. Чинтулов, с печатаните през 1849
г. в "Цариградски вестник" на Ив. А. Богоров стихотворения
"Изпроводяк на едного българина из Одеса" и "Стара майка се
прощава със сина си", дето вече се долавя жива поетическа струя, несъмнена
дарба, верен музикален усет, творчески нагон. А едновременно с Д. Чинтулов,
който дава израз първоначално на индивидуални преживявания, прави несполучени
опити Г. С. Раковски, едва по-късно вече през 1856 и 1857 г., с
"Пред-вестник Горскаго пътника" и с "Горски пътник", губи
своята историческа, патриотическа и фолклорна романтика в патоса на един
революционен идеал. Всички тия поети, кой по-даровито, кой по-слабо, заглъхват
след Кримската война, за да може да се издигне над тях, посочен от 50-те и
60-те години, П. Р. Славейков.
В Трявна и Търново.
Заседяване и безпокойства. - Към края на
1849 г. П. Р. Славейков става учител в Трявна, взел със себе си майка си и
двете си сестри, покровителствуван от тамошните първенци Никифор Даскалов и поп
Йовчо, летописец, като се застоява три години. Преживял някаква любов към
поповата там щерка, мечтал да свие с нея, може би, семейно гнездо, ако се съди
по някои негови писма, в първия месец на 1853 г. се венчава за имотна и хубава
тревненка, дъщерята на тамошния първенец Иванчо Райков, Иринка, като затвърдява
така своето обществено положение. Ненарадвал се още на новия живот, навярно
поради съображения от материален характер, в края на 1853 г. отива в Плевен,
дето става секретар на владиката Доротей, с надежда, че намира сигурен
закрилник срещу Неофит. Но напразно. Там стои няколко месеца. През 1854 г.,
месец август, той е пак учител в Трявна, за да почнат нови безпокойства. През
1855 или 1856 година става учител в Търново, в класното мъжко училище, дето
престоява, може би, не без прекъсвания до 1862 г., като другарува с Никола
Михайловски, директорът на училището, Кънчо Кесаров, възпитаник на Белградската
духовна семинария, Н. Златарски и др. Но и в Търново не се заседява. През 1863
г. се връща в Тревна, после, същата година, става учител в Ески Джумая [днес
Търговище], като дава на завършеното тогава ново училище име "Св.
Седмочисленици", без обаче да се задържи много тук, предполагайки, че може
да бъде убит от страна на някои гъркомани. Затова, през 1864 г., след като
прави опит да намери преподавателско място в Шумен, той отива във Варна.
Престоял там няколко дена като учител, той се убеждава, че в тоя град, гдето
гърцизмът не е бил още добре изкоренен, не може да намери условия за дейност и
се връща в Трявна, като става учител, а после - в Търново, дето решава да
замине за Цариград. Както виждаме, Славейков, макар и непреследван вече, не е
могъл да се задоволи със заседнал спокоен живот. Но тия безпокойства му дават
възможност, покрай другото, да се запознае с просветните деятели на оня буден
на времето си край, между които са освен поменатите по-горе, и някои учители в
Габровското училище, като Теодор С. Бурмов, Цвятко Недев, Христодул Костович.
Така той може да има не само образци за подражание в педагогическата си
практика, но и да поддържа своите книжовни интереси. Учителствувал около 13
години, ако не се вземат в съображение прекъсванията, той подготвя просветен
кадър, толкова необходим за българския народ тогава, на когото по-нататък
разчита.
Басненик и Смесна
китка. - Доколко Славейков е предаден на службата си да обучава и
възпитава, до колко той е увлечен от просветния устрем на времето и до колко му
влияе примерът на неговите предходници, личи от тогавашните му книжовни
занятия. В Трявна той приготвя три книги, които издава в Букурещ през 1852 г.,
а именно "Басненик" или "Езопови басни", "Смесна
китка" (свитък I) и "Песнопойка или различни песни, сатири и гатанки
на българский език за увеселение на младите". Вътрешният подтик да създаде
първите две книги, желанието да помогне и той, като син, на "злочестата
България", се долавя от посвещенията както към "Басненик", така
и към "Смесна китка". Първата посвещава на Маринчо Петров от Плевен,
радетел за българска просвета, който със своите разговори вдъхновява не малко
Славейков за културен подвиг. "Смесна китка" посвещава пък на Стоян
Чомаков, известния по-сетне борец в Цариград, при когото младият учител ходи в
Пловдив да се лекува, - "за паметното му родолюбие и ревност към народното
образование". Басните на Езоп, нагодени по-рано от Софроний на български,
наложили се в гръцки и сръбски училища като необходими при обучението, младият
педагог превежда на чиста и хубава българска реч навярно от черковнославянски
или руски (в края на книгата са обяснени много "руски" думи с турски,
като способ, наблюдател, излишно, извинение, нарочно, изобличавам, средство, подражавам) и така дава полезно
четиво на ученолюбивата младеж. Макар и да няма много спомощници, все пак тя
достатъчно се чете. След Езоповите басни срещаме в стихове добре известните
вече "Петел и алмаз", "Щурец и мравий", "Баба",
"Воденичар", "Светливото чървиче", оригинални и преводни
басни от Крилов и Лафонтен. Служейки с тия творби на училището, Славейков
неволно услужва и на себе си. Минал през школата на една източна мъдрост, той
усвоява или по-право затвърдява в себе си навика към образно и алегорично
мислене, от което не се освобождава до края на живота си. - "Смесна
китка", която почва със стихотворения, с обръщения към децата да се учат,
цялата почти, като изключим някои нейни "цветове" (разделена е на
"цветове" - дялове), е посветена за школска употреба. Наивен, но
искрен е Славейков в тая стихова творба, в която сякаш се долавят ноти от
посвещението на Найден Геров към "Стоян и Рада":
На ти, дете,
китка цвете,
от ученье,
що не вене.* [1, 35]4
китка цвете,
от ученье,
що не вене.* [1, 35]4
Затова и "Духовно
прочитание", "Примери добродетелни", и "Науки и
художества", "Описаниия", "Здравословия", полезни,
интересни, забавни и поучителни четива, са нагодени само за децата, пък и за
възрастни, на които културата не е била Бог знае каква, събирани от руски,
гръцки и сръбски, а може би и турски извори, освен български. Това е малка
христоматия на тогавашното школско знание. Плод на Славейковата учителска
енергия е и книгата му "Скратение на турската история според Н.
Малуфа", издадена в Цариград през 1857 г. Нагодена за българските училища,
тя не е без патриотична тенденция, защото неведнъж се загатва в нея за
българското славно минало. Но най-добре изразява поетът културния идеал на
своето време със стихотворенията "Нова година", "Век и
глас", "За София", "За Враца" - всичките в
"Смесна китка". Младият учител, който тук се съпричастява с
даскалската поезия тогава, порицава тия, що не радеят за образованието на
децата си, не се грижат за отваряне на училища, изтъква, че просветата е
едничък залог за по-честит живот, призовава народа да се пробуди, за да покаже
на света, че живее, че е време вече да се тури край на мрака, като поучава в
"Век и глас":
О български заспали
синове,
дечица, момци, вси млади и стари!
От сън станете, мъдрост ва зове -
венчан ще бъде, който че предвари.
дечица, момци, вси млади и стари!
От сън станете, мъдрост ва зове -
венчан ще бъде, който че предвари.
Обществена дейност. - Това време Славейков не може да се освободи от своята
лична вражда към митрополит Неофит, а и от нарастващото в околността настроение
против гръцките владици. Най-после, него го блазни и Цариград. Освободен от
Доротея през 1854 г., по свой почин, но не без знанието на владиката, през
Трявна и Одрин той отива в Цариград с цел да работи за отзоваването на Неофит
от Търново, но се връща през август с. г., без да успее да осъществи своята
замисъл. Ала не се сломява неговата воля. През 1856 г. той отива отново в
Цариград, заедно с други граждани, като представител на търновската епархия,
пак да преследва Неофит. Макар владиката да праща едновременно свои хора,
български първенци, да отбият готвения му удар, Славейков успява да упражни със
своето слово известно влияние, както пред Никомидийския гръцки митрополит, така
и в Ахкями Адлие, влияние, което му дава възможност скоро след това да изчака
Неофит в Цариград, отзован вече, и да му каже, незабравил неговата подсмивна
закачка: "Хе, даскале, урала", когато излизал от митрополитския
курник, своя ироничен привет на победител: "Хош гелдин, деспот
ефенди"! Но участието му в разгарящата се черковна борба става все
по-дейно и живо. Запознал се през 1854 с Александър Екзарх, уредник тогава на
"Цариградски вестник", влязъл в сношения по-късно с Найден Геров,
чиновник в руското посолство, с д-р Ст. Чомаков и др., П. Р. Славейков
разширява връзките си с Цариград. Чрез него цариградските българи проверяват и
настроението на народните маси. Затова го виждаме да ходи, след 1856 г., още
няколко пъти в Цариград, освен по свои, така и по "народни работи",
както казва сам. Така, през 1861 г., когато през май има събор, с 20 души
представители, за да се разгледа въпросът за независима българска черковна
йерархия, той се явява там като пълномощник на врачанския и севлиевския окръг.
Пак това време, 1861 г, бидейки в близки връзки с Йосиф Соколски, когото
познавал още като игумен в Габровския манастир "Св. Богородица", и не
без съдействието на Найден Геров, той придумва униатския епископ да отпътува
една нощ от Цариград за Одеса, дето престоява кратко време, спомагайки така да
се нанесе решителен удар на католическата пропаганда в България. Още повече, че
откъсва и Драган Цанков, глава на униатите, от Цариград, взема го при себе си
за помощник в Трявна, като му осигурява значителна за времето си руска парична
поддръжка, с участието пак на Н. Геров. Разбира се, Д. Цанков недостоява
учител, защото в Цариград все е трябвало да има още вожд. Виждаме, че
Славейков, макар и далеч от средището на културно-обществените борби, не се
задоволява да бъде само учител, да бъде само един от първите хора на своя край.
Бавно, но твърдо, той се подготвя за по-широка дейност, която би имала значение
за целия народ. Важното е, че още тук той има вече определено отношение към
черковния въпрос, което би могло да се изясни така: против елинизма, както и
против католицизма и протестантството, - за православието, за светлата традиция
на св. Климент, за духовното единство на българския народ. Разбира се, тая
ориентация е руска, - но не по-малко и българска. Славейков не е могъл още
добре да схване погледа на руската политика към нашата културна революция.
Приноси за
българската народоука. - И сега
Славейков, запознат добре със своя край, както и с ония селища, през които
минава за Цариград, има възможност да разшири и обогати своите познания върху
народното творчество. Той живее с любов твърде присъща на времето си, но
характерна и за него поради това, че тя не е плод на книжно увлечение, а на
един здрав инстинкт, - да се търси в народа извор на свежа мъдрост. Своите
изучвания, наблюдения, грижливи събирания той иска да сподели с други: и тук
срещаме познатата вече воля, която изявява определена личност. Така, още през
1855 г. в "Цариградски вестник", дето сътрудничи и от по-рано, (бр.
255 и 922) той обнародва "Български народни пословици",
"Български народни поверия и стари обичаи", а през 1859 г., в
"Български книжици", в течение на цялата почти годишнина,
"Български народни притчи". Освен това, чрез Цвятко Недев, учител в
Габровското училище от 1839 до 1862 г., който имал връзки с някои одески
българи, праща в Одеса 600 пословици и 100 песни, част от които императорската
академия на науките в Петербург издава през 1855 г. в своите "Известия
ІІ-го Отделения" под наслов: "Болгарския песни. Сборник Петра Рачова
Славейкова". И пословиците си той вижда напечатани едва в края на живота
си. Доколко Славейков ревниво събира плодовете на българския народен ум може да
се съди от това, че същата година 1852, от 1851 до 1866 г. сам в преписка с
българската коления в Одеса, праща на Николай Палаузов и Васил Рашеев хиляда
пословици и сто песни, като към тях добавя после дванадесет песни от цикъла на
Крали Марко. Изглежда, че от тях, както и от първите творения, са се ползували
И. И. Срезневски, Г. С. Раковски, Огюст Дозон и Л. Каравелов, било направо,
било от руски издания. Смисълът на тази събирателска дейност се крие в
схващането, което принадлежи на фолклориста романтик, че в нравите и обичаите,
в преданията и легендите, в песните и приказките е затворена народността. Гинат
ли те, заедно с тях гине и българската народност. Още през 1858 г., в писмо до
Раковски, той подхвърля идеята да се обходи, изучи и опише България от
подготвен и даровит негов съотечественик. От друга страна, забелязваме още от
1852 г. стремеж у него да се използува народното творчество за лично поетично
дело. Той замисля някаква поема с главен херой Крали Марко. Тая негова страст
не е случайна - тя съвпада по време с начеващия се разцвет на българския
фолклор, който и днес се гордее с издадения през 1861 г. със средствата на Й.
Щросмайер сборник "Български народни песни" на братя Миладинови.
Поетически
откровения. Руско влияние. - В Елена, през 1849 г., П. Р. Славейков получава ценен дар
от Никола Михайловски - "Русская христоматия" от Галахов5, третото й издание от 1846 г. С руски автори той се
запознава навярно и по-рано, чрез книги от библиотеката на Габровското училище.
Във всеки случай те не са могли да го завладеят. Но още през 1845 г. той има на
ръка, ако се доверяваме на негово писмо, Кургановия писмовник6, който той превежда и приготвя за печат, без намиращите се
в него стихотворения, на следната година. Може би и първият му превод от руски
език, стихотворението "Гроб", което той обнародва през 1849 г. в
"Цариградский вестник" на Ив. А. Богоров, да е плод на неговото
увлечение от тоя писмовник. Изглежда, че и да е знаел руски образци и преди
1849 г., Никола Михайловски е, който му обръща вниманието върху руската поезия,
а може би му дава и полезни за него напътствия. Защото, трябва да се
предполага, че Михайловски е имал повече от желание да му направи подарък. Тая
христоматия му открива друг поетически мир. От сега нататък, до края на живота
му, не сръбската, а руската поезия го приобщава с тайната на художественото
творчество. Затова и интересът у него към руската литература все повече и
повече се засилва. В Трявна, след женитбата си през 1853 г., той закупва руски
книги и списания, като някои от съчиненията на Н. А. Добролюбов, някои броеве от
"Современник", "Библотека для чтения". "Вестник
Европы" и пр. А може би неговата жажда за руска култура е била
задоволявана и от пътни книжари, било в Търново, било в Цариград и др. Свикнал
да наподобява като юноша турски и гръцки песни, той сега се заема да превежда.
Така той предава, разбира се, свободно на български И. А. Крилов - през 1852 г.
"Парнас" под надслов "Басня", "Прохожие и
собаки"- "Пътници и псета" а по-късно малко, през 1866 г.
"Осел и Соловей" - "Осел и славей", и "Лебед, щука и
рак" - "Орел, рак и щука". С тия преводи Славейков дава израз на
една придобита своя склонност - да мисли алегорично, да назидава чрез примери и
анекдоти, да свежда отвлечени положения към жива и конкретна реалност. В тях се
отразява мъдростта на практическия деятел, на делничния живот, на всекидневната
действителност. Неговите по-чисти, по-възвишени трепети, неговата воля да се
пренесе в света на мечтата и бляна се долавят в преводите му от руските
романтици. Това е стихотворението "Спомен" от 1852 г., което предава
свободно началото на елегията "На развалинах замка в Швеции" от К.
Батюшков, това са, пак от 1852 г., "Стара планина" и
"Канарче" на А. С. Пушкин. Първото е отглас, волен, от началото на
"Погасло дневное светило", а второто свободен превод на "Не пой,
красавица, при мне..." Дори тук можем да посочим и "Пророк" на
М. Ю. Лермонтов, преведено от Славейков през 1859 г. под заглавие
"Проповедник", макар и библейския му тон да е заменен с граждански.
Тия поети П. Р. Славейков увежда пръв в България. Не без значение е, че чрез
руско посредство той се запознава и с някои западни поети като Гьоте, от когото
превежда (1864) стихотворението "An die Entfernte (Lieder an Frau von
Stein)" - "Отиваш си ти веч от мене", втори превод на български
из автора на "Фауст" след "Kennst du das Land" на Н.
Катранов от 1853 г. Под влиянието на "Ти знаеш ли тоя край" П. Р.
Славейков написва и обнародва през 1852 г. стихотворението си "Тамо".
Най-после, не случайно, разбира се, Славейков се приобщава, макар и не изцяло и
дълбоко, към поезията на Осиан, странната мистификация на Макферсон, толкова
обикнат от всички романтици на Европа, а също така и към поезията на Байрон. За
пръв път у нас той помества в отдела "Разноцветие" (Поезия) на
"Смесна китка" откъси в немерена реч "Из Оссиана" (Кой е
Осиан, Бард, Смърт Даурин, Осиан говори за себе си), и "Завръщание на
отечина" - надслов, който ясно подсказва характера на Славейковото
увлечение. За някакво особено влияние на тия големи поети върху младия автор не
може да се говори. Но все пак от тях той усвоява преди всичко началата на
тоническото стихосложение, щастливо подхванати от Н. Геров и Добри Чинтулов -
да не говорим за А. Ст. Кипиловски, долавя композиционната разработка на
мотива, заразява се от лирическия тон на творенията, навиква да пее за своя
лична, интимна скръб.
Поетически
романтизъм. Певец на мечта и притома. Смесна китка. - От 1849 г., по-право от 1850 до 1852 г., Славейков,
когото са виждали в Трявна да твори под старата липа на храма "Св.
Никола" или в тревата на уединеното гробище, написва покрай другото и 37
стихотворения, в 20 от които разкрива своя наивен още поетически свят Още тук,
макар да няма гордото съзнание на поет, той проявява значителна творческа
дарба, вътрешно съзряване и развитие, което не обещаваха първите му опити. Тук
той е само поет, има задачи художествени, които се стреми да постигне според
своите вътрешни заложби, изявява се дори като определена личност. Певецът
зависи изключително от своите чувства и настроения, както и от болезненото си
въображение. В основата на тая лирика се крие нерадостна, романтична всъщност,
представа за света. Меланхолия, далечен отглас на някаква скръб, владее душата,
без да може сама да си изясни нейния извор. Сякаш в бягството от
действителността, която не утолява вътрешни жажди, поетът може да намери смисъл
в живота. Споменът и мечтата са нов свят, дето човек се освобождава от суетата
на деня и намира убежище, за да се предаде изцяло на своята духовна природа. От
особено значение е, че и сега още Славейков не е освободен от християнския
мироглед, за което свидетелствува "Цвят І" на "Смесна
китка" - със статии за празната слава и покаянието, за милостинята, за
християнството и за благоговейното в църква стоене; или с притчи за човешкото
тяло, за душата и за възкресението на мъртвите, за богатия и за сиромах Лазар;
или пък с животописи на знаменити светци. А християнският мироглед лесно води
към романтизъм. Още млад, той се открива измамен илюзионист, за когото и светът
едва ли не е една измамна мечта, у когото чувството за преходността на
човешкото битие е доста силно. В няколко рефлексивни стихотворения, той се
опитва да мине, последователно, от лична към метафизична мъка. В "Спомен
на миналата година", стихотворение с което открива всъщност преддверието
на своята поезия в "Смесна китка", след като загатва за ония
"златни мечти", които са го възвисявали в облаците, Славейков се
съмнява, че той или някой от неговите другари, може да помисли, че е бил
"щастлив и, блажен", защото
От край до днес тук на
света
едни мечтания лъжливи,
нечайни сетнини горчиви
живота пълнят с тегота.
едни мечтания лъжливи,
нечайни сетнини горчиви
живота пълнят с тегота.
В съня и забравата
измаменото от живота и света сърце може да намери покой и утеха. В песента
"На сърцето", дето стремежът към забрава се съпровожда от желание
"надежди да не развалят покоя" и "мечтания да не поплашват
съня" на душата, както и в "Славей", дето мъката буди образа на
"гроб отворен", все пак има наивна и сладникава меланхолия, обаче, не
може да се отрече, че крият една жизнена правда. В това ни убеждава
стихотворението "Гори", както и "Есен и старец", дето
мотивът за вечния отход намира, чрез противопоставяне човека на природата, ясна
разработка. Есен природата е повехнала, ще я лъхне пролет, тя ще се съживи, но
на стареца кръвта зефира няма да подмлади, а "покоен бряг" ще му бъде
последната надежда. Тая жалба на българина, така хубаво изплакана в народната
песен "Черней, горо, черней, сестро", а по-късно, през 70-те години -
така просто от Любен Каравелова в "Хубава си, моя горо", добива у
Славейков в "Гори", в едно прочувствено обръщение, своя най-ранен,
затова и най-несъвършен израз:
но ви не тъжите, у вас
надежда.
Студените вихрушки есенни
събарят жълтите ви листове,
Но пролет прозябателна, с зелени
и пресни, пак облича ваште върхове.
А человек като побелей, в гроб слиза.* [1, 27]
Студените вихрушки есенни
събарят жълтите ви листове,
Но пролет прозябателна, с зелени
и пресни, пак облича ваште върхове.
А человек като побелей, в гроб слиза.* [1, 27]
Склонността на Славейков
да обобщава, размислен над вечни въпроси, личи най-добре в елегията, писана по
повод смъртта на В. Е. Априлов, "На Никифоровата смърт",може би
навеяна от прочит на Державин. И тук преминава към печална размисъл, че смъртта
"не гледа ред и време", не щади богат и сиромах, роб и цар, като
възкликва: "Ах, кратковременност световна!"
Тая преходност той може
да почувствува по-дълбоко край развалините в Търново, както три-четири години
по-късно Г. С. Раковски. Историчният романтизъм, загатнат доста слабо преди от
стихотворци като Д. Попски, Иван Стоянович, Найден Йоанович, и хубаво изразен
от Добри Чинтулов, бидейки една от силните посоки на времето, се долавя в
"Смесна китка" както в статиите из българското минало, взети от
Венелин, дето чуваме възклика: "Ах, тези са били златни български
години", така и в "Надпис на портрета Венелина", дето струи
скръб по ранната смърт на нашия историограф, така и в ония легенди и предания,
които е слушал във Враца, Габрово или Севлиево - "Радан войвода" и
"Моминската стена". Но поетически той се изяснява, с помощта на К.
Батюшков, в две елегии. В "Спомен", в "И този вечер, о
светликава луна". Пурпурният заник или златната нощ, които примамват поета
със своя чар да броди из развалини, край гробници на прадеди, потънали в бурени
на забрава, са верни спътници на неговия блян по миналото. Освободен от властта
на действителността, той може да бъде роб на своя духовен взор: унася се в
спомен и размисъл, въстават сенки и видения, ражда се сладостна скръб. И
преданията стават истина, която оживява жадно устремено въображение; ето там
стар воин, уморен от битва, предава своя меч на сина си, изпращайки го на
подвиг или смърт, ето тук, на високия трон седи юнак, внук на Каран, вихрогонил
с крилат кон из Балкана! Повратът към миналото е особено благодатен за роба,
когото гнети една печална съдба. Тъй че тоя елегизъм - въздишка по-някогашната
българска слава - е вътрешно сроден с патриотичната романтика на времето, което
има записано на своето знаме, нека да си послужим с думите на Славейков:
"Обичай отечеството, обществото и живей с всекиго с любов и
съгласие!" А тъкмо родината, за която не е могъл да пее реторични оди,
трябва да черпи от миналото надеждата за утрешния ден. От тук и обичта към
родната земя, към бащиното огнище, въздишката при спомените за родния край,
гледан в светлината на поетична идеализация. Макар и под чужди внушения
написани, стихотворения като "Тамо" и "Стара планина", или
като "За Трявна", са все пак лична изповед, която заразява с
дълбокото чувство за тайнствените връзки между син и родна гръд, намерила своя
образ, след Добри Чинтулов, в побащима Балкан.
И никак не е странно,
че както в тия, така и в доста свои творби, П. Р. Славейков проявява развито
чувство за природата. И може да се каже, че за пръв път българската природа
намира своя певец. Използува ли я като извор за изказни или изобразителни
средства, подзема ли от нея образ или: картина, които влага като пейзаж или
декорация в някоя своя песен, той все успява понякога неволно да я направи
израз на свои душевни състояния. Затова не обича да я описва подробно, или ако
описва - домогва се до лирично движение на образите, за да може по-добре да
разкрие своето настроение. За него тя е винаги одухотворена. От там честите
обръщения към нея, към луната, звездите и пр., или пък хубавите и изненадващи
за времето емоционални епитети, като "гори меланхолии, бледни като
болни", "посърнали треви", "бледна, меланхолна, скръбна
светлина". Наистина, макар и със свежи слухови и зрителни възприятия, той
не познава богатство на багрите. Краските го увличат дотолкова, доколкото може
да ги приведе в хармония със своето настроение. Обикновено обича тъмния, синия
и жълт тон. Белият му служи само да контрастира. Затова обича заника, нощта,
луната, песента и славея. Само стихотворението "Утро", в което се
въздава благодарност към лъчезарната звезда, задето весели "тъжовни
сърца", е светъл въззив към природата. Напълно романтично е отношението му
към нея, когато я представя, макар и доста неопределено, като равнодушна
зрителка на човешката съдба, колчем се размисли над преходността на нашия земен
живот, или пък, когато я разкрива, и то доста често, като своя близка
споделница и утешителка. Така, във "Век и глас" той иска да изправи
българската природа, участница в общата радост: отива си мрака, идва светлината
на просветата! Той е доволен в "Нощ", че луната не само сребри гори и
поляни, но че и страдните сърца "сладостно теши". Утехата на
опечаления в лунния блясък! Все затова в "Звезда", в заключителния апостроф,
моли небесното светило да не го забравя. На славея дори може да изкаже завистта
си - в "Славей", че песента му трепти в майската нощ, когато за него,
бидейки болен, зее гроб. В "Любов " и в "И този вечер..."
дори открито изповядва, че едничката му утеха в живота са ясните звезди, на
които доверява своята скръб, и светлата луна, пред която изплаква "тъжните
си младини". А в "Отчаяние" на мъката му, която се претваря в
плач, "гори с плачевен глас отговарят". Във всички тия стихотворения
се долавя плачът на болен син към състрадателна майка Той сякаш забравя да се
радва на хубостта на природата, да я съзерцава, да се възхищава от нея. Това
чисто човешко отношение едва ли не го заставя да чувствува известна зависимост
от външния свят, някаква принизеност и безпомощност. В тая посока, ако имаше
по-висока култура и философски поглед за нещата, като Карел Маха, М. Ю.
Лермонтов или Ф. Тютчев, той би могъл да попадне на теми, които засягат
корените на битието, би доловил в своя копнеж по звездите устрем към друг свят,
към превъзмога на своето земно несъвършенство и би почувствувал лъх от
серафичните крила на вечната хубост.
Като толкова романтици
и Славейков е еротично неутолена душа. Затова чувствата си за природата
изживява с чувство на неприласкана любов, на отчужденост, на самотност. Няколко
лирични къса, издържани по тон, смислени, макар с наивния израз на младостта,
говорят не само за книжно влияние, но и за жизнена правда. Чувството за
лишност, за ненужност на света води към желание за сън, за вечна забрава,
намерило топъл лиричен изказ в "На сърцето". Горестта на спомени от
злочеста любов, когато вижда любимата си как "без насита своя нов другар
целува", както казва в "Спомен", става вярна спътница на живота
му. Затова в "Защо" веселието във външния свят на природата се
противопоставя на сърдечната скръб. Но в "Промяна" той търси хармония
между външен и вътрешен мир: "ясно небе ми ужасно, драги нощни
тъмнини". Дори по-мила е бурята, защото тя напълно би отговаряла на
бурната му мъка. И сякаш е готов, както загатва в "Любов", да схване
любовта като огън, жажда и страдание, което мори, както суша и задуха нежния
цвят. Но тая младежка жалба по милата, тоя стон за хубави минали дни, тоя
трепет по щастие в единение с друга душа, не му позволяват да превърне любовта
си в измама, в игра, или в трагична стихия. Още повече можем да си обясним
миньорния тон на неговото лирично настроение, като знаем, че той е обичал
наистина своя сънародница тогава и че действително е боледувал, чувствувайки се
изправен пред гроб. Не намерил в света по-реална опора, размислил се рано над
човешкия жребий, несближил се чрез природата и жената с живота, в своя пасивен
романтизъм той стига до болезнен индивидуализъм, който се изразява в дълбокото
му чувство за самотност. "Сълза", едно от най-характерните за времето
и за поета стихотворения, което открива отчужденост от света на беден и презрян
син на клета и злощастна страна, обречен затова на нерадостна орис, крие и
начало на прераждане - освобождение от песимизма на младостта, таи зародиши на
светъл мироглед, изкупен със страдания и сълзи. Животът, въпреки всичко, все
пак е мил. За него трябва да се работи и живее.
Песнопойки. Гръцки и
турски образци. Певец на еротичен витализъм. - След издадената през 1852 г., за пръв път у нас,
"Песнопойка", П. Р. Славейков издава и други. Така, в Цариград издава
през 1854 г. "Веселушка за
развеселяване на младите", през 1864 г. "Славейче или събрание на различни песни
български и турски за разтуха на младите". И по-късно, през 1868 и 1870,
дори и през 1874 г., издава "Песнопойка или събрание на разни песни български
и турски." Съдържанието на една песнопойка се прелива отчасти в друга,
обаче всека една има и нови работи, често печатани по-рано другаде. Освен това,
в тях има и песни, които не са на Славейков, а чужди, чиито автори се откриват
в други издания. Но много от чуждите, както и много от оригиналните
стихотворения, са подложени на малка или по-голяма преработка. Най-после, в тия
сбирки има много песни, преведени от гръцки или турски (дори и турски, печатани
с кирилица) и нагодени според позната на времето си мелодия, която се посочва
винаги. Много от тия песни, леки, дори някъде прекалено, се пеят охотно от
младежта. Тук значи Славейков продължава това, което в ранния период на своето
творчество извършва с нестигналото до нас "Цветособрание". В тая
посока му въздействува и гръцкият поет Атанасий Христопуло, чиято сбирка
стихове му подарява К. Фотинов още през 1846 г. Само че Славейков, не разбрал
по-дълбоките вътрешни извори на Христопуловата еротика, нито главните особености
на неговата лирика, тръгва в посоката на леката източна сласт. И наистина, у
него срещаме здрава и жизнена еротика, която в "Песнопойка" от 1852
г. е дадена в окраска на наивен и сълзлив, при това понякога и досаден,
романтизъм, а в другите - в тона на откровен материализъм и лек анакреонизъм.
За забелязване е, че в песните, които са нагодени според чужди мелодии или са
преведени от гръцки и турски език, най-силно изпъква грубата еротика. В първата
"Песнопойка" има около шестнадесет песни, които по дух стоят близко
до стихотворенията в "Смесна китка". Само че тук е понижен гордия тон
на страданието, чувството е лишено от дълбочина и искреност, изживяванията са
много по-прости, формите за израз се свеждат към няколко безжизнени схеми.
Личното се губи, общите места говорят за бедна инвенция, еднообразието на
повтарящи се клишета сочи принизен вкус. Множество песни с мотиви на внезапна,
но мъчителна любов, на раздяла, копнеж и ревност, на измама и мъка до гроб
могат само да ни уверят, че Славейков всъщност надживява първоначалната
еротична скръб, че твори, за да изрази не толкова свои, колкото чужди или общи
душевни състояния. Обикновено певецът, запален от външната хубост на девойката,
се разделя с нея, все за нея мисли, все за нея пита, в спомен за щастливо
изживени дни, и чезне в копнеж за нейната физическа близост. Стихотворения като
"Гиздаво момиче, бяло Иваниче", "Кат видях твойта красота",
"От как нежно ме погледна", "Ясни месец пак изгрея",
"На нощта си ясен месец" - са все от тоя характер. Понякога подлавя
познатия у него мотив да противопоставя своята скръб с радостта на природата,
както в "Помня, помня, мило либе": "На, весела е пролетта /
приятно е времето; / но тъмен е за мен света / и тъжно ми сърцето"7. Друг път го трови ревност, не намира смисъл в живота, ако
не е й мил в раздяла. Дори и когато знае, че тя е невярна, той пак ще я обича,
ще бъде неин до гроб, макар и да бъде погубен от любов. Но нито "С каква
мъчителна тъга" и "Отиде ми душицата", нито с "Видях и
познавам, първо либе" и "Познах, че си невярна", както и с
"Писмо", писано навярно по чужд образец, руски, той не предава
сладостта на любовната горест и поезията на спомена както в "Смесна
китка". Българският любовник от началото на 50-те години, колкото и да не
е разнообразен и колкото и да земен в своите желания, все пак е по-примамлив от
неговата любима. Тя, която пленява с черните си очи, с румените си страни, с
буйната си гръд, не е ангел. Ако не е практична - взема другиго зарад имот,
като във "Видях и познавам" - или ако не е отмъстителна - изменя,
защото се научава, че той е неверен, като в "Ответ". Тя не знае като
него страданията на любовта. Той се съмнява в нея дори и тогава, както в
"Ответ, на ветре буйни й", когато тя може да бъде вярна и предана.
Ето образът на българската Татяна, както се рисува, на поета:
Доколко П. Р.
Славейков, не вече младеж на 22-25 г., а зрял мъж, който завива от 27 към
37-мата си година, не се освобождава от набелязаното съдържание на своя
вътрешен живот, без да проявява тук някакво развитие дори, може да се съди не само
от "Веселушка" и "Славейче", но и от издадената през 1870
г. "Песнопойка". Важното е, че това съдържание добива нов израз
поетичен, художествен вече, в няколко стихотворения, които трогват и
завладяват, както с непосредността на своята искреност, така и с чистотата на
своя задълбочен лиричен тон. Това са, покрай превода на Гьотевата песен
"An die Entfernte" - "Отиваш си ти от мене",
стихотворенията "Ето мръкна се и днес", "Плачи, въздишай и
тъжи", "Буйни ветрове", "До край ли ме остави",
"Ружа в месяц май", "По моря се скитам ази", "Не
растат саминки", "Тогаз поне", дори "На Нова година"
от 1876 г., стихотворения, които по своите мотиви се коренят дълбок в първите
песни от любовен характер на "Смесна китка". Годините минават, сменят
се една след друга, но Славейков все запазва в сърцето си чара на своя ранен
романтизъм, все успява да копнее и да чезне за другарка, да се унася в спомени
по нея, да чувствува нейната близост в своята самотност, особено силна тогава,
когато е склонен да вярва, че в света всичко е любов, всяка твар се стреми към
друга. Ако има нови трепети тук, те са вече в проявеното жизнено чувство, в
усета, че в любовта, в жената човек може да намери мост към живота, може да
осмисли земното си битие. Плачът по жената тук е всъщност плач за живота.
Че наистина Славейков
тук проявява жажда за живот, това се вижда от ония негови стихотворения, чийто
първи искри трябва да се търсят в ранната и сластна еротика на песнопойките,
особено в "Здравица" и "Лозанови" (песни) на "Веселушка"
- "Борба за целувка", "Напомняне" и "Пиянска
молитва". Макар в последните три стихотворения да говори Атанасий
Христопуло, все пак, като се знаят други работи на Славейков от същия характер,
те не бива да се отминат, защото могат да хвърлят светлина върху неговия творчески
дар. Възхваляйки виното, веселието и любовта, оправдавайки косвено
анакреонтичния поглед към света, поетът изпада в хумористичен тон, домогва се
към игривата и добродушна насмешка сякаш нарочно, за да обезсили всяка строга
етична преценка, за да изкаже една истина за живота. Тук е човекът на
най-обикновени житейски желания, на максимата за него - "яж и пий, туй ще
ти остане от живота", на един епикуреизъм, чийто корени не могат да се
търсят в преживян някакъв философски песимизъм. Мисли ли Славейков като гръцкия
поет, че и да пада слана върху главата му, буйният жар на ероса няма да угасне
в сърцето му; избягва ли да мисли за смърт и моли ли Бакхуса да го низподоби с
гроздовия си сок; иска ли в "Здравица" да пее чашата на руйното вино,
той все пак успява да се избави от оная размисъл, от която се ражда елегизма на
Каравелов в "Хубава си, моя горо". В тоя дух той лесно може да даде
реалистична картина на момент от отношенията на любим и любима: "Борба за
целувка". За друг момент загатва Димчо Дебелянов в "Жертвоприношение".
Сравнят ли се двете стихотворения, по-добре може да се схване вътрешната правда
на "Борба за целувка". Д. Дебелянов превръща действителността в сън,
възвежда любовта в някакво тайнство. Обратно, Славейков дава бляна в жива
реалност, свежда тайнството в обикновена история. Така той се освобождава в
своята еротика от мъката на мечтата, връща се в реалния мир, за да го разбули в
някой негов миг и за да избяга пак от него. Но и когато изобразява тоя миг, той
го подлага на известна преценка, която трябва да търсим в живия и свеж хумор.
Славейков може да се надсмее леко над някои свои чувства, но към своята мечта
обикновено запазва отношение на благоговейност. "Борба за целувка" е
неговият смях над действителността. Обстоятелството, че след това
стихотворение, печатано в "Славейче", поетът се връща често и често
към сладостния копнеж и тихия спомен, говори не само за чуждо въздействие върху
него, чийто размери и дълбочина не са от особено значение, но и за раздвоението
му между действителност и мечта, което намира такава жива изява и в поезията
му.
Тия стихотворения ни
показват ясно, че в своите песнопойки Славейков изразява, колкото и
неопределено, своята еротично буйна природа, за която би могла да ни говори не
една интимна страница от неговия живот. Здрав и силен, в най-хубавите години на
своята младост, в пазвите на Балкана, той подхваща заглъхналата песен на Найден
Геров, вдъхновявайки се от сладостната лира на някои руски романтици, и запява
волно, макар неведнъж леко и повърхностно, песента на тържествуващата любов,
както никой до тогава. И на тая песен се отеква времето, съвсем неочаквано за
него. Промяната в стопанствените форми на живота у нас, съпроводена с появата
на нов граждански, светски мироглед, мироглед на съсловие с непокътната още
мощ, съдействува да се засили и отпора срещу елинизма, който е и икономическо
бреме върху плещите на нашия народ. Ето защо Славейков отговаря със
стихотворенията в своите песнопойки преди всичко на един социален иск - да
изрази настроенията на българската вгражданена младеж, а в същото време да й
даде песен на роден език, като измести от сърцето й силно разпространените
тогава гръцки и турски песни. Така може да се обясни и големият успех на
неговите песнопойки, и широката известност, която придобива с тях. Обвиненията
на Т. С. Бурмов, през 1863 г. в "Съветник", че Славейков със своите
"сладострастни и безнравствени песни" е "спомогнал да се
развратят не малко невинни български душици", не са оправдани: едно,
защото безнравствеността тук се крие само в някои изрази и загатвания, които се
изкупват от словата на романтичния копнеж, и второ, защото българската младеж е
била вече достатъчно "развратена" от влиянието на гръцкия граждански
живот. Напротив, биха могли тогава да обвинят Славейков за друго, че не пее за
робската участ на народа, а за свои лични болки и страдания, че привлича
погледа на своите съотечественици не върху въпроси от обществен характер, а
върху хубостта на жената, и така смело, и за пръв път в нашата поезия. Нека си
спомним, че сега Добри Чинтулов, като него учител в затворен град, с песни като
"Стани, стани, юнак балкански" и "Къде си вярна, ти любов
народна", и Георги С. Раковски с "Предвестник Горскаго пътника"
и "Горски пътник" възпламеняват сърцата за по-висш идеал -
освобождението на родината. Наистина, и Славейков е писал такива песни8, някои от които като "Връбница" и
"Спомняне", печата по-късно, а други във време на въстанието през
1856 г. заравя в земята, за да бъдат скрити от окото на будната власт, но там и
остават. Освен това, той открива своята "Песнопойка" от 1852 г. с
"Българие, Българие", ода на султана Абдул Меджид, втора за него след
одата на Неофит Рилски от 1839 г., през чието властвуване се издава в 1839,
1852 и 1859 г. хатихумаюна, танзимата и хатишерифа. И по-късно, през 1864 г.,
"Славейче" се открива с химн "На възцаряванието на Н. Величество
султан Абдул Азиса", като не се забравя да се издигне глас за българските
права. Всичко това обаче може само да ни обясни по-добре делото на Славейков за
българската поезия - като следва началата на поетическия индивидуализъм, а от
друга страна, да подчертае подвигът му за българската родина, като поема оня
път на дейност, който го отделя от пътя на нашите злочести емигранти.
Сатира и хумор.
Ироник на делнична действителност. - Затова,
видял сам резултатите на кървавия бунт, той не се увлича от революционната
стихия на времето, въпреки че дядо Никола го насиля да се присъедини към
неговата завера. Но все пак не мисли да занимава своите съотечественици само с
мъката и възторга на любовта. Доколко той не може да се задържи, да се затвори
в своя поетически свят, това се вижда от вълненията на делничната
действителност. В края на всички свои песнопойки той помества сатирични и
хумористични стихотворения, които са имали не по-малък успех от другите, още
повече, когато в тях засяга теми, макар и не разнообразни, които запълнят
живота на дребния свят в глухата провинция, и се свеждат към кръга на нашето
семейство - жалби и въздишки на моми и ергени преди женитба, "тихи крамоли
между съпруги и съпрузи, вълнения и горести около съблазняващата мода. Само в
"Гърчоля", неотказвайки се от своята ненавист към гърцизма, той
осмива гръкоманията на някои българи, които пъстрят езика си, за да бъдат
по-благородни, с гръцки и турски думи и изрази, както в Русия през времето на
фон Визин голоманията9 заставя тамошните благородници да
говорят на руско-френски език. Но всички тия теми не свеждат Славейков към
дидактизъм, нито към лют и горчив сарказъм. Говори ли в "Без пари
ерген" за злочестника, който при подканите на любето за женитба се замисля
над своя празен джоб, като се утешава, че ако се ожени, ще може да пропие
нейното вено; разкрива ли в "Без пари" съзнанието, че парата е
всесилна царица в света; излага ли наивността в "Син и майка" на
момъка, който иска да си има булка, но бива възпиран от майка си, че когато му
дойде време, тя ще му намери такава; изнася ли "трагедията" в
"Ерген и сватовница" на страдалец, очарован от стара баба да се
ожени, но разочарован от своята съпруга; развива ли изкусно построени диалози
като "Иван и Стоян" или "Сийка и Еленка", за да изрази
страх пред женитба или мъчителен копнеж по нея; посочва ли недъзите в
българския дом, страданието от безпаричие в него, от гонитба по мода, заради
която би се жертвувала неговата чест, леността, изменчивостта и лукавството на
съпругата, немарливостта или злочестината на съпруга - в "Мариола и
Колю", "Жена и мъж си приказват", "Пенчо",
"Коконите зиме", "Честитий мъж", "Стоян вдовец за мома
оженен", "Оженена мома", "В планината духна буря" -
Славейков все успява да предизвика любопитство, все намира повод да изрече
някоя житейска мъдрост, да подхвърли някаква шега, нейде духовита подигравка,
някога дори хаплива, лека и безсвянна, все долавя сгода да вметне уместна
народна поговорка. Но изобщо сатирата му е безобидна и не само в тона, а и в
съдържанието си. Тонът обикновено е насмешлив, дори и там, дето друг би видял
особен някакъв трагизъм. Важното е, че Славейков тук се открива с житейския
опит на своята среда, че изнася типични комични фигури, че се домогва до
хумористичен стил, въпреки че кръгът на неговото наблюдение е доста ограничен.
Календари. - Тоя поглед той разширява по-късно, когато не стои само
под небосклона на Трявна, когато има за прицел на наблюдение българското
общество, и то в светлината на определени национални идеали. Виждаме, че поетът
почва да се проявява повече и в книжовната си дейност като общественик. Тук
подхваща отново своя хумор. В отношението му към неговата среда се долавя тон
на нравствена, изобличителна критика. Но той не взема позата на пророк, който
бичува в името на Бога, нито иска да се представи като проповедник, който с
поучения и наставления сочи пътя към истина и правда, нито се стреми да бъде
ироник, който в своя скептицизъм се подсмива и гаври жестоко и над най-скъпи
светини. Напротив, той се открива като народен будител, който вярно схваща и
преценява, с чувство за лично превъзходство, който, колкото и благосклонен, все
пак, за да обърне поглед към известни идеали, умее навреме да се присмее и да
се подиграе. И тук тежестта на неговия хумор не е в етичната преценка, която
има по-голямо обществено значение, а в тона на нейния израз. Тоя хумор сега се
изразява в къси и бегли бележки, находчиви хрумвания, които печата в своите
календари, и то така, че ги нагажда за всеки месец и за всеки ден от месеца,
като ги подслажда с някоя кратка разправка или лирично стихотворение. Идеята за
тия календари, както бележи П. Кисимов, които са могли да го избавят донякъде
от застрашителната материална нищета на народния труженик тогава, е подсказана
по всяка вероятност от някой сръбски календар, попаднал може би в библиотеката на
Габровското училище. В своята книга "Габровското училище и неговите първи
попечители" той посочва такъв един "календар сръбски". Тия
календари са първите послания - от обществено и национално значение - които
усамотеният планинец праща от Трявна, макар и да са печатани в Цариград, до
своя народ. За пръв път той обнародва през 1857 г. "астрономисан и
написан" "Нова мода календар за 1857 г." с подглавка (мото):
"Смей се дядо да се смеем, че дано се проумеем". През 1861 г. излиза
пак "астрономисан и написан" "Смешний календар за Нова
година". Такива календари - под заглавие "календарче",
"месецослов" - Славейков издава и по-късно - 1871, 1876, 1877, 1879,
1883, но те нямат значението на първите два, макар че и те, често без богато
съдържание, са списани в същия дух - на злободневен, не винаги сполучен, хумор.
Съдържанието на тия
календари със своите основни моменти ясно определя по-далечните цели на
Славейков. Първият негов удар е насочен срещу най-опасния враг на българския
народ - стопанския и духовен гнет на елинизма. Затова на всяка страница се
намира някоя подигравка, задявка или обида срещу неговите агенти - покрай
гръцките търговци, владици и свещеници, и български чорбаджии. Не щади и лица,
напр. Гр. Цукала10,
упорития в Пловдив ненавистник на всичко българско. Ето какви прокоби дава
Славейков за събитията през годината: "Град може да падне, но сега той
вече няма да чука толкоз даскалите и списателите, колкото ще очука гръцките
владици и гъркоманите чорбаджии". - "Общо едно землетресение ще стане
по сичка България, та ще да паднат сичките гърци владици от престолите си.
Частно пък землетресение ще стане на Фенер и то ще бъде тъй силно, щото ще да
отцепи българската каса от гръцката". - "Гръцката холера много
върлува из Македония и мори немилостиво българските рожби. Горките македонци!
Надеждата им е за български доктори!" Друг път Славейков хитро
предупреждава: "Който българин ище да стане кожата му за цървули, нека се
ожени в Цариград за гъркиня." Не е равнодушен той и към цинцарщината в
Македония, особено към сърбизма, който се домогва към Ниш и Скопие. Но
Славейков се обръща и към своя народ. Подиграва българската културна
изостаналост в лицето на чорбаджии, просветници, читатели и писатели. Не са
изключени и лични закачки: смее се на Г. С. Раковски, задето съживява мъртви
падежи. Той не може да прости на българите, че се хвалят със своята просвета,
но "ни едно училище не е наредено, ни една учебна книга още не се е издала",
че чакат само подаяния, а сами не проявяват по-голяма пожертвувателност. Той е
немилостив и към своите близки съседи: "Габровчаните си вържат кесиите и
молят Бога да умре пак някой техен съотечественик на чужбина и да остави в
завещанието си нещо за училището". Особено е недоволен от самодоволната
простотия, от грубия реализъм на най-заможното тогава съсловие, изразена в
следната мъдрост: "Книгата чиляк не храни, кир даскале!" И за
българската книжнина и за нейните творци изрича строга преценка. Като казва, че
патрон на българската книжнина е рак, като споменава на друго място, че
българските писатели се канят да изхвърлят членовете, "едни каже защото
миришат, а други, защото не знаят как да ги пишат", най-после повишава
тона: "Великомученик български язик! Какво го не мъчат, какво му не вадят
душата невежите писатели!" Не по-малко негодува Славейков срещу
европеизма. Него чувствува преди всичко в чуждите пропаганди - протестантска и
католическа, затова и подиграва д-р Г. Миркович, Хр. Д. Ваклидов и Д. Цанков. По-нататък
- в модата, чийто носител е жената. Той вижда в европейската цивилизация
опасност, която застрашава българските нрави и обичаи, формите на социалните
отношения, духа на народа. Българката, която се освобождава тогава от гнета на
патриархалния бит, която се стреми да се нрави със своята външност, без да иска
подражава в облеклото на гъркинята и европейката. И затова, както в своите
песнопойки, Славейков кори увлеченията на жените, подиграва се с желанията им
да следват последните завоевания на модата и сам не забелязва, че като бди над
старите форми на семеен и обществен живот, той се явява защитник на един ревнив
консерватизъм, който обаче от гледището на по-висши национални интереси е
напълно оправдан. Разбира се, не бива да се мисли, че Славейков е против
европейската култура. Той е по-скоро враждебник на оная "криворазбрана
цивилизация", която през 1871 г. Добри Войников осмива на сцената. -
Изобщо и тук Славейков се явява не само добър познавач на нашия бит, на
християнската църковна обредност, но и на българската действителност, със
склонност да вижда в нея предимно отрицателни особености. Има вече мъдрост,
която му дава възможност да гледа не така наивно на живота, широко сърце, което
е готово да прощава, воля, която иска да служи на общо благо. Затова той все
намира случай да засегне националното честолюбие, за да го предизвика, да му
постави цели и задачи, да му даде полет. Защото неговата духовитост не
озлобява, а разсмива и разведрява. И не е ли наистина странно, че във време на
робска участ, която поражда бурна закана и протест у Раковски, малко по-късно -
саркастичната горест на Каравелов и злобната сатира на Ботев, П. Р. Славейков
може да се смее и шегува. И тук той стои на страна от своите другари по съдба.
Учи роба не само да пее за любов, но и да се смее в своите страдания над
човешките неволи и несгоди, да гледа на въпроси от жизнено значение за него не
мрачно, а с оптимизъм, да има сила най-после да се присмива и над своите
собствени недостатки. Такова отношение към нашата действителност може да има
само Алеко Константинов, който умее да се смее и тогава, непринудено и
естествено, когато трябва да плаче. Общият извор е блага и жива хуманност.
Поетическо изкуство. - Колкото и да въздействува Славейков върху своите
съотечественици със съдържанието на творенията си, все пак, за да завладее
техните сърца, не малко дължи на умението си да се домогва до съответна форма.
Той става господар на българската реч. Докато наши езиковедци, ревнители на
българското слово, още от 40-те години разискват в каква посока трябва да се
развива българският език - от там и трите школи: черковнославянска,
славянобългарска и българска - Славейков, вслушвайки се в гласа на П. Берон и
В. Е. Априлов и осланяйки се на своя усет, изоставя още от 1846 г.
черковно-славянската реч и пише с езика на своята среда. Тоя езиков
демократизъм налага в поезията му източното наречие. Още тук разрешава
практически един въпрос, след Найден Геров и Добри Чинтулов, който вълнува Ю.
Ив. Венелин и Хр. Павлович, дали на български език могат да се пишат стихове,
когато е покварен от члена, тая "гнусота и квас фарисейска". Обилната
продукция на Славейков затвърдява поетичната реч, създава форми за художествен
изказ, налага тонически отмерения стил. Доловил духа на българската реч, той
може да работи с нея свободно, да я употреби като градиво за художествена
творба. Затуй доста рано той чувствува смътно формата като проблем на своето
изкуство. Обстоятелството, че жадува за книги, изповядвайки се открито в писмо
до Н. С. Палаузов, за да може да черпи, покрай друго, и образци за творчество,
показва неговото желание да овладее по-изискана стихова техника, по-съвършен
израз, по-сигурна разработка на мотива. И наистина, той веднага проявява
чувство за форма, която може да се долови преди всичко в способността му да
постига изненадваща за времето лирическа композиция. Още тук добива сигурен
художествен такт: обработката на поетическата тема е подчинена винаги на
определен план. Не бива да се забравя, че Славейков поправя свои, а по-късно и
чужди работи. Едно сравнение на препечатаните в "Славейче" работи от
"Песнопойка" и "Веселушка", ни убеждава, че той се стреми
към по-голяма изисканост. Обикновено той разчленява на строфи от четири стиха
своята творба. Макар и не винаги здраво съчетани помежду си, тия строфи са
добре стегнати синтактично и музикално. Образното съдържание в тях, не доста
богато, се налага от ограничен кръг на наблюдение. Метафората и сравнението,
като форми на неговия стил, доста обикнати от него, издават хубаво непосредната
му поетическа мисъл. Успява да използува ритмичната реч за израз на
по-разнообразни душевни състояния, макар и да си служи с по-прости размери.
Неговият ямб и хорей, не винаги издържан, затова пък отсенен с пеони, пирихии и
спондеи, дава често изненадваща музикална изразителност. Дължината на стиха му,
от 4 до 8, 12 и 18 срички, с цезура - не всякога спазена - 3+4, 4+4, 4+4+5 и
пр., зависи доста от движението на лирическото чувство. Стихът не е развлечен,
нито е запълван, за да се спази размера, с ненужни слова, наречия и епитети,
които у него имат повече емоционален характер, често има елиптична стегнатост,
напомняща сега най-добри майстори на стиха. (В "Ружа в месец май":
Мойте сълзи - на цветец роса; моите тъги - молба в небеса). Той изкусно
употребя звуковия синтактичен паралелизъм, ритмичните периоди, анжамбмана,
лирическата поантировка. Колкото и да няма око за багрите, той се явява все пак
първият у нас колорист на стиха. По-нататък, той владее добре римата, която
обикновено е кръстосана, женска и мъжка, и обратно, понякога и дактилна. Срещат
се и вътрешни рими. В началните работи, пък и по-късно, има и много глаголни.
Но неведнъж римите у него изненадват, звучат по-скоро като асонанси, така
хубаво употребявани от наши символисти за засилване на музикалната преливност
(красно - тясно, гушка - дружка, пазва - заприказвай, строго - с Богом, покрива
- изтриват, мрамор - явор, мене - научени, дървета - доловете). Музикалността
се засиля не само от повторения, от ритмично повторени фрази, но и от
инструментовка на стиха - по отношение на гласни и съгласни. Трябва да се знае
обаче, че Славейков постига лирична мелодия, музикален стих, значителни за
тогавашното време, не толкова с нарочна подготовка в техниката на своето
творчество, колкото на своя непосреден и жив усет за хубава и звучна българска
реч.
Победа на поета. - Така П. Р. Славейков в кръга на своята дейност в Трявна и
Търново се налага на общественото съзнание като поет, макар и сам да не държи
на своята дарба, да няма гордото самочувствие на избраник. Вместо да задълбочи
ранния романтизъм в "Смесна китка", той го похабява - с вниманието,
което дава на гръцки образци, дори и турски, и стига дотам, че става
"песнопоец", като принизява своето изкуство. Само общението с руската
художествена литература, по която постоянно жадува, както жадува изобщо за
книги, така трогателно изповядал се в писмо до Н. С. Палаузов, е могло да го
захрани за чистата поезия. А като се знае, че времето тогава търси свои
глашатаи, лесно ще си обясним, че той не може да се задържи като поклонник на
своята муза. Раздвоението, в което зачева своето поетическо дело, тук се
засиля. Но и тук раздвоението между поет и гражданин не е напрегнато. Поетът
винаги е с развито обществено чувство, а гражданинът не забравя, че е поет.
Само че поетът, който поставя в сянка гражданина, не дава поетически израз на
ония настроения и идеали, които вълнуват бореца на обществената арена.
Гражданинът се проявява в стихотворения, които не стигат до нас. Малки само
отломки от тях могат да ни загатнат, че Славейков не е бил равнодушен към
скръбта и радостта на своята среда. Затова не може да не се забележи, че от
"Смесна китка" до "Славейче", като не се забравят
календарите, има последователно, органично, макар и бавно развитие, което
подсказва съзряване изобщо на една личност. Линията на това развитие бихме
означили грубо: от индивидуализъм, колкото и бледо проявен, към колективизъм,
все в романтичен дух. Остава непроменен в тая личност нейният културен
идеализъм.11
ІІІ.
В Цариград. - Творческата и жизнена енергия на Славейков е трябвало да
бъде използувана. Цариград, изглежда, постоянно го е мамил с изгледите, които
му е давал той за бъдеща дейност. И наистина, откак Ив. Андреев Богоров има щастливата
мисъл да пренесе своята работа от Липиска [Лайпциг] тук, като начева през 1848
г. да издава, по-късно при своя печатница, "Цариградски вестник", тоя
град се издига като важно средище на българския духовен живот. Особено след
Кримската война, когато в Цариград има наплив на българи - работници,
занаятчии, търговци, просветни деятели и народни будители. И то толкова, че се
създава там българска колония, която наброява повече от тридесет хиляди души, а
към края на 70-те години не по-малко от петдесет хиляди. Главно средище на
колонията, която има свои абаджийски, готварски, хлебарски и пр. еснафи и
търговски къщи, като на Н. и Хр. П. Тъпчилещови и братя Ив. Гешеви, е
Балкапан-хан, близо при Златния рог, макар в отдалечена и неустроена част на
града, доста оживен и шумен. Тия българи имат до освободителната война свои
дружества от професионален, финансов и търговски характер, като
"Провидение" (1862-864), "Братско дружество" (1867-1874),
"Напредък" (1871-1872), "Блага чест" (1871),
"Надежда" (1872-1878), "Промишление" (1870-1876). Недоволни
от своята черква, построена през 1849 г. във Фенер, дето е седалището на
гръцкия патриарх, те замислят по-голяма черква, като полагат и основите й през
1858 г., но поради недостатъчно средства и пречки от страна на гърците след
1860 г. не увенчават делото си с успех. Но в това време, когато през 1858 г.
бива посветен за владика Иларион Стоянов Михайловски, те вече си имат и смел
духовен вожд. Черквата "Св. Стефан" обаче не е достатъчна за
българските преселници. Жадни за просвета, вземайки пример от гърци и арменци,
те отварят през 1857 г. при нея основно училище "Св. Кирил и
Методий", а по-късно и други такива в Пера, Вланга, Ортакьой и др., както
и в някои селища близо до Цариград. Освен това, гръцкото училище в Куру-чешме,
френското католическо в Бебек, Роберт колеж, царското военно-медицинско,
султанския лицей и др. привличат множество българи, жадни за по-високо
образование. Между тия българи са Г. С. Раковски, Добри Войников, А. Д.
Пюскюлиев, Харалан Ангелов, К. Величков, Д. К. Попов и др. А в тия училища
преподават и българи като Драган Цанков, Хр. Д. Ваклидов, д-р Хр. Стамболски,
д-р Г. Вълкович, Н. Михайловски, Петко Горбанов и др. В тия заведения се
създават и ученически български дружества с патриотични и просветни задачи. А
за българската култура радеят просветни дружества. През 1857 г. се основава
българско книжовно дружество, което на другата година почва да издава сп.
"Български книжици". Българската община по-късно, поддържайки свое
читалище, издава сп. "Читалище" (1870-1875). Благодетелното дружество
"Просвещение", основано през 1868 г., се грижи за отваряне на
български училища, като прави през 1873 г. изложба. "Македонска
дружина" (1871-1874) има за задача да брани Македония от гръцката и
сръбска пропаганда, чийто пионер се явява Милош Милоевич, а "Женско
благотворително дружество" (1876-1877) в Ортакьой има грижи за духовната
възмога на тамошната българка. По-късно, в началото на 70-те години, българите
в Цариград възмечтават за българска гимназия, българска болница и библиотека,
но техният дух се подържа най-силно от българския периодичен печат. След
първата българска печатница на Богоров, основана през 1849 г., тук вече има
няколко български печатници, отдето излизат за народа вестници, списания и
книги. От 1843 г. когато излиза първата родна книга, до 1877 г., значи за 35
г., тук излизат 509 български книги, 21 вестника и 5 списания, сиреч 32 % от
всички такива издания в други градове. И наистина, от 1848 г. до 1877 г. в
Цариград излизат около 20 най-добри седмични вестника - политически, книжовни и
хумористични, със значително преобладаване на първите. Стига да споменем в.
"България", "Съветник", "Гайда",
"Турция", "Зорница", "Време", "Македония",
"Право", "Напредък", "Век", "Източно
време", "Ден" и др., редактирани от деятели като Д. Цанков, Хр.
Д Ваклидов, П. Р. Славейков, Никола Генович, Т. С. Бурмов, Ив. Найденов, М. Д.
Балабанов и др., за да си представим от какво значение е Цариград като духовен
център на българите тогава. Тоя печат подържа по-високи културни, стопански и
политически интереси у българите, не само в града, но и из цялата българска
земя. Но вниманието най-много е погълнато от въпроса за българска черковна
независимост. Цариград знае всички моменти от борбата, като се почне от 40-те
години с Неофит Бозвели и се мине край Иларион Макариополски, със знаменития 3
април на 1860 г., та се стигне с 1870 и 1872 г. до Антим I, първият български
екзарх. А лозунгът на цялата колония почти, който изразява главната посока на
българската национална политика, така хубаво подхвърлен от М. Балабанов през
1870 г. в "Читалище": - "Оръжие! оръжие!"... известяват ни,
че викали пламенно някои разпалени патриоти, на които милото отечество се
намирало в критическо положение... "Книги! книги!" викат и трябва да
викат отвред в отечеството ни любителите на просвещението!"
Неспокоен живот. - Славейков прави опит да се задържи в Цариград още през
1856 г., когато Христо Тъпчилещов обещава да го вземе за учител при българската
черква в Фенер. През 1858 г. е записан като помощник певец при българската
черква. Към Цариград той поглежда, създал си доста връзки с български деятели
там, когато почва да урежда в Джумая от 1863 г. в. "Гайда". А когато
като учител в Търново са запознава през 1862 г. с д-р Алберт Лонг, установил се
там временно американски мисионер, като се условява с него да преведе Новия
завет от черковнославянски на български, той вижда, че съдбата му се усмихва. И
наистина, през 1864 г. той се преселва в Цариград, защото трябва да бъде член в
комисията от д-р Елиас Ригс, д-р Алберт Лонг и Христодул Костович, учител от
Самоков, на която предстояло да свери и поправи Новия завет, а така също и
Стария завет, преведен от Константин Фотинов. Славейков изпърво тук е сам -
неговата съпруга не е искала да се раздали с Трявна, със спокойния си бащин
кът, за да се излага със своята челяд на мъчителна неизвестност в един далечен
град. Освободен от залисии и грижи около семейството, ослонил го на Иванчо
Райков, новият пришелец може по-свободно да развърне своята мощ за обществена
работа, без да забравя Трявна, която навестява през две или три години, за да
срещне там стари познати и приятели, които го радват с руйно вино, а той тях -
с хумор и юнашка песен. В Цариград той се настанява по-близо до средището на
своите сънародници. Стига да споменем, че през 1866 г. живее в една от стаите
на българското читалище, по-късно, около 1869 г. - в Киримид-махлеси, при
Фенер, в началото на 1871 г. - в скромна къщичка на Одун-капия, близо до
печатницата на "Македония", а след 1871 г. в училището "Св.
Кирил и Методий", в извънредно скромна стая, някогашна конюшня на
Стефанаки Богориди, както казва синът му П. П. Славейков, защото нямал
възможност да плаща наем. Тук Славейков взема участие в духовния живот на
своите събратя. Той не бяга от задължения. Има доста развито чувство за
общност, за задружна дейност. Нека споменем, че той живо следи развитието на
българското читалище, основано през 1867 г., на което става един от първите
председатели. През 1870 г. той е член на току-що основаното печатарско
дружество "Промишление". Общението си със своята среда пък поддържа
със сказки, речи и слова. Читалището урежда сказки с помощта на първите българи
там, като М. Д. Балабанов, Лазар Йовчев, П. В. Оджаков. С. С. Бобчев и др. И
Славейков изнася през 1873 г. тия сказки: "За славяните и елините, главно
за българите", а през 1875 г.: "Българската колонизация в
Цариград". Живи и пламенни, или духовити и назидателни, са неговите речи
по някакъв повод, особено на 11 май, когато се чествува от цялата българска
колония паметта на Св. Кирил и Методий. Оставя спомен особено с речите си през
1871 г. и 1874 г., както и през 1872 и 1873 г., когато се слави празника на
читалището и когато се открива първата българска изложба, като трогва до сълзи
някои от своите сънародници. Все така оставят спомен и надгробните му слова -
през 1865 за Авксентий Велешки, през 1875 г. за Иларион Макариополски. Много от
речите на Славейков не са били угодни за властта и затова са останали
непечатани. С тях обаче той завладява сърцата. Има всички качества на добър
оратор, чието слово се слуша с радост и напрегнатост. Затова името му става
символ на българска политическа програма. То му открива внимание от страна на
някои чужди посолства или достъп и при гръцките владици, които посещавал през
неделен ден във Фенер и Ортакьой. За своите сънародници той замисля през 1871
г., заедно с Иван Найденов, да открие и българска гимназия, за което четем и
обяви в "Македония" и "Ден". Той замисля, подканян и от
тамошния родолюбец Димитър Добрович, да издава български ежедневник. Мечтата му
се осъществява обаче едва през 1890 г. от Харитон Ив. Генадиев, който основава
в Пловдив "Балканска Зора", първият наш всекидневен вестник12.
Любовта, с която се ползува Славейков, се вижда от помощите на българите за
неговите издания. Освен поменатия Димитър Добрович, нему помага Христо П.
Тъпчилещов, както и синът му Никола, на които "Македония" доста
дължи. Също така и читалищната каса не отказва своята услуга. През 1867 г.,
като вижда, че "Македония" може да спре, тя щедро му предлага своята
помощ. И наистина, трогателни са честите позиви на Славейков към своите
предплатници да се издължат към редакцията на вестника. Особено, когато след 1871
г. възнаграждението, което получава за труд над превода на Стария и Новия завет
от Британското библейско общество, се изчерпва. При тая усилена работа
Славейков има време и енергия не само да следи развитието на черковния въпрос,
но и да вземе най-непосредно участие в борбата за българска духовна
независимост. Тук той е херой на националните надежди: пише статии, разисква с
другари, агитира и възпламенява, като фанатик бунтар, затова е и наричан от
противници агент на Букурещкия революционен комитет. И важното е, че сега воюва
на три фронта: срещу гърци, турци и българи. Взел участие в по-раншните
църковни събори, след Народния събор през 1871 г. пише и бори се за завръщане
на заточените български владици през 1864 и 1872 г., налага своите схващания и разбирания
при изработката на устава за българската Екзархия. Но венец на неговата
обществена дейност остава паметния в историята на черковната борба 22 януари
1872 г. Като вижда, че ферманът от 1870 г. още не се прилага, той насъсква
своите хора да заставят Иларион Макариополски, Панарет Пловдивски и Иларион
Ловчански да отслужат литургия на Богоявление в българската черква, без
разрешение на патриарха, макар да е била тя, намираща се в Фенер, в негова
епархия. Станалата черковна служба повдига буря в патриаршията: владиците биват
заточени веднага в Никодимия. На 22 януари народът се събира в двора на
черквата, и вдъхновен от речта на Славейков, тръгва към Високата порта носейки
вместо плакарди, ферманът печатан през нощта в "Македония". Там Славейков
с Тодор Икономов и др. поднася на великия везир харзувал със следните искания:
1. да се върнат владиците; 2. да се изпълни ферманът; 3. да не се меси в
народните работи хаджи Иванчо Пенчович. Тази манифестация на повече от две
хиляди души българи, толкова смела и опасна, че мнозина от първите там народни
водители гледат дори да не бъдат подозирани, че имат пръст в нея, налага
окончателното разрешение на църковния въпрос: на българския народ се дава право
да пристъпя към избор на свой духовен глава. П. Р. Славейков обаче бива
наказан: в. "Македония" е спрян за три месеца - от 24 януари до 23
април 1872 г. Но когато Светослав Миларов, по-рано Павле Н. Сапунов, обнародва
в него бр. 18 от 25 юли 1872 г. статията си "Двете касти и власти или
днешната наша Екзархия и що ни обещава тя"13,
"Македония" не само замлъква завинаги, но и Славейков на 13 август
бива прибран в затвора, изпаднал в жестока немилост, по желанието на
Екзархията, на хора като Никола Генович, и по заповед на Митхад паша, негов
ненавистник. Неговата участ постига и двамата му сина, които са учат в Роберт
колеж, Иван и Рачо. На обискът, що се прави в къщата му от турски чиновници
заедно с Никола Генович, който все пак, като българин, е гледал да прикрие
опасни или подозрителни книжа, стават жертва две-три сандъчета книги и
ръкописи. Той би седял повече от месец в затвора, ако не се застъпили за него
пред великия везир екзархът Антим І, д-р Чомаков, Христо П. Тъпчилещов, както и
посланиците на Русия и Англия. Излязъл от затвора, без средства, за него
настават дни на тежки изпитания и лишения. Нищожната учителска заплата през
1873 и 1874 г. едвам му стига да мине крайно оскъден живот. Това, което е било
"ценно" от покъщнината му, бива продадено на безценица, за да си
осигури насъщния хляб. Облекчение е за него, че първият му син Иван, свършил
вече колежа, от 1872 г. учител във Враца, поема грижата за прехраната на
семейството в Трявна. Друга утеха настава за бедния труженик, когато по ходатайството
на граф Игнатиев, руски посланик там, вторият му син Рачо, от 1869 г. тук,
заминава през 1873 г. за Николаев, за да постъпи в южнославянския пансион на
Тодор Минков. Но нищетата не спира да хлопа на неговата врата, още повече, че
трябвало да изплаща и дългове за "Македония". Не му помага
едномесечната му обиколка из Македония през 1874 г., бидейки натоварен от
Екзархията да поведе там отбрана срещу католическата пропаганда, както и срещу
нейния агент Нил Солунски. Молбата му да остане по-дълго време в тоя край
остава нечута от Екзархията. Сега той изгубва и учителското си място. Не му
помагат и дългите нощи в скромната даскалска стаичка, когато пише, наведен над
своите тефтери - подреждайки своите географски, етнографски и исторически
материали или готвейки някаква статия за някой вестник, която трябвало да
печата скритом. За да може да се задържи в Цариград, в люта борба с мизерията,
той гледа да осребри по някакъв начин своя книжовен труд. Той прави крайни
усилия не да си възвърне предишното обществено положение, а да се задържи като
скромен деец в града, дето минава тринадесет години в бури и тревоги за
народното благо. Винаги под надзора на турската полиция, насъсквана срещу него
от гръцки клевети и интриги, преследван от неразположението към него на Митхад
паша, Никола Генович, хаджи Иванчо Пенчович, както и от равнодушието най-малко
на българския консервативен стан, дори и на светите старци в Ортакьой, той
вижда, че е вече нежелан и ненавиждан гост в Цариград. И наистина, как може да
бъде обичан тоя, на когото Христо П. Тъпчилещов казва, след като излиза от
затвора, че много остро пише и приказва, като му напомня да внимава, че има и
Диарбекир? Не паднал в малодушие, пренасяйки със спокойствие всички беди, през
1874 г. той напуща Цариград, като изтърсва праха от обувките си и се упътва за
Одрин, дето става учител. Но трябвало пак да види Цариград, извикан там от
властта да урежда като поръчител някаква стара полица. И в Одрин обаче, дето
зъбите на гърцизма били още здрави, такъв немирник като изхвърления от коловоза
на обществения живот борец, не е могъл да се задържи. И през 1876 г. той се
премества за учител в Стара Загора.
Издания за народа. - Още през 1866 г. П. Р. Славейков обнародва по-голяма и
доста съдържателна работа - "Габровското училище и неговите първи
попечители". Тая книга за която са събирали още през 1864 г. материали
учителите Ив. Христович и Цв. Недев, и за която Славейков се заема още от 1864
г., като през 1866 г. ходи в Одеса за нови сведения, посветена на В. Е. Априлов
и Н. Ст. Палаузов, цели да запознае народа с възникването, развитието и
организацията на нашата първа гимназия. Но нейният автор, който събира доста
сведения за училищата в Трявна, Търново, Елена и др., има и по-далечна задача -
да даде една история, образ на културен подвиг, със значение изобщо за
историята на Българското възраждане. И наистина, като извор на указания и
податки, тя и днес има своята цена. После, покрай редакторската работа над
Библията, заедно с д-р Елиас Ригс д-р Алберт Лонг и Христодул Костович, от 1864
до 1870, както и над третата годишнина на сп. "Читалище" (1873 г.),
П. Р. Славейков списва и издава тук различни книжки и книги, вестници и
списания, с които цели да задоволи духовните интереси на най-широките кръгове
от народа или пък нуждите на българските училища, като гледа същевременно да
облекчи тежкото бреме на един несигурен живот, особено от 1871 година насам.
Освен песнопойките, календарите и месецословите, за които става дума по-рано,
той издава през 1868 г. "Първа читанка", "Таблици кратки",
"Начална книжка за черковно чтение"; през 1869 г. "Кратка
читанка", "Искрици или разни поучителни приговорки",
"Кратка свещена история", "Робинсон [на островът си]. Приказка
твърде нравоучителна, за употребление в училищата"; през 1870 г. -
"Кратки приказки за децата"; през 1871 г. в 7 книжки "Пчелица
или ред книжки за децата", първо детско списание у нас. Всички тия
издания, както се вижда от заглавията, са нагодени за българското дете. Като
учител, той добре познава детската психология и затова умее да подбира четива
или да съставя учебници, които навремето си будят любопитство и внимание.
Затова говорят и "Наръчни наставления за учителите" от 1872 г. Но не
по-малко се грижи и за своите еснафи около Балкапан, на които иска да даде българска
книга за поука и забава. Затова съставя и издава през 1868 г. "Светий
Димитрий Солунский и македонските славени българите", а на следната година
"Спомен за тисящелетието от деня на смъртта на св. Кирила". Освен
тия, нагажда и книжки със съдържание от по-общ характер. Обнародва преводи -
през 1868 г. "Исторически примери върху нравствеността, събрани от разни
нравствени книги" и "Питомка или правила за прилично поведение между
человеците, заети от италиански", от Франческо Соави, а през 1870 г.
"Дневникът на бедний момък или преговаряния върху человеческий живот"
от О. Фьойе. По-друга радост доставя Славейков на своите съотечественици с
преведените, волно, и нагодени към българските условия разкази, повести и
романи. През 1867 г. пуска на пазара повестта на П. Шевалие "Царуване осем
дена или историята на Мазаниела"; през 1868 г. и 1873 "Лодоиска,
поляшка историческа приказка"14 и "Отечество и любов или от трън
та на глог, поляшка приказница", и двете от В. Шербюлие. Пак това време,
1868 и 1869 г., обнародва "Разбойник в Балкана", и "Последний
Абенсераж" от Алфонс Рене де Шатобриан и "Цариградските
потайности". В тия преводи на Славейков, правени обикновено от руски и
френски, изглежда, че му помага по-късно и синът му Иван. Не е без значение, че
всички са от романтичен характер и са оказали не малко влияние, заедно с други
от тоя род, върху естетичната култура на българина това време. Тъкмо от тая
култура се ражда тогава и оригиналната българска повест. По-нататък Славейков
полага грижи и за българката. В края на 60-те години у нас се пише и разисква
върху положението на жената в семейството и обществото, върху нейното
възпитание и образование, върху предназначението й в живота. От тогава почват
да се срещат и повече женски имена в списанията. И Славейков, който мисли, че и
на нашата жена трябва да се даде прилично образование, и то в посока -
практична, нравствено-религиозна и умствена, излиза през 1869 г. с брошура
"По въпросът за жените", за да каже и той своята дума, а през 1871 г.
почва да издава веднъж в месеца "Ружица или ред книжки за жените",
първо списание за жената у нас, от което излизат само два броя. Делото на
Славейков обаче не бива подкрепено от българската жена. Стопански зависима, тя
не е могла да отдели някоя троха от своята трапеза за едно списание, което
ратува за нейната духовна пробуда. Но Славейков не бива много подпомаган и за
други по-трайни свои издания. Така, след като спира "Македония", той
издава хумористични вестници, едни от първите у нас, най-много пак за своите
еснафи от Балкапан през 1875 г. само в 4 броя "Звънчатий Глумчо",
през 1873-1874 "Шутош", а през 1874 г. - "Костурка" и
"Истурка на вестник "Костурка", само в един брой. Напразно той
се опитва да разсмива както другите, така и себе си, в дни на тежки душевни и
физически изпитания. По липса на средства и поради равнодушието на българската
колония и ненавистното око на властта, тия списания и вестници без време
спират. Изобщо с тия издания П. Р. Славейков става обикнат популярен книжовник.
Гайда (1863-1867). - Но с тях той не може да остави по-дълбока следа в нашия
духовен живот, ако не са други две негови предприятия, които стават важни
органи на българската политическа и обществена мисъл през 60-те и началото на
70-те години от миналия век - "Гайда" и "Македония". Още в
Трявна той приготвя малко материал, а после като учител в Ески Джумая начева да
урежда "Гайда, сатирически вестник за свестявание на Българите",
който почва да излиза в Цариград през февруари 1863 г. два пъти месечно, като
продължава до 1867 г., с прекъсване от около осем месеца през 1866 г. Освен
това, понеже му се забранява от властта, подхванатата от него посока, от 1865
г. брой 21, "Гайда" става литературен лист, "вестник за наука и
забавка". По-късно, от бр. 9, 1863 г. има за известно време мото:
"Человек нема друг по-голям мъчител от неучението". Обикновено в него
има уводна статия или "политическа сгледа", после "български
работи", "гръцки работи", "кореспонденция", дописки от
особена цена сега за нас, разни "шарени новини", стихотворения и
анекдоти, бележки за нови книги и пр. Когато става книжовен лист, политическата
част се изоставя, но предишните културни и политически тенденции се спазват.
Тук Славейков работи предимно сам, но по-сетне се обаждат и случайни
сътрудници. Изглежда, че се посреща още в началото добре, защото от брой 5 на
1863 г. има за издател Ив. С. Дочков, а за покровител Д. Т. Бракалов. Славейков
обаче става господар на своя вестник. Още в първия брой на "Гайда" в
"Развестие", под което стои "Дядо ви Дудрин", и "Към
слушателите", той подхваща с хумористичен тон, ала не го спазва винаги.
Тоя пръв по рода си
вестник у нас, предходник на по-късните хумористични издания "Оса",
"Тъпан", "Хитър Петър" и др., който има своя лик и неведнъж
влиза в полемика с някои от излизащите тогава вестници "Българска
пчела" (1863-1864) в Браила на Хр. Д. Ваклидов, "Бъдещност"
(1864) в Букурещ на Раковски, "Съветник" (1863-1855) на Л.
Михайловски и Т. С. Бурмов, "Время" (1865-1867) на Т. С. Бурмов,
"Турция" (1862-1875) на Никола Генович, "България"
(1859-1863) на Драган Цанков - всички все в Цариград. Всички тия вестници имат
общо в програмата си - да воюват за български интереси по законен път. И все
пак П. Р. Славейков намира основания да не бъде съгласен и да не одобрява много
от възгледите и деянията на Т. С. Бурмов и Никола Генович, чиновник тогава в
Министерството на народната просвета. С Бурмов влиза в остра полемика, пише не
само статии против него, но и сатири, като "Напев комуто се пада",
дето началните букви на всеки стих посочват неговото име. Бурмов от своя страна
в "Время" (1865 г., бр. 12) казва, че "Гайда" служи на оная
незначителна част от народа, "която е вятърничава в разсъжденията и в
порицанията си". В нея има нещо "низко и отвратително". Посоката
на "Гайда" е противогръцка. Няма страница от нейния политически дял,
в който да не се напада остро гръцкото духовенство, гръцкия патриарх, елинизма
изобщо. Бурмов не одобрява по-скоро не посоката, а някои възгледи от нейната
културна програма, тактиката й в борбата по отношение на черковния въпрос, с
който Славейков гледа народът по-скоро да се справи. "Гайда" се ражда
в разгара на политико-обществени борби, когато единството на българската
интелигенция е нарушено, когато се почват и взаимни борби между българи. Ето
защо тя става изразителка на едно движение, съдействува да се разрасне то,
напътва го и му дава идейна програма. А това е движението на българските
еснафи, на младите борци за черковна независимост.
Македония
(1866-1872). - Особени
грижи обаче полага П. Р. Славейков за другия свой седмичен вестник, станал
орган на цяло едно движение в българския обществен живот,
"Македония", чийто първи брой излиза на 3 декември 1866 г., а
последният - на 25 юли, 1872 г. Вестникът има няколко поднадслова: от бр. 1 до
2, 1866 г. "вестник политический и филологический", от бр. З -
"вестник за народа", от бр. 1, 1869 г. до бр. 5 - "лист за
политика, книжовност и търговия", а от бр. 5 - "вестник за политика и
книжовност". Има следното мото (от бр. 3, 1866 г., само първата половина,
при това и на гръцки език): "Твърде лошо нещо да ся помястя някой от
началата си, когато са прави! Ако не върви напред, а то поне назад да не върви,
трябва да бъде високата аксиома на разумността." През средата на 1867 г.
Славейков издава в малък формат, като притурка на големия свой съботен лист,
"Македония", а после "Македонче", първоначално два пъти в
седмицата, и то само за Цариград, за македонските си, събратя, с надежда да го
направи ежедневник, ако се посрещне добре. От него излизат обаче доста малко
броя. Макар че "Македония" не разполага с достатъчно средства, заради
което неведнъж клони към своя край, както виждаме това от разните
"известия", "понуди", "призовки" на Славейков към
предплатниците", тя успява да се издигне като един от най-добрите
вестници, излизащи тогава в Браила, Букурещ и Цариград - "Дунавска
зора" (1867-1870) на Д. Войников, "Народност" (1867-1869) на Ив.
Богоров и Ив. Касабова, "Отечество" (1869-1871) на П. Кисимова и Д.
Войников, "Право" (1869-1873) на Хр. Стоянов и Ив. Найденов. Само
"Свобода" и "Независимост" (1869-1874) на Л. Каравелов,
донякъде и "Дума" (1871) на Хр. Ботев могат да съперничат в известен
смисъл с "Македония". И наистина, покрай Славейков, в тоя вестник
сътрудничат най-добрите тогава сили на българската интелигенция като Григорий
Немцов, по-сетне митрополит Доростолски и Червенски, Марко Д. Балабанов, Лазар
Йовчев, после екзарх Йосиф I, Гаврил Кръстевич, д-р Ст. Чомаков, П. Горбанов,
Тодор Икономов, Светослав Миларов, Никола Първанов, Ив. П. Славейков и др.
Освен това, в начина на неговото списване се проявява добре обмислен
журналистически такт. Неговият редактор следи най-главните чужди вестници -
гръцки, турски, руски, сръбски, английски, немски и френски. От там извлича не
само материал за информация и за политически преглед, но и статии, които
засягат под една или друга форма българските интереси на деня, особено такива,
чрез които той или иска да загатне за някои свои възгледи, или пък се стреми да
държи напрегнато вниманието на обществото върху известни въпроси от политически
и културен характер. Имайки предвид, че се намира под строгото око на цензурата
и че ще трябва да "играе каквото му свирят", той се старае да си
служи с недомлъвки, със загадки, поговорки и пословици, или пък с препечатани
статии, които ако би написал сам, би теглил за тях горчиви сетнини. Така само
можем да си обясним неговата страст да превежда работи из чуждия печат. Друга
една особеност: когато препечатва той или съкращава, щом това е необходимо, или
дава иронични бележки. Последното важи особено за статиите, които заема от
гръцки издания, цариградски и атински. Най-често превежда статии от
"Courier d’Orient", орган на лазаристите, френските мисионери от
ордена "Св. Бенедикт" в Цариград, вестник, който неведнъж се застъпва
за българските национални права. Дава също статии от "La Turquie", за
да подчертае някои схващания, изказани там от висши турски сановници като
полезни и за турската империя, и за българския народ. Особено е внимателен,
когато препечатва от руски и сръбски вестници. Освен това
"Македония", която със своите статии, дописки, политически прегледи,
кратки вести, подлистници и пр. винаги успява да предизвиква интерес у своите
читатели, води полемика с "Право", "Турция", а също така и
с гръцки вестници. Изобщо тя винаги отбива чужди, неприемливи за народното дело
мнения, защищава упорито своите възгледи, издава глас на протест против наши и
чужди, когато е необходимо, на време обръща внимание върху наближаваща
опасност. И понеже тя също така е орган негласен на младите, орган на
определено движение, тя има странно влияние върху народните слоеве, изяснявайки
техните тежнения, винаги е с настроение на атака или отбрана, но все на своя
пост. Така се оправдава желанието на Славейков да служи само на "народните
работи" и да не знае "хатър и страх", да не отстъпва никога от
своите начала, да се бори да създаде будно и просветено обществено мнение.
"Македония" и "Гайда" приличат на винаги дигнати развети знамена
над боен стан. В бойното си увлечение Славейков въстава срещу няколко групи,
няколко дори лагера - затова и "Македония" бива спряна най-напред за
три месеца, а после - завинаги15.
Национален въпрос.
Воин на народностно самосъзнание. - За да бъде
така упорит в борбата Славейков, много му помага твърдостта на неговите
убеждения. Той веднага става стожер на тия, които мислят, че съдбата на народа
зависи от него самия, че за това е необходимо да се работи над него, да се
развива и да се възмогва духовно. Неговият възглас трябва да бъде: "Познай
себе си". Средствата за това са черквата, народните училища, читалища и
книгохранилища, периодичният печат, книжнината изобщо. Затова печата в своите
издания редица статии върху въпроси, които зачекват отблизо или далече неговата
програма. Винаги има определена тенденция - да се докаже, да се изтъкне
категорично, че за българския народ е необходимо преди всичко просвета,
образование, вътрешно усъвършенствуване, по-висока духовна култура. Една от
неговите цели е да се запази езикът - на всяка цена. Макар в неговата концепция
за народността да има географски, етнографски и нравствени моменти, все пак в
основната си същност тя е филологична. Статия като "Здравият егоизъм"
(М[акедония], 1867, бр. 3), "Язикът на един народ" (М[акедония],
1869, бр. 6), "Народ и народност" (М[акедония], 1870 бр. 61 сл.) и
пр. макар не всички на Славейков, добре говорят за неговия здрав поглед.
Схващайки така народността, той полага и задачи на нашето родинознание.
Българският народ, наброяващ шест милиона, най-многобройният според него в
Европейска Турция, е по-добре познат в неговото минало от чужденците - Ю. Ив.
Венелин, В. Григорович, Д. Гилфердинг, И. Срезневски, Каниц, Шафарик, Ригер и
др. Българите, на които липсват исторически материали, могат да черпят от живия
извор - народа. Те трябва да го изучат, да опишат неговите нрави и обичаи,
"неговата статистика и положение", да съберат "народните песни,
приказници, пословици и поговорки, (М[акедония], 1869, бр. 4), ако искат да
служат на своята родина. Друга идея, която прониква цялата негова дейност, това
е - да се запазят етнографските граници на България, нещо повече, да се запази
изобщо българщината с българска реч и извън границите на Турция - в Румъния,
Сърбия, Бесарабия и пр. Неговият поглед е обърнат към най-отдалечения край на
неговото отечество. Там дето се чува българска реч, не трябва никога да
замлъква. Ето защо той е един от първите, който схваща опасността за българския
народ в Македония, застрашена от гръцка и сръбска пропаганда. Тоя кът той гледа
да го приобщи към българското отечество и не случайно дава на втория си вестник
име - "Македония". Той се ръководи и от друга идея: да се постигне
духовно единство между всички части на българския народ, защото само тогава
последният ще може да бъде силен и да отстоява срещу всякакъв външен напор. И
когато някои почват да изпращат там букварчета и книги на македонско наречие,
той открито въстава срещу тях, като посочва, че тая дейност води към опасен сепаратизъм
(М[акедония], 1867, бр. 23, 33, 1871, бр. 3). Крайната цел на Славейков, и това
е неговата голяма идея, е българите "да ся стараят за хляб, за народен
хляб, т. е. за своето народно самосъзнание" (М[акедония], 1867, бр. 82).
Той вижда, че не стига само да сме възроден народ, а че е необходимо да се
проявим като народност, като определена културна единица, като отделно
колективно съзнание. Така той става страстен водител за българската национална
индивидуализация. С особено удоволствие препечатва от полски вестник статия, в
която се набляга, че "изгубена свобода може да се повърне, да ся добие, но
народност веднъж изгубена, никога вече ся не връща, никога не ся спечеля"
(М[акедония], 1867, бр. 1). От тук Славейков извежда своя краен идеал - духовна
свобода, лична и книжовна, в най-широкия смисъл на думата. Отбелязва нарочно,
че Франьо Рачки, при откриването на Югославянската академия в Загреб през 1867
г., е казал: "Душевното робство е по-тежко и по-пагубно от телесното
робство" (М[акедония], 1867, бр. 47). Тая свобода той вижда застрашена от
замисъла на Митхад паша, велик везир тогава, да се слеят българските училища с
турските. Той, като Т. С. Бурмов (Время, 1856, бр. 26-34), повежда веднага
борба срещу тоя добре замислен политически план на турската власт.
Качества на бореца. - Изтъкнатите идеи и деяния не са само изключителна
собственост на П. Р. Славейков. В разгара на борбата вземат участие и други
видни лица. Но между тях той е самобитна особеност. Там са люде с висше
образование, с широки познания, с елинска и европейска култура. Само той не
минава през висша школа. Но благодарение на своята воля за самообразование, тоя
самоук застава не само сред вождовете на българската интелигенция, но се издига
в много отношения над тях, като става истински народен трибун. Идеите, колкото
и прекрасни, не биха имали жизнена активност, ако нямаше личности, за да им
вдъхват пламъка на своята душа. А Славейков заразява своите сънародници преди
всичко с хармонията между идея и подвиг. Истински "народен човек",
идеите му винаги се определят от потребите,
схващанията и настроенията на широките слоеве от народа. Следователно, и
подвигът му е подвиг за народно благо. Това е то не придобит, отвлечен, книжен,
неискрен демократизъм, а естествен, наложен от произхода и възпитанието му,
всаден в кръвта и душата му. Никой не познава така добре народа, както той.
Заел, присвоил неговата мисловност, той умее да въздействува върху него, да
завладява сърцето му, да ръководи волята му. И то - като не познава средствата
на демагога. Славейков притежава някои от характерните особености на трезвия
българин, който по нагон долавя скрития смисъл на събитията, осланяйки се на
своите верни наблюдения и на своя практичен усет. Ето защо борецът вярва в
инстинкта на народа, тоя инстинкт, който Л. Толстой с "Война и мир"
влага като основен момент в своята философия на историята. И не само вярва, но
винаги се вслушва в неговия глас, следва го - затова и делото му се увенчава с
успех. Вождът изразява онова, което е смътно и неясно в съзнанието на народа.
По неговия път, по неговите думи и дела можете да съдите за самия народ. Това е
трайно, вечно сливане между личност и колектив, чрез което се изявява най-силно
дадена народност. Естествено, и народът чувствува Славейков като свой. А за да
има името му обаяние, не малко дължи той и на своята неизменна воля за борба и
дело. Той работи и над себе си, но и за други. И въпреки преследванията на
своята орисия, дълго и дълго смогва да бъде господар на обстоятелствата. А тази
вътрешна мощ на бореца, ако не се проумее, не може да не се почувствува от
неговите съвременници. Той има ясна и открита линия на отношение към лица и
събития, без колебание на мисълта и чувствата, че личността му буди всякога
доверие. И когато в жаждата си за подвиг се увлече и сгреши, той е искрен,
верен на себе си. Сякаш тук Славейков е един от най-добрите изразители на
българската борческа стихия, на българската воля за самосъхрана на племето чрез
просвета и култура. Затова и в борбата Славейков изхожда от общи начала, от
висши идеали. Честен воин, който не само не забравя с кого воюва, но винаги е
открит. Засада в своята тактика не знае. Никога не подценява своя противник,
макар и да е рязък в изразите си за него. Когато последният падне, той слага
меча в ножницата и говори за него, издигнал се над лични страсти, с
най-ласкавите думи на заслугата. Защото волята му се съобразява и с определена
етика. Затова в устрема избира средствата. Той е закърмен с морала на нашите
еснафи тогава, на нашите учители и просветници, морал на работната ръка. От тук
се обяснява неговият практически идеализъм. Заразява неговата неподкупност от
външни и странични влияния и внушения, смелостта му да казва истината, по един
или друг начин, на чужди и на свои, макар и да знае, че може да си навлече
омразата на някоя силна на деня личност, на някаква низка и дребна душа. Не
помисля никога да изкористя движението, както някои други тогава дейци, за своя
облага, макар и да е излаган от самите условия за дейност, на изкушения,
особено като се знае, че животът му е постоянна борба за хляб. Той не е търгаш
на идеи. Челото му е чисто от позора на отметника, който се отказва от своите
убеждения или от движението, ръководено или подсилено от него, за да се нареди
по-скоро пред трапезата на житейските блага, като издига своя позор в
добродетел и дарба. Днес под едно знаме, утре - под друго, защото знамето е
всичко, а ти си нищо. Като Неофит Бозвели и Г. С. Раковски, и той може да бъде
мъченик за идея, за народ и страна, за народностно самосъзнание. Това е една
висша добродетел на саможертва, която знаят само велики сърца. А обаянието на
тая личност не би било така силно, ако нямаше перото на даровития публицист.
Общественикът дава съдържанието, а публицистът - формата. Затова са и неделими.
Няма коментари:
Публикуване на коментар