Романът като епически вид

За романа има най-много и най-добре обоснована информация (вж. Михаил Бахтин, ст. “Епопеята и романът”, в: М. Бахтин, сб. “Въпроси на литературата и естетиката”).

Бахтин е изключително влиятелна фигура в литературознанието. Работи около финала на руския формализъм. Създава диалогичния подход в литературознанието, който след това е заимстван и преработен от школата на интерконтекстуалистите. Представя страшно мъдри, дълбоки и необорими истини за литературата.

Основното видово деление на епоса е по обем. С най-голям обем е романът: многоаспектен, представя социалната организираност на обществото, може да има две или повече сюжетни линии, представя многообразно и пр. Всички тези неща са верни за романа, но не са ни достатъчни.

Обикновено за романа се казва, че е по-голям от повестта. Думата “роман” се свързва обикновено с рицарските романи, когато се утвърждава този литературен вид. В античността също има нещо, което може би прилича и на роман.


§. Особености на романа

Само по един признак е трудно да се отдели романът като вид. Всяка негова характеристика се отменя и по наличието на противоположната. От романа се очаква да бъде:

* многоаспектен (но има и еднопланови романи)

* остросюжетен (но има и описателни романи, където не сюжетът е водещ; модерната литература напр. не разчита особено на сюжета)

* любовен (но има и много романи, които не са любовни); изведена от контекста й, думата “роман” има и друга употреба в смисъл на “любовна връзка”

* прозаична реч: да е написан в проза (но има и романи в стихове, пр. “Евгени Онегин”)

Всичко това навежда на мисълта, че жанрът не е толкова формална организация, независимо, че това присъства във всички определения. Жанровите характеристики си имат и доста солидни съдържателни характеристики. Всички опити да се направи някаква характеристика на романа, дори неизчерпваща представата за романа, се оказват невъзможни.

Най-често романът се е определял по принципа на наивната индукция: заради това, че прилича на нещо, което се нарича “роман” (принцип на прецедента). От всички основни видове в литературата романът се утвърждава най-късно. Нещо повече: той и до ден-днешен продължава да бъде в развитие. Той е развиващ се жанр, не е спрял в някаква оформеност. Това обяснява и невъзможността да бъде определен през характеристика, защото той продължава да се развива и да отменя своите характеристики. Затова Бахтин го определя през основни тенденции, които го конструират. Някои от тези тенденции са долавяни неведнъж от философите и естетите.

Има четири неща, казани от Хегел, които трябва да се запомнят като основни опори, през които да се мисли романът:

* романът не трябва да е поетичен в утвърдените общи значения: за “поезия” се приема всичко, писано в лирика и лироепос; “поетично” е едно по-широко понятие

* романът не трябва да е героичен, както това се случва в одата и епопеята: героите съдържат и отрицателни, и положителни черти – в одата и епопеята не е така

* героят в романа е представен в развитие

* романът изпълнява ролята на епопеята за съвременното общество

Романът възниква като писмен литературен вид, за разлика от всички основни видове, които са свързани с устното слово; това влияе на организацията. При Бахтин липсва пояснението за това как влияе това, че романът е възникнал като писмено слово. Романът може да бъде по-сложен, може да се променя, докато при устната традиция се помни и се предава във вида, в който е.

Романът има в себе си повече условност и възможности за развитие. Другите основни видове възникват в отношение на съпротива (неприемственост, напрежение) спрямо фолклора. Романът, който възниква по-късно, се оформя в напрежение спрямо самата литература и добре запълненото жанрово пространство. Това личи и в отношението на самите жанрови класификации към него в периодите, когато я има идеята за органична цялостност на литературата, т.е. че литературните жанрове отразяват без бели петна (напълно) всичките възможности на отношенията [на литературата към света], а това е времето на класическата античност (V в.), ранната римска литература, класицизма (ХVІІ в.).

Романът е изхвърлен от жанровите класификации, за него няма място. Той се появява отново в класификациите едва през Романтизма, защото тези класификации са еклектични, абстрактно-енциклопедични по принципа на христоматията: не защото е толкова либерален романтизмът, а защото през луфтовете (отворените пространства) романът може да влезе. От своя страна романът никак не е “сговорчив” (Бахтин). Още с появата си той не само поема в себе си различни жанрови езици и схеми (винаги повече от една), но и ги проблематизира (не ги пародира, защото пародията е смешна).

Идеята за диалогичната природа на литературата изобщо най-добре се представя през романа. В романа има:

* следи от Менитовата сатира
* следи от сократическия диалог
* следи от карнавала – нещо, което не е литература, но може да се мисли като текст и др.

Романът няма собствен език, но той много активно работи с езиците. Той взема всички тези елементи в себе си, както и от много други жанрове, и ги обработва, преобразува ги.

Във времена, когато романът е във възход, във властваща позиция:

1) той пародира други литературни, демонстрира тяхната условност (периодично става master narrative)

2) той може да “романизира”, т.е. да окаже въздействие върху другите литературни видове; пр. през ХІХ в. има разцвет на романа – примери са драмите на Ибсен, които имат много силно романово начало; също поемите на Байрон (“Дон Жуан”, “Чайлд Харолд”) и лириката на Хайне (четенето й предизвиква изключително занимателно, приятно, интересно духовно преживяване)

Как става това романизиране? Първото, което се забелязва:

* по-голяма свобода и пластичност на останалите литературни видове
* езикът се отваря към извънлитературните употреби (по-голяма свобода в езика)
* внася проблематичност, известна незавършеност в смисловите решения

Тъй като е възникнал по-късно, романът е адаптиран в усещането за съвременност. Той живее в дълбока връзка със съвременността, докато другите литературни видове, завършени, закостенели в своята форма, а някои и състарени, могат само да се приспособяват към усещането за съвременност. Затова основанията на романа да се променя идват от самата действителност. Той може дори да изпреварва литературно-историческия процес, защото пръв долавя сигналите и в известен смисъл води промените. С това се обяснява неговото въздействие върху останалите литературни видове.

3) той пародира и самия себе си (т.е. романите) – най-известният пример тук са “Дон Кихот” и рицарските романи

Първата пародия на рицарски роман е от ХІІ в., тя е много ранна пародия. Има пародии на бароковия роман, на сантименталния роман. Романът е изключително подвижен и внася изключително неспокойствие в жанровата класификация и в литературата като цяло.

Литературните видове, които отказват да се съобразят с развойните тенденции в романа, обикновено се отличават с тенденцията към допълнителна стилизираност на жанровата форма, с характерно изсмукване на жизнеността в тях; стават все по-условни. От своя страна романът, когато поема в себе си различни жанрови модели на други литературни видове, винаги ги преакцентира. В този смисъл романът служи на развойните тенденции в литературата, носи ги в себе си, заедно с неспокойствието на цялостното човешко битие.

§. Основни тенденции при романа

Тези тенденции най-лесно се разбират в съпоставка с епопеята като епически вид (вж. втората част от студията на М. Бахтин).

Основните тенденции, които стабилно ситуират романа, са три:

* стилистична многоизмерност
* особена зона на изграждането на романовия герой в максимален контакт с настоящето в неговата незавършеност
* нови времеви координати на литературния образ



1. Стилистична многоизмерност

Има се предвид това, че романът няма собствен език, за разлика от отделните литературни видове. Включва множество, не само жанрови езици, но и други социални езици. Това дава възможност на романа да носи в себе си културното многообразие както на литературата, така и на света и е знак за излизане от социалната затвореност на литературата.

2. Специфично изграждане на романовия герой

Тази особена зона на изграждане се отличава много съществено от затворения свят на епопеята. Романовият герой е в зона, в която се извършват непрекъснати промени; една сегашност, която е отворена в своята неопределеност. Михаил Бахтин сравнява романовия герой с живия човек, защото неговото движение винаги е един вектор. Ние нямаме съзнание за крайната цел (края), за рамката. Романовият герой или героят в литературата няма съзнание за своята крайна цел, за рамката; такова съзнание има авторът. Но героят живее в една особена подвижност.

Романовият герой може да бъде интерпретиран, тълкуван, поглеждан от различни позиции. Това е и близостта със сократическия диалог, който опипва истината в различни степени на приближаване; истината се обглежда от различни страни. Човекът е някак триизмерен, можем да го огледаме отвсякъде, докато в епопеята героите са монументални, поставени са в една недостъпна за различни гледни точки позиция. Подобно на мита, не ние тълкуваме героите в епопеята, а те тълкуват нас. Там интерпретации не са възможни.


3. Времеви координати на литературния образ

Различно е времето в романа, особено в съпоставка с епопеята. Времето в романа е протичащото историческо време (движение от минало, през сегашно време, към бъдеще), отворено към всеки читател – ние се нанизваме в същото това време. В епопеята имаме едно характерно епопейно време, което е затворено към минало и бъдеще. То тотално е поставено в миналото, но е затворено за процесуалност. Епопейното време кара всяко бъдеще да се връща към него. То е центърът, то е основата, то разчита паметта. Думата “памет” е ключовата дума тук. Докато романовото време разчита на опита в цялата негова конкретност и във всички негови промени. Времето в епопеята придърпва към себе си всичко, то е затворено, то не излиза извън тези времена, а кара времената някак да се събира в него. То разчита на абсолютната памет. Героят в това време не търпи развитие, защото там миналото е абсолютно и там няма усещането за миналото като една гореща сегашност. В романа нещата са доста сложни.

§. Композиция и сюжетност

Тези характеристики на времето и на героите очертават още една разлика: романът настоява да бъде завършен сюжетно и композиционно. Епопеята пък е принципно незавършена. Тя може да започне от произволен момент и също така да завърши преди да е изчерпала всичките възможности на историята си, защото е принципно завършена от времето и освен това самата история най-често е позната.

Романът “Под игото” отговаря на всички тези характеристики. Той е най-добре написаният роман, по христоматийни характеристики.