Просвещенските идеи, получили начален тласък от
Софроний, намират истинската си защита и пъно разгръщане в делото на група
книжовници през 20-40-те години – Берон, Пиколо, Бозвели и др. Всеки от тях в
достатъчна степен защитава самобитните черти на участието си в духовния и
книжовен процес. От значение е въпросът,
доколко контактът с гръцката култура напуска общообразователните си
характеристики и прераства в естетически факт на формиращата се новобългарска
литература.
Интересен
представлява моделиращата роля на този чужд опит за типологията на творческата
личност. Разбираме го от изключително широкия диапазон, в който се разполагат
противоречивите съдби на книжовници, поели различен път, стигнали до нееднакви
резултати в лит дейност. Като показатели се налагат д-р Н.Пиколо, д-р П.Берон и
В.Априлов. Първият от тях илюстрира пълна творческа дистанцираност от търсенията
на българската литература и това го обрича и до днес да не му се отрежда
подобаващо място в нейния развой. Вторият и третият – тръгнали с първите си
изяви от противоположни точки, се срещат, за да разменят местата си и В.Априлов
да се окаже в центъра, а Берон – в периферията спрямо органичните форми на
националния културен живот.
Д-р Петър
Берон (1800 – 1871г). Делото на Петър Берон, чието начало е „Рибния буквар” от 1824г, а фина –
седемтомната „Всенаука” – 1861-1867г, го налага като изключителна фигура на
българската култура и наука. Възприема се като първия значителен светски човек
в новобългарската литература, за модерен човек, с научни познания и
енциклопедични интереси.
Формирайки
се в атмосферата на гръцката образованост, въз основа на усвоеното от нея,
Берон създава и отпечатва „Рибния буквар” – първото по време помагало за
новобългарското училище. Факт е връзката му с „Екогара” на Дърварис и други
подобни издания. Но те са само отправна точка за оптималния вариант на
„буквар”, създаден на пръв поглед някак случайно, за залегналите в основата му
принципи. Истината е, че дебютът на Берон оправдано и обективно се натоварва с
огромни роли. В това ни убеждава същинската му част, съпътстваща я паратекстови
елементи. Покрай прагматичната си роля „Обръщение към сънародниците” и
„Предисловие” се оказват просвещенската платформа на автора и на цялото негово
поколение – набор от виждания и предписания, които се превръщат в актуална
програма на просветното дело в България.
„Рибният
буквар” изразява насъщни потребности и закономерности на цялостния книжовен
процес. Значението му е обусловено от неговата времепоява, от енциклопедичния
му характер, от насочеността на съдържанието му. Съпоставката с подобни явления
на гръцката, сръбската и румънската литература свидетелства, че книгата на
Берон въплъщава някои общобалканистични аспекти на просвещенския тип издания, а
близостта до сб „Разкази и разсъждения” на С. Врачански заговаря и за видимо
продължена домашна традиция.
Ролите на
школско четиво в развоя на новобългарското училище не изчерпват значението на
буквара. То има и едно друго измерение, което отключва
естетико-стимулиращия заряд и функции на
просвещенския тип книжнина от 20-40-те години спрямо съзнанието на българина.
Без самата тя да претендира да е художество, подготвя почвата за поява и
възприемане на бъдещата художествена литература. Книгата на Берон го постига
чрез дяловете си Басни, Добри съвети, Умни ответи, Различни истории. Всеки от
тях модифицира дидактичния елемент, ориентира го и косвено или по-категорично
го обвързва с формите на художествено-повествоватения тип изображение.
Фрагментите в тия дялове са и случка, разказ, емоционално-пластични ескизи –
текст с по-обогатени внушения от еднозначността на поуката-формула. Те съдържат
оценъчното, сетивното, диалога, представата за реални човешки взаимоотношения и
конфликти. Покрай светската си тематика, с някои свои жанрови-композиционни, а
и стилови белези, те разкриват определено равнище на художественост.
„Рибният
буквар” се оказва единично, изолирано явление в творческата реализация на
П.Берон. Дебют за книжовника, изданието не е отправна точка на по-нататъшните
му занимания. Те го откъсват от състоянието на национални духовен живот и го
отпращат изцяло в чужда среда, където делото му генерира търсения в областта на
редица науки като философията, филологията, химията, физиката, астрономията.
Фигурата му на учен, интересуващ се едновременно от точните и хуманитарните
науки, няма прецедент в духовната практика на българския възрожденец. Оставя
многотомни съчинения, посветени на природознанието и антропологията, които не
публикува на български, а на някои от западноевропейските езици.
Няма коментари:
Публикуване на коментар