Комедията като драматически вид

Бащата на комедията е Аристофан. От комедията се очаква да има хипербола и контраст.

Степени на смешното

Смешното има различни степени и прояви. Като естетическа категория, комичното е една от степените на смешното. Приема се, че за да се реализира смешното, трябва да има остър сблъсък, изненадващо, бързо решение.

Комедията (комичното) е мек вариант на смешното.

Иронията е по-остър вариант на смешното, при което тя привидно утвърждава, настоява за определена интелектуална нагласа, но същевременно очаква разгадаването на ироничния контекст. Контрастът тук е между привидното утвърждаване и това, което всъщност се казва.

Сатирата има още по-остър изобличителен характер. При нея го няма задължението за разгръщане на пълноценни характери. Тя по-скоро скицира явлението, тъй като акцентът е върху обобщителността (гледната точка е на идеала). По принципа на т.нар. минус похватидеалът присъства дори още по-силно.

Според Юрий Лотман в контекста на традицията и очакването се употребяват определени похвати. Когато тези похвати са очаквани, но не се случат, отсъствието им (минус похват) работи много по-силно, отколкото всякакво реално наличие. Това, че идеалът отсъства в сатирата, го прави да работи дори по-силно.

Сарказмът е една още по-силна изява на изобличението, в която смешното е по-приглушено.

Гротеската е също един от етапите на смешното. Тя обикновено се характеризира с деформация, съзнателно принизяване на нивото на образната основа. Думата „гротеска” идва от „грот” (пещера), свързано е с примитивните рисунки, при които има лека деформация на чертите.

Комичното е мека степен на смешното. То се ражда според Аристотел от сблъсъка напрекрасното и грозното; според Кант – от сблъсъка на възвишеното и нищожното; споредХегел – от сблъсъка на идеята и образа; според Фолкелт – от сблъсъка на претенцията за ценност и липсата на ценност; според Шопенхауер – от сблъсъка на разумното, разсъдъчното и неразумното; според Анри Бергсон – от сблъсъка на живото и мъртвото.

Анри Бергсон: същност на комичното

Анри Бергсон е философ от началото на ХХ в., който оказва много силно влияние. Според Бергсон смехът е социална реакция, в която има елемент на катарзис. Смехът е също ифизиологична реакция, чрез която се отблъскваме от смешното, дистанцираме се от него.

Ние винаги се смеем на общото, типичното, а не на единичното. Противоречията, които пораждат смешното, носят в себе си нещо, което е между автоматизма (непроменящото се) и адаптивността (променящото се). Животът изисква от нас да сме адекватни на ситуацията. Смешното поражда у нас неадекватност (тя е вродена), която се оттласква чрез смеха.

Според Аристотел комедията винаги се гради върху грешка и грозота, които обаче не саболезнени и не са пагубни. За да се случи комедията, е нужна съответната дистанция, при която героят задължително стои по-ниско от нас.

Много са условностите в изграждането на комедията, които ни пречат да състрадваме и да се идентифицираме. Според Бергсон смешното като реакция е отношението към онова вредно, неживо, механично, от което обществото трябва да се очисти.

Начини за създаване на комедията и смешното 

В драмата комедията и смешното се създават по няколко основни начина: 

(1) комедия на характерите: представя несъответствието между претенцията на героя за това какъв е и неговата реална същност; ако този конфликт не е „болезнен и пагубен”, това е комедия, но ако е, е трагедия

(2) комедия на ситуациите: на преден план се извежда несъответствието между постъпките и изискванията на конкретната ситуация; животът изисква едне пределна адекватност и промяна, а в комедията героите не се променят (пр. Бай Ганьо в банята)

(3) комедия чрез езика (Оскар Уайлд): на нивото на езика комедията се случва чрез характерна употреба на думите, в която има недопустими на пръв поглед съчетания, чрез които обаче се извежда важна характеристика, която понякога не е достъпна за обикновения сериозен поглед; тук най-ясно присъства хиперболата като стилистичен похват (разчита се основно на хипербола и контраст)

Композиция на комедията

Композицията на комедията често е лабиринтообразна, т.е. има сюжетни ходове, които не водят до никъде. Много характерно е, че развръзката винаги идва някак случайно. Шелинг казва, че комичното е „напрежение между принудата и произвола”. Комедията се решава по един демонстративно произволен начин. Липсва дълбока вътрешна мотивация на постъпките. Сюжетът предлага един изкуствено приповдигнат конфликт, който не крие своята условност, а зад него стои известна лековатост; няма сериозни сътресения.

Макрорамка на комедията

Комедията няма претенция за правдоподобност. Тя през цялото време демонстрира своята условност, особено чрез хиперболата. Сред определенията за комическия персонаж се среща и разбирането, че това не е нормалният човек или най-малкото не е представителен за това, което се очаква от човека.

През дистанцията на комичното можем да се свържем с един характерен опит за света по много начини.

През Ренесанса, ако драмата завършва със сватба, значи е комедия; ако завършва съссмърт, значи е трагедия. Рамката е много важна. Разрешението във финала е показателно.

Според неврофизиолозите мозъкът ни е по-добре устроен към нещастието.

Маркс: „Народите се прощават със своето минало, смеейки се.” В някои райони в България не се иска прошка между съпрузи, защото чрез прошката връзката се разпада, преодолява се миналото. Чрез смешното също. Като духовно преживяване, смешното е тип израстване на личността.