За разлика от Ренесанса в Западна Европа, който обхваща периода от 13 - 14 в. до 18 век, нашето възраждане се простира само върху два непълни века - 18 и 19. В неговото начало условно се поставя завършената през 1762 г. "История славянобългарска" на Паисий Хилендарски, а за негов край се смята Освобождението.
Типичната за Западноевропейския ренесанс замяна на теоцентризма с антропоцентризъм се извършва и у нас, но с една съществена разлика. Поради специфичната съдба на поробените балкански народи, антропоцентризмът на тяхното възраждане се реализира в по-голяма степен като етноцентризъм. В центъра на идеологическия интерес стои съдбата не само и даже не толкова на освобождаващия се народ от средновековните вериги, колкото необходимостта от освобождение на народа от чуждото духовно и политическо робство. Вместо характерното за Западна Европа връщане към античния естетически и хуманистичен идеал, Българското възраждане изпитва по-голяма необходимост от възстановяване на собствената историческа памет, а това съвсем естествено налага патриотизма като основна идеологическа доминанта.
Другата основна отлика на Българското възраждане се състои в обстоятелството, че то протича по време на следващата велика епоха в развитието на човешката цивилизация - Просвещението, като продължава дори и след нейното приключване на Запад. Балканските възрожденци се обръщат не към античните мислители, а към идеите на новата, модерна европейска наука и просвета, привлечени от нейния позитивизъм, енциклопедизъм и евристична страст.
Успоредно с другите процеси протича и осъзнаването на необходимостта от ново образование. Примитивната килийна училищна система вече не е в състояние да отговори на порасналите образователни нужди. От тесните и мрачни манастирски килии училището постепенно започва да се пренася с по-широки и светли стаи, в къщата на учителя и някой по-заможен българин, а след това и в самостоятелни сгради. Псалтирът, светчето и молитвеникът се заменят отначало с донесени отвън , а после и с български учебници по всички онези предмети, които се изучават по същото време в най-добрите европейски училища.
През цялото време на своето съществуване и в почти всичките си прояви българската възрожденска литература има публицистичен характер и изпълнява публицистични задачи : внушава както общочовешки и личностно - нравствени, така и определени обществено-политически идеи (духовно- и национално-будителски, патриотично-революционни, социални).
Постепенно, с все по-осъзнатото възприемане на ренесансови и просвещенски идеи, със засилването на контактите с чужди култури, с по-широкото разпространение на определени обществени идеи се осъзнава ясно фундаменталната необходимост от изграждане на светска култура и съответстващата й литература като най-важна нейна съставна част. През 40-те години на 19. век се създава периодичният печат (К. Фотинов и И. Богоров), който осигурява общонационална възможност за дискусия по най-важните въпроси на формиращото се гражданско и културно общество.
Няма коментари:
Публикуване на коментар