Книжовна участ. - Днес името му е живо в съзнанието на неговите сънародници
едва ли не само с надслова на първата му повест - "Изгубена Станка".
Илия Рашков Блъсков, който обгръща със своята дейност втората половина на XIX
век, не изпускайки повече от 50 години писалката, запада като толкова други в
сянката на забравата. Скромният в живота трябва сякаш да понесе след себе си
високомерната присъда на малки и големи. Откак биде разкрит пред българското
общество в "Българска литература" от А. Теодоров-Балан, като му се
отреди тогава достойно място, той не привлича върху своето дело нов поглед.
Дори в ръководства от други историци на нашата литература, отразявайки
настроенията и съжденията на новите дни, нему или не се отрежда заслуженото,
или не се споменава името му. И нищо чудно, че при подобна една относба към
такива наши дейци, ние нямаме жива представа за прагматичния развой на
българската художествена мисъл. Причините за това са ясни. Свикнали на
по-големи имена, забравяме по-малките. При П. Р. Славейков и В. Друмев,
Каравелов и Ботев, Вазов и П. П. Славейков, с които Блъсков едновременно се
подвизава на литературна арена, той не може да затвърди по-здраво своето име.
Научени да ценим подвига на перото с оглед на развърната обществена или
публицистична мощ, мнозина не могат да схванат стойността и значението на един
чисто литературен факт. Блъсков не носи чара на безумната романтика, на
бунтарския идеал, на безвременната или трагична смърт. Неговото чело няма мъченически
ореол. Дори той успешно прехвърля съдбовната за мнозина наши дейци 1878 или
1879 година, като продължава дълго след това, до 74-годишна възраст, нишката на
своя живот, бидейки - по силата на социалното и умствено развитие - изпреварен
и развенчан от времето труженик. Учителската му просветна дейност се
обезценява, а покрай нея - и писателската му, макар и да е удостоен, през 1908
г., откак се чествува през 1907 г. 50-годишният му книжовен юбилей, с 300 лева
месечна народна пенсия. При общата надценка на емигрантската книжнина за сметка
на домашната, мирната дейност на Блъсков лесно може да бъде отмината. Не може
да се отрече, той носи, изглежда, като Добри Войников, съдбата на своето
съсловие. Син на учител и сам учител, не успява да избегне проклятието на
своята професия: да обучава и възпитава, а времето и животът да го
онеправдават. Явно е, че към него има отношение на предубеждение, което минава
в заблуда. А един народ, който има чувство за съотношение между ценностите, не
може да бъде несправедлив в присъдата си над тия, на които дължи своя духовен
живот. Стига само да се познаят, за да им се даде пая, който им се пада.
Живот. Ученик и
учител. - През 1839 година, в годината, в която умира Юрий Ив.
Венелин, на 9 ден от февруари, на неспокойния и буден учител от с. Клисура, в
Карловско, Рашко Блъсков се ражда в с. Дълбоки, Старозагорско, пръв син,
наречен Илия. И още от малък тоя син бива обречен да страда: от 1841 г. той
понася кръста на баща си, на труженика просветител, който в бордеи и схлупени хижи
е трябвало да буди със своето слово народностно съзнание. Нея година се
преселва от с. Черковна, Провадийска околия като учител Рашко Блъсков. Тук при
крайно неблагоприятни условия през 1847 г., когато П. Р. Славейков е вече
привършил своето учение, Илия Блъсков следва своето първоначално образование,
неведнъж мъмрен и наказван от своя своенравен и строг баща. През пролетта на
1849 г. той се учи в с. Девня, но зле наказван там, завръща се в Черковна, за
да продължи образованието си в Провадия, гдето баща му е сега учител. От тия
наказания, душевни и телесни, които тогава са били едни от най-обикнатите
възпитателни средства (вж. Ил. Р. Блъсков. Из историята на нашите училища,
година 1830 до 1870. Наказания и награди. Памятник, Шумен, 1895. кн. I с. 34-42,
ІІ, с. 115-129), той не бива скоро избавен. Баща му, поради клевети на гръцкия
владика в Месемврия, бяга от Провадия през 1851 г. и намира прибежище в с.
Калипетрово, Силистренско, а него праща същата година на чужди врата, в Русе,
при прочутия тогава елински учител Парашкев Дамянов Бояджиев, строг и жесток,
крайно ленив и вечно навъсен (вж. Памятник, кн. I. с. 38). Но там, вместо да
добие по-висока наука, той бива изтезаван не само от новия си учител, но и от
"коконата" му, зла и проклета жена, на която неуморно слугува. От
страх да не бъде бит жестоко заради една неволна негова пакост, измъчил се и
натеглил се доста, той избягва през 1852 г. в Калипетрово, за да търси закрила
при баща си. Като вижда измъчения си син, разкаяният баща се заема наново да го
учи сам и да го приготви за изпит, който той полага в края на учебната 1853 г.
пред селяни от Калипетрово и околните му села. Така се завършва началното
образование на Илия Р. Блъсков. И в какво собствено се състои то? Той сам
признава, че едвам е могъл да подписва името си тогава. А учил е Псалтир,
славянски прочит, гръцки език, после Рибния буквар (1824) на Берон, Свещената
история (1835) на Н. Бозвели, Христоитията (1837) на Райно Попович,
Землеописанието (1843) на Фотинов, Аритметиката (1845) на Сичан Николов. Но и
той, като П. Р. Славейков, не е доволен от своето образование. През май 1860 г.
той е в Шумен, гдето взема частни уроци по български език при Добри П.
Войников, по френски при А. Гранитски (вж. за него Д. Уста Генчов. Анастас П.
Гранитски, Училищен преглед, 1927, кн. 8), като престоява и около шест месеца
слушател в IV клас на полугимназията. Такова е цялото учение и цялата
образованост на Блъсков.
Затова пък той от ранни
дни се втурва в живота, който му разкрива своята мъдрост чрез изпитание и страдание.
Още в 1850 година в Русе, както се загатна, той познава що значи да чакаш от
чужди своя хляб. А през 1854 г., когато поради войната на Турция с Русия
училищата биват затворени и баща му остава без плата, той бива даден на занаят
при един крояч на френски облекла в Силистра. Но тук той познава и ужаса на
войната. Още през 1853 г. турците запалват една улица на Силистра. А през 1854
г. руска войска минава Дунава близо до село Алмалий, обсажда Силистра и го
обстрелва. Докато трае обсадата - в началото на юни 1854 тя се дига - обсада в
която е участвувал и Лев Н. Толстой, Илия Блъсков, тогава 15-16-годишен юноша,
стои все в града, като се крие, заедно с другите граждани, в изби, подземия и
хумби (Памятник, 1896, кн. VI. с. 518). А когато прочита пламенната прокламация
на генерал Паскевич към силистренци, той се трогва дълбоко. Отива в с. Алмалий,
близо до Силистра, втурва се между руските войски, продава питки и така
осигурява прехраната си. Тук съдбата му се усмихва, но той не й отвръща
приветно: руски генерал, възлюбил го като добро дете, иска да го осинови и да
го вземе със себе си в Русия, но той не желае да се отдали от баща и майка.
По-късно се съгласява, тръгва да търси генерала, но всички усилия остават
напразни, Затова пък, като продавач и слуга, той стига с руските войници до
Браила, гдето престоява до края на войната, 1856 година. Покрай другото, в тоя
град Блъсков става и чирак в манифактурния магазин на Димитраки х. Иванов.
Обаче скоро, същата година, се връща в с. Калипетрово, гдето сварва грозна
нищета: Рашко Блъсков е без работа, шестте му деца "просто гладуват"
(Спомени, с. 33). Става тогава слуга при селския кръчмар, около два месеца,
после за шест месеца в Силистра, в аптеката на повлашен италианец, пак измъчван
и терзан. През август 1856 г. баща му го дава чирак при един абаджия, с 300
гроша годишна плата, но със задължение да му води сметките. Тук той учи занаята
до 12 март 1857 г., когато Слав, добродушен и копнеещ за просвета старик, го
взема от абаджийската работилница и го завежда в с. Айдемир, близко до
Силистра, като го главява за учител. И все пак тоя несретен юноша не намира
покой от страдания. Тук той бива обиждан от прости селски чорбаджии, чувствува
се безпомощен, пролива дори и сълзи. А през 1859 г., когато баща му, преследван
от Ибраим паша, силистренски валия, и от гърка Дионисий, тамошен владика, търси
спасение във Влашко и Бесарабия, гдето стои до 1880 г., бидейки между другото
учител в Болград и Плоещ, за него настъпват пак нерадостни дни: на неговата
грижа остават невръстни братя и сестри, сам угрижен, без помощ и закрила. За
тия негови вътрешни безпокойства най-хубаво ни говори отправеното му писмо от
баща му, поместено в обнародваната от него в Цариград през 1860 г. книжка
"Древеныи кръст, три повести за децата". "Много пъти, казва
Рашко Блъсков, ми си писал жаловни писма, в които се тъжиш, че премина нежната
ти младост, когато беше време да научиш нещо, в горестни скърби всякога потопен
у най-жестоки злощастия. Това ме правеше да въздишам често и кога ги прочитах
сърце ми се раздираше."
Всички тия страдания и
изпитания, заедно със скитанията му, които напомнят скитанията на П. Р.
Славейков, макар и в една ограничена област, в североизточна България, в
Добруджа - от Шумен до Дунава, при това в размирно време, когато гори Кримската
война (1853-1856), са от особено значение за него. Наистина, той е доста малък,
за да схване смисъла на събитията, които се разиграват около Силистра и
Севастопол: когато той продава питички, Г. С. Раковски води хайдушка дружина в
Балкана и мечтае за освобождението на България. Брулен от живота, той не калява
борческа воля - невръстен още бива принизен, смазан, кротък и благ. Но духът му
е винаги бодър. Запасил се с богат опит от изпитания, добил свежи и
разнообразни впечатления, изкористил от своята среда верни наблюдения, той не
може да не съзрее духовно. Той познава живота в града, долавя отношенията между
неговите съсловия, вижда типични негови фигури, схваща пороците на неговата
култура. Силистра, Русе, Браила, пъстри тогава по население, затвърдяват у него
определена представа за града, с която живее до края на земните си дни. Но още
повече той познава селото. Сам казва, че до17-годишна възраст е бил селянин, а
до 20 - селски учител (Памятник, 1895, кн. VI, с. 8). Той неволно изучва
селския живот, бита на народа, неговите нрави и обичаи, неговото творчество. И
тук долавя интересни и характерни за средата и времето фигури. Най-после, той
се запознава географски с тая област, с нейните особености, с нейната природа.
И така се привързва към тоя край на нашата родина, както може да се привърже
само тоя, който оставя в него сърцето си. Но за да се оформи неговият духовен
образ не малко значение има и работата, която Илия Р. Блъсков полага над себе
си, за да се самообразова, за да се подготви като учител на народа. Той живее с
основната посока на своето време: просвета, духовна възмога, отбрана на
националната индивидуалност. Още преди Кримската война той бива закърмен, като
П. Р. Славейков, с черковно-славянска култура, следва православната традиция,
добива мирогледа на българската килия. Не случайно през времето, когато трае
войната, той има за свой утешител и наставник евангелието, книгата на Божията
изповед. Неговата набожност го заставя да бъде добър син на черквата, да търси
в черковните служби и слова утеха и просвета. Той сам изпитва силата на своята
черковна проповед. А и сам пее в черква в Шумен. В тая негова духовна
предразположба го поддържа Софроний Врачански със своя "Неделник" от
1806, К. Фотинов със своето "Любословие", Рашко Блъсков със
"Сборник от разни съчинения", съставен заедно с Добри Войников и
издаден през 1860 в Цариград, с "Духовен прочит" (1862), с
"Духовни книжки" (1864-1866), дори с "Жития святих за месец
януария", обнародвани в Букурещ, 1867 г. Политическият кръгозор на Блъсков
разширява най-напред Ив. А. Богоров със своя "Цариградски вестник",
просветният - Д. Мутев и Богоров с "Български книжици", Христаки
Павлович - с Царственика си от 1844 г., П. Р. Славейков с "Смесна
китка", когото почита и цени (Памятник, 1895, кн. IV, с. 327 сл.).
Неговият живот в село осмисля Г. С. Раковски със своя "Показалец" от
1859 г., тоя, който възторгва младежи като М. Дринов и Нешо Бончев, увлича и
Блъсков още като учител в с. Айдемир, прочитайки го "няколко път и с
изискуемото внимание" (Памятник, 1896, кн. VI, с. 7). Раковски прави от
него страстен последовател на българската фолклорна романтика до края на живота
му. Още в Айдемир той почва да записва песни, обаче неграмотно; затова когато
ги праща в "Български книжици", от тях му напечатват само две-три.
(Памятник, кн. VI, с. 8). И в Шумен пак не се отказва от тази своя страст: ходи
из селата, събира материали, някои от тях печата в "Градинка" (1874),
за което бива и похвален от Любен Каравелов, най-добрия наш фолклорист тогава
(вж. Знание, 1875, бр. 1, с. 14)1. Дори и след Освобождението, през 1888 г., иска да бъде
подпомогнат от Министерството на народната просвета в своите етнографски и
фолклорни проучвания в Шуменския край (Памятник, VІ, с. 9). Това е едно от
най-силните увлечения на Блъсков, което остава обаче в основата си, поради
липса на по-специална подготовка, безплодно.
Но след
черковно-славянската, просветната и фолклорната традиция, най-силно се проявява
у него литературната. Макар и най-късно, след Кримската война. Освен
стихотворенията в "Смесна китка" от 1852 г. на П. Р. Славейков, а
може би и някои негови песнопойки, ако и да не говори нищо за тях, Илия Блъсков
знае "Предвестник Горскаго пътника" от 1856 и "Горски
пътник" от 1857 на Г. С. Раковски. Знае също така и трудовете на Добри П.
Войников, тогава автор на диалози, проповеди и слова, стихотворения, драми,
като "Стоян войвода" от 1866 г. и пр. Най-после тук е и Васил Друмев
с "Нещастна фамилия" от 1860 г. За обработка на неговия литературен
вкус, за възпитанието на неговото чувство и въображение не по-малко значение
има преводната книжнина, особено оная, която се побългарява, като се нагажда
към домашните условия и разбирания през 50-те и 60-те години. Като отминем
"Райна Королева Болгарская" на Велтман, дадена на български през 1852
г. в два превода - на Елена Мутева и на Йоаким Груев - трябва да се спрем на
"Сирота Цветана" от 1858 г., побългарената "Бедная Лиза" на
Карамзин, както и на "Невенка, болярска дъщеря" от 1867 г.,
преработка пак от същия руски автор, на неговата "Наталья, боярская
доч", от Ст. Захариев с помощта на П. Р. Славейков. От немските автори е
най-обикнат Християн фон Шмид. В "Дръвений кръст" на Рашко Ил. Блъсков
от 1860 г. "Черква у една дубрава" и "Гълъбчето", което
Илия Блъсков препечатва през 1896 г. в своя "Памятник", са
побългарени работи на Шмид. Всички тия разкази и повести, заедно с Библията,
затвърдяват нравствено-религиозното съзнание у младия Блъсков, поддържат у него
чувството за справедливост, за неизбежното възмездие над всяко зло. Освен тия
творби, Блъсков споменава и за други, като "Благоразумний Фронисис" и
"Мъдрости добраго Рихарда", първият разказ с тенденция за ползата от
учението, а вторият за облагите от спестовността (вж. Двама братя, с. 7). Върху
въображението му силно ще е въздействувал шесттомният роман "Вечный
жид", който му праща от Русия брат му Димитър, възпитаник на Одеската
духовна семинария. Това е изобщо литература за широките слоеве от народа -
забавна, поучителна, простолюдна. Литература, която влияе силно върху Блъсков,
както и върху Друмев, в която могат се намери и първите корени на българската
оригинална повест.
В тия линии може да се
ограничи съдържанието на онова съзнание, на което става орган учителят Блъсков.
Не е без значение за неговото дело, че от 1857 г. до 1900 той е в служба на
народната просвета. Станал учител в с. Айдемир през 1857 г., като престоява три
години, той се премества в Шумен, гдето от 1 септември 1860 г. отваря училище в
Долна махала и гдето се изнизват в 1913 г. земните му дни. Трите години минати
в Айдемир, години на ранна младост и любов, остават като светъл спомен в душата
му. Неведнъж се възвръща той към тях, апострофирайки ги в лиричен патос (вж.
Спомени, с. 71; Памятник, 1895, кн. II. с. 124-125). Както в Айдемир, така и в
Шумен той става учител на малки и на големи: държи слова в черква и в училище
при годишните изпити, посещава на празници някои първенци, като поучава, гради
с помощта на селяните нови училищни сгради, подготвя по взаимоучителната метода
учителски персонал, подсторва да се отварят в селата на тоя край читалища,
библиотеки и черкви, в Шумен - неделно училище, съдействува изобщо да се
пробуди българщината, като баща си, и да се води мирна борба срещу гръцкия и
влашки език. В Шумен е и един от основателите на читалище "Напредък",
1867/8. Работейки при най-неблагоприятни условия, при липса на пособия и
помагала, както всеки учител тогава (вж. Р. Ил. Бл. Как и с какви трудове, и
при какви усилности, са се приготвяли нашите едновремешни селски учители. Семо
Вълчов от село Марковча и Куций Тодор от село Тестеджие Провадийско. -
Памятник, 1896. кн. VI. с. 501-521), той не изменя на просветния идеализъм на
времето. Доколко ще е бил добре с учителството в Шумен личи от това, че през
1864 г. го напуска и става книгопродавец. Но пътува из околните села три
месеца, изкарва едва 350 гроша от книги, и пак се завръща на старата си служба.
А през 1869 и 1870 г. е настоятел на в. "Право", през 1870 г. - и на
"Зорница" (Памятник, 1895, кн. ІІ. с. 148-149). От преумора и от
слаба храна той отслабва, страхува се да не е заболял от охтика, отива през
1866 в Букурещ - това е едничкото му излизане в чужбина - но се връща успокоен.
И по-късно Блъсков продължава да работи все в същата посока и със същата
преданост, имайки за пример проявената в Шумен дейност от страна на Сава В.
Филаретов, С. Ил. Доброплодни и Д. П. Войников (Памятник, 1895, кн. ІІ-ІІІ, с.
136-148, 213-231). И през време на епархиалния учителски събор, състоял се през
1873 г. по почина на Симеон Варненски, когато той взема живо участие, и с
обиколките му през празнични дни - Коледа, Нова година, Великден - из селата,
гдето трябва да разяснява на населението съдържанието и смисъла на изработения
устав за длъжностите на селските училищни настоятели, учители и родители, и
гдето трябва да присъствува на годишните изпити като "ревизор",
придружаван често от Панайот Волов, проповедникът на бунт и освобождение; и в
дейността си като училищен инспектор в освободена България от 1880 до 1886 г.;
и като учител в Дивдядово, Шуменско; и като съдия за кратко време, а после от
1887 до 1900 г. пак учител, с прекъсвания, в Педагогическото училище и
Девическата гимназия в Шумен, Илия Р. Блъсков, колкото и да е обогатил своя
опит и да е разширил своите познания, си остава неизменен, все с облика на
младия будител от село Айдемир, на страстния четец на "Сирота
Цветана" и "Дръвений кръст".
Писател. Първи
опити. Повести. "Изгубена Станка". - При такава разнообразна дейност на учителя, който иска да
изпълни дълга си към своя народ, не може да се забрави и дейността на писаното
слово. Учителят и писателят още от най-ранната възраст, още когато Добри П.
Войников похвалва зададената от него писмена работа на Блъсков - "Описание
на селски събор" през 1860 г., са неразлъчно свързани. Дори и първите
негови издания, така крепко съчетани с черковно-славянската традиция у нас,
"Тълкуванiе на десетте Божии заповеди" от 1857 г. и "Живот на
светаго Ивана Предтеча и на светаго Игнатия Богоносца" от 1863 г. (Превел
от първообразното Илия Р. Блъсков, учител в Шуменското долно-махленско училище,
Болград, 1863), са свързани, както у Славейков, с неговата учителска практика.
Всички тия опити обаче, които отразяват влиянието и на баща му, не откриват
определен някакъв дар. Но запасен с жизнен и литературен опит, с проявени вече
склонности към писателски труд, за Блъсков, тогава 21-годишен младеж, е било
необходимо някакъв по-силен или пряк повод, за да се заеме с по-смело дело. И
наистина, когато през 1860 г. започва да прочита печатаната в "Български
книжици" "Нещастна фамилия" на по-младия от него с една година
В. Друмев, той заживява с желанието да напише повест като нея. Но как да
изпълни това свое желание? Досегашните му трудове не му дават достатъчно
средства, за да пристъпи към такова тежко за него дело. Нито литературната,
нито просветната му култура, нито образците за подражание не могат да дадат
крила на неговия помисъл. Освен това, няма зад себе си богат художествен
капитал на поколенията, нито е в общение с чужди майстори на художественото
слово. Няма нито инвенция, не може да се облегне на своето наблюдателно око,
нито знае дори от где да черпи суров материал, за да изгради своята постройка.
Ето мъките на начеващия автор. На помощ му дохожда слепият случай - доста
характерен за процеса на творчеството у първите наши разказвачи. Две-три години
той носи мисъл да напише повест, а все не пристъпя към работа. Едва през 1863
г., когато изслушва разказа на Жеко (Жельо), криещ се в Шумен като хайдутин,
заинтригувал го преди това с двучасовата си изповед при духовника, който
обитавал стая под неговата, през една тъмна нощ на великите пости, Илия Блъсков
получава готова първата концепция на своята повест: има сурово градиво,
посочена му е определена нишка на развитие, има и един главен херой. И при все
това младият писател, който знае "Горски пътник" на Раковски,
"Нещастна фамилия" на Друмев, като се ръководи от развитието на
действието в нея, от техниката на постройката й, от похватите за обрисовка на
лицата, който има за образец най-после описанията на природата във "Вечный
жид", се бори три години - от 1863 до 1866 - напътствуван и поправян от
Добри Войников, докато овладее дадения материал в съответната художествена
форма. Написал повестта си, той я обнародва през 1866 в Болград не под свое
име, а под името на баща си, страхувайки се да не бъде преследван зарад нея от
турската власт - "Изгубена Станка. Истинско събитие из Руско-турската
война". Какво собствено е заел Блъсков от разказа на своя съгражданин Жельо,
не може точно да се установи в подробности, но все пак, както се загатна,
ядрото на работата се крие в приключението на шуменския хайдутин: татари
грабват хубавата мома Станка, а последният я освобождава. Няма обаче съмнение,
че Блъсков е подложил на известна творческа преработка суровия материал. Не
бива да се забравя, че "Горски пътник" на Раковски спотайва
възможности за развитие на българската белетристика. Не случайно и Друмев, и
Блъсков, и Каравелов изхождат от него. Изповедите на някои от хайдутите в
поемата са разкази в мерена реч. Образът на хайдутина, не възмогнал се още до
идеала за освобождението на отечеството, бидейки само ръка на мъстта за
поругана чест и правда, е даден не само в народната песен, но и у Раковски. У
него намираме действения и морален мотив за грабната от неверници и освободена
от близък човек, макар и мъртва, мома - сестрата на Драгой. Образът на
страдащата мома намираме и в побългарената повест у нас, главно в "Сирота
Цветана". Тоя образ срещаме и в народната песен за изгубената Станка,
песен, която Блъсков поместя в края на своята повест. Вече замисълът,
разработката на материала и характерът на фабулата ясно показват, че той, като
Раковски и Друмев, иска да изобрази българските страдания под една несигурна
власт. Но по-определено, говори ли за страха от татарите, подгонени от руски
войски към селото Таш-авлъ, Кюстендженско, гдето е семейството на дядо Иван,
гнездото на неговата хубавица; рисува ли татарския напад и татарския грабеж,
чиято плячка е Станка, както и отчаяните опити на Петър да спаси сам своята
годеница; разкрива ли заговора на Петър, Васил, чиято жена Неда е също в
татарски плен, на Жельо и Никола за освобождението на Станка и Неда; изобразява
ли спасяването на Станка и сватбата й с Петър, Блъсков цели да даде като Друмев
образ на едно нещастно българско семейство, което страда, но което се бори за
своето право. Тук се крие и у двамата "революционният" момент, понеже
се изтъква как от жаравата на българските страдания се ражда хероичният
български дух: както у Друмев Вълко и Влади са изразители на отпор, така и у
Блъсков Жельо и Никола, Васил и Петър възстановяват неписания закон за чест и
право.
Както Друмев избира за
носители, причинители на страданията, еничари, а не турци, така и Блъсков
посочва за такива татари. И двете повести се свързват с определено време от
живота на турската империя: Друмев свежда разказа към времето на еничарите,
изкоренени едва през 1826 г., а Блъсков - към Кримската война. Най-после, тия
нападатели, страдалци и избавители, които се движат в една и съща почти област
на българската родина, се разкриват по еднакъв похват и у двамата. Не трябва
обаче да се мисли, че Блъсков е напълно зависим от Друмев. Преди всичко той има
по-здрава композиция, по-ясно развитие на действието, по-голяма простота в изложението,
по-скромна искреност в израза. Ако в диалога Друмев е по силен, то Блъсков го
преваря в описанията на природата, в подчертания колорит на обстановката, в
по-спокойния епически тон. Освен това Блъсков влага нови моменти в своята
повест. В нейните двадесет глави и едно заключение (в първото издание двадесет
и две; при второто - две изоставени по нареждане на Митхад паша) се разкрива не
само образът на непокорния пред насилието и безправието, но и
"странствуващият рицар", влюбеният, който търси своята изгубена
любима, воителят изобщо за страдащата българка. Образ доста обикнат в народната
песен. Хероизъм в любовта: всички пречки трябва да се преодолеят, правдата
трябва да победи. Петър е в Таш-авлъ, във Варна и Силистра, в Шумен, в Балкана,
при Камчия и Чала кавак. Също така Блъсков изнася и образа на хайдутина в
нашата разказна проза, като подчертава неговата широка човечност, гордо
себеотрицание. Загатнат е в скица типът на гърка-духовник в лицето на
Варненския и Шуменския владика. И двамата, въпреки молбите на Петър, а и Васил
за помощ, остават хитри и съобразителни, равнодушни към бедствията на своето
паство. Блъсков, след Чинтулов и Раковски, посочва за пръв път в белетристиката
ни поезията на Балкана, на Делиормана, на българската природа, като не скрива
своята любов към българската земя. Най-после, свързвайки своята повест с едно
важно събитие из живота на своята родина, той се опитва да ни даде картини от
войната - картини не от самия бой, а от живота зад бойната линия: обоза на
българите към Силистра, болницата в Силистра и пр. Трябва само да се съжалява,
че тоя момент не е застъпен по-широко в "Изгубена Станка". Щяхме да
имаме поне по-пълна представа, ако не картина, на българските страдания през
това време. Блъсков е разполагал с достатъчно много наблюдения и преживявания,
но навярно се е страхувал от турската власт да ги изнесе на показ.
Като не се забравя, че
недостатките на "Изгубена Станка" са присъщи и на "Нещастна
фамилия", лесно ще си обясним защо и тя намира горещ прием в българските
читателски среди. Блъсков не дава изобщо по-слабо творение от "Нещастна
фамилия", макар и да не проявява рано, веднага писателска дарба като
Друмев. Първото издание от 1866 г. се разпродава главно в Румъния и Бесарабия.
Подир него има още пет - в 1867 г., 1882, 1885, 1897 и 1928 г. Освен това, през
1870 г. тя бива драматизувана от Богдан Манчев, играна в Болград за пръв път на
20 юли същата година, а после в Букурещ и другаде (Изгубена Станка. Драма в 5
действия. Разпоредена в сцена от Богдан Манчев, ученик у централното болградско
училище, и представена за пръв път на театро в Болград 1870 година. Издава
съчинителят на същата повест Р. И. Блъсков. Букурещ, 1870). Повестта на Блъсков
е само нагодена механически от Манчев за игра - в нея той не влага нищо свое.
Интересно е, че и сега Рашко Блъсков, след като е излязла за втори път
"Изгубена Станка" в Русе през 1867 г., "заграбва"
авторството на своя син. Навярно е искал да жъне лаври, като е знаел как
"Изгубена Станка" е топлила сърцата на българската емиграция в
Бесарабия и Румъния. За радостта от това творение ни дава нагледни картини Иван
Вазов в своята повест "Немили-недраги". Въпреки отрицателното
отношение на Нешо Бончев към "Изгубена Станка" (Класичните европейски
писатели на български... П. Сп., Браила, г. I. 1873, кн. 7-8, с. 5-6), делото
на Блъсков се цени от народа, дори в чужбина се посочва, като от А. Куриера в
неговата "Histoire des literatures des Slaves du Sud" (срв. Наука, г.
VIII. 1881 с. 666) наред с "Нещастна фамилия". Интересно е, че Хр.
Ботев в своята сатира "Защо не съм", гдето иронизира някои наши
писатели и поети, отминава Блъсков. (За шума около драмата "Изг. Ст."
вж. Свобода, 1870, бр. 49 и Училище, 1870, кн. I, с. 31).
"Злочеста
Кръстника". - Насърчен от
успеха на първата си повест, Илия Блъсков веднага замисля в 1866 г., 27-годишен
вече, нова, над която работи три-четири години. Нея се кани да издаде баща му
(вж. предговора към "Изгубена Станка" на Б. Манчев), но тя излиза в
Русе през 1870 г., издание "от Книжарницата на братя Р. Блъскови",
под надслов "Злочеста Кръстника. Повест народно-българска". По-късно
в своите "Спомени" Блъсков пояснява, че сюжетът е взет "из
живота на един учител, 1847". Наистина, Блъсков сякаш се опитва да
надзърне в друга област. Но психологическите корени на тая повест могат да се
доловят и в "Изгубена Станка". Обстоятелство, което показва, че той
остава верен на себе си и че ако се развива, неговият развой като писател е
ограничен. И тук срещаме познатите три категории лица - причинители злосторници,
страдащи и избавители. Само че сега деянията на всички са предимно от нравствен
характер. Тия три типа носят и трите мотива, както в "Изгубена
Станка" и в следващите творби на Блъсков, - на злото, страданието и
изкуплението, избавлението. В двадесет и пет глави, с интересни названия,
свързани вътрешно много по-добре, отколкото главите в "Нещастна
фамилия" и "Изгубена Станка", Блъсков развива своята проста, но
интересна фабула, за да изобрази, загатвайки още в предговора "Пет
гроба", нравствената и физическа разруха на едно семейство поради
покварата и немарата на бащата. Значи, имаме пак "нещастна фамилия",
обаче със съвършено нов сюжет, с нова обработка, с нов дух: история на едно
семейство, което се бори с глада, като кораб без въглища, оставен без кормчия.
С особена настойчивост Блъсков следва изпълнението на своя план, предварително
добре обмислен. В основата на тоя план лежи скрита, не груба или нагла,
тенденция, която се долавя в края на повестта. За да усили вината на Лулчо,
добрият учител на с. Кортен, Новозагорско, а после в с. Черковна, Провадийско,
забягнал после в Румъния, за да насити в града жаждата си за нов живот, Блъсков
не рисува само борбата на семейството му с мизерията, но разкрива и страшната
гибел, в която то затъва. Забравяте Лулчо, а виждате жена му и децата му,
избягали в село Добрина, за да скрият позора си от Черковна. Блъсков степенува
страданието, за да спечели и сърцата. Пръснати по чужди врата, за да изкарат
хляба си, с изключение на Кръстинка, която стои при майка си, децата измират:
Стоянка умира от удар при надпревара в жътва, тръпнеща в любов към младият
нехайник Драганчо; Ганчо, бидейки пазач, убива една нощ по недогледка своето
братче Иванчо, тръгнало от чужда къща да търси при него закрила; ревнив момък
от вярата на Мохамед убива Ганчо в дебрите на Делиормана. Блъсков не пощадява и
майката: и тя умира от скръб. Остава още един гроб, за да бъдат пет. За кого е
той? Авторът изкусно задържа развръзката, оставил напразни усилията на
спасителите - хрисимия брат от Тулча Милчо и добрия инок от Рилския манастир
Костадин, брат на Лулча. Грейва лъч над тоя дом: Милчо и Кръстника, изглежда,
ще го обновят. Но и Милчо залинява и умира от охтика. Наистина, Кръстника е
злочеста. Но нейната доброта трябва да бъде възнаградена: копнеещият от ранна младост
по нея Георги идва от Бесарабия като избавител и я отвежда там като своя
съпруга. Сега Блъсков зачленява наново Лулчо в разказа, като го осмисля
вътрешно.
За да завърши повестта
си, той трябва да вложи в нея и мотива за наказанието. В "Изгубена Станка"
тоя нравствен проблем е разрешен главно чрез сватбата на пострадалата девойка.
Тук се постига същото морално въздействие върху читателите с епилога на
семейната хроника: след пет години Кръстника и Георги от Бесарабия, Лулчо от
Румъния и Костадин от Рилския манастир се сбират в село Добрина, над петте
гроба: това е моралната присъда на страдащите над виновника, който плаче и
проклина. И някаква неизразима прелест постига Блъсков в края: младите отиват
оттатък Дунава, в Бесарабия за "нов живот", а Лулчо и Костадин в
Рилския манастир за покаяние и "смърт". Чистото сърце трябва да
живее, грешната душа трябва да се очисти, преди да отмине от тоя свят. В края
се сплита награденото страдание в лицето на Кръстинка с наказаното
престъпление. Така че Блъсков пак се връща към предишния образ на страдаща
девица. Само че тук нейното страдание е още по-голямо, защото е причинено от
свой човек. При това тя изстрадва изобщо цялата трагедия на своето семейство.
От друга страна, Блъсков създава и представител на учителското съсловие у нас.
Наистина такъв образ дава Друмев в повестта си "Ученик и благодетели"
от 1854 г, но у Блъсков той е обрисуван в друга светлина - учител, който е
разколебан в своите морални устои от градската култура, който по природа не е
порочен, но поради слаба воля и мисъл за друг живот става пасивен престъпник.
Блъсков създава покрай образа на майката-страдалка, загатнат още в
"Изгубена Станка", и редица образи из селския живот, които няма нито
у Друмев, нито у Каравелов. Природата и тук е обект на изображение.
Явно е, че Блъсков
разкрива една действителност, непозната дотогава в нашата литература. Сега той
има за съперник нов разказвач - Любен Каравелов с неговите "Страницы из
страданiй болгарскаго племени" от 1868 г. Но той запазва своята независимост
като писател. Бидейки вече в по-зряла пора2, запознат по-добре със своята среда, с придобита вече
писателска практика, той си поставя по-сложни творчески задачи. Каравелов го
бие както с темперамента си, така и със своята обилна плодовитост, така и със
своята силна и даровита личност. А свръх това - той по-хубаво реагира на
основните настроения на своето време, както всеки писател пропагандатор.
Блъсков обаче с прибраната си композиция, със спокойния си разказ, с живи някои
фигури достойно би могъл да съперничи с "Българи от старо време", ако
имаше малко по-висока вкусова култура. Но все пак "Злочеста
Кръстинка", която стои по-високо в художествено отношение от "Изгубена
Станка" и "Нещастна фамилия", си остава една от най-хубавите
наши повести преди Освобождението. Ако се съди по изданията, "Злочеста
Кръстинка" няма такъв успех, както "Изгубена Станка": едва в
1883 г. и 1928 тя претърпява още две издания. Но нейният горещ прием, по-заслужен
от приема на първата повест на Блъсков, не се оспорва (срв. А. Теодоров-Балан,
Българска литература, 1907 г. с. 221-222, а също така и критиката на П. Кисимов
върху нея в Училище, Букурещ, г. І. 1871, кн. 11, с. 172-173).
"Пиян
баща". - Двете повести на младия
автор затвърдяват едно име в съзнанието на неговите съвременници - име не на
случаен писател. Затова и Блъсков, уверен вече в своето призвание, се отдава на
усилена книжовна дейност. Но доколко той е свързан с една традиция в нашата
литература, това личи от неговите нови трудове, които нямат оригинален
характер. Като П. Р. Славейков и той се увлича от навика тогава да се
побългаряват чужди творения. Обнародвал още в 1869 г. разказа "Азаил и
неблагодарнiй селянин", той отпечатва през 1871 г. "нравоучителната
повест" "Две сестры Добра и Грозданка", а през 1873 г. (в 1883
г. второ издание) "Рада клюкарката или хлевоуста жена". Двете
последни работи имат на края по една народна песен. И трите са от нравоучителен
характер: да се изтъкне неблагодарността, да се посочи, че момата не бива да се
гордее с хубостта си, да се осмее дори клюкарството на българските жени. За тях
Блъсков се ползува от книгата на M-me Leprince de Beaumont - "Le magasin
des enfants, ou dialogues entre une sage gouvernante et ses élèves",
Londres, 1764, част от която се печата в "Цариградски вестник" през
1860 г, и която по-късно през 1870 г. превежда и издава Кръстю С. Пишурка под
надслов "Момина китка". Блъсков се ползува навярно от превода в
" Цариградски вестник" - "Училище за децата", или от
гръцкия й превод "Αποθηκη τών Παιδών" (Срв. Ст. Минчев, с. 21). Но
общуването на Блъсков с тия творения не само подчертава една особена склонност
у него - да поучава и възпитава, - но и затвърдява тая склонност в неговата
оригинална работа. Издал сам през 1878 г. в Букурещ, заедно с Вазовата сбирка
"Избавление", "Жален спомен за лютите рани на България през
година 1876", той обнародва на следната година най-голямата си повест
"Пиян баща убиец на децата си, повест чисто българска из народния ни живот,
разделена в три книги" (в книгопечатницата на Р. И. Блъсков, Русчюк и
Варна, 1879, Варна 1879, Варна 1880). Тая повест, макар и да излиза след 1879
г., е започната още преди Освобождението, веднага след "Злочеста
Кръстника", и е работена седем години. Още през 1874 г. Блъсков печата
част от нея в своята "Градинка". Обгръщаща време от половин век, от
1826 г. до 1876, с богат суров материал, тя е замислена и изпълнена като
първите две повести, но със засилен местен колорит и реализъм, като е изтъкната,
още в предговора към нея, дори още в самия й надслов, определена тенденция. Най
интересното е, че при обработката й Блъсков не е могъл да се освободи от
влиянието на Каравелов, и то не толкова в самия тон на изложението, гдето се
подчертава прокарваната грубо тенденция, а по-скоро в начина, по който се
характеризират някои лица, в засиленото отрицателно отношение към българските
чорбаджии, в някои възгледи върху възпитанието, във възпроизвеждане на
българския градски и селски бит. Въздействието на "Българи от старо
време", "Мамино детенце" и "Хаджи Ничо" върху
"Пиян баща" е доста явно (срв. гл. VI и VII от Блъсковата повест:
характеристиката на хаджи Вълка, на Руся богаташина, сватовщината на Вълка,
цитати в текста от народни песни, рисунки на обреди и обичаи и пр.). Спроти
"Злочеста Кръстника" "Пиян баща" по изпълнение не означава
успех, но по сложността на задачата, която си поставя авторът, по широките
реалистични рамки на изображението, гдето са поставени повече лица, тя все пак
бележи известно развитие у Блъсков. Тя клони по вътрешното си съдържание към
стила на Каравеловата повест. Пряката задача на Блъсков е да даде широка
картина на нравственото и материално разорение на цяло семейство, поради
пиянството на един баща. Значи, пиянството не е само порок, но и социално зло.
Явно е, че Блъсков, навлизайки пак в позната област, по необходимост трябва да
използува композицията на "Злочеста Кръстинка".
И наистина, тук срещаме
същата композиционна схема, само че вложеното в нея съдържание е друго. Тъй,
може да се каже, че "Пиян баща" корени изцяло в "Злочеста
Кръстника". И тук имаме познатите три групи лица - причинители на зло,
страдащи и избавители. Но злото сега е толкова силно, че повлича в своята
стихия и самия избавител. Лулчо в "Пиян баща" се вижда в образа на
Пенчо. Само че докато Лулчо е пасивен, Пенчо е деен херой. При това първият е
развратен от идея, от помисъл за друг, градски живот, а вторият - от своята
кръв и от лошото възпитание. Още малко и бихте казали, че Блъсков илюструва
теорията за наследствеността. Този проблем обаче не интересува нашият автор:
той е за него чужд, щом и за Каравелов е далечен. Срещу Станка и Кръстника тук
стои Еленка, съпругата на Пенчо, стои още и Пенка, негова дъщеря. Както в
първите две повести, и в третата се подчертава образът на злочестата мъченица -
българска майка. И тук, както и преди, като лице в разказа, тя изпълнява същата
композиционна функция. Развитието на фабулата напомня пак "Злочеста
Кръстника": след картината на благоденствие и възмога на Вълковия дом, от
бордей в с. Драгиево, станал чрез кръчмарство чорбаджийска къща в Шумен, в
която живее само едно чедо - Пенчо, идва, както в "Злочеста
Кръстника", упадък и разруха на семейството - в мизерия, пожар и смърт.
Блъсков подробно проследява тая линия на развитие. Хаджи Вълко забогатял и
заголемял, се отдава на разгулен живот, докато намира смърт в пиянската си
самозабрава от подплашен кон. А неговият син Пенчо, от 19-годишна възраст отдал
се на същия живот, става въплътено зло за своето семейство. Пенчо, който не може
да бъде спасен в женитбата си с Еленка, дъщерята на богаташа Руси, нито от
трите си рожби Пенка, Василка (Милка) и Калинка; който след смъртта на баща си
изгонва от къщи майка си, пада от ден на ден, и заедно с него и неговият дом. И
тук обаче дебне тайният доброжелател: кръстникът Добри. Сватосал и оженил
най-голямата щерка на Пенчо, Пенка, за Иванчо от с. Карапетрово, добър син на
зъл и наказан от Бога чорбаджия Братой, той внася светъл лъч от надежда и любов
в това семейство. Блъсков пак умело задържа катастрофата. Спасителят Иванчо
бива разорен от Пенчо, скита се изгонен от него, разделен от Пенка и детето си
Богданчо, с надежда да се възмогне пак. Но гибелта на семейството е неизбежна,
за да се посочи по-силно вината на бащата, а с нея заедно и поуката. Пияният
Пенчо убива жена си, погубва внучето си Богдан, причинява и смъртта на дъщерите
си: при вида на грозната картина Пенка пада мъртва, Василка и Калинка се
отравят неволно от неразпалени въглища. От тия въглища се запаля праз нощта на
Богоявление и самият дом. Но както в "Изгубена Станка" и
"Злочеста Кръстинка", така и тук Блъсков не забравя да даде възмездие
за стореното зло: бягащият баща, преследван от своята съвест, бива побит на кол
от селски момци, макар и случайно, в Тича, на Ивановден. Бихте помислили, че
разказът е свършен. Но както и в "Злочеста Кръстинка", Блъсков не
обича да оставя неизяснена съдбата на своите херои. Още повече, когато в
"Пиян баща" краят не носи никаква утеха и надежда: разорението е
пълно. Иванчо, съпругът на Пенка, надеждата някога на тоя потъващ дом, качвайки
се на параход при Силистра, пада и загива в Дунава. Само при черквата "Св.
Възнесение" в Шумен проси старица, криейки лицето си от срам: това е баба
Вълковица, майката на Пенчо, останала едничка жива, за да изкупва своя грях и
греха на своя син.
Основната теза на
Блъсков е доказана математически в 50 онасловени глави. Но цената на тая повест
се крие не в доказваната теза, а в битовите й сцени, в живо подхванати образи,
в изображението изобщо на българската действителност. Лесно ще си обясним, защо
Любен Каравелов, прочитайки част от повестта през 1875 г. в
"Градинка", я харесва, макар и да няма представа изцяло за нея (вж.
Знание, І. 1875, бр. 1. с. 14-15). Христо Ботев, по откъс, онасловен "Ивановден",
цени в нея верността на описанията (Знаме, I, 1875, бр. 12).
"Двама
братя". - Ако в
"Пиян баща" Илия Блъсков се подава най-много на тенденцията, на
Каравеловския тип повест, то в "Двама братя", която замисля веднага
след Освобождението и която издава, работил я 12 години, в Шумен през 1888/89
г. в три книги поотделно, той е в плен на спомена, на миналото, на онова
настроение на времето, което търси зад синора на 1878 г. образци за подражание
и назидание. Самото й подзаглавие ("Повест, основана на верни и точни
собития в нашенско, особно по училищата ни, придружени със схващание и
излагание на някои стари обичаи и обряди, през годините 1850-1870") ясно
подсказва не само характера на нейния материал, но и някои нейни мотиви, както
и вложените в нея повествувателни похвати. Тя изцяло изхожда от досегашното
дело на Блъсков. В подялбата й на три книги, на осем части и на петдесет и осем
глави, несвързани в прагматиката на действието, нито дори със своите надслови,
личи добрият читател на романи като "Вечный жид", били те сензационни,
авантюрни или назидателни. Но от значение е, че в нея реалистичният момент е
значително засилен. Материалът е изтъкан от спомени, от истински случки и
събития и пр. Това се долавя и от надслова на някои глави, в които няма никакви
повествувателни елементи: "Първо българско училище в гр. Силистра",
"Нашите училища до година 1856-та и техните първи основатели",
"Изпитание в гр. Шумен година 1846-та", "Сава В. Филаретов"
и пр. Повестта подкупва с материала си, с простата си фабула, с някои образи, нови
за Блъсков, пък и за нашата литература. Тя е замислена като изповед (от там и
извадки от дневника на едного от хероите, Милко), като история на един разбит
живот, живот на брата му Димитър, погинал от холера в 1873 г. (вж. за него
некролог в сп. Училище, 1873 сл. 13-14). Следователно, главното внимание на
автора е усредено върху неговия образ, в повестта - Величко, после, като
свещеник, Василий. За да очертае тоя образ по-добре, Блъсков изважда и други
лица: себе си, в лицето на учителя Милко, брат на Величко, Тодю - учител, а
после свещеник. Връзка между двамата братя е Пенчо Радев, книгопродавец,
любимец на учителите, като пионер на просветата в страната. Понеже тия лица се
движат в селска среда, авторът рисува познати вече от по-рано образи на
добродушни, любородни, жадни за просвета селяни, старците Слав и Еню. Най-после
между тях е, след разрешението на българския църковен въпрос, и български
владика - може би се загатва за Климент Браницки. Тия лица Блъсков поставя в
известни отношения, в които заплита и своята бедна интрига, Но макар и неумело
разкривана, задържана в своето развитие при това от странични мотиви и теми,
интригата не е безинтересна. Виждаме ли как Милко очаква в Айдемир гост от
далече - Пенчо Радев Мухаря, случаен вестоносец от Одеса; пренасяме ли се в
Одеса при болния Величко, доведен после от Пенчо при Милко в Айдемир; запознаваме
ли се с будителската дейност на двамата братя в Силистренско, апостоли на
просвета и нравствено усъвършенствуване, затова и ненавиждани и наклеветени от
Тодю, безбожник и пияница; следим ли Милко и Величко в с. Черковна, обикнати от
селяните заради техните поучения, проповеди и слова или сватбата на Величко със
Златка, щерката на дядо Еню; научаваме ли се, че Величко приема твърде млад още
свещенически сан, с цел да се посвети в служба на духовна възмога на своя
народ, суеверен още, в което ни убеждава вярата му в Ангелуш, светия човек
изцелител и утешител, както и падналият морал в село Аврен, развратено от
свещеника Тодю; виждаме ли поличбата за смъртта на отец Василий - бягащия кон с
откъснатата ръка на Тодю; трогваме ли се от последните дни на Василий, устрелен
от холера, и от смъртта на Милко, беден и от никого непочетен - не можем да не
потърсим зад това скромно действие и зад участта на тия лица една богата, макар
и неярко възпроизведена действителност. Важното е, че тоя живот, навлязъл така
сурово в повестта, е подложен на известна етична преценка - чрез съдбата на
Тодю, Василий и Милко. Тодю загива от кон, като хаджи Вълко в "Пиян
баща", за да изплати своя грях към народа. Но защо умират другите двама? В
лицето на Милко е посочена съдбата на българския учител. Отец Василий умира -
за да се подчертае нравствената тенденция, а не само да се спази жизнената
правда: благото на народа, духовната възмога, устремът към идеала изискват не
само себеотрицание, но и жертви. Човекът трябва да изпълни докрай своето
възвишено предназначение, своето жизнено послание като служител на Бога.
Василий е жертва на своя характер, но и на една своя идея: да бъде пастир на
своя народ, като го води в пътя на нравственото съвършенство. Блъсков обаче не
разработва по-дълбоко както характера на Василий, така и тоя нравствен мотив.
Твърде много се придържа във фактичната страна, в суровия материал. Ако и да е
вече в зряла 50-годишна възраст, той изобщо тук не проявява подем, а по-скоро
известен упадък, както в композицията, така и в развитие на фабулата. По-силен
е в обрисовката на лицата, които, макар и вярно копирани от живота, носят
белези на жива наблюдателност и на способност за характеристика. Но въпреки
всичко - волята на художника е по-слаба, отколкото в по-ранните повести.
Разкази. - След "Пиян баща" Блъсков, прехвърлил 40-годишна
възраст, навлязъл вече в духовния живот на свободна България, гледа да задоволи
преди всичко потребите на новите дни, като отделя недостатъчно много от своето
време за художествено творчество. През 80-те и 90-те години, когато се проявява
ново писателско поколение, той не пише само повести, а и разкази, по-големи и
по-малки, без обаче да има, ако и да би могъл, по-богата жътва. И сега, както и
преди, не проявява активна творческа воля. Превел "Страшното
отмъщение" (1837) от Н. В. Гогол, "Войник Иванов" и "Четири
дни" (1895-6) от Всеволод Гаршин, наподобявайки и или побългарявайки със
смешните си разкази "Цони" (1886) и "Богдан" (1887), по
"Шала и сатира", Отяпавич-Абуказем, или с "Кир Тръпку (1887), по
"Приповетке", Милован Глишич3, издавайки тъй своя вкус, той сякаш се мъчи да усвои
техниката на разказа. И наистина, неговите разкази имат добра вътрешна
постройка. Разкрива ли, черпейки материал от своите спомени, унасяйки се назад
към времето на робството, някои интересни и типични фигури, като свещеника
Марко в разказа си "Поп Марко" (1883, 1885); рисува ли патриархалните
отношения в селото, идеализирайки го, като в "Дядо Дани. Как дядо Дани
отучи съседа си Живка да не ходи в кръчмите и да не пиянствува" (1886);
изобразява ли някой зъл селски чорбаджия като в "Сиромашки клетви"
(1884) или страданията на българското семейство от насилието на някой турски
разбойник, подпомаган от лоши българи, като в големия си разказ, замислян може
би като повест, "Трите звезди или наказано престъпление. Разказ из селский
ни живот, след Руско-Турската Кримска война г. 1854". (Памятник, 1895-96)
Блъсков показва, че и в разказите си изхожда от установената си вече от
"Изгубена Станка" насам, писателска практика. Най-хубаво последната
проличава в "Трите звезди", със скрити възможности да се развие в
хубава повест. Живо и увлекателно, при това доста просто, с придобития си
похват на разказване, в 26 глави все така особено онасловени, той разкрива
живота на българските семейства от североизточна България през време на
Кримската война, като развива действието, коренящо се главно в борбата между
два свята - на насилие и благочестие - чрез характерни епизоди из деянията на
Солака, разбойник в Балкана, и на Първан, пътуващ търговец, на Ставри и Камен,
селски кръчмари, както и из живота на техните противници и жертви - дядо
Димитър и хаджи Липчо. Връзката между тия враждуващи стана4 се заплита в разказа с хубавата Цвета, щерка на Димитър,
грабната от Камен, намерила смърт година след сватбата си. Ако Димитър и Липчо
биват убити зверски от Солака, то възмездието не закъснява да падне върху него
и крепителите му: Ставри бива убит от Камен, сина му Солак бива посечен от
властта, Камен - също, Първан - осъден на доживотен затвор. Виждаме, излишно е
да се впускаме в подробности, кратка повест в духа на по-раншните повести на
Блъсков. Интересна е с фигурите си, с простотата на изложението, с описанията
на природата, с поезията на Балкана. Не изменя на себе си Блъсков и тогава,
когато взема сюжетите си из живота на освободената родина. Отношението му към
новите настроения и възгледи на времето можем да изразим нагледно с отношението
на Вазов: от "Под игото", 1889, към "Нова земя", 1894.
Упадъкът на нравите, гонитбата за богатство и охолен живот, покварата в
семейството, особено селското, разрушавано от влиянията на градската култура,
развалата в политическите борби се изобразява в леко построени и обработени, но
увлекателни разкази, като "Главчо" (1885), "Стоянчо"
(1885), "Донка хубавица" (1886), "Хубава невеста Златка"
(1887), "Пенчю" (1888), "Куцото учителче" (1883),
"Нещастна Калинка" (1892), "Велчю" (1896) и пр. (вж. избор
от Блъсков: Разкази, Походна войнишка библиотека № 21. Издава Щабът на
Действащата Армия, София, 1917). Отличават се с вярно наблюдение, реалистична
рисунка, жива интрига. Белетристичен вид имат и някои мемоарни характеристики
на лица от доброто старо време, като "Отец Захари Гебедженски"
(Памятник, 1895, отделно 1895), "Дядо Слав Юрданов" (Спомени, 1907),
"Дядо Добри" (Криво лале, 1886). Тъй Блъсков, и в друго време макар,
със своите разкази затваря и завършва кръга на оная своя писателска дейност,
която почва още преди Освобождението, след Кримската война. Подчертава още
веднъж вътрешното единство на своето дело.
Народопросветник и
народовъзпитател. Епигон на предосвобожденска романтика. - След войната през 1877-78 г. Блъсков продължава неуморно
да работи в оная посока, в която е отправен още от времето на своята младост.
От писателите - след смъртта на Добри Войников и Любен Каравелов през 1878 и
1879 г.- остават само В. Друмев и П. Р. Славейков. Но и двамата, увличани от
политико-обществените борби, малко се занимават с литературна работа, особено с
белетристична. Блъсков остава сам, забравим ли Ц. Гинчев. Едничък съперник през
80-те години му е Иван Вазов, авторът вече на "Немили-недраги",
"Чичовци" и "Под игото". Късно, през 90-те години, когато е
в упадък на творчески сили, идват нови поколения, нови разказвачи. Но Блъсков
си остава - дори до край на живота си - литературно деен. Сега особено
писателят, разказвачът бива още по-тясно свързан с учителя и възпитателя. Едва
ли не бихме могли да кажем, че писателят не е подчинен на учителя. Дружи ли с
близки на сърцето си още от по-ранна възраст като Климент Браницки, Симеон
Варненски, Тодор Икономов, той проверява правилността и правдивостта на своите
убеждения като гражданин, който може в Шумен, отдалечен от главните средища
сега на българския духовен и политически живот, да мисли и да чезне за
България. А тази любов към своята родина той изявява преди всичко в отношенията
си към народа. Макар и свободен, той вижда, че последният още е духовно беден,
че има нужда от просвета, възпитание, нравствено съвършенство. Него го привлича
особено простата маса, занемарена от духовните аристократи на новото време, от
мнимите интелигенти - скакалци, от "сладкодумните гости на държавна трапеза",
както би казал Вазов. И както Вазов през 1881 г., обнародвайки част от своята
"Епопея на забравените", или Захари Стоянов със "Записки по
българските въстания" от 1884-92 г. иска да възкреси забравеното хероично
минало, да постави светлите фигури на славни дейци за назидание и пример на
поколението, което линее от липса на идеализъм, така и Блъсков се стреми да
посочи забравените труженици, колкото и скромни, на новото време, а от друга
страна - да продължи сред масата тяхното дело. Така той става поклонник на
миналото, като черпи обаче от него не само поука за други, но и вдъхновение за
себе си, бидейки още сеятел на българската нива. "О! не трябва, казва
Блъсков, не трябва да се забравя това минало, което ни е възродило, още и
прославило чрез подобни борци! Няма нищо по назидателно и по възпитателно за
человеците и народите от колкото примерите и делата на ония, които са се
подвизавали за доброто на обществото, в което ние днес живеем и
благоденствуваме." (Памятник, 1895. кн. I. с. 19) И наистина той сега живее
със спомените си, с навиците си, с културата си, със схващания и разбирания,
завещани му от дните на робството, но и от дните на хероичните борби. В своите
издания той неведнъж препечатва творения, излезли преди Освобождението, цитира
К. Фотинов, Г. С. Раковски, П. Р. Славейков, Л. Каравелов, Хр. Ботев и др.
Необходими са на народа книги. И той се наема да му ги даде, вземайки при това
пример от "Петербургскiй Комитет Грамотности",от дружество
"Посредник для изданiи общедоступных книг", което обнародва книжки от
Пушкин, Гогол, Толстой и пр., или от Хр. Г. Дановия "Летоструй".
(Памятник, 1895. кн. II. с. 151-3) Иска дори да се основе нарочито дружество за
издаване на полезни книги за масата. Мечтае, значи, за възпитателна работа сред
най-широките слоеве на народа. Още повече, обяснимо е увлечението на Блъсков,
като се знае, че тая посока на дейност той подхваща преди Освобождението,
следвайки примера и на баща си, на П. Р. Славейков, на Л. Каравелов и др. Така,
след сътрудничеството си в сп. "Духовен прочит", Болград 1862, и в
"Училище", Букурещ-Русе (1871-76) на Рашко Блъсков, той почва да
урежда и издава сам през 1874-1875 г. в Букурещ и Виена сп. "Градинка.
Книжки за прочитание на секиго", от което излизат само пет броя, по кола
всеки. Ако Л. Каравелов, който като съветва Блъсков, му казва и някои горчиви
истини, и Хр. Ботев, рязък в отношението си към неговите възгледи, да не дават
ласкава преценка за "Градинка" (вж. Знание, г. I. 1870. бр. 1 и 6. с.
14-15, 93-94; Знаме, г. I. 1875. бр. 12), Блъсков не се отчайва, но продължава
делото си. Собствено, едва след Освобождението, през 1879 г., като урежда
"достъпно ежемесечно списание", излязло в шест броя, -
"Градинка. Книжки за прочитание от сeкиго". По-нататък, в тая посока
на издания за народа, урежда от 1880 до 1889 г. "Ред съвременни книжки за
прочитане на всекиго", около 28 на брой, повечето от които имат особено
заглавие, както следва: "Минзухар", "Теменуга",
"Зюмбюл цвете" (1880-1882); "Момина сълза",
"Лале" (1883), "Лиляка" (1884); "Перуника",
"Здравец", "Латинка" (1885); "Ружа",
"Калинка", "Криво лале" (1886); "Елха",
"Трендафил" (1887); "Върбина цвете" (1888);
"Димитровска ружа" (1889). В тия книжки има и разкази, някои от които
са издадени като отделни номера от серията. Освен това, от това издание той
прави "Китка", а всяка китка има стрък: от 1880 до 1889 г.
"кити", както сам казва, 10 китки, обикновено по 3 номера от
излезлите книжки. От тия книжки прави и отделни отпечатъци понякога, дава и
някои спомени, в отделна библиотечка, през 1895-96 г. "Книжки за
народа" (срв. А. Теодоров-Балан, Български книгопис, София 1907, с.
82-91). През 1884 и 1886 г. издава и две книжки от редицата "Войнишка
китка", която няма успех. Към тия издания правени в Шумен, Русе и Варна,
бихме могли да посочим за характеристика на Блъсковата дейност събраните от
него народни анекдоти "за разтуха и разговорка", обнародвани през
1880 и излезли от печат до 1895 г. пет пъти - "Хитър Петър". Блъсков
печата разкази и разправки и във "Войнишка сбирка". Интересът му към
народното творчество проличава както в тия книжки, така и в "Станеник или
коладник" (Варна, 1886) - малка низа от коледни песни, събрани от него. Но
най-силно се изразява, заедно с култа му към старината, към всичко минало, в
"Памятник" (Шумен, 1895-96 кн. I-VI).
Всички тия издания на
Блъсков могат да се характеризуват с подслова (мотото) на "Градинка"
от 1874 г.: "Седнала й Калинка в градинка, набрала й цвети сякакво".
В тях има разнообразен материал, нагоден да задоволи вкуса на широката маса: статии
нравствено-поучителни, осведомително-просветни; народни творения -
стихотворения, приказки, пословици, гатанки, речник на български думи от
Шуменско, анекдоти за Хитър Петър; училищни вести, спомени, споменни
характеристики на някои личности; материали и бележки; разкази оригинални,
подражателни и преводни, препечатки и цитати от наши писатели - от П. Р.
Славейков, Каравелов, Ботев, Фотинов и др.; описания етнографски, природни и
пр. - Говорим ли за тая народо-просветна дейност на Блъсков, не можем да не
споменем и неговите календарчета, които му издават обикновено Хр. Г. Данов и Д.
В. Манчев в продължение на 26 години, от 1871 г. до 1877, и от 1880 до 1897 г.,
за година по едно, а често и по две и три (за 1880, 1889, 1890 и 1892 по две, а
за 1881 и 1882 - по три). Виждаме, тук следва пътя на П. Р. Славейков с желание
да даде по-хубава работа от неговата. Най-сетне неговият стремеж да поучава
намира израз и в школски дидактизъм. Това са неговите учебници по вероучение и
църковна история, които имат голям успех. "Закон Божий и славянски прочит
за III отделение" (Търново, 1891) с пет издания до 1897 г., "Закон
Божий и славянски прочит за IV отделение" (Търново, 1891) с шест издания
до 1897 г., "Свещена история" (Пловдив, ч. І, 1890, ч. II. 1892) с шест
и четири издания до 1899 г. "Учение на православний християнски
катихизис" (Пловдив, 1892), "Кратко учение за богослужението на
православната църква" (Пловдив, 1890, 1893, 1896), "Кратка история на
християнската православна църква" (Пловдив, 1893) и "Кратка история
на българската църква" (Пловдив, 1895). Всички тия учебници са съставени
по руски извори. За отбелязване е, че първа насока в тая си дейност получава от
Климент Браницки. Първият му учебник по "Закон божий" от 60 страници
ръкопис бива изпратен на Климент, който го преглежда внимателно и обстойно и
написва рецензия в духа на печатаните си някога отсъди през 70-те години в
Браилското "Периодическо списание", в 130 страници. (Вж. Спомени, с.
172).
Не само с тия учебници,
но с цялата си тая дейност след Освобождението Блъсков следва не само своите
склонности, но и потребите на своето време. Тук той се изразява така, че дава
възможност да бъде по-добре и по-правилно схванато неговото художествено дело.
Основните моменти в това дело намират в изданията му за народа и за учащата се
младеж пълно изяснение. Една дейност, от която би могло да се изисква по-голяма
критичност, повече системност, целесъобразност, но над която времето може да
бъде снизходително, като се знае, както казва Каравелов на Блъсков, че това са
работи не на "учени академици, а на прости даскалчета, които са се учили
на панакида" (Знание, г. I. 1875. бр. 6. с. 94). Блъсков във всеки случай
и тук остава интересен деятел в кръга на българската книжнина.
Художник. Разказно
изкуство. - Цялото това показва, че Блъсков постоянно зрее като
писател. Не може също така да се отрече, че той закрепва в своето
повествователско изкуство. Но все пак, у него има единни линии на развитие,
които могат да се обгърнат с общ поглед. Преди всичко той си остава
последователен, бихме казали неизменен в замисъла
и постройката на своите
работи. Замисля ли свое дело, той винаги иска да покаже нещо, да го докаже
дори, да поучи, да настави: концепцията е в служба на предварително
предпоставена нравоучителна задача. В "Изгубена Станка" това е хероизмът
на хайдушката правда, правдата на страданието, тържеството на невинността и
добродетелта; в "Злочеста Кръстника" - злото от безпътния живот на
бащата, наградата на невинната женственост; в "Пиян баща" и "Три
звезди" - неизбежното възмездие за всяко зло, порокът като гибел и за
този, който го притежава, и пр. От тоя замисъл зависи и характерът на
постройката: тя трябва така да бъде изработена, че да изяснява нравоучителната
цел на автора, да внушава преди всичко идеята. Следователно, принципът на съдържанието
властвува над формата. Така ще си обясним защо всяка глава в повестите му е
онасловена, и то така, че се гони не само да се подхване вниманието на четеца,
но и да се подчертае чрез странично разработения мотив общата цел. Тъй ще си
обясним отклоненията и епизодите в разказа: не само защото са плод на неумение
или на неустановен художествен такт, но и защото са сетнина на желанието да се
изчерпи по-дълбоко някой действен или нравствен мотив, който подкрепя основното
положение на автора. Естествено, по тоя път се стига до определена тенденция. И
то тенденция, която подчинява главни и съществени художествени изисквания.
Интересно е, че във всяка по-сетнешна работа Блъсков по-ясно следва и изпълнява
тоя свой план на работа. У него се създават сюжетни
схеми и еднообразни композиционни похвати, които
говорят за слаба творческа инвенция, за плахо въображение, за скована воля за
подвиг. Всички негови повести биха могли да се сведат към една схема, разбира
се, начертана в груби линии: обект за изображение - българското семейство; обща
цел - наказаното зло или тържествуващото добро; фабула - хроника на българските
страдания; лица - с определена композиционна функция, двигатели на действието,
и то - отрицателни и положителни, или злосторци, страдалци и избавители;
композиция - с експозиция, климаксно5 развитие на епичното действие, катастрофа - за катарзис, но
с възмездие - за нравствена утеха на читателя - всичко това, без да има
изображението трагически характер; най-после, в средището на интригата трябва
да има жена, носителка на идеята за измъчената невинност и възнаградената
добродетел. Във връзка с тая обща схема вървят и похватите: повествувателни,
характеротворни и описателни. Най-напред: интересно онасловена глава;
отклонения от главната нишка на разказа, така че да затъмнят общия ход на
действието; прекъсване на изложението на места, гдето би могло да се събуди
по-голямо любопитство; вмъкване на тайнствени или страшни сцени; поврат в
изложението; поличби, предчувствия и сънища; пряка намеса на автора в спокойния
ход на изложението; лирически излияния, дидактични размисли, нравоучителни
напомняния, обръщения към читателя и пр. По отношение на лицата: авторът взема
страна в борбата, външна или вътрешна, на хероите - симпатия към едни, ненавист
към други; права и косвена характеристика - чрез описание на външни качества,
нравствени особености и душевни състояния, или чрез диалог, който изяснява не
само момент от развитие на фабулата, но и някоя черта от природата на лицата;
монолози и диалози - за да се разкрият намерения, решения и действия.
Най-после: подробност в описанията на предмети, лица, обстановка, природа, без
да се обременява много действеният строеж на разказа; лирически пасажи от
страна на автора и на хероите, за да се освежи описанието и пр. Всички тия
особености на Блъсковото разказно изкуство не са - и не могат да бъдат - негово
собствено достояние. Това са общи съкровища на занаята, които се пренасят у нас
с преводната нравоучителна повест, със сензационния и авантюрен роман, после -
с руския тенденциозен разказ, съкровища, които черпи Блъсков по-късно от В.
Друмев и Л. Каравелов. Така че тия похвати свеждат делото на Блъсков към
установения на Запад и у насромантичен стил.
Но трябва да се посочи, че Блъсков, колкото съзрява с течение на времето,
толкова повече се отклонява от този стил, като изоставя застарели вече похвати.
От друга страна, в подчинението на формата под идеята, което у него не е така
грубо, той изпреваря всички тогавашни събратя, като остава най-независим
художник. И в композицията си той проявява най-много такт и умение. Такова
умение проявява и в избора на
материала и в неговата обработка.
Тук бихме могли да
посочим веднага автобиографския момент. Лични, интимни преживявания и
приключения Блъсков вижда използувани от Друмев в "Ученик и
благодетели". За един неукрепнал още разказвач автобиографският материал е
доста примамлив. И Блъсков, който още при първите си стъпки се запитва отгде да
черпи материал, се позовава най-напред на своите преживявания. В "Изгубена
Станка" описанията на Балкана, на Делиормана, сцените с варненския и
шуменски владика са градени от нещо преживяно; в "Злочеста Кръстника"
под образа на Лулчо се крие до известна степен баща му Рашко - много случки и
събития тук са взети от жива действителност, засегнала дълбоко живота му;
Кръстинка е образът, на собствената му сестра; Милчо носи много черти от
неговия живот и от живота на брат му Димитър; Величко в "Двама братя"
е образ пак на брат му; в "Пиян баща": Пенчо, главният херой, е образ
на неговия тъст по първа съпруга, хаджи Васил Моренов - с някои черти, може би,
взети от живота на брата му Георги Блъсков; Еленка, майката мъченица, крие
черти на майка му, която той цени и обича като светица; инокът Костадин, братът
на Лулчо, е чичо на Блъсков; животът изобщо, който изобразява в тая повест, се
сплита с неговия. Не бива да се забравя, че цялото дело на Блъсков е сложено на
личния му опит, в ограничен смисъл на думата. Много от лицата, които изобразява,
са копия от негови познати. Така напр. дядо Иван в "Изгубена Станка",
дядо Слав, Гани и Бою в "Злочеста Кръстинка", дядо Димитър и хаджи
Липчо в "Три звезди", хаджи Вълко, лихварят Дочоглу, свещеникът Добри
в "Пиян баща" и пр. - това са живи фигури, взети направо от близка
нему действителност, лица, които могат да се изяснят с дадените от него в
"Памятник", 1895/6, и "Спомени", 1907, живи характеристики
за някои от тях. Много от преживяванията на тия лица са наблюдавани или изпитвани
от самия него. В общия образ на селския учител трябва да търсим черти от живота
му, както и от живота на баща му. Също така в описанията на обстановката, в
която се развиват събитията, на самия край, гдето действуват хероите му, в
описанията на природата - има освен лични наблюдения и впечатления, но и
преживявания. Особено в описанията и изображенията на българската природа в
"Изгубена Станка", "Злочеста Кръстинка", "Пиян
баща" и "Три звезди". Тоя момент в неговите повести е не
по-малко ценен от другите.
Друг момент, широко
застъпен, особено в по-късните работи на Блъсков, това е тоя, който черпи из
българския бит, главно селския. В тая си склонност той бива подсилен и от Любен
Каравелов след "Злочеста Кръстинка". Изображението на бита у него не
е само дело на етнографа - етнограф Блъсков не е бил - дело само на спокойното
наблюдение и изучаване. Напротив, той го рисува с жива любов, съпричестява се с
него, радва му се, защото в него чувствува непосредно своя народ. Сватбата в
"Изгубена Станка", селския сбор в "Злочеста Кръстинка",
сгледване и сватосване, коледните празници, Ивановден, сватбата и пр. в
"Пиян баща", селското хоро и поличбите в "Трите звезди" и
пр. издават Блъсков като отличен познавач на народния живот. По-късно Блъсков
се възвръща към тоя материал и черпи неведнъж за своя разказ. Ето защо
мемоарният момент, свързан с цял един край, със села и градове като
Калипетрово, Айдемир, Дивдядово, Драгоево, Силистра, Варна, Русе, Тулча,
Браила, Шумен и пр., е живо застъпен и примамва вниманието на читателя. Целият
този материал Блъсков използува за своето творчество. Метод? Много прост: без
особена преработка, внася се почти суров в повестта или разказа. Блъсков
съзнателно прави това: той не може и не иска да прави разлика между жизнена и
художествена правда. Иска да даде "истинско събитие",
"истинно-българска" случка. Неведнъж отбелязва под линия в разказа
си, че случката е истинска. Особено когато тя изглежда невероятна, както напр.
в "Трите звезди" жестоката смърт на Димитър. В "Донка
хубавица" дори посочва, че половината от разказа е слушал от
"мястото, гдето Петър, един от хероите, се е любил, годил и женил".
Тъкмо тоя начин на творчество лесно ни обяснява защо разказите и повестите на
Блъсков са ценни поради вложения в тях материал, защо те примамват, увличат, стига
да можеш да долавяш поезията на миналите дни. Освен това, материалът ни показва
защо по дух и съдържание в делото на Блъсков има свеж реализъм. Съчетан с
тенденцията, вложена в повестите, главно в "Пиян баща", последният
преминава втенденциозен реализъм .
Но докато у Друмев тоя реализъм е по-скоро романтичен, у Каравелов -
революционен, у Блъсков той е - етичен.
С този материал са свързани и лицата
и характерите на Блъсков.
Каза се, че повечето от тях, ако не и всичките, имат своите първообрази в
живота. Благодарение на това обстоятелство Блъсков е могъл да представи цяла
"галерия" от образи, които застъпят различни съсловия от нашия живот:
учителското, духовнишкото, селското, чорбаджийското, кръчмарско-лихварското,
еснафското, търговското. Ако се съди по изобразените лица, Блъсков е враждебно
настроен към чорбаджийското и кръчмарско-лихварското съсловие. Но по отношение
на първото не е предубеден. Мисли, че в неговата среда има доста достойни за
почит люде. Не е, значи, заразен от емигрантската ненавист към него. С особена
склонност, със симпатия изобразява учители, свещеници и селяни, особено селяни.
В хубава светлина са поставени селските старци, както и хайдутите, макар и
редки у него.
Според ролята, която
играят в разказа, и според своя нрав, хероите у него са разделени главно на две
групи - добри и лоши. Първите обикновено са жертва на вторите. Но и лошите не
биват оставяни без възмездие: загиват под тежестта на своя порок или от ръката
на някой съдник-изпълнител на висшата правда. Така, от една страна имаме
татарина, който отвлича Станка, после Лулчо, Пенчо, Солак, Първан, Тодю, от
друга-Ганчо, Иванчо, Милчо, Иван, Величко, Стоянка, Еленка, Пенка, Станка,
Кръстинка, Цвета и пр. За забелязване е, че във втората група спадат повече
жени. Това не е случайно. Жената, собствено българката, у Блъсков е дадена като
велика страдалка, мъченица, търпителка. Той сам характеризува, отклонявайки се
от разказа в "Пиян баща", жената в неговия край: имала великолепното
качество да търпи. Тук се посочва и изкупителското послание на жената в живота.
Чиста и непорочна, със своето страдание изплаща грехове на съпруг, на син, на
баща. Образът й е обвит с мъченически ореол. Тя сякаш пречистя и възвисява.
"Орисията на българската жена и майка", за която говори д-р К.
Кръстев, разглеждайки творенията на П. П. Славейков и П. Ю. Тодоров, е дадена
преди тях у Блъсков. Всички тия лица, доловени от българската действителност
вярно и изразени правдиво, наистина, нямат богат вътрешен живот. За психология
във времето на Блъсков малко се е мислило: стига да изобразиш вярно случката,
психологичната правда идва сама по себе си. Така че, ако това е недостатък в
повестите и разказите на Блъсков, то е общ недостатък тогава, пък и сега, на
българската повест. Важното е, че тия образи са възможни и естествени. За
някаква особена индивидуализация не може да се говори. Средището у Блъсков не е
психологическият анализ или проблем, а действената развръзка, правдивата
характеристика, нравствената поука. Характеризува ли хероите си, той си служи с
установени в реалистичния и романтичен разказ похвати. Никога не изпада в
положението на Каравелов да бъде груб в изрази, обрати, мисли и пр., колчем
рече да даде пряка характеристика. И не можете да не признаете, въпреки
съществени недостатки у Блъсков, неговото характеротворно изкуство: той дава
живи, макар и не разнообразни, често дори схематични, жанрови фигурки и сцени,
които за нас са от особено значение, че ни откриват един мир преди и след
нашето Освобождение, че техните следи се подхващат по-късно, през 80-те години,
от някои наши писатели, главно от Вазов, с типичните негови
"Чичовци". Крайно статичен в разработката на фабулата, той е статичен
и в обрисовката на характерите. Те се налагат още в началото на разказа в
съзнанието като готови, завършени. Особено тия, които са пасивни.
Зависим от своята среда
и от своя темперамент, дори и от своя мироглед, остава Илия Р. Блъсков и в свояезик и стил.
Словното богатство в неговия стил се определя не само от задачите, които
преследва писателят, но и от суровия материал, легнал в строежа на неговото
дело. Така, в основата на неговия език лежи шуменското наречие, главно със своя
словар. Тук той стои близко до Войников и Друмев. Покрай областните думи и
обрати, както и покрай някои архаизми, срещат се доста и турски думи, дори и
изрази. Последните употребява или сам в изложението си, или в някоя турска
пословица и поговорка, или ги влага в разговора на хероите си, за да постигне
индивидуализувана реч, или пък най-сетне, когато иска да изтъкне някоя
реалистична подробност. За посочване е, че няма много русизми. Словото у него
все пак не играе голяма роля самò за изказ. То има сила и изразителност у него,
когато е в по-сложна синтактична функция. Тогава то е сочно, ако и грубо,
свежо, ако и неподбрано, изразително, ако и не винаги на съответното си място.
Спокоен, Блъсков не обича отвлечената фраза. Късата фраза у него е продължение
на сложната. Той се стреми да попадне в тона, когато разработва своята тема, на
добродушен, народен, естествен разказвач. Ето защо простотата на израза у него
е една от най-характерните му особености. Бихме казали - в основата си
реалистичен стил. За да засили или да подчертае искрен и непосреден тон, той си
служи, освен с умалителни имена, често със звукоподражания: с тях изразява,
както простия, но наблюдателен разказвач, впечатленията или емоцията от някои
действия. Тая простота и естественост се засиля не само от обръщенията към
читателя, но и от честата употреба на пословици и поговорки, дори и на обрати
от народната песен. Тук напомня Славейков. В народната реч, както се знае,
плеоназмът е една от най-обикнатите фигури. И Блъсков я не забравя. Но
по-голямо влияние на стилните форми от народното творчество върху Блъсков не
може да се отбележи. Обаче не може да се отмине обстоятелството, че и той има
склонност да мисли с притчи и алегории. Това се вижда не само от обратите на
улицата, на всекидневната разговорна реч, но и от евангелските цитати. С тях се
изразява не една страна от неговото възпитание, а и склонността му да поучава,
да разкрива смисъла на събитията чрез откровението на Божията мъдрост. Затова и
има такива изрази, цели пасажи дори, които дишат наставнически морал, макар и
да не прекалява тук. Понеже не може да гледа спокойно на известни деяния,
вместо да поучава, прибягва към лирични отклонения и излияния. Тук речта става
топла, нежна, бърза, дори на места патетична. Особено там, гдето хероите му,
съкрушени от страдания, плачат и разкриват болките си. Тук се доближава до
Друмев, обаче не стига до неговата крайност. Спокойната мисъл на Блъсков не
знае скокове, чувствата не стигат до драматична напрегнатост, затова и речта му
не знае отсечената, тревожна реплика, силата на удивителния и въпросителен
знак. Хумористичните обрати, макар и да проявява някъде склонност към
изобразяване на смешното в живота, не са съществена съставка в неговия стил. И
за да изтъкне известни противоречия, често си служи с антитезата, която
всъщност изразява у него един момент от неговото отношение към света.
Човек. Личност и
мироглед. - Тъкмо в тоя стил, както и в самите творчески постижения
на Блъсков, се долавя определена личност. Чувствувате, че човекът и писателят
са неделими. А това показва, че колкото и да е скромно делото на Блъсков, то
все пак е негово, все пак е отраз на една жизнена съдба. Преди всичко, той не
може да се освободи от влиянието на своя произход, от психологията на своето
съсловие. Сам отбелязва, че до двадесетгодишна възраст е бил чужд на града; сам
казва, че стилът на живота му се определя от общите условия, в които е работил
и действувал българският учител. От тук неговият демократизъм в отношенията към
хората и в начина на мислене, и неговият идеализъм. Това са, наистина, общи
особености на наши дейци преди Освобождението, но у него те имат своята
индивидуална багра. Демократизмът у него не е идеология, политическа програма,
верую в живота, а естествен, близък до природата начин на живеене. Идеализмът
му има християнски характер. Блъсков е аполитичен, чужд е на обществените и
политически борби, следи ги като гражданин, дава своите преценки, но не взима
участие в тях. Той не е борческа натура. От тук у него тази мекост и нежност,
която проявява по отношение на спомена, на миналото, на хубавото изобщо в
живота. Макар и да има перото на реалист, той не може да не идеализира това,
което е скъпо на сърцето му: напр. доброто старо време, селото, българския
учител и пр. Вътрешната склонност към идиличното, към незасегнатото от
цивилизацията, бихме казали неговият естествен непреднамерен или не внушен
отвън русоизъм, лесно ни обяснява неговият страх от суровата действителност, от
драматичните конфликти в живота, да се изразим, заставайки по-близко до неговия
мир, от преображенията на злото. Блъсков би могъл да бъде поет на тихия, нежния
пейзаж, на сладката идилия, на чистосърдечието и добротата, на любовта и
радостта в живота. И тъкмо това, което му липсва, собствено, което не намира,
той го изобразява като една възможност, като ограбено от живота, от злите
негови сили. Тук се проявява в мирогледа му известен дуализъм, наследен от
неговата черковнославянска култура. Както се знае, християнската религия, макар
и да се опита да преодолее източния дуализъм, не се освободи от неговото
влияние. И Блъсков схваща света като творение на Бога. Но в тоя свет има
непрестанна борба между злото и доброто, между мрака и светлината. Може
сатаната чрез деянията на човека да тържествува, но в края на борбата ще победи
всемогъщият Бог. Основното негово отношение към делата на човека се изразява
чрез народната пословица, която често употребя: "Бог забавя, ала не забравя".
Ясно е, живее с представата на старозаветния Бог, който е жесток и знае да
наказва. Неговата доброта и сърдечност се изразяват в блага и възвишена
човечност. Човек носи искра в гръдта си от Божията душа. Следователно, човек в
човека трябва да вижда брат. На хуманни начала би било необходимо да почиват
отношенията между хората. Колко малко е потребно, за да могат всички да живеят
добре на земята, ако се проникнаха от високото съзнание за предназначението на
човека. Класовата борба за него би била отрицание на все каква хуманност.
Защото социалният въпрос за него не се разрешава с методите на икономическия
материализъм, а чрез средствата на нравствения идеализъм, сиреч чрез лично
вътрешно самоусъвършенствуване. Не бива да се забравя, че Блъсков остава от
първите дни на своята младост до края на живота си предан син на българската
православна църква. Това, което добиват някои наши дейци, като Чинтулов, С.
Филаретов, В. Друмев и др. от семинарията или духовната академия в Русия,
Блъсков добива от нашата православна традиция: нравствено-религиозното
съзнание. То не е, разбира се, дълбоко. В основата му лежи християнската догма.
Но то е искрено и силно.
Христо Ботев, който не
е религиозна натура, в посочената рецензия върху "Градинка", обвинява
Блъсков, че гледа на народните нрави и обичаи "като калугер или като
духовник", та "затова в краят на [статията си] "Ивановден"
е поместил във вид на морал три безмисленни и варварски изречения из св.
писание"*6. Ясно е, че тук Ботев и Блъсков са две крайни
противоположности. А от "калугерския морал" на Блъсков ние си
обясняваме неговата склонност към дидактизъм. Сам някога е бил проповедник в
черква, сам иска сега да бъде проповедник в живота. Да поучи, да възвиси, да
каже на своите сънародници "да ходят в светлината, докато има
светлина" по Толстоевски, това за него е нравствен дълг. Не е това
фарисейство, а вътрешна правда, жизнена необходимост у Блъсков. Вярата в
правдата, в крайната победа на справедливостта, в Бога лежи в основата на
неговия оптимизъм. Въпреки всички нещастия, човек не трябва да губи вяра в
тържеството на доброто. Именно в наказанието на злото, наказание в което вижда
Божия промисъл (напр. в изпадналостта на Първан в "Три звезди"
селяните виждат Божия пръст), е залогът, че светът се усъвършенствува, стреми
се към светлината на доброто. Трябва само да се осмислят или да се схване
смисълът на страданията. Те отварят зеницата на духовно слепия. Не бива да се
отчайваме пред тия страдания - спасението изисква изкупление и жертва Няма нищо
по възвисено - от жертвата на обичта, на човешката чистота, на серафичния дух.
Честен в деяния и мисъл, познал сам повече бича на злото върху своя гръб, той
издига в култ духовната чистота, сърдечната добродетел. Тук вижда той великото
изкупителско послание на жената в живота. По природа сам женствен, той остава
един от редките поклонници у нас на вечната женственост. Затова не обича, макар
и да е склонен да прощава, недостойната жена. Тя е грозна действителност, която
отнема чара, поезията на най-хубавия в живота му сън. Ако би имал мощ, какъвто
е "галеник" в живота, той би превърнал всичко в съвършена чистота.
Защото в етиката си той е утилитарист. - Моето добро трябва да бъде възможно
благо за всички. Последните му думи, предизвикани като преценка над едно
недостатъчно етично деяние, "така не може да се живее на тоя свят",
са последен, но верен израз на цялата му природа, на целия му жизнен път, на
целия му устрем към хубост в живота. Личност рядка за нашите условия,
интересна, която заставя да вярвате в правотата и на неговия поглед към света.
Място и значение в
литературния развой. - Като
малцина български писатели, Блъсков се явява с особен, интересен лик, излезем
ли от гледището на нашето литературно развитие. Като никого, може би, той
най-силно е зависим от нашата литературна традиция. Изхожда от простолюдната,
побългаряваната книжнина, после от Раковски и Друмев, минава през Каравелов, за
да се затвърди след Освобождението като епигон на предосвобожденския
романтизъм. А като се знае и силата на черковно-славянската традиция, от която
излизат толкова наши писатели, като П. Р. Славейков, В. Друмев и др., ще дадем
и особено значение на нравствено-религиозния момент в делото на Блъсков. Той
именно повече от Друмев подчертава, затвърдява нравствено-назидателната, нека
кажем, ако и пресилено малко, нравствено-религиозната посока в българската
художествена литература. Тук той посочва колко са силни за него и меката
простолюдна нравоучителна романтика, черковно-славянската култура и
националният бит. Макар и наивен в много свои замисли и изпълнения, той все пак
успява да внесе в повествувателния романтизъм повече реалистични моменти, да
даде на селския реализъм нравствен дух, да вложи в нашата разказна тенденциозност
по-малка субективност и повече художествена мярка. Ако би се запознал с някои
от по-късните творения на Толстой, като "Възкресение", той без друго
би станал негов ученик, като човек на художественото слово, и би могъл да
задълбочи както етичния си реализъм, така и нравствения си идеализъм. Тъкмо в
тая посока Блъсков стои усамотен в нашата литература и тъкмо в тая посока той
може да бъде далечен предтеча. Че нашата литература тъкмо тук е най-бедна и че
тук биха могли да се очакват нови завоевания, това не подлежи на спор.
Въпросите, които Блъсков тъй чистосърдечно засяга, и често така наивно и не
винаги премислено разрешава, все пак са един ценен влог в нашата литература.
Въпросът за възпитанието и съдбата на човека, за наказанието и престъплението,
за възмездието и изкуплението, за обижданата, но тържествуваща добродетел,
чакат и днес своя майстор, за да ги разреши със своето слово в тяхната
психологична, нравствено-религиозна и философска глъбина. От друга страна,
Блъсков, изобразявайки българските страдания, следвайки Друмев в неговата
повест "Ученик и благодетели", посочва, че тия страдания могат да
имат по-дълбок нравствен произход, че могат да бъдат последица не само на
турската власт, на робските условия на живота, но изобщо на човешките страсти,
по-ограничено - на българската действителност, независимо от политическата
участ на народа. И самите българи могат да причиняват, дори и на най-близките
си, жестоки страдания. Наистина, под бдителното око на властта в Шумен той не
може да следва революционно-пропагандаторския разказ на Каравелов. Но той все
пак обръща поглед на нравствените терзания в българската душа - причинени от
свои, както по-късно и Каравелов, като запазва по-голяма обективност в
изображението. В тая посока неговият реализъм има качествата на реализма в
"Българи от старо време" на Каравелова. Васил Друмев не остава чужд
на своя край, но Блъсков свързва с него не само целият си живот, но и цялата си
жизнена и литературна съдба. Той е, погледнат от това становище, първият наш
областен писател. Цялата област от Шумен до Браила, Добруджа и Делиормана,
Дунав и Източния Балкан, със своето население, със своя бит, със своя живот,
своята природа, намира суров, но правдив, ако и не разнообразен, дълбок или
богат, израз в повестта и разказа на Блъсков. Добруджа преди Йовков намира своя
повествувател и изобразител, а селският живот в даден край - своя наблюдател
преди Елин Пелин, който, както се знае, свързва своето дело с определен кът от
Софийско, преди Антон Страшимиров, буден, прониклив наблюдател на селската
действителност във Видинско. Никой обаче от тия писатели не извиква неизбежно
представа за определена област от нашата родина, както Илия Блъсков. Не бива да
се забравя, че той е и първият, който полага основа на жанровите образи и картини,
леки, непринудени, естествени, които се подхващат по-късно, през 80-те години
от Иван Вазов - с "Чичовци", "Хаджи Ахил". Освен това, той
е първият, който полага начална основа на селската повест у нас, който начева
оная посока на изображение, що по-късно се проявява рязко с добре познатата и
втръсналата се вече идеализация на българското село. Той пръв противопоставя
селската идилия, патриархалност, нравствена чистота на градската цивилизация,
със своята поквара и развала, със своя индивидуализъм и материализъм. Основното
негово отношение към нашия селянин, което можем да определим с цитирания от
него в "Спомени" (с. 109) възклик на Толстой: "Ах, какво златно
сърце има простият наш селянин!", доста ясно изразява писателската му физиономия.
Най-после, Илия Блъсков, заедно с Друмев и Каравелов, създава не само отделен
вид българска повест, но съдействува да се затвърди изобщо повестта у нас като
самостоен литературен род. А когато Каравелов умира, през 1879 г., а В. Друмев
е мъртъв за художествената литература през 80-те години, едничък Блъсков
поддържа приемствената връзка в своята повествувателна област между
литературата преди и след Освобождението. И разгърнем ли днес страниците на
българската белетристика, вникнем ли по-дълбоко в нейните похвати за изображение
и за разказване, както и във вложените в нея проблеми, не можем да не
забележим, че те имат своите по-дълбоки корени не само у Друмев и Каравелов, но
и у Блъсков. Забравеният писател ще почувствувате, че живее в българската
литературна традиция: все ще намерите нещо у Вазов, Т. Г. Влайков, Л.
Страшимиров, у Пенчо Славейков и П. Ю. Тодоров, у Елин Пелин и Йордан Йовков
дори, което би ви напомнило за него и за неговото дело. Тук той, наистина, е
един щастливец - в него се крият възможности за развитие, от значение за нашата
разказна проза.
Няма коментари:
Публикуване на коментар