Константин Миладинов. Поет и фолклорист.

През 1961 г. се навършва една бележита стогодишнина - стогодишнината на сборника на братя Димитър и Константин Миладинови "Български народни песни", излязъл в 1861 г. в Загреб. Това е голямо събитие не само в историята на българската фолклористика, но в историята на българската култура изобщо. В един период само от шест години се появяват няколко забележителни сборници и книги, посветени на българското народно поетическо творчество - "Болгарские песни из сборников Ю. Ив. Венелина, Н. Д. Катранова и других болгар" на руския учен П. Безсонов (1855), "Показалец" на Раковски (1859), "Народне песме македонски бугара" на босненския археолог Ст. Веркович (1860), "Памятники народного бита болгар" на Л. Каравелов (1861) и сборникът на Миладиновци. След първите опити на В. Караджич, Ю. Ив. Венелин, В. Априлов, Н. Геров, Ив. Богоров, Ст. Враз, П. Р. Славейков и др. да обърнат вниманието на научния свят върху българския фолклор, сборниците от средата на века показват огромно художествено богатство, разкриват изумителния поетически гений на един непознат народ, който при това пъшка под тежко робство. Между тия сборници на първо място трябва да бъде поставен сборникът на Димитър и Константин Миладинови.

Само тоя сборник да бяха съставили и издали двамата братя, имената им щяха да влязат трайно в историята на нашия народ и на славянството изобщо. Но сборникът е само един момент от техния плодотворен героичен живот. Тоя живот започва в Струга, на брега на Охридското езеро, и завършва в цариградската тъмница. Въпреки разликата в годините (Димитър е 20 години по-стар от Константин) пътищата на двамата братя са най-тясно преплетени, водят към една обща цел и завършват с обща трагична съдба. Дейността им съвпада с периода, когато започва националното възраждане на Македония и когато особено изпъква опасността от великогръцката шовинистична пропаганда. Гръцката буржоазия се е развила по-рано, има тесни връзки с напредналите в културно отношение западни народи, по-рано възприема идеите на европейското просвещение и в края на XVIII и началото на XIX в. създава могъщо просветно движение с културни центрове в Епир, Тесалия, Мала Азия, островите, Цариград и другаде. Обикновено в местата, където има големи гръцки търговски колонии, се уреждат и училища. През тоя период особено известни стават гръцките училища в Цариград (гимназията в квартала Куру-чешме), Атина, Кидония, Смирна, о-в Хиос, Букурещ, Мелник и др. В първите десетилетия на XIX в. българите, които още нямат добре устроени училища, отправят поглед към гръцките училища и там се учат Н. Бозвели, Н. Рилски, Раковски, Р. Попович, Ив. Селимински, Г. Кръстевич, Ив. Добровски, К. Фотинов, П. Берон, Ил. Макариополски и т.н. По същите причини и младежта в Македония се насочва към гръцките училища, където се учат Д. Миладинов, К. Миладинов, Р. Жинзифов, Гр. Пърличев и др.

Не бива да се отрича положителната роля, която гръцкото образование играе в началния период на нашето национално възраждане. То не се свързва с денационализаторски задачи, или както отбелязва К. Шапкарев, "тогава нямаше оня гръцки фанатизъм и оная жажда за погърчване, които се родиха след появяването на българския черковен въпрос. Тогава всички се признаваха за българи, а се учеха на гръцки не защото мислеха себе си за гърци или за да станат такива, а просто защото на тоя език съществуваха училища и учебници" (Шапкарев 1895: 276).

Родният град на двамата братя Струга е разположен на северния край на Охридското езеро - там, дето изтича р. Дрин. Със Струга, Охрид и Охридското езеро е свързана голяма част от дейността на Миладиновци. Прекрасната природа на тоя край и особено красотата на езерото са изпълвали с гордост душата на Миладиновци и немалко са спомогнали за пламенния им патриотизъм. Не случайно по-късно в Москва Константин си спомня с дълбока носталгия за родния край:

В тая обстановка, изпълнена с природна красота и исторически спомени, израстват двамата братя - Димитър, роден в 1810 г., и Константин - в 1830 г.

Контантин Миладинов прекарва четири години във великата славянска страна (1856-1860). През Одеса и Киев с материалната подкрепа на Одеското българско настоятелство той се озовава в Москва и се записва студент по славянска филология в Московския университет. Р. Жинзифов, първият биограф на Миладиновци, дава интересни сведения за живота на Константин в Русия. Той изучил бързо и много добре руски език, запознава се с руската култура, свързва се с видни представители на руската интелигенция, пътува из страната, с дълбоко вълнение се спира пред Волга - като пред свещена река на българите, възкликвайки: "Волга! Колко народи са се срещали на твоите брегове! Колко велики събития са се извършили пред тебе! И от всички народи, които са пили твоята вода, само ние задържахме твоето име!"

В Москва К. Миладинов попада сред цяла дружина български студенти - Л. Каравелов, М. Дринов, Н. Бончев, Вас. Попович, С. Филаретов, Р. Жинзифов, Конст. Геров, К. Станишев и др. Те тук не само учат, но се чувствуват като представители на своя народ, задължени да осведомяват чрез статии и други материали руското общество за положението на поробеното славянско население на Балканския полуостров. Голяма част от българските студенти имат сериозни научни интереси и проявяват литературни дарби. През 1860-1862 г. те издават свое списание - "Братски труд", където намират място и първите им художествени, научни и публицистични опити. В "Братски труд" сътрудничи и К. Миладинов - тук той обнародва стихотворенията си "Сираче", "На санцето" и "Егюптин делия", статия за Охридската архиепископия и извадки от сборника. В Москва Константин превежда от руски и издава брошурата "Православни братства в Югозападна Русия", насочена срещу католишката пропаганда. Трябва да се каже, че в Русия се проявяват не само научните интереси на К. Миладинов, но се пробужда и развива и неговият поетически талант. Почти всичките му известни стихотворения са писани и обнародвани през тоя период (главно в "Български книжици" и "Братски труд"). Тук се ражда и най-хубавата му поетическа творба - вълнуващата елегия "Тъга за юг". Несъмнено, запознаването с руската поезия твърде много спомага за развитието на поетическите склонности на К. Миладинов; не е без значение и благоприятната българска студентска среда - мнозина от българските студенти проявяват литературни интереси и по-късно оставят трайна следа в развитието на българската литература, особено Л. Каравелов. К. Миладинов вероятно е бил твърде близък с Л. Каравелов, за което свидетелствува не само общата снимка, направена в Москва през 1858 г. (Архив-Раковски 1957: 400), но и обстоятелството, че Каравелов посвещава най-хубавата си повест "Българи от старо време" на Миладиновци.

От Москва К. Миладинов влиза във връзка и с Раковски. Това е една забележителна, но слабо позната страница от живота на двамата братя. Преди всичко с Раковски е бил свързан Д. Миладинов, той е бил в преписка с него, но писмата на Раковски са загубени вероятно при арестуването на Д. Миладинов, чиято архива била задигната от турските власти. Д. Миладинов е притежавал "Показалеца" с надпис на Раковски, а също и поемата "Горски пътник". Той е сътрудничил в "Дунавски лебед", където през 1860 и 1861 г. излизат негови дописки (Архив-Раковски 1957: 427).

На К. Миладинов е било добре известно името на Раковски, чието патриотично и книжовно дело той високо е ценял. За това свидетелствуват четирите негови писма, които се намират в архивата на Раковски. Първото е изпратено от Москва на 8.I.1859 г. К. Миладинов изразява не само възхищението си от делото на Раковски, но и съобщава за желанието на Раковски да се запознае с македонското наречие; той подканя Раковски да издаде събраните народни песни. Няма съмнение, че връзката с Раковски още повече засилва неговия патриотизъм.

Малко знаем за научните занимания на К. Миладинов в Москва и за работата му в университета. Там той е имал възможност да слуша лекции на редица бележити слависти и историци като Буслаев, Бодянски, Тихонравов, Соловьов, някои от които са известни специалисти в областта на фолклора. Както по-голямата част от българските студенти, той ще е бил свързан предимно със славянофилските университетски и обществени среди. За нас е много важно съобщението на Р. Жинзифов, че К. Миладинов е отделял в Москва много време за сборника с народни песни, който е донесъл със себе си от България. "Между това в продължение на тия три години брат му Димитър въпреки огромните си други грижи намираше време да събира народни песни и пр., които изпращаше на К. Миладинов. Той ги държа три години в Москва, занимаваше се с тях и ги лелееше, както майка лелее своя едничък скъп син, останал невредим след много нещастия и беди. И през целите тия три години той не престана да се надява, че ще се намерят средства за тяхното издаване, но средства не се намериха и им бе съдено да бъдат издадени в друг славянски град, но не в Москва."

Съдбата на сборника поглъща главната част от вниманието на К. Миладинов. Само няколко руски учени се заинтересуват от сборника (Рачински, Безсонов, Беляев и др.), но средства за неговото издаване не се намират. Една от причините за слабия интерес на руските учени към сборника е била и тая че песните са били записани с гръцки букви.

Р. Жинзифов дава още една интересна подробност от живота на К. Миладинов в Русия "Външните условия на живота, тежкият климат на Москва с нейните силни мразове и облачно небе действуваха тежко на неговата душа и я изпълваха с мрачни мисли и рядко лицето му се усмихваше. Но все пак Москва, която му даде нови, свежи умствени сили и по-твърдо народно самосъзнание, остана неизгладима в паметта му и К. Миладинов - говори очевидец, - заминавайки си, не можеше да не се просълзи и да не каже "Прощавай, Москва! Прощавай, черкво на блажения Василий! Прощавай, Кремъл! Прощавай, университете!"

За настроенията на К. Миладинов в Русия свидетелствуват и неговите стихотворения. Престоят му в Русия се оказва извънредно плодотворен - К. Миладинов разширява своите знания, запознава се с руската литература, изучава проблемите на фолклора, свързва се с видни представители на руската и бълларската интелигенция. Той напуска великата славянска страна, изпълнен с дълбока обич към нея и нейната култура. Макар и да не успява да завърши Московския университет, мисълта за издаването на сборника с народни песни, събитията в България, съдбата и призивите на брат му го накарват да напусне Москва.

След Кримската война, докато Константин е в Русия, се разгръщат най-напрегнатите, най-драматичните моменти в патриотичната дейност на Димитър Миладинов.

По-малкият брат Константин Миладинов дълго време не знае нищо за арестуването на брата си, при все че в печата се явяват съобщения за това арестуване (в. "България", бр. 103 от 8.ІІІ.1861 г. и в. "Дунавски лебед", бр. 30 и 31 от 18 и 23.IV.1861 г.). Цялото внимание на Константин е погълнато от грижата за издаване на сборника. Като не успява в Москва да намери издател, Константин се обръща с писмо към Йосиф Щросмайер (1815-1905), бележит деец на хърватското национално възраждане, хърватски епископ в Дяково, извънредно културен човек, убеден привърженик на идеята за славянска взаимност. Щросмайер се е отнасял е голямо съчувствие към съдбата на поробения български народ. Като католишки духовник той е виждал неговото спасение в унията, в обединението на католици и православни за борба срещу гръцкото духовенство. Щросмайер отговаря на писмото на Константин благоприятно. През юни 1860 г. Константин напуска Москва и заминава за Виена, където по това време се намира Щросмайер. За срешата му с хърватския епископ имаме няколко, макар и по-късни, свидетелства на самия Щросмайер. Той дава съгласието си да издаде сборника, но настоява песните да бъдат преписани с кирилски букви, заявявайки: "Да ти кажа, Миладинов, ако искаш да ти издам песните, трябва завинаги да се отречеш от чуждите гръцки букви. Гърците са причинили на вас, българите, доста беди и неволи; остави се за това от техните букви, та прегърни славянските букви" (из писмото на Щросмайер до "Славянска беседа" в София от 1885 г.).

От Виена К. Миладинов заминава за Дяково, седалището на епископа, където прекарва до пролетта на 1861 г., подготвяйки сборника за печат. Константин живее в Дяковската семинария, среща се постоянно с епископа, с когото разговаря за съдбата на своето отечество и за съдбата на славяните изобщо. По-късно Щросмайер пише следното за младия патриот: "Мога да кажа, че споменът за покойния Миладинов всякога ми трогва сърцето. Той бе момък скромен, мил, трудолюбив, невинен и крайно родолюбив - същински и жив образ на достойния свой български народ. Някога той прекара цяла зима в моя дом. Тогава ние, виждайки неговата скромност, милота, невинност и трудолюбие, много пъти му казвахме: - Ти, брате мой, си създаден за свещеник! - А той ми отговаряше всякога: - При днешните обстоятелства на нашия народ не само свещениците, но и ние, миряните, трябва да бъдем свещеници, не само като ширим по възможност просветата и приготвяме народа за свобода, но и като жертвуваме, ако е нужно, кръвта и живота си за своя народ." През тоя период К. Миладинов кореспондира и с Раковски, интересувайки се от черковната борба, която след скъсването с цариградската патриаршия на 3.IV.1860 г. е навлязла в най-драматичната си и решителна фаза. През февруари 1861 г. се появява в "Дунавски лебед" и изпратеното от Константин обявление ("Оглас") за близкото излизане на сборника; в него се посочват задачите на сборника и се открива подписка за събиране на абонати. Сборникът е вече под печат в печатницата на Л. Якич в Загреб, закъдето през януари 1801 г. заминава и К. Миладинов. През юни сборникът бива отпечатан и през юли Константин потегля за родината. По пътя се спира в Белград, за да се види с Раковски (срещата не става, понеже Раковски не е в града), и там Константин узнава за арестуването на брата си. Той заминава веднага за Цариград и пристига в турската столица в края на юли.

Последните месеци от живота на двамата братя в цариградската тъмница са едни от най-неизяснените в биографично отношение. Строгият надзор, под който са били поставени братята, пълната им изолираност в мрачните килии на затвора, забраната да бъдат посещавани от българи, страхът от нови наклеветявания и арести, напрегнатостта на отношенията между българи и гърци - всичко това създава почва за възникване на много предположения, неверни сведения, спомени и легенди. Дори остава неустановено точно дали братята са се срещнали и при какви обстоятелства е станала тая среща. Според едни сведения, които не са лишени от известна достоверност, веднага с пристигането си в Цариград Константин е потърсил съдействието на католиците лазаристи, пред които е използувал връзките с Щросмайер, и е успял да посети брата си в затвора. След няколко дни обаче, на 4-5 август 1861 г., той е бил грабнат от турската полиция на улицата в квартала Галата и арестуван. Според други сведения двамата братя успяват да се видят едва в последните дни от живота си в болницата на затвора, където и двамата гаснат, тежко заболели от тиф.

Трагични са били тия последни месеци за братята, посветили живота си на родината като истински апостоли, обвързани помежду си не само със силата на братската любов, но и с дълбоката връзка на общото патриотично дело. Тяхната съдба развълнува близки и далечни приятели и българската колония в Цариград. За тях се застъпват водачите на черковната борба; руското посолство прави постъпки за освобождаването им; Щросмайер пише изложение до австрийския министър на външните работи; последният натоварва своя цариградски посланик да интервенира пред турското правителство. Всичко обаче е безрезултатно. Интригите и клеветите на гръцката патриаршия са извършили своето - братята са обвинени като руски агенти за връзките им с руски дипломатически представители, за кореспонденцията им с руски дейци, за надеждите, които възлагат на великата славянска страна за освобождението на българския народ. Дълбоката привързаност на братя Миладинови към Русия, голямата любов, която хранят към руския народ и руската култура, приятелските им връзки с видни руски учени и общественици биват използувани като тежко обвинение срещу тях. Те падат на поста си - като борци за културната независимост на народа си, като апостоли на българо-руската дружба, на дружбата между южните славяни и славянската солидарност. Сломени от тежките условия на затвора, изтощени от огромните страдания (при това Константин влиза в тъмницата болен от туберкулоза), болестта ги покосява бързо. През 1876 г. въстаникът от Ботевата чета Никола Обретенов попада в същия затвор и го описва по следния начин: "Тези двама светци [братя Миладинови] са умрели в този зандан, в който живеем ний днес... Занданът, в който живейме, е около 10-15 педи в земята; прозорци няма освен една врата, отдето да излягва въздухът... Дуварите му всякога сълзят; земята, на която си простираме сиромашките постелки, е дотолкова влажна, щото скоро ще останем и без тях. Пантофи, хляб и друго всичко е потопено в мухъл, тъй щото ний сме принудени всяка заран да си вадим всичко вън, за да съхне, а най-много, което ни тежи, са прангите, дето не са по-малки от 10-15 оки." (Арнаудов 1943: 231).

Братята умират от тиф един след друг - Константин на 6 или 7 януари, а Димитър между 10-12 януари 1862 г. За смъртта им цариградските българи узнават след една седмица. Погребението се извършва без свидетели, затова и гробът им остава неизвестен. Трагичната гибел на двамата братя потриса цялата страна и намира отзвук далече извън границите на Турската империя - сред руси, хървати, сърби, чехи, поляци и т.н.

* * *

Споменът за смелата патриотична дейност на Димитър и Константни Миладинови никога не загасва в съзнанието на българския народ. Тяхното обществено дело заема важно място в нашето национално възраждане през XIX в. То получава още по-голямо сияние, защото се свързва с една незабравима, великолепна книга - сборника им "Български народни песни, собрани од Братя Миладиновци Димитрия и Константина и издани од Константина" (Загреб, 1861, 12 + 542 стр.).

Сборникът е посветен на Йосиф Щросмайер, на чието разбиране и щедрост се дължи издаването на песните: "Ваша превозвишеност благоизволи да обърни внимание и на най-южните славяни и да покажит великодушното йе участие в издаваньето на това общо полезно сокровище." Следва интересен предговор, подир което идат самите песни, разделени на самовилски, други стари, църковни, юначки, овчарски, хайдушки, жальовни, смешни, любовни, сватбени, лазарски и жетварски. Сборникът съдържа 665 песни в 23 272 стиха - едно огромно богатство, което дава характера на книгата и определя нейното заглавие. Миладиновци като фолклористи са си поставяли по-широки задачи - да обхванат повече страни от народното творчество и народния живот. Затова сборникът съдържа описания на детски игри, сватбени обичаи от Струга и Кукуш, годишни обичаи, вярвания, народни предания, собствени народни имена, пословици и гатанки. От обявлението, което К. Миладинов напечатва в "Дунавски лебед", бр. 20 от 7.ІІ.1861 г., и от предговора към сборника се вижда, че в книгата е трябвало да влязат 2000 редки думи и 11 нотирани песни; поради нарасналия обем на изданието те са били изоставени. Книгата завършва с малък речник на латиница ("Slоvа"), обяснен на хърватски, предназначен за хърватските читатели. Действително, от поместения обширен списък на "предплатниците" личи, че за сборника са се записали предварително мнозина от хърватските и сръбските земи, а също южни и западни славяни, живеещи във Виена и Прага. В списъка се виждат и имената на мнозина българи, пръснати из разните славянски градове. От българските градове фигурира само Хасково (оттам са записани 32 екземпляра). П. Берон от Париж предплаща за 25 екземпляра.

Както бе изтъкнато, сборникът се отпечатва в 3агреб под грижите на Константин Миладинов; това е отбелязано и на заглавния лист: "издани од Константина". Константин тук се явява в качеството на редактор. Навярно, нему се дължи подредбата на песните в дялове, негова е номерацията, негови са по-голямата част забележки под линия (само забележката към песен № 212 за Сирма войвода е подписана с инициалите Д. М.). Константин е написал двете посвещения към Щросмайер - това изрично е посочено: първото е подписано от "издавательот", а второто - направо с името К. Миладинов. Предговорът не носи подпис - вероятно и той е написан от Константин. Трябва обаче да се предположи, че по-голямата част от песните са събрани от Димитър, който е прекарал много години като учител в различни краища на страната, бил е в постоянен досег с народа, имал е възможност да се запознае с богатото народно поетическо творчество. По-малкият брат Константин е събирал народни умотворения по всяка вероятност в периода между завръщането си от Атинския университет и заминаването за Москва (1852-1856). Димитър е продължавал да му изпраща песни в Русия. Тук Константин е прибавил към сборника и материалите, получени от Р. Жинзифов и В. Чолаков. За последния в предговора се казва: "... г. В. Чолаков... снабди нас со 'сите почти песни от восточните стърни." Това са всъщност песни, записани главно от Нешо Бончев и Марин Дринов, когато са били още в Панагюрище. В един свой ръкописен спомен Дринов пише: "Във време на учителствуването ни в Панагюрище ние с Бончова се взехме да събираме там народни песни. Подбуди ни към това наший съгражданин Васил Чолаков, който живееше тогава в Русия и ни писа оттам да му изпратим такива песни, защото много трябвали в Москва някому си, който се стягал да обнародва голям сборник от паметници на българските народни умотворения." По-късно при внимателно преглеждане Дринов установява, че по-голямата част от поместените там панагюрски песни са от материалите, които са събрали с Бончев, през 1857-1858 г. (Динеков 1937: 197).

Песните от Софийско в сборника на Миладиновци са били доставени от Сава Филаретов, учител в София през 1857-1861. Те са му били поискани от К. Геров, студент в Москва, очевидно по молба на К. Миладинов. Филаретов ги е изпращал чрез Н. Геров, както свидетелствуват писмата му до последния от 1858 г., или направо на К. Геров. Че Филаретов е проявявал интерес към народното творчество се вижда и от това, че е обнародвал през същата 1858 г. три народни песни в цариградското списание "Български книжици".

Днес мъчно можем да установим как се е зародил интересът на двамата братя към народното творчество и кога точно те са започнали събирането на фолклорни материали. Вероятно те са обичали от детство народните песни - фолклорът през тая епоха е бил свързан най-тясно с целия бит на народа, с всекидневния му живот. Народнотворческата традиция е била тъй жива, че Кузман Шапкарев, близък на Миладиновци (той дори се оженва за една от дъщерите на Д. Миладинов), роден в непосредствена близост до Струга - в Охрид, разказва, че в целия му род е имало забележителни певци и разказвачи: баба му Арса Стрезова, нейният брат Н. Рагузаров, техните синове и дъщери, баща му, майка му, шурей му и т.н. Вероятно с подобни традиции е била пропита и средата, в която са раснали Миладиновци. Сведения за тая среда нямаме - знаем само едно - майката е била забележителна певица.

Конкретният подтик за събирателската дейност на братята за нас остава неизвестен. И двамата получават твърде високо за времето образование в гръцката гимназия в Янина, а Константин и в Атинския и Московския университет. До тях ще е достигнал гласът на европейските романтици, които възлагали големи надежди на фолклора за закрепване на националното самосъзнание. В периода, когато се образуват и преживяват подем буржоазните нации, интересът към фолклора у европейските народи е особено голям. Вълната на тоя интерес залива и Балканския полуостров. Достатъчно е да се посочи примерът със Сърбия, където В. Караджич развива огромна и изключително важна дейност за събиране и популяризиране на сръбските народни песни. Интересът към фолклора се събужда и в нашата страна - чрез делото на Априлов, Ив. Богоров, Н. Геров, Раковски и др. - и се свързва най-тясно с нашето национално възраждане. Към българското народно творчество проявяват голямо внимание и чужденци - Караджич, Венелин, В. Григорович, Ст. Враз, Безсонов, Веркович, Дозон и др. Общите настроения и стремежи на епохата не могат да останат чужди на такива издигнати личности като Димитър и Константин Миладинови. Тяхната дейност като фолклористи не се явява нещо случайно в живота им - тя е част от голямата им патриотична борба срещу чуждото потисничество и денационализаторските усилия на гърците. Интересът към народното творчество няма характера на специални, научни, кабинетни занимания, а е само една страна от тяхната обществена дейност, от осъществяването на една велика цел, която е същност на жизнената им съдба и за която заплащат с живота си. Горещи патриоти и смели борци, двамата братя познават отлично народа си, обикват неговото поетическо творчество, оценяват високо поетическия му гений.

Възхищението на двамата братя от безсмъртното творчество на народа, наречен от тях "велик певец", говори за дълбоко убеждение; това убеждение е възникнало не случайно, а е резултат на близко общуване, на внимателно вникване в народния живот и в народнопоетическите творби. То се е създавало постепенно; днес не можем да проследим неговия път, защото ни липсват данни. В обявлението в "Дунавски лебед" от 12.II.1861 г. К. Миладинов пише: "Песните пред шест години зафатихме да събираме от секакви стърни от Западната България, т. е. от Македония, напр. от Охрид, Струга, Прилеп, Велес, Костур, Кукуш, Струмица и други места." К. Шапкарев потвърждава това съобщение: "Тия песни бяха почнали да събират и двамата братя още от 1854 г. Малко нещо събрал беше Костадин и ги зел със себе си, когато отиде в Русия; а после Димитрий присъбра още, та му проводи и них. За събирането им тие немалко иждивили: много пъти за една важна песен давали по една жълтица, а ручези, вечери и черпанье - колкото да искаш" (Шапкарев 1884: 48). В своята автобиография от 1864 г. Шапкарев ни дава още едно свидетелство: "Нека забележиме, че пред да ходит [Константин] в Русия, трудеха се двата братя Д. и К. да съберат колку ке может народни песни и многу труове положиха, дури събраха 700, а особено Димитрия, кога би в Прилеп, в Кукуш, в Струга и проч." (Снегаров 1927: 61).

Може да се сметне като установено, че Миладиновци започват систематично събиране на народни песни към 1854 г. Може би за това е изиграла известна роля още срещата на Д. Миладинов с руския славист В. Григорович, който обикаля Европейска Турция през 1844-1845 г. и както видяхме, в 1845 г. пристига в Охрид, среща се с Дим. Миладинов, който е там учител, и заедно отиват в Струга, където Григорович записва от майката на Миладиновци народни песни. По време на пътуването той си съставя сбирка от фолклорни материали, част от които сам публикува (6 песни в 1848 г.), а друга част отстъпва през 1847 г. на Станко Враз (публикувани от него същата година в сп. "Коlо"). Интересът на В. Григорович към народното творчество не е могъл да не направи впечатление на Дим. Миладинов и да не му обърне внимание върху стойността и значението на фолклора.

Към това се прибавят и други обстоятелства: примерът на сърбите, които през първата по повина на XIХ в. особено силно популяризират своето народно творчество; интересът, който по същото време проявяват към фолклора в Македония други дейци, като Ст. Веркович, Янаки Стрезов и Кузман Шапкарев. Д. Миладинов се среща с Веркович в Струга през 1856 г. Дори той препоръчва през същата година на Веркович и младия Шапкарев. "Препоръчан от покойния [Д. Миладинов], имах чест за пръв път и последен път да се видя и опозная лично." - пише Шапкарев по късно (1887: 563). През 1854 г. започва да събира песни Я. Стрезов, някогашен ученик на Д. Миладинов, по късно следвал две години (1850-1852) в Атинския университет. Вуйчо и учител на Шапкарев, той му е дал първия подтик за фолклорна дейност: "За залавянието со това предприятие най-много и най-първо длъжен съм уважаемому ми учителю и вуйку г. Янакию Стрезову, който през 1854-1855 г. со примера си даде първийт повод да се заловя за тая работа. У него случайно един ден през поменутата година видях во една тетрадка записани со гръцки букви няколко стари песни, които така силно ме трогнаха, щото незабавно се одързостих да му ги поискам. Той ми не отказа и аз започнах вече да продължавам събираньето." (Шапкарев 1891: ІV). През същата 1854 г. Шапкарев прави първите стъпки в събирането на фолклорни материали.

Тук няма да поставяме въпроса за влиянието, което самият Д. Миладинов упражнява върху Стрезов и Шапкарев, а само искаме да изтъкнем, че двамата братя започват събирателската си дейност по време, когато в Македония се е пробудил твърде широк интерес към народното творчество. Заслужава да се отбележи още едно обстоятелство - не само те, но и други техни съвременници записват фолклорни материали с гръцки букви. Поради силното влияние на гръцката образованост в Македония съществува такава традиция - с гръцки букви се пишат български молитви, поучителни слова, гръцко-български разговорници и речници, дописки до вестниците, писма и т.н.

Предприемайки систематично събиране на фолклорни материали, Миладиновци си поставят ясна и определена задача - да издадат сборник, който по обема си да надхвърля излезлите дотогава сборници и да дава пълна представа за богатството на българското народно творчество. Те са познавали добре отпечатаните дотогава български фолклорни материали и са виждали, че още не е показан в пълнота поетическият гений на нашия народ. В статията си в "Дунавски лебед" от 7.ІІ.1861 г., като прави кратък преглед на излязлото дотогава, К. Миладинов изрично отбелязва: "Никое досега пълно издаванье не може да удовлетворит желанията ни да докажит скупни сите драгоценности, под кои блъстит нашата народна поезия." И по-нататък: "Мие счастливи се слагаме, че, издаваещем полно собрание од песните, можиме да допълниме таков недостаток и да опознавиме народот ни со нашите единоплеменници собракя."

Действително сборникът изпълнява задачата, която му поставят Миладиновци - той представя най-пълното събрание на български народни песни до 1861 г. По обем го надминава едва сборникът на Шапкарев, без обаче да притежава същата стойност по отношение на подбора на материала. Миладиновци не живеят с илюзията, че техният сборник изчерпва българската народна песен; в предговора изрично се отбеляза: "Богатството на песните йе неизцърпано. В Струга съде една девойка ни каза сто и петдесет прекрасни песни, от кои повике юначки. Така и сите почти прилепски една стара жена ги каза. Препишвеещем толку песни, мислит човек, че се изцърпи сето богатство; но кога поминвит в друга махала, тамо нахожат много други песни, како от нов извор. Затова требит да чакаме още много други да се прикладат на овие песни, ако любопитен човек издирвит това."

Първоначално братята са си били поставили много по-широка задача - да съберат не само песни, но и приказки, пословици, гатанки, народни обичаи и т.н. За това свидетелствуват материалите в края на сборника. Част от другите материали са отпадали поради твърде нарасналия обем (речник, нотирани песни), други са публикувани след смъртта на братята (две приказки в хърватския сборник "Бисер" от 1863 г.). Не биват поместени и изображенията на български типове и носии, които К. Миладинов получил от С. Филаретов. Според едно съобщение на католишкия мисионер Фавариел, с когото Константин се срещнал след пристигането си в Цариград, от сборника били изхвърлени и някои стари исторически песни, които биха могли да дразнят турците: "Аз съм изхвърлил от моята книга - казвал К. Миладинов - всички стари песни, които биха могли да го наранят [турското правителство] и да ме изложат." (Табаков 1931: 751).

Широтата на задачата, която са си поставили Миладиновци, личи и от желанието им да се обхванат по-широки географски райони - както западните, така и източните краища на България. Преобладават песните от Македония. В предговора на сборника се отбелязва: "Най-повике песни се собрани от Струга, Прилеп, Кукуш и Панагюрище." Песните от Панагюрище са получени чрез В. Чолаков; в останалите градове Д. Миладинов е учителствувал и там е могъл дълго време и лично да издирва фолклорни материали. Сборникът съдържа песни също от Охрид, Битоля, Дебърско, Костур, Струмица, Воденско, Велес и София, отчасти събрани непосредно, отчасти доставени чрез други лица. Очевидно, Миладиновци не успяват да обхванат всички райони на страната - това е било невъзможно в условията, при които са работили. Но и това, което са обнародвали, е такова голямо богатство, макар и да представя главно Македония, че дава изключителна стойност на техния сборник и свидетелствува за творческия гений на българския народ.

Двамата братя си поставят още една задача - не само да представят богатството на българското народно творчество пред чуждия свят (за това свидетелствува между другото и списъкът на предплатилите в чужбина, обнародван в края на книгата), но и да го популяризират между самите българи. Те разчитат на широко разпространение на сборника си - като средство за укрепване на българското национално съзнание, като силно оръжие за борба срещу чуждите домогвания. Затова К. Миладинов заявява в обявлението в "Дунавски лебед": "Песните мисля да се раздадат многу мегю Българско и затова и цената определих неголема."

Ето така възниква Миладиновият сборник. Той действително ясно разкрива един необикновено богат поетически извор и веднага поставя нашия народ в семейството на ония народи, които в XIX в. учудиха света със своите народнопоетически творения. За разлика от мнозина от своите предходници и следходници, братя Миладинови показват жив, непосреден усет за поезия, успяват да подберат действително великолепни образци от българския фолклор, да изтъкнат красотата и разнообразието му. В сборника на Миладиновци са засегнати огромен брой от мотивите, които срещаме в нашия фолклор. Лесно можем да се убедим в това, ако разгърнем което и да е специално изследване по въпросите на българския фолклор - никога не може да се мине без използуване на материал от Миладиновия сборник. Миладиновци съзнателно са се стремели да постигнат разнообразие, затова те се стараят да не повторят песните, да издирват различни творби. Когато обаче попаднат на няколко важни и интересни варианта от една и съща песен, те ги поместват, или както отбелязват в предговора: "Еднакви песни са кладени едни пъти две или три, кога обете или трите по поднаречието или содържанието им се любопитни."

Самото разпределение на песните (те са основното в книгата) вече говори за богатото съдържание на сборника. Песните са групирани в 12 дяла: самовилски, други стари (според обяснението в предговора: "до самовилските се кладени песни под име "други стари", во кои повике се представят да говорат дървата, птиците и други животни"), църковни, юначки, овчарски, хайдушки, жальовни, смешни, любовни, сватбени, лазарски и жетварски. Към тях може да се прибави и немногочисленият дял на детските скороговорки ("играчки"). Тук няма да се спираме на въпроса за класификацията на песните, нито за правилността на дадените названия на отделните групи - Миладиновци са срещнали големи трудности, не са могли да избягнат редица непоследователности, дори не са успели да запазят собствената си схема (сами признават: "Това разделение на строга смисъл не йе довардено"). Трябва обаче да се има пред вид сложността на проблема, който и нашата съвременна фолклористика не е решила напълно. Затова излишно е да търсим неуспеха на Миладиновци в тая област. Дори и тук те са дали свой ценен влог. Макар и уязвима, тяхната класификация представя крачка напред в нашата наука, защото се стреми към по-детайлирана разпредялба на материала, основавайки се главно на съдържанието и функционалната роля на песните. Но за нас по-важно е да изтъкнем друго обстоятелство - че в своя сборник Миладиновци са успели да застъпят почти всички дялове от българската народна поезия. Обредните песни са представени чрез едни от най-важните групи (лазарски и сватбени); митическите песни са означени като самовилски, други стари и църковни; останалите групи представят юнашките, хайдушките, битово-социалните песни; събирачите са проявили специално внимание към хумора, сатирата, елегията, легендата, баладата, детския фолклор.

Някои от тия дялове са богато застъпени у Миладиновци. Такъв е случаят с юнашките песни (представени са около 150 бройки). За първи път пред науката българският народ се явява с такова богато епическо творчество и това обстоятелство иде да опровергае едно заблуждение, което се е ширело дотогава (за съжаление, отчасти се шири и до днес) за слабото развитие на българския народен епос. Това заблуждение започва от трима - заслужили иначе - изследвачи и популяризатори на нашия фолклор - Караджич, Ст. Враз, Безсонов, които просто не са били добре осведомени. Караджич въз основа на записаните от него 28 български народни песни стига до неправилния извод, че българите нямат свой оригинален епос - българските юнашки песни били "побългарени сръбски песни" (Караджић 1822). Това твърдение повтаря и Ст. Враз в 1847 г. - българските юнашки песни били малко на брой и представяли подражание на сърбохърватските. Безсонов в 1855 г. се присъединява към това погрешно схващане и твърди, че българите нямали същински юнашки песни, а само хайдушки, които са кратки и са лишени от тънко изящество. Днес не е трудно да се опровергае невярната характеристика на Безсонов, който не е разполагал със съответни материали. К. Миладинов се е срещал и разговарял с него в Москва и вероятно не случайно двамата братя са дали такова широко място на юнашкия епос в своя сборник.

Добре са застъпени митическите, сватбените, лазарските, жетварските, историческите, хумористичните песни, черковните легенди, баладите и елегиите, но след юнашките най-изобилно са представени любовните песни (над 220 песни). Това е едно изключително богатство, което разкрива най-типичните страни от народния живот и народната душа и показва необикновената надареност на стотици неизвестни, притежаващи тънък художествен усет български жени, които главно са изпели тия песни.

За пълнотата на Миладиновия сборник допринасят и поместените на края описания на обреди и обичаи, игри, вярвания, предания, пословици, гатанки, собствени народни имена.

Сборникът на Миладиновци има още едно важно достойнство - художествения усет, с който е направен подборът на песните. Във всички дялове са обнародвани едни от най-хубавите български народнопоетически творби, което поставя сборника не само по-високо от всичко публикувано дотогава от нашето народно творчество, но го издига над много сборници, излезли по-късно. Миладиновци съзнателно са се стремели да изберат най-хубавите образци. Те специално пишат в предговора: "От некулку песни сме избрали най-харната." Двамата братя са притежавали висока художествена култура. За Димитър Миладинов не знаем почти нищо в това отношение - биографите му не са ни оставали сведения за неговите художествени интереси; свидетелство за тях си остава само сборникът. Значителното му образование за оная епоха, отличното познаване на древногръцката литература, дълбокото вникване в творенията на античните писатели, за което говорят неговите ученици - всичко това му е помогнало да си изгради верен художествен вкус. Когато говорим за художествената култура на двамата братя, аз бих привел и друго влияние - влиянието на занаята на бащата Христо, един от ония стружки грънчари, чиито произведения са намирали пазар и извън града, в Охридско и Дебърско. Тия прости глинени изделия често отразяват във форми, линии и багри тънък художествен вкус, забележителни творчески хрумвания и от обикновения предмет, създаден за чисто практически нужди, правят произведение на изкуството.

Художествената дарба на по-малкия брат е несъмнена. Тя е получила добра възможност да се развие в една издигната, културна среда - в Янина, Атина, Москва. За нея свидетелствуват стихотворенията на Константин. Те са малко на брой, защото вниманието на автора им през краткия му живот е било погълнато от други важни обществени и книжовни задачи. Тук не е мястото да разглеждаме поезията на Константин Миладинов. Ще изтъкнем само като важна нейна особеност несъмненото въздействие, което младият поет е изпитал от народната песен. На места близостта с народната поезия в съдържание, чувства, форми, език е толкова голяма, че човек мъчно би различил стихотворенията на К. Миладинов от народни песни. Такива са лирическите песни "Бисера", "Голапче", "Желание", "Клетва"; изцяло с народна образност е пропито стихотворението "Побратимство".

В творчестното на К. Миладинов се преплитат две основни настроения - патриотични и интимни, лични. Той дава израз на народностното съзнание и твърдост на българина ("Грък и българин"), разобличава гръцките владици ("Грък - владика на болгарите"), не се бои да жигоса - като Каравелов и Ботев - и слабостите на своето, българското духовенство ("Глас от далека земя"), рисува тежката съдба на експлоатираното момче-сираче ("Сираче"), бичува чуждото потисничество ("Егюптин делия"). Обаче истински пропити с поетическа сила са стихотворенията, посветени на носталгията по родината и любовта. Те разкриват образа на младия поет, който се намира в чужбина, мечтае за своята любима, която е толкова хубава, че слънце грее, когато се смее ("На чужина"). Иска да има орлови криле, за да напусне страната, където всичко е мрачно и студено, покрито с тъмна мъгла, с мразове и снегове, брулено от силни ветрове и виелици, а в гърдите само хлад и тъмни мисли. Поетът жадува да литне в родните места, там, където зората грее душата и светло слънце залязва в гората. Всичко там е хубаво - природата, бистрото езеро, което се белее и се вълнува от вятъра в тъмносини багри ("Тъга за юг"). Друг път поетът се обръща към слънцето, за да му разкрие цялата си печал ("На санцето"), или се размисля над любовта си ("Думанье") и заявява: "Защо, защо я да любам? Защо себе си да губам?" - припомвайки ни с известна близост в настроението Ботевите стихотворения "Майце си" и "Към брата си". С простота и топлота са изпълнени стихотворенията "Бисера", "Голапче" и "Желание".

Днес не винаги можем да почувствуваме поетичните ноти в стихотворенията на К. Миладинов - отделят ни от тях времето, сантименталното звучене на места, диалектът. Но ние трябва да държим сметка, че това са творби, появили се в зората на нашата поезия (писани са през 50-те години на миналия век), и трябва да ги преценяваме с историческа мярка. Тук обаче задачата ни е по-ограничена - да изтъкнем поетическите заложби на К. Миладинов и да посочим, че това съвсем не е било без значение при съставянето на един сборник с народни песни. Подборът на материала е правен през погледа на поет; към поетическите произведения на народа се е насочвал внимателният слух на лица, надарени с художествен усет.

Това не е мъчно да се установи при вникване в съдържанието на сборника. От всяка група песни могат да се посочат прекрасни образци - ярко свидетелство за творческия гений на народа. Те са толкова много, че в никакъв случай тук не могат да се изброят. Ще припомня само някои забележителни творби, поместени в сборника, като "Яна и Детелин войвода" (№ 15), "Прошета се Дона" (№ 8), "Яне и Петра" (№ 15-а), "Яна и сънцето" (№ 16), "Тодора керка" (№ 17), "Свети Георги" (№ 38), легендите за майката на св. Петър (№ 44, 45, 46, 47, 48 и 49), "Сирота Яна" (№ 67), "Бяла Рада" (№ 72), песните за Болен Дойчин (№ 88, 154, 155), "Стоян болен" (№ 93, 94), "Лазар и Петкана" (№ 100), "Гюро" (№ 106), "Брат и сестра" (№ 110), "Гинка робинка" (№ 136), "Будинска Яна" (№ 107, 167), "Павел и сестра" (№ 135), "Калина, Йован и Стоян" (№ 130), "Два се змея на планина сбиле" (№ 239), "Яна" (№ 229), "Три танци се вият" (№ 245) и много други. Тук не споменавам великолепните песни за Крали Марко и Момчил, нито многобройните художествени бисери между любовните песни. В сборника е поместена популярната песен за Иван Шишман "Откак се е, мила моя майко ле, зора зазорило" (№ 58), чиито стихове звучат бодро и мъжествено. В публикувания текст отделни изрази имат литературен произход, но основата на песента е безспорно народна. "Жална Кана" (№ 78) представя един от най-интересните варианти на песента за девойката, която лежи в тъмницата, защото е отказала да се потурчи. Майка й не може да понесе нейните страдания и я подканя да предаде вярата си, но девойката е твърда и не отстъпва. Песента "Яничар и руса Драгана" (№ 87) ни въвежда в трагедиите, които изживява народът по време на турското робство - историите за еничари и техните близки. В песента "От згора идет сеймени" (№ 219) се рисува героичната хайдушка смърт и скръбта на хайдушката майка.

Конкретният анализ на много от песните в Миладиновия сборник показва необикновеното художествено майсторство на народните певци. Да вземем само един пример - песента "Яна и Стоян" (№ 169). Темата е развита с голямо умение; мотивът за майчината клетва е свързан с бездетството. Песента е изградена в 12-сричен стих, който й придава епически размах; отделните моменти са разгърнати широко; речта е плавна и целеустремена. Зад външно спокойния тон обаче се крие дълбоката трагедия на бездетната жена, орисана от тежка майчина клетва. Песента започва с разговор между Стоян и Яна; началото ни въвежда в същината на темата:

Отчаяна от съдбата си, Яна съветва Стоян да се ожени, докато е още млад - "дур ми те сакает тие малки моми". Моли го само за едно - да не я изпъжда: "измет ке ти чина, лебо да ти ядам". Стоян се сгодява за девойката Енка призренчанка. По-нататък песента е развита със силно подчертаване на драматичните моменти, с психологическо задълбочаване на образа на Яна. Нейното положение е наистина безизходно, тя се хвърля от решение на решение, тежки и безрадости мисли я разпъват особено когато сватовете се събират, за да отидат за невестата.

Намесва се ново обстоятелство: тръгвайки за невестата, Стоян заръчва на брата си да намери начин да удави Яна; иначе, като се върне, ще вземе главата му. И братът повежда Яна към Църното море. Тук става чудо: силната скръб на Яна и дълбоката й жажда за рожба смиляват бога и той заповядва риба да запее, камък да засвири. Сега развръзката иде бързо. Яна се връща в къщи и добива мъжко дете - на главата му слънце, на гърдите му месечина. Известен, Стоян оставя сватбарите и пристига в къщи да се увери. Явява се нова трагедия: младата невеста предпочита главата да й отсекат, но назад не се връща. Най-сетне след толкова тежки изпитания и необикновени перипетии идва щастливо разрешение: за младата невеста Енка се оженва Стояновият брат. Щастливият завършък променя основния баладичен тон на песента.

Майсторството на композицията, яркото очертаване на образите, умелото развитие на интригата, наситеността на настроението, дълбоката психологическа правдивост на човешките чувства и преживявания, словесно-поетическото оформяне на всяка подробност - във всичко това се проявяват блестящо поетическите дарби на народа, създал вълнуваща художествена творба.

С посочените тук примери ние само леко открехваме завесата на онова забележително поетическо богатство, което се крие в Миладиновия сборник и което е дало право на Пенчо Славейков да го нарече "най-добрата сбирка от български народни песни".

За да придадат по-голяма стойност на сборника, братя Миладинови възприемат принципа на точното фонетично записване. Колко много държат на тоя принцип показва подробното обяснение, което дават в предговора за използувания от тях правопис. Те са се ръководили от желание да си послужат с правопис "най-сходен со произношението от словата" и едновременно "по възможността най-лесен", като опростяват употребата на някои букви; напр. вместо трите букви ъ, ь, , които се произнасят еднакво, си служат само с една буква - . Навсякъде те се стремят да предадат вярно народното произношение. В тая си грижа те отиват на места до известно усложняване, особено при диференцираното използуване на буквите и и i, при апострофите и т.н. Но изобщо стремежът им да отразят чрез възприетия правопис всички особености на народния език е правилен и говори за прецизността на тяхната събирателска и издателска работа.

Миладиновци не са успели навсякъде да спазят възприетия принцип; в сборника се откриват доста неточности, непоследователности и грешки (колебания в употребата на някои съгласни, непоследователност в предаването на думите и пунктуацията, колебания в ударенията, нередовна употреба на апострофите, излишни букви и пр.). Към това трябва да се прибавят и многобройните печатни грешки, които се дължат както на бързината на печатането, така и на обстоятелството, че текстът е бил набиран от словослагатели-хървати, които не са познавали езика на песните. Най-добре са записани ония материали, които произхождат от Стружко и Охридско - братята познават основно техните говори и сами са правили записите. Там, където не познават говорите или са получили материалите от други лица, допуснати са твърде много грешки. Това се отнася особено до материалите от Източна България; още Л. Каравелов отбелязва тая слабост (сп. Знание, г. I, 1875, бр. 9). Грешки в езика на записите посочва и К. Шапкарев (в предговора към: Шапкарев 1891).

Трябва да се признае, че издателят К. Миладинов при печатането се е намирал в твърде трудно положение. Преди всичко песните са били написани първоначално с гръцки букви. При транскрибирането са били срещнати големи мъчнотии; въпреки положените усилия от страна на Константин някъде са останали следи от гръцките буквени означения (Гяно покрай Яно в песен № 357). Константин си е служил не само със свои лични записи, но и с братови; намирал се е далече от родината си и не е могъл да прави никакви проверки и справки. Допуснатите грешки обаче не са от такъв характер, че да омаловажат стойността на сборника. За времето, в което излиза, той се явява като едно от най-добрите в това отношение издания.

Езикът на сборника отразява наречията, от които произхождат събраните материали. Последните обхващат източните и западните краища, което придава на фонетиката, формите и речника твърде голямо разнообразие. Понеже голямата част от материалите са от Македоння, то преобладават характерните особености на западните наречия. Самите съставители в предговора и бележките си служат със своето родно, стружко наречие. Те навсякъде наричат своя език и езика на поместените народнопоетични творби български, за което свидетелствува и заглавието на сборника. Напразно се правят опити напоследък да се отрече тоя очевиден и безспорен факт; никаква националистическа пропаганда, никакви изопачавания и фалшификации не могат да скрият историческата истина. Братя Миладинови са се смятали българи и са назовавали езика си български, защото по времето, когато са живеели, цялото славянско население в Македония се е чувствувало част от българския народ, Македония е била съставна част на българската нация. Тяхната обществена и книжовна дейност е представяла момент от българското национално възраждане - те самите многократно подчертават това. По времето, когато излиза сборникът им и когато вестта за тяхната трагична смърт потриса света, всички, които тогава и след това пишат за тях, ги наричат българи. И това не са само нашите възрожденци, които в лицето на братя Миладинови виждат безсмъртни и пламенни български патриоти, но и чужденците - руси, чехи, поляци, хървати, сърби и др., - когато оценяват техния сборник или превеждат народните им песни. От Възраждането до днес делото на братя Миладинови се е свързало дълбоко с нашите национални традиции и нашата национална култура.

За да завършим характеристиката на Миладиновия сборник, трябва да отбележим, че при редица песни са прибавени полезни бележки под линия и преди всичко това, че книгата е снабдена с кратък, но много ценен предговор. Тоя предговор покрай двете статии, които К. Миладинов помества в "Дунавски лебед" през 1861 г., си остава най-важният извор за теоретическите схващания на Миладиновци. Засегнати са въпросите за богатството на българското народно поетическо творчество, за ролята на жените като изпълнителки на фолклора; споменати са имената на няколко певици, от които са записани голям брой песни; подробно е разкрито отношението на съставителите към въпросите на правописа и начините, по които са предадени езиковите особености на материалите. Твърде интересно е описанието на народното хоро, при което се пеят песните. Миладиновци го наричат "училище, къде се усъвършенствувала народната поезия". Те описват хорото както на запад - в Струга, Охрид, Битоля, Кукуш, така и на изток - в Панагюрище, по сведения от В. Чолаков, за да покажат единството на българския народ, бит и творчество. Много ценни са ония места, в които се говори за дълбоката връзка на народната поезия с живота и за творческата одареност на народа. Народните песни са огледало на народния живот: "Народот в песни изливат чувствата си, в них увековечвит животот му и давнашните му подвиги, в них находвит душевна храна и развлечение; затова в жальба и в радост, на сватба и хоро, на жетва и грозьебранье, на везанье и преденье, по поле и по гори щедро изливат песните, како от богат извор; затова можит да се речит, че народот е секогашен и велик певец." На края в предговора се отбелязва, че между съседните народи се срещат еднакви песни, и се дават сведения за народнопесенната метрика и ритмика.

Притежаващ такива ценни качества, сборникът на братя Миладинови се посреща с голям интерес и се оценява високо от нашата и чуждата общественост. Забележителни са преди всичко отзивите, които идат от чужбина. Руският учен проф. И. Срезневски веднага след излизането на сборника, още в 1863 г., отбелязва: "Вече и сега от това, което е издадено, се вижда, че българите не само не са останали назад от другите съплеменни народи по певческите си способности, но стоят и по-високо от много други по жизнената сила на своята поезия, че те трябва в това отношение да бъдат поставени почти наред със сърбите." (Срезневский 1861: 413-414). Чешкият учен М. Фиалка в специална статия още в 1862 г. пише, че сборникът представя "истинска съкровищница на славянската народна поезия", и смята българските народни песни равни на сръбските. Друг чешки учен, големият езиковед Ян Гебауер в 1863 г. изтъква "голямата поетическа цена на песните".

Миладиновият сборник за първи път разкрива пред научния свят богатството на българското народно поетическо творчество и послужва за извор и материал за многобройни научни изследвания. С това достатъчно ясно се очертава важното място, което той заема не само в развитието на българската фолклористика, но и в историята на славянската фолклористика изобщо. След Миладиновци излизат многобройни фолклорни сборници, някои от които са забележителни с новия си и богат материал, каквито са например приказките, издадени от К. Шапкарев, или пословиците, обнародвани от П. Р. Славейков, но като нов, следващ етап в развитието на българската фолклористика по значение може да се сравни с Миладиновия сборник само голямата поредица "Сборник за народни умотворения", основана от Ив. Д. Шишманов в 1889 г.

Интересът към песните на Миладиновци се проявява не само в оценки и изучвания, но и в преводи. Още през 60-те и 70-те години на миналия век се появяват многобройни преводи на руски и чешки. Н. В. Гербел помества в сборника "Поэзия славян" (1871) четири песни. Ян Гебауер в 1863 г. превежда и обнародва на чешки 60 песни. Чешкият поет Й. Холечек използува широко Миладиновия сборник за своите две книги "Юнашки песни на българския народ" (1874-1875), посвещавайки книгите на двамата братя. От тогава до днес многократно песни от Миладиновия сборник са превеждани в чужбина.

Сборникът на Миладиновци и особено тяхната трагична съдба намират дълбок отзвук в съзнанието на наши и чужди писатели, в резултат на което се раждат редица художествени произведения, посветени на братята. Пръв се откликва Райко Жинзифов, съратник и приятел на двамата Миладиновци. Той написва стихотворението "Вдовица", печатано през 1863 г. във в. Славянин в Прага и в "Новобългарска сбирка" и препечатано в 1871 г. в сп. Читалище. Вдовицата - това е съпругата на Д. Миладинов, която жали за двамата братя:

Полският писател Вацлав Володзко, познат с псевдонимите Сахи-бей и Вацлав Кошиц, написва цяла повест за съдбата на двамата братя - "Кървава придобивка" ("Krwawy dorobek"), излязла във Варшава през 1884 г. Като полски патриот, емигрирал в Турция, Володзко проявява интерес към живота на нашия народ, което личи и от други негови произведения, посветени на преживяванията му на Балканския полуостров. В повестта се дава силно идеализиран образ на Константин Миладинов, като цялата му съдба е значително изместена от рамките на познатите биографични факти (вж. по-подробно: Романска 1938: 108-141).

За големия интерес към живота и делото на двамата братя свидетелствува и одата "На братя Миладинови", която написва в 1887 г. бележитият чешки поет Сватоплук Чех.

Прекрасен израз на почитта на българския народ към делото на Миладиновци дава Иван Вазов в своето вдъхновено стихотворение в "Епопея на забравените". Той ги възпява в редицата на дейците и мъчениците на нашето национално възраждане и очертава образите им с голяма поетическа сила и внушителност. Поетът свързва техния патриотичен подвиг на народни будители и просветители със значението на техния сборник.

Вазов е бил силно развълнуван от съдбата на Миладиновци; сборникът им винаги е извиквал неговото възхищение. Пред Ив. Д. Шишманов той отбелязва: "Много високо ценях патриотическата и фолклорната им дейност. Сборникът им ми беше настолна книга." (Шишманов 1930: 203).

Възторжено е отношението към Миладиновия сборник и на цяла редица други наши писатели - Л. Каравелов, П. Р. Славейков, Хр. Ботев, Пенчо Славейков, Ст. Михайловски, К. Христов, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров и т.н. Миладиновите песни заемат важно място в развитието на новата българска литература. Те са оказвали силно въздействие върху творците на словото със сюжетите и образите си, с поетическото си изящество, с езика си.

* * *

Настоящото издание на Миладиновите песни е четвърто по ред и излиза във връзка със стогодишнината на сборника (1861-1961). Първото издание бързо се изчерпва и вече след Освобождението видни учени като К. Иречек, Ал. Теодоров-Балан и др. поставят въпроса за ново, научно издание, при което да бъдат отстранени многобройните технически и коректорски грешки, допуснати в изданието от 1861 г. Във второ издание сборникът излиза в 1891 г. в София с паричната помощ на българското правителство. Това издание е направено от съпругата на Д. Миладинов - Митра Миладинова, обаче без необходимата научна подготовка, поради което не само не са били отстранени грешките на първото издание, но са допуснати и нови.

Ново, вече научно, трето издание излезе през 1942 г. по случай 80-годишнината от смъртта на Миладиновци под наслов: Братя Миладинови, Български народни песни. Трето издание, под редакцията на проф. М. Арнаудов. Издава Министерството на народното просвещение. София, 1942. Изданието е снабдено с обширен предговор ог редактора и с ценен показалец. Текст, език, правопис, техническа разпоредба на материала, номерация на песните, заглавия, пагинация са възпроизведени точно по първото издание, поради което може да се каже, че новото издание напълно го замества. Трябва да се отбележи, че редакторът е извършил грижлива предварителна работа, като е отстранил в текста всички грешки и пропуски, които имат коректорско-технически характер; той не си е позволил каквито и да били оправки при съмнителни случаи, където не се знае дали не се касае за пропуски или разбирания на съставителите. С работата, която е извършил, проф. Арнаудов е разчистил значително пътя на всички бъдещи издания. За това допринася и направеният в увода обстоен анализ на сборника.

При четвъртото издание трябваше да се извърши нова предварителна редакционна работа, за да се приведе текстът на материалите към системата на нашия съвременен правопис, в който не съществуват буквените знаци , i, , , j, а в края на думите не се пишат еровете. Нашата задача беше да запазим точно всички особености на езика, затова оставихме дори такива фонетични черти като: Велигден, назат, пот, однесох, добар, Петар, върф, айдути, ис, испъди и т.н. Старите букви са заменени със съответни, приети в нашия правопис знаци, които да отговорят точно на произношението и на подробните обяснения на Миладиновци в предговора. Така напр.,  след съгласна навсякъде се предава с ье, след гласна в началото на думата и в самостоятелните думи - йе;  в средата на думите навсякъде се отбелязва с ъ; j - с й (Jован - Йован);  се заменя с я, е, йе в зависимост от положението му и характера на говора - според указанията в предговора на Миладиновци. Запазихме навсякъде мекостта на съгласните, означавана с ь (жальба, нокь и др.). Членните форми винаги се пишат заедно, без чертичка (полето вм. поле-то); при степените за сравнение се поставя чертичка (по-малък, най-малък; в първото издание са дадени слято). Запазват се всички апострофи, ударения и други надбуквени знаци.

Единствената трудност, която срещнахме при предаване на съвременен правопис, е със знака . Отбелязахме го навсякъде с я, макар да не предава точното произношение (яглика - вм. глика; яглен - вм. глен). В българския език липсва знак за подобен звук. Послужихме си обаче с буквата я, защото тя се използува в правописа ни за означаване на йотован еров вокал, срв. глаголните форми - вървя, вървят.

Братя Миладинови са допуснали на редица места непоследователности в правописа и езика - напр. в една и съща песен: голъби и гълъби (№ 379), вървяли и вървели (№ 100), тъмница и темница (№ 28), тонко и тенко (№ 443), пчеинца и пченица (№ 541) и др. Оставихме тия непоследователности, с изключение на случаи, където се касае за печатни грешки Някои непоследователности са резултат и на преписването от гръцки на български: Яна и Гяна, ручая и ручагя, пеит и пегит.

За по-голяма прегледност и за улеснение на читателя при песните, които не са онасловени, използувахме за заглавие първия стих; тия нови заглавия навсякъде са поставени в квадратни скоби [ ].

Поправихме няколко очевидни, случайно допуснати технически грешки, посочени още в ІІІ издание: разделихме двете народни песни под № 83; събрахме в едно двете части на разкъсаната песен под № 458 и 460, поставихме ново заглавие в квадратни скоби вместо погрешното заглавие "Рада и циганче" при № 82, като използувахме първия стих на песента; отбелязахме всички случаи, където има грешка в номерацията, без обаче да променяме самата номерация. Понеже печатарската техника на първото издание е остаряла, поставихме отделните групи песни (самовилски, други стари, църковни и т.н.) на нова страница.