Всеки, който казва, че има само един живот явно не знае как да чете книги.

Всеки, който казва, че има само един живот явно не знае как да чете книги.

вторник, 15 септември 2015 г.

Нешо Бончев. Литературен критик.

Първият български литературен критик. Заедно с М. Дринов след завършването на панагюрското класно училище става помощник-учител, след което заминават да следват духовна семинария в Киев. След завършване на семинарията постъпва в историко-филологическия факултет на Московския унивеситет. Бил преподавател в първа московска гимназия. Занимава се активно с книжовен труд, пишел статии, превеждал от руски. Умира в Русия, не дочакал освобождението на България.
Името на Нешо Бончев ни връща към първоизвора на творческото пробуждане и възраждане. Родолюбив българин, виден мислител и творец, Нешо Бончев е първият български литературен критик и страстен радетел за европейска култура в България. Буден дух, чиста душа, покоряващ ум, талантливо перо, неподкупна съвест, безкористна обич към отечеството, стремеж към духовно съвършенство - ето кое характеризира този наш възрожденец.
Житейският му път не се отличава с особени събития. Роден е на 14 януари 1839 год. в бунтовно Панагюрище. В детството си познава бедността и сирашката участ, но и сладостта на знанието. Учи в панагюрското светско училище при Атанасий Чолаков и Йордан Ненов, а по-късно учителства в него три години с приятеля си Марин Дринов. Оценявайки любознателността на двамата младежи, панагюрци ги изпращат да се учат в Русия. Отначало постъпват в Южнославянския пансион и Духовната семинария в Киев. През 1862 год. Нешо Бончев се записва в историко-филологическия факултет на Московския университет, който завършва през 1866 год. със степен "кандидат".
Нешо Бончев престоява 20 години в Русия. Той е учител в Първа московска гимназия и преподавател в Лазаревския институт за източни езици. За усърдна и ползотворна работа е награден с ордени - "Св. Ана" III степен/ и "Св. Станислав" /II степен/.
Той пътува два пъти до България, но тежките условия и болестите не му позволяват да остане завинаги в родината си. Въпреки това образът на отечеството е в сърцето му. Нешо Бончев страда, че неговият народ живее в робство и е непросветен, че в България няма истинска литература и култура. Затова отдава всичките си сили за духовното развитие на своя народ. Той събира народни песни и приказки и ги публикува във вестници и списания. Превежда I песен от "Илиада" на Омир, "Тарас Булба" от Гогол, "Разбойници" от Шилер и ги отпечатва в "Периодическо списание" на Българското книжовно дружество. В литературната си дейност непрекъснато е подкрепян от приятеля си Марин Дринов, който оценява дарбите му. Бончев пише и литературнокритически статии, с които допринася за изграждане на непреходни естетически и нравствени ценности и критерии у творци и читатели. Като ученик на Белински води непримирима борба срещу посредствеността и бездарието в изкуството, работи за приобщаване на българите към европейската култура и за високи творчески прояви в една национална култура. С това се утвърждава като пръв истински литературен критик.

Нешо Бончев има заслуга и за българското училище. Опитен педагог, той разработва програма, която доближава училището до живота. Излагайки своите схващания за методите и принципите на обучение, за типа на средните училища, за личността на учителите, той изхожда от нуждите на народа и държавата. Много от педагогическите идеи на Нешо Бончев са актуални и днес.

Разностранни са интересите на даровития български възрожденец, богат е духовният му живот. Но болести го сполетяват и не му позволяват да осъществи идеите си докрай. Нешо Бончев живее известно време в Одеса, Мелитопол, Феодосия, Симферопол, Богородское, за да се лекува. Помагат му приятели, сестра му Ана, хазайката му Ана М. Егоровна. Въпреки тежкото състояние, погледът му е отправен към отечеството. Бончев се интересува живо от събитията по време на Априлското въстание и пише статии в руските вестници за зверствата на турците над българския народ. С радост и надежда следи движението на руските освободителни войски и го отбелязва на картата. Умира в зората на Освобождението - на 17 февруари 1878 год., с Иречековата 
история на българите в ръка. Погребан е в Даниловските гробища в Москва.

Кратък е животът на Нешо Бончев, но духовното му наследство е знак, че българите са талантлив народ.


Няма коментари:

Публикуване на коментар