Литературна теория

До ХІХ век литературната теория все още я няма, но тя се упражнява като поетика и реторика. Оформянето на литературната теория като научна дисциплина, като методи и задачи на изследване, е възможно едва след ХІХ в. като противовес на литературната история. 

Задачи на литературната теория: 

* да обясни понятието за литература, методите на изследване и да въведе научните термини на изследване 

* представя литературата като структура и система и търси нейните важните, непроменливи характеристики 

Литературната наука е задължена да бъде обективна, за разлика от литературната критика, която по статут може и трябва да бъде субективна. 

В отношението литературна теория – литературна история: 

• литературната теория търси извънвремевите, общите закони и принципи 
• литературната история ситуира във времето на написване, в контекста на създаване литературната творба и се интересува от промените, процесите, конкретността 

В този смисъл една и съща литературна творба може да се изследва от литературна история, теория и критика по три различни методологически принципа, защото задачите, предметът и методът на изследване са различни. Щом се промени методът, променя се и предметът; щом се промени предметът, променя се и методът. 


Дисциплини към теория на литературата 

За пръв път изследване, наречено „Теория на литературата”, пише Борис Томашевски(руски формализъм). Книгата е написана през 1925 г. Теория на литературата съдържа при него три научни дисциплини: 

(1) стихознание 

(2) стилистика – като теоретична наука за езиковата форма на литературата 

(3) жанрология – теория на родовете и видовете 

Това са научни дисциплини в рамките на теория на литературата, които трябва да представят от какво се състои литературната творба. Известен упрек към този вид изследване се съдържа във формулата „описателни”. Тези три научни дисциплини описват литературната творба по-скоро като набор от елементи (поетиката) и отношенията между тях. Заедно с това обаче теория на литературата има да представи и други важни задачи (литературата като духовна дейност): какво е отношението между литературата и действителността, идеологията и действителността. 

Теория на литературата има отношение и към други научни дисциплини: 

Психология на литературното творчество – има за задача да представи творческата личност и творческия процес. Литературната теория има статута на частно изкуствознание. Философията задава общите параметри на осмислянето на света.Естетиката ги свежда до изкуството като отношение към света. 

Теория на литературата е частно изкуствознание и трябва да сведе всичко това, още веднъж да го редуцира до интереса точно към литературата (като вид изкуство, част от света), а не до изкуството изобщо. Затова има отношение към философията, има отношение и към естетиката, но има и своята научна методология, чрез която се прецизират тези познания. По същия начин психология, лингвистика, социология могат да участват като един общ научен фон, но много внимателно трябва да влязат, за да представят не своите научни възможности и задачи, а да служат на нашите интереси какво е литературната наука. 



1. Психология на литературното творчество 

Един от най-добрите представители на психология на литературното творчество е българин: Михаил Арнаудов. На запад обаче психология на литературното творчество не се прави, прави се психология на литературата изобщо. Трябва да се знаят задачите на психологията на литературното творчество: творческата личност и творческият процес. 

2. Социология на литературата 

Задачата е да се представи реалното функциониране не само в историческия, а и в конкретно социалния контекст на времето. Социалният контект е по-конкретен от историческия (той е много общ). Социалният контекст ни дава връзката между човека и света с оглед на най-важните въпроси (предвидена е отделна тема „Литература и идеология”). 

3. Философия на литературата 

Такава дисциплина би трябвало (задачи): 

(1) да изследва онтологията (начинът на съществуване; философията се дели на онтология и гносеология), т.е. да обясни как съществува литературата, какво е нейното битие;

(2) да обоснове теорията на познанието за литературата, което на практика се дублира от т.нар. методология (науката за методите на познанието). 

Характерно за теория на литературата през 80-те и 90-те години на ХХ век е, че тя се интересува предимно от методологията, т.е. от самата себе си, и по-малко от другата й задача – да зададе научност в анализите на литературата. 

До средата на ХVІІІ в. законите са били свързвани с категорията литературен вкус.Винкелман е този, който пръв разгръща тезата за вкуса до тезата за стила. Научността се управлява предимно от цитирането на авторитети (нещо е вярно, ако може да се подкрепи с авторитетен цитат). Романтизмът е първият, който започва своя бунт срещу нормативизма, който има ценностен характер и е много ясен в жанровото деление наНикола Боало (ХVІІ в.). Но дори романтиците със своя бунт срещу правилата и законите също въвеждат закони и правила. Един от тези закони е свързан органичната представа за литературата. През ХІХ в. развитието на с интереса към (предмета на) литературата, се задава една красота, едно многообразие в разбирането за това какво е литература. 


Що е литература? 

(!) На изпита ще се изисква: да се представят две-три идеи за това какво е литература според различни школи в литературознанието. 

Развитието на литературознанието през ХХ в. е изключително забързано. Според Никола Георгиев всяка литературоведска школа има живот около 15 години. По принципа на махалото и на редукционизма се преминава от едно виждане за това какво е литературата към друго, коренно различно виждане за нея. 

Nota Bene! Да се погледне новата критика – Алън Тейт, Джон Ренсън с техните идеи за това какво е литературата (вж. тук). Литературата може да бъде напрежение между изказа и смисъла. Изказът никога не може изцяло да представи смисъла, смисълът пък трябва по някакъв начин да бъде изказан. Няма еднозначност в отношението изказ-смисъл. Може да се мисли като техника (Ренсън), защото това, което отделя литературата от другите области на изкуството, от типове познание, това е специфичната литературна техника (похватите). 

Според руския формализъм литературата е прийом (рус. „похват”; терминът често не се превежда). Когато превеждат този термин в англоезичното литературознание, го определят като tool. На руски терминът е приëм остранение („остранностяване”): нещо трябва да стане странно. 

При структурализма литературата се схваща като структура. Клинт Брукс, който също е късен представител на новата критика, при него е преносност. 

(!) На изпита трябва да се дадат ключовите думи за съответните концепции на няколко литературоведски школи по въпроса за това какво е литературата. 

Как се обяснява промяната във времето на схващанията за литературата? 

Чарлс Пърс, Сосюр и Чарлз Морис са тримата бащи на семиотиката (вж. тук). Чарлс Пърс говори за отношението знак-обект-интерпретант. Този интерпретант обяснява вечното актуализиране на избора. Промяната в акцентите, през които се разбира същината на литературата, не отменя статута на универсалност в търсените истини. Това, че литературата се мисли като структура, не пречи да се мисли и като прийом, като техника, като напрежение, а по-скоро отговаря на природата на литературната наука като духовна дейност, която съобразява изследването с непрекъснатото обновяване на изследователския контекст. 

Променя се научната ситуация, променят се потребностите на хората и затова неизчерпаемият предмет на литературата се вижда през различни ъгли. 

Литературната теория прилича на теоретичната лингвистика, въведена при Ноам Чомски като търсене на езикови универсалии (онова, което е валидно за всички времена и всички народи). Заедно с това може да се говори за национално литературознание, включително и национална теория на литературата, доколкото има отношение към избора на авторитети и потребностите на националния културен контекст. 

Когато в Англия напр. се обяснява какъв е предметът на теория на литературата, при тях „теория” работи като синоним на „философия”. 

Концепциите за теорията на литературата са предмет на изключително много дебати.