Лирически видове

Има много принципи на видово деление. Основното видово деление казват че е по „настроение” и то е на ¹ода и ²елегия – Това са едни от най-старите лирически видове. 

Одата е много приповдигната, въодушевена, жизнерадостна, весела.

Защо елегията не е обикновено тъжно стихотворение?

В елегията има нещо по-особено. Освен минорна, тъжна, нежна тоналност има характерно, много дълбоко преживяване на скръбта. И именно поради това тя не се изразява в остри контрасти. (Яворов никога не може да напише елегия.) Противопоставянията не са драматични като ситуация. Основният конфликт в елегията отвежда между тоталното противопоставяне на уникално-човешкото, на човешката крайност, срещу неумолимите безстрастни закони на битието. Елегията, като подвидове може да бъде:¹ любовна, ²гражданска, ³философска, но винаги в основата й стои противопоставянето между живота и смъртта.

Казват, че елегията е мъдро примирена и затова в нея има философски оттенък. Дълбоката болка в нея е, по-скоро, знак за признаването, но и неприемането на предопределеността. За да не се казва смъртта – на битийните закони.

Георги Рупчев – Поезията е инстинкт за неприспособимост. В този смисъл елегията представя един от вариантите, в които литературата дава форма за вечността на конкретното човешко изживяване. (Точно тази болка се противопоставя на тленността, смъртта, забравата, протичащото време.) Само Дебелянов може да направи перфектна елегия в нашата поезия. Елегията е много специфичен вид и не всеки може да я направи.

Одата се характеризира не само с бодро, възторжено, възвеличаващо отношение. Тя също решава въпроса за реално случващото се, и вечността. Възхвалата е начин образът да бъде закрепен завинаги в полето на непреходните ценности. И от тук- спасен не само от забрава, но и от тленност. Доколкото ценностите все пак се отнасят до една подредена разсъдъчна система, одата работи със разсъдъчното, със съзнанието, докато елегията – с интуитивната съпротива спрямо логиката на живота. Одата има характерен език. Позволява си възклицания, обръщения, реторически въпроси, градация (задължително), хиперболи. Естетическите категории възвишено и героично, позволяват тази повишена условност. Одата е екстравертна. Целта е да възвеличи герой или събитие. Близък жанр до одата е химнът. Но той е интровертен. Посланието е отнесено повече към преживяването на лирическия говорител, във връзка с възхвалата. В този смисъл националният ни химн не е химн, а ода. Стихотворението „Де е България” на Вазов е ода, но поантата идва много рано. След това следват още три строфи, които обхождат досега казаното през любовта, преживяването, а не конкретна възхвала.

Основното видово деление е по настроение. То се отнася до много важна характеристика на рода. Когато основното видово деление е точно по принципа на настроението, на отношението, то извежда субектността в лириката във водеща позиция, за лириката.

Одата и елегията са съвладетели. Щом се появи одическо в една творба, тя моментално става ода. Щом се появи елегическо, става елегия. Типичен „Пловдив” на Дебелянов. Не може да се каже, че е сонет, защото е елегия. (Сонетът на Петрарка!)

„Хаджи Димитър” – По анализ на Никола Георгиев от 60 години е доказано, че това стихотворение е балада. След 20 (през 86 г.) години същият автор доказва, че не е балада. Първите три строфи са типична елегия, поантата „тоз, който падне в бой за свобода, той не умира” е ода, след това, в „и певци песни за него пеят” има баладичен елемент, но не е балада. За да има балада трябва да има сюжет, това е задължение към баладата. Тя не трябва да се бърка с днешните минорни чувства на това, което слушаме като музика.Музикалната балада няма общо с баладата като лирически вид. Също трябва да се знае, че думата балада не идва от думата балет. Баладичното наистина присъства в „Хаджи Димитър”, но то не го прави балада, защото има ода, има елегия, т. е., господарите са там. Когато двамата господари са там, те няма да се разберат и тогава става обикновено стихотворение. То се изразява с липсата на видово определение. Щом нещо няма видова определеност, то се нарича обикновено стихотворение. „Хаджи Димитър” е обикновено стихотворение, защото одата и елегията няма да позволят видова определеност.

„Епопея на забравените” – 12 оди. Да, обаче „Бенковски” повече прилича на балада, защото има сюжетност в развръзката. Но при намесата на одата при възвеличаването на мъртвия Бенковски, тя надделява.

„Защитата на Перущица” не е поема.

„Волов” е по-скоро балада. Но тук роля има „минус похвата” на одата. Ние я очакваме. „Волов” е сред единадесет оди, затова е наричана ода, независимо че в състава й отсъства одическото. То е ода в различен нюанс.

Лироепос – Когато има сюжетност се оформят някои лирически видове.

Баладата е такъв вид. Тя се разпознава в развръзката на сюжета. Развръзката на сюжета има връзка с оня свят. В тоя оня свят* имаме усещането за срещата с персонажи от оня свят в сюжетно отношение (*мистика, ирационалност – немските определения).

Други лирически видове със сюжет са поемите. Има три вида поеми. В зависимост от участието на сюжета в изграждането на целостта на текста (да има начало и край) и на основните внушения, дали идват от сюжета или от нещо друго:

¹Лирическа – Достатъчно е да има усещането за времева подреденост – минало, настояще, бъдеще, в която се стабилизират образите. За разлика от други лирически творби, в които сегашността е център. „Демон”, „Калиопа” (В „Калиопа” движението, което стабилизира минало, настояще и бъдеще е през, все по-ясното, узнаване на любовта.) на Яворов; „Песен на песента ми” – стихотворение (!) Дължината не е определящ фактор.

²Лироепическа – „Септември” – Гео Милев

³Епическа - „Ралица” и „Бойко” на Славейков – Внушения, цялост, завръзка, развръзка – цялост на сюжета.

*Баладите и поемите се включват по принципа на сюжетността.

Като отделен вид се оформя обикновеното стихотворение. Тук принципът на видово деление е липсата на видови белези.

През 19 в. и трите литературни рода излъчват един вид, който е жанрово неопределен:

Драмата излъчва пиесата, епосът излъчва повестта, а лириката – обикновеното стихотворение.

По тематичен принцип се оформя пейзажното стихотворение. Тематичният принцип оформя подвидовете, докато тук имаме видово деление.

По структурен принцип също се отделят лирически видове. Някои от тях са отмрели с времето. Рондо, мадригал и др. Сред тези видове е и сонетът.

Сонетът е твърда форма. Класическият сонет на Петрарка е 2 катрена + 2 терцини, или 4+4+3+3 – винаги е така. Сонетът винаги е 14 стиха. При Шекспир са 3 катрена + 1 двустишие – 4+4+4+2.

Композицията винаги е – теза, антитеза, синтез. Иначе няма сонет. При „Пловдив” няма. Не може да има, защото елегията няма да го допусне.

Сонет - теза, антитеза, синтез.

§. Станс

Стансите са сравнително жив вид. Станси има Вазов, Дебелянов. Най-известните са на Пушкин. Стансите са четиристишия или осемстишия, които функционират като пълноценен художествен текст, като цялост, но винаги се срещат в група, подобна на цикъла. Означават се графично като отделени вътре, много често и с номерация. Особеното е, че пълноценния си смисъл те придобиват в контекста на групата станс.

“Зимни вечери” на Смирненски се приемат от някои за цикъл, тъй като имат прекалено голяма самостоятелност отделните части, независимо, че имат връзки помежду си. Не са станси, защото не са с по четири или по осем стиха.


§. Лирическа песен

Лирическата песен също е отделен лирически вид. Особено се цени през Романтизма. Отличава се с особено вглъбено лирическо настроение и композицията й играе малко по-отчетлива функция за постигането на цялостта, в сравнение с другите видове. Александър Панов има едно изследване върху “Сън за щастие” на Славейков, в което казва, че там, освен лирически миниатюри, има и лирически песни и обяснява как няма отвореност към света. Как да се разпознава лирическата песен? Лирическата песен е скучна, защото нищо не казва: тя е толкова унесена в себе си, около едно настроение, което е индиферентно; преживяване на няма значение какво.

§. Лирическа миниатюра

Тя се отделя по особената й концентрична форма: малка е. Може да бъде строфа, две, максимум три (тогава дори вече преминава в лирическа песен).

Това са лирическите видове, които работят и са живи в съвременната употреба.