Начало на възрожденския периодичен печат. Константин Фотинов – просветна и книжовна дейност. Списание „Любословие”.

Живот. - Родоначалникът на българския периодически печат, Константин Г. Фотинов, е роден в град Самоков. Точната дата на неговото раждане не се знае: предполага се да е около 1800 година¹. Родният град на Фотинов по онова време е имал завидно благосъстояние и по стопанското си и културно значение е бил близък на прибалканските градове и села, с които заедно е играл голяма роля за събуждането на българското племе. Сам Фотинов в своята география, след като описва поминъка и нравите на съгражданите си, дава следната картина на Самоков: "тоя град е разположен северно-южно, между един холм к източната страна и Искър река к запад, която му често подстрижа западните страни - устремляюща ся неистово (като бесна) и нехотяща сажителство (заедно седене) одушовленых, но бездушных точïю каменей; в Искъра има пресладостны и прехвалны рыбы, каквито са пестървите, мрените и пр." (Землеописание, стр. 95). Тук, близо до великолепната Чамкория, до прочутите цареви кладенци, дето според легендите е паднал убит, в сражение с турците, последният български цар, Иван Шишман, в съседство и със старинната Бельовска черкви и със ред материални следи от старото българско величие, е преживял детските си години Фотинов. Баща му, Георги, е бил известен пловдивчанин, занимавал се е с абаджилък и дребна търговия, но поради ред несполуки западнал. Влияние върху младия Фотинов той почти не е имал. Всичките грижи за възпитанието и отглеждането на тогова са лежали върху баба му по баща, Фота, една от редките българки по онова време, интелигентна и предприемчива. Характерът на Фотинов е оформен изключително под нейно влияние. Тя е била неспокойна, ученолюбива натура. Ходила е като калугерица чак в Русия, дето, изглежда, е водила и младия Константин. Като се завърнала, основала в Самоков женски метох, станал сетне разсадник на просвета и нравствена дисциплина. Цялото семейство на Георги, четири сестри и един брат, израства под опеката на баба Фота. И Константин се е чувствувал тъй сроден с нея, че се именува на нейно име: Фотинов. От тая страна: - влиянието на българката, като майка или баба - животът на подрастващите поколения в миналото, далечно и близко, представя голям интерес. Що се отнася частно за Самоков, сам Фотинов изтъква, че семействата са били издържани изключително от жените: "те работят и плащат данъко и на мъжете си, който е тежък". Споменът за тия трудолюбиви самоковки, а особено за рядката баба Фота, е основата, върху която Фотинов после изгради своите идеалистични възгледи за жената, за българката. Името на последната той винаги поменува с уважение и любов. Четирите сестри на Фотинов се покалугерват при баба си, а него, въпреки желанията на бащата, който мечтае да види сина си задомен и прилежен продължител на неговия занаят, дават на учение, пак по настояванията на баба Фота. Бащата към края на живота си станал монах под име Герасим.

Самоков в това време, освен "желязоделници", "кожоделници" и "скотопитателни места" е имал три черкви и едно елинско и славянобългарско училище. Тук, в метоха, Фотинов добива първото си образование. Учил е, освен гръцки, Часослова, Псалтира, Октоиха, Евангелията и др. - изобщо, всичката "наука" на някогашните килийни училища. От Самоков отива в Пловдив, продължава образованието си в гръцката гимназия. Гръцката култура го привлича и той, след като свършва гимназията, заминава за "класическа" Елада, дето добива и "висше" образование. Учил е или в Атина, или в Кидония при прочутия тогава реформатор Каири. Строгото религиозно възпитание, което получава при баба Фота, и запознаването с гръцката култура определят завинаги неговия характер. През целия си живот той остава една рядка нравствена личност, обогатена от широката тогавашна "елинска" култура. Било е дори време, когато Фотинов се е гърчеел и се е подписвал Фотиадис.

През 1825 год. Фотинов се връща в Самоков, за да се разочарова и да се зарече никога вече да не се връща в родния си град. Продава известен имот, останал му наследство, и се залавя за търговия. В един контракт от 1826 год. той е известен вече като negoziante greco. Търгувал е главно със смокини и други овощия, със седалище гр. Смирна. Вземал е участие в прочутия някога Узунджовски панаир.

Град Смирна, дето от 1825 год. Фотинов остава на постоянно местожителство, е бил един от най-големите градове на малоазийския бряг, известен като културно средище. Тук е имало, освен гръцка филологическа гимназия, съсредоточен образован свят от Гърция и от цяла Европа. Имало е също тъй голяма българска колония, главно еснафи, и един метох на Хилендарския манастир, дето се е служело на черковнославянски. В сградата на този метох е живял и Фотинов.

Като не му провървяло в търговията, Фотинов решава да отвори частно училище. Неговата природа и културата му са го подтиквали тъкмо към мирен, спокоен и благодатен просветителен труд. На 1828 год. той отваря свое частно училище. Тук, десетина години преди Неофит Рилски, той прилага взаимоучителната метода. Учениците му са българи и гърци и той им предава на двата езика Христовото учение, краснопис и музика. В скоро време Фотинов се прочул като педагог и като познавач на черковното пение, вследствие на което титлата "мусикословесний" му била дадена с пълно достойнство. При него са дошли да се учат и няколко калугерчета от Рилския манастир.

В Смирна Фотинов се предава и на книжовна дейност. Преди това, обаче, в неговите разбирания и идеи става коренен преврат. Тук той има случай да наблюдава представителите на всевъзможни народности, да е свидетел на техните културни прояви и национални домогвания. Той вижда как турци, гърци, дори и арменци и евреи, имат отдавна свои вестници и списания, докато в България съществуват само няколко книжки, предназначени за просвета на децата. Неговото родолюбие е запалено, патриотична амбиция започва да го гори. В писмата му вече се чувствува патоса на Паисий, историята на когото сигурно е чел. Не закъснява и щастливият случай, който изведнъж изтъква Фотинов на историческата сцена, за да го направи герой в бурния процес на събуждането на цял народ. Печатницата на гърка Дамиани доставя и български букви, за да печати Неофитовия превод на Новия завет, стъкмен по поръка на Британското библейско общество. Тия букви, донесени за услуга на протестантската пропаганда, са главният виновник за появата на първото българско списание - "Любословие", което направи и името на Фотинов тъй значително и примамливо. В същата печатница той отпечата и своето "Землеописанiе", заради което трябваше да ходи в България.

Той предприема една обиколка и записва спомоществуватели за географията и Любословието, пробният брой на което вече е излязъл. При това си пътуване Фотинов намира в Стара Загора и една ръкописна българска история, вероятно разширен препис от Паисиевата. Тая история той разнасял из България. Дядо Славейков, тогава юноша, видял Фотинов и историята в дюкяна на баща си и дори я откраднал, за да си препише ония сведения, които липсвали в неговия препис.

След тая обиколка, която му дава наблюдения, влезли после в неговата география и в списанието, Фотинов се връща в Смирна. През 1843 год. излиза Землеописанието, а през 1844 Любословието, което след 2 години спира. Фотинов става пак учител; занимава се и с книжна търговия. Той взема участие и в превода на Стария завет. Възнамерявал е през1858 год. да отпочне нов "Лист Любословный, повестны и торжищный", за което отпечатал и покана в "Цариградски вестник", но на 29 ноември същата година скоропостижно умрял в Цариград, гдето дошъл по отпечатването на Библията. Туберкулозата, която си спечелил от дълъг труд и лишения, го грабнала преди да може да осъществи един от своите многобройни и редки планове.

Книжовно дело. - Не знаем от кога датуват първите стремежи у Фотинов към книжовни занимания. Вероятно е, че те са всадени в душата му още от детинство, когато е школувал при своята ученолюбива баба. Първият подтик, обаче, да се отдаде на литература, която тогава е била във връзка и в услуга на живота, той усеща едва в Смирна, гдето педагогичните му занимания и общуването с пъстрата и издигната интелигенция на толкова различни народи събужда неговите вродени склонности и неговият патриотизъм.

В началните години на своята учителска дейност Фотинов се проявява като краен поклонник на гръцкото образование. Затова и трудовете му от тоя период носят ярък елинофилски отпечатък. Освен с откъслечните преводи, той, за да отговори на нуждите на своите гръцки възпитаници, издава на 1838 год. една "Гръцка граматика". Тая граматика, която не е имала никакъв успех, е важна за нас поради своя предговор, дето Фотинов се подписва Фотиадис и гдето елините са наречени негови прадеди, а елинският език негов бащин език. Той е увлечен в дълбочината на гръцката философия и във величието на класическата поезия и иска непременно да се препоръча като сроден с техния дух и ширина. В това отношение Фотинов не отива по-далеч от прочутия тогавашен педагог Райно Попович. Когато ще се говори за елинофилството на Фотинов, не бива да се изпуска из предвид тогавашната епоха, която е пропита и от благотворното влияние на гръцката култура. Най-издигнати и отчаяни патриоти минаха през тая именно култура, без която тяхното дело като че е немислимо. От нея българската интелигенция черпеше знания, а от нейните съвременни представители и изобщо от гръцките общественици и книжовници вземаше пример и поука. Общуването с гръцката интелигенция по онова време беше цяла школа, гдето патриотизмът на българина се проявяваше не само защото трябваше да дава отпор, но и защото имаше редкия пример на своите противници. И ако някои по-слаби личности се поддаваха на гръцките домогвания, други - силни и ценни, се каляваха тъкмо в тая борба. Пък и самият Фотинов не е опасен елинофил. Той има чисто обективно отношение към елинската култура; преди да издаде граматиката си, пише писмо до диополския владика Авксентий, в което изповядва, че непрестанно се грижи за "просвещенiето на нашiй беден народ болгарскiй". И с право професор Шишманов изтъкваше, че подписът "Фотиадис" и признаването елините за прадеди е една форма, за да може граматиката да се хареса на неговите гръцки възпитаници.

Тъй или инак, родолюбието на Фотинов скоро пламва, за да даде резултати, с каквито малко патриоти и родолюбци могат да се похвалят. Прилежният педагог и пасивен родолюбец изведнъж като че се преражда и проявява упорство и темперамент, неподозирани по-рано. Успехът на местния смирненски периодически печат отдавна е дразнел неговото честолюбие. Изпълнен със съзнанието, че и той може да предприеме издаването на едно българско списание, Фотинов само е очаквал сгоден случай, външен подтик, за да сложи в изпълнение своя план. Този случай не закъснява: снабдяването на Дамиановата печатница със славянски букви дава възможност да се започне неговото мечтано дело, което ще наложи името му в историята на българския народ и което по значение и по последици ще има тъй малко съперници в хода на тая история.

На 1842 год. излиза пробният брой на неговото списание: "Любословiе, или перiодiческо списаниiе. Издадено трудом Кωнстантина Г. Фωтiнова С. Мото: - "Испытайте писанiя, в них же бо обращете живот вечный и сокровище неизчерпаемо." (Смирна. В типографiй. А. Дамiанова, 1842). Този брой на Любословието, който има формата на днешна брошура, 8°, започва с едно "предисловiе любочитателем", дето се разсъждава на дълго за ползата от едно списание. - "Таково убо повсемесечно списание, пише Фотинов, может бити предпочтенно от много други списания почто другите списания издаватсе за веднаш и от веднаш може да му земе човек сладостта, а това се подновува за секий месец"... След това се излага програмата на списанието: - то ще съобщава на българите сведения за родното и чуждо земеописание, за езика и граматиката, нравоучение, риторика, математика, философия, логика, художествени списания и т. н. "които са на човека повече потребни нежели хлебът". Още тук Фотинов се проявява като ревностен патриот и рядък познавач на народните нужди. На широката програма на неговото списание може да завиди и редакторът на най-модерното днешно периодично издание. След предисловието той помества цветни репродукции на двете земни полукълба, описание на Азия, Повест за японския народ, статия по земеделие, сведения за модерен костен тор, Повест за древния гръцки народ и заключителна статия "За происхожденiето на славенскiат народ."

Целият брой ни подсказва за великата вяра на Фотинов в способностите на българина и за безкрайната му обич към прекрасната българска земя. Тук в зачатък са дадени всички особености на неговата сетнешна писателска дейност и на неговия стил. Привързаността му към проблемите на географията и историята, която е негова особена отлика, а в същото време и една от типичните черти на нашето Възраждане, е проявена ярко и още при пръв поглед прави впечатление. И който проследи наченките на нашата нова книжнина, който се опита да проникне в процеса на нашето Възраждане, ще забележи, че основната струя на този процес е любовта към миналото на българският народ и на българската земя. Нашите възродители от Паисий насам се занимават изключително с миналото на народа, което идеализират и в което искат да открият националното величие, потъпкано от турци и гърци. Те рисуват подвизите на българските царе в миналото, за да събудят заспалата национална гордост и да внушат на племето, че заслужава по-друга съдба. И когато тая гордост вече е събудена и когато съзнанието на българина е просветено, той дири по-здрави и широки опори за своя интерес и своето национално и културно честолюбие. Той търси да открие вече не само своята съдба и своето минало, но и това на своите съседи, пък и на далечните народи. От тук иде и засиленият интерес към географията. Влечението към чуждите земи и чуждите народи е присъщо не само на нашето възраждане - то е отличително и за западноевропейския ренесанс. Ето защо преобладаващият интерес у Фотинов към географията никак не ни учудва.

След като издава пробния брой на Любословието, Фотинов предприема обиколка из България, за да записва абонати на списанието и на една география, която била неразделна по своите задачи от тия на списанието. Тая негова география излиза през 1843 година: "Общое землеописанiе вкратце за сичката земля. Преведено от греческiй на славяноболгарскiй язык, умноженно же с распространенiем и прибавленiем многоразных потребных областей, и сега перво на свят издано трудом Кωнстантiна Г. Фотiнова С. Смирна. В типографiи Л. Дамiанова", 1843 год. стр. 236.

По външна форма и съдържание тая география е от редките книги на онова време. Не напразно за нея са се записали повече от 1800 спомоществователи. Пълна с всевъзможни исторически и географски сведения, украсена с много илюстрации, тя е била цяла енциклопедия. Сравнена с българските географии по онова време, тя се отличава не само по своята ширина, но и по своя метод.

След едно предисловие, дето се разкрива ползата от географски познания, особено за децата, Землеописанието дава няколко "вопроси за предобученiе", които ни подсещат за педагогичната подготовка и опитност на Фотинов. Всичката наука той иска да открие чрез въпроси. Така напр. той пита ученика, респ. читателя: - "Какво е името на местото, в което седиш (живееш)?. Ако си ишел (отивал) на някой друг град, или село, кажи ми какво му е името?" "Уловил ли си некогаш някоя риба на сухо?" (стр. 8) След тези предварителни въпроси иде "Общото землеописание".

Най-ценни и оригинални са сведенията за българските градове, които Фотинов дава по лични наблюдения или под влияние на Бозвелиевото Землеописанiе. По примера на гръцките си образци той разделя българските градове на три области: I. Болгария: София (Триадица Сардийска), Радомир, Ихтиман, Велико Търново, Габрово, Шумен, Преслав, Котел, Силистра, Русе, Варна ... "а Пирот, Ниш, Прекоп, Лесковец, Враня, Мустафа-Паланга и други такива много малки градове са по сичка Болгария". П. Тракия: Ески Захара (Велта, у Бозвелията - Мелта), Казанлък, Калофер, Сопот, Филипопол, Копривщица, Панагюрище, Пазарджик, Самоков. ІІІ. Македония: Солун, Скопие, Куманово, Велес, Прилеп, Охрид, Битоля и т. н. За всеки град са дадени подробни сведения за население, поминък, месторазположение, история и др. Описанията са живи и колоритни и приличат повече на пътни бележки, отколкото на научна география. Когато говори за някой град с историческо значение, той не изпуска да помене за древните български патриарси и царе, и за войните, които те са водили. Тия откъслечни и прокарани крадешком сведения са повдигали най-много духа на българина, който, събуден вече от Паисий, е бил жаден за всяко слово, което ще му открие величието на миналото и ще удовлетвори неговото национално честолюбие. Фотинов често се увлича и дава цели лирични картини. Патриотичните и поетични отстъпления са характерни за неговите описания. Освен двете полукълба и илюстрациите, които придружават всеки урок, географията дава репродукции и на три старобългарски монети. Накрай е имало приложена и една цветна карта.

Необикновената пъстрота на Землеописанието, както и достъпния език, са го направили настолна книга, която по влияние върху самообразованието на тогавашния българин почти няма равна. То е направило името на Фотинов близко на всяко сърце и е подготвило почвата за Любословието, което започва редовно да излиза от април 1844 год.

По подражание на тогавашните гръцки списания, Любословието излиза във формат голяма четвърт, на две колони. Широката програма на списанието вече е известна. Както личи от самото му име, то има присърце преди всичко въпросите на езика (филология - любословие), които по онова време са поглъщали всички проблеми на нацията. Наред със чистото езикознание, Любословието разглежда всички прояви на духовния и материален живот на българския народ, та и изобщо на света: религия, морал, история, география, педагогика, търговия,стопанство, политика, художествена литература. Тъй Любословието става един от най-ценните паметници на нашето Възраждане. То е една рядка енциклопедия, която преди всичко търси "общата полза и доброто, що бива общо на секи человек богат, сиромах, стар, млад и каков други может бити"...

Най-широко е застъпена историята и географията, към които Фотинов е имал природна склонности и любов. Наред с оригиналните си статии по славянска история, той помества разнообразни сведения и новини из света, превеждани от местните и чуждестранни периодични издания. Фотинов е целял преди всичко всестранната просвета на народа си и понятието филология, което превежда тъй сполучливо с българското любословие, за него е означавало една наука, която има за обект всички хуманитарни знания, разкриващи се чрез словото, а не само езикознанието. И самият избор на името на неговото списание никак не е случаен: той говори най-типично за небивалият интерес към проблемите на езика у нашите възрожденци. От Паисий, чрез Фотинов, Раковски, Бовели, Н. Рилски, Априлов и др. - чак до, па и след Каравелов и Ботев - този въпрос беше център на всички разсъждения около съдбата и историята на българското племе.

Фотинов е бил запознат с класическата елинска култура, той познава древните писатели, историци и философи и често ги цитира. Във всеки брой на Любословието той дава разнообразна хроника и наставления на своите любознателни читатели. Той им открива що е параход, балон, железница, водопровод; обяснява им устройството на мозъка; съобщава им как на една стара калугерица израснали нови зъби и др. Учи ги и на хигиена. Освен това той помества в списанието си разни анекдоти и легенди. Фотинов знае бита на българите, знае и тяхната съдба. Той е от първите, които са схванали, че силата, бъдещето на българския народ е в земеделието и затова често му дава съвети как да подобри своето стопанство. Той учи земеделеца да разминава разните култури, да си приготвя и изкуствен тор, дава му разни сравнителни таблици и пр. и по този начин се явява като пръв апостол на модерно земеделие у нас.

Най-слабо е застъпен в Любословието литературния отдел. Всичкото богатство на художествените четива се изчерпва с няколко легенди и стихотворения. Тук за първи път в българската литература е преведен разказа за Гаспар Хаузер (Коварно убиенiе - Каспар ωсер, бр. 10, 11, 12 и 13). Освен него, поместени са следните четива: "Гозба Валтасарова", "Нощ бедствена", "Арабин цар и стихотворец", анекдоти, пословици, и стихове от Изворски и Касапски.

Любословието отначало е било посрещнато от българските читатели твърде радостно. Скоро, обаче, поради промени в езика на Фотиновите писания, поради прекалено дългите статии, някои от които "следват" цели две години, както и поради нередовности в излизането, интересът към него отслабнал. Дори и благородният Ралли хаджи Мавриди - шуменец, търговец в Цариград, известен покровител на училища и изобщо на българската просвета - който е поемал издръжката на Любословието, също се разочаровал. През двете години на своето съществуване Любословието едва ли не изключително се издържа от този рядък благодетел. И откак той отказва подкрепата си - списанието спира. В последния брой на Любословието Фотинов отдава похвала на ония, които са го подкрепили, а най-много на Ралли хаджи Мавриди, към когото се обръща със следните прочувствени думи: "Знам, че многажди тягосно ти стана това настоянiе, но уверен буди, че много множество благочувствителных между наш народ познават добре това Твое народное благодеянiе. Освен всех, знай твердо уверенно, че твоя памят ще е презначителна, вечна и превосходна." Ние, потомците, за които говори по-нататък Фотинов и които величаем неговото дело, не можем и не бива да стоим равнодушни към подвига и на ония труженици като Ралли хаджи Мавриди, без помощта на които много исторични събития и благородни прояви в миналото не биха получили онова значение, което имат днес в нашите очи. Без подкрепата на хаджи Мавриди, напр., първото българско списание едва ли би издържало два-три броя. Ако днес, в просветена България, и най-значителното списание рядко има до 3000 или 2000 абонати и често пъти излизането му без извънредна помощ е рисковано - то представете си какво би било в онова време, когато грамотните са се брояли на пръсти - ако не бяха "спомоществователите" от рода на хаджи Мавриди.

След като Любословието спира, Фотинов се отдава отново на учителство и търговия. В редица писма из България по-събудени люде изказват съболезнования за спрялото списание. През 1847 год. се пуска слух, че Фотинов и Богоев ще издават заедно вестник. Обаче година по-късно "Цариградски вестник " започна само под редакцията на Богоев.

Фотинов, покрай Любословието, е издал през 1845 год. "Болгарски разговорник за ония, които обичат да се навыкнуват да говорат гречески". Тук гръцките думи "за удобство" на българските читатели са дадени с български букви. И този разговорник не е имал успех.

През 1852 год. Фотинов превел от гръцки една психология: "Галлаудет, θ Х. Ученiе душесловно за децата. - Част втора. Преведено от греческый язык на болгарскыи трудом К. Г. Фотинов. Смирна, Дамiанов, 1852". Проф. Шишманов предполага, че и преводът на първата част от същата психология, излязла на 1844 г., е пак от Фотинов.

От 1852 г. нататък Фотинов се занимава с превод на Библията. Превел е Ветхия Завет: - през 1855 г. излиза Псалтира - в Смирна, а през 1857 г. в Цариград - Битие.

От Фотинов е останал в ръкопис един Руско-български-гръцки речник, който се пази в м[инистер]ството на просветата.

В "Цариградски вестник" от 1857 и 58 год. той на три пъти печати обявление за "Лист Любословный, повестный и торжищный", който щял да излиза два пъти в месеца - но този му план не се е осъществил.

От направения преглед на Фотиновите произведения личи колко неуморим и разнообразен е бил той в своята дейност. Тая дейност съдържа в себе си в сгъстена форма всички интереси и насоки на нашата общественост от епохата на Възраждането, на която епоха Фотинов се явява типичен представител като личност и като книжовник.

Идеи. - Всички идеи у Фотинов имат нравствено-религиозна основа. Той е една рядка, цялостна личност, която във всяко дело търси "общата полза и доброто"; при всяка своя постъпка - да е "Богу угоден и человеку полезен".

Като учител в Смирна и особено като книжовник, Фотинов е разпален, дори фанатизиран патриот. Неговият национален фанатизъм го сродява с Паисий и с Раковски, на които той е близък и по идеи. Фотинов, също като Паисий, се възмущава от всички ония, които се срамуват от своя език. Този език, който е тъй богат, "богосоздан" и който е спасил племето ни от изчезване. В отношенията си към народа Фотинов изпъква като демократ. Християнските добродетели на сърцето му и утилитаризма са най-характерни за неговата личност и за неговата патриотична дейност. Фотинов не е революционер като Раковски или Бозвели; неговите протести срещу политическите и духовни притеснители на българския народ са потаени. Дори нещо повече: за да осигури изданието на своето списание той е принуден няколко пъти да заявява, че с политика няма да се занимава. И наистина в Любословието за политика почти не се говори. Но неговият патриотизъм не изпуска нито един легален начин, който би отворил очите на съвременниците. Така напр. в Землеописанието той не забравя при описанието на старите български престолни градове да помене за "старославенското владичество", за някогашните български църкви и училища, за царете и патриарсите. А всеки може да си представи как са действували тия спомени на разпаленото вече от отец Паисий въображение и патриотизъм на българските читатели. Всички "теории" на Фотинов за историята и значението на българите и на българския език не отстъпват с нищо на Паисиевата аргументация. Фотинов отива дори по-далеч За него почти всички стари народи са славяни, българи. С обясненията, които дава на етимологията на чуждите имена, той е предходник на Раковски. В тия си етимологични теории Фотинов се е влиял от руския "историк" Н. В. Савельев-Ростиславич.

Фотинов е типичен възрожденец - просветител. Образованието е главното средство, което ще изведе народа от мрака на невежеството и робството. И затова той така често се оплаква от умствения мързел на българина, затова тъй често апелира към читателите си да четат колкото може повече. В своята география той е отбелязал склонностите за просвета на всяко селище по отделно, като похвалва ревнителите и укорява ленивите. Фотинов, след Берон, е най-ревностният застъпник за женското образование. За него жената, българката, е главният стълб на семейния и обществен морал и на възпитанието. И това идеалистично отнасяне към жената е характерно не само за Берон и Фотинов, то се наблюдава при всички писатели и общественици от епохата на Възраждането. В това отношение времето преди нашето Освобождение се твърде различава от днешното. Величието на оная епоха и тук се проявява със своята ширина и благородство. Частно за Фотинов жените, учителите и свещениците са "три класове и особства человечески, които имат най-голямо влияние и най-потребно во причастный и словесный живот". Фотинов ни се представя и като добър педагог. При него са идели ученици от най-далечни краища да се учат на знания и християнски добродетели. Главните агенти на просветата за него са училищата, библиотеките - обществени и частни - и дружествата. Той не изпуска случай да насърчава учениците и читателите си да образуват дружества и библиотеки; учи ги на трудолюбие и веротърпимост.

В Любословието често се дават поговорки като следните: "Бог и цар дават, но в кошара не вкаруват"; "Не можем, ще рече не щем" или: "Догдето са в предпочтенiе вiнопивницы, много далеч отстои Болгарин от книгохранильницы!" и др.

Фотинов е мечтаел и за едно централно висше училище. Изобщо, величието на неговия идеализъм и на неговите заслуги се наблюдава най-силно в просветителната му дейност. Неговото главно дело, което му отделя такова предно место в българската история - Любословието - също тъй е плод на просветителни и възпитателни влачения.

Език. - Основата на Фотиновия език е самоковското наречие. Той, както и почти всички първи български книжовници от епохата на Възраждането, застъпя западен говор в книжовния език. В граматичните си разбирания Фотинов е ученик на Неофит Рилски (Болгарска граматика, 1835 г.), който искаше да примири книжовния език с езикът на дамаскините и с простонародния говор. И Фотинов като учител, който търси преди всичко общата полза и доброто, се стреми да бъде колкото може по-достъпен. Неговото "Землеописание", както и пробния брой на Любословието, са от първите паметници, гдето е застъпен широко народният говор. В това отношение педагогичната дейност на Фотинов е от голямо значение. Преди отварянето на габровското училище той е преподавал на своите възпитаници на достъпен говорим език. Неговото преклонение и възхита от българския език съперничат с тия на Паисия.

Но Фотинов се е стремял покрай достъпност да придаде на езика си и известна "политичност", красота. Той дори иска да се издаде специален словар на "политичните" славянски думи, та да се учи от него и народът. По този начин езикът да се обогатява и украсява. И той намира съкровището, от дето ще черпи богатства и хубости на книжовния език, във формите и фонетиката на "старобългарския език". Но Фотинов е слаб филолог и не знае особеностите на старобългарското книжовно наречие. За това наречие той има понятие само от няколко влахомолдавски грамоти и други паметници с руска редакция. Тая редакция той счита за старобългарска и се обявява против юсовете и члена. Според неговата теория, юсовото произношение е наложено от Аспаруховите българи. Фотинов иска да разтвори широко колоните на списанието си за езикови разсъждения, но му се обаждат само Г. Кръстович, Н Тъпчилещов и Априлов. На неговата "славенобългарска" школа се противопоставя Априлов, който с научни доводи и с патос защищава народния говор и то източното наречие, което след него вече се наложи на българския книжовен език.

Споровете, които възникват между Фотинов и Априлов, както и изобщо разсъжденията за книжовния език от онова време, твърде напомнят разприте, които пак в същото време се водят между гръцките книжовници и педагози. Нашите разпри до голяма степен са подражание на гръцките. И ако Априлов със своите прогресивни идеи напомня реформатора Кораи - то Фотинов, по стъпките на Бозвели и Н. Рилски, надминава със своята назадничавост гръцкия пазител на традицията, Дука.

Крайностите, в които изпадна постепенно Фотинов, съвсем го изолираха. Той в редица статии излага своите наивни теории за език и история на славянството, все с цел да докаже и обоснове своите филологични възгледи. За него "славяни" и "българи" са едни и същи. Той иска всички славянски племена да възприемат славянобългарския език за книжовен и тъй - посредством езика и черквата - да се постигне славянското обединение. Тогава, когато и сърбинът К. Огнянов бе възприел българските членове, Фотинов кореше сърбите, че пишат на говоримия си език, а не на неговия "славяноболгарски". Тия крайности, до които стигна Фотинов, му струваха скъпо. Заради тях той изгуби читателите си и списанието му трябваше да спре.

Стил. - Патриотизмът и горещата вяра на Фотинов се чувствуват най-непосредствено в тона на неговата вдъхновена реч. Със своята патетична фраза, с безграничната си любов към българина и българската земя, той се родее с Паисий. Те и двамата преди всичко искат да подействуват на чувствата на своите читатели, да разпалят тяхното национално честолюбие. Възхита, укори и съвети - всичко се слага в услуга на тая благородна цел. Това придава някаква тържествена, проповедническа осанка на думите и изреченията им. И Фотинов досущ като Паисий често се провиква: "Народ Болгарски!"... или "Болгаре благочестиви и православни, до кога ще спавате на той далбокiй сон без оученiя же и невeдянiя? Стига що спавате той тяжкiя и многовременный сон"... На друго място той изразява болката си в следните прочувствени редове: "Ах скорб нашя стыд (срам)! Народы послешни и народы без книжны начнаха и зафатиха на нашите дни да просвещаватся и да оумножават оучителищата нихни ... а Болгарскiо народ спава!!! Горко, горко ти ест, народ многочисленный, а на ползы своея не чувствены и не рачителный" (Проб. брой стр. 5). Често Фотинов с пророчески замах се обръща към Бога и словото му добива магичната сила на клетвите и благословиите. Междуметията, възклицанията са най-характерни за неговия патетичен стил: "О неповинна простота!" "О безсловесно мнение!" "О несмислено говорене!" "О противност Божiей благодати!" и др. Фразата на Фотинов винаги е ударна, често ритмична, а има случаи, когато е и римувана.

Едно сравнително проучване на стила на Паисий и Фотинов би открило доста заемки у последния, който и по език, и по темперамент, и по вътрешни склонности е близък на Хилендарския апостол. От всички български писатели по онова време най-сроден на Паисиевия патос е Фотинов. Освен това, той много си прилича по език и с Неофит Бозвели, при когото е възможно и да се е учил. Любовта у Фотинов към сложните думи иде от школата на Бозвели. И двамата обичат да съчиняват дълги сложни думи, а понякога да сливат по няколко разнородни думи наедно. Фотинов е интересен и като преводач. Чуждата дума го смущава и ако я помене, веднага в скоба пише и българската. Той превежда и такива имена, които са наложени на съзнанието на българите отдавна. Напр. Пловдивския Куршумлий хан той нарича Оловопокритата странноприемница; монетите - образопечатства - и др. Всички наши книжовници от време на Възраждането имаха велико съзнание и усет към българската реч. В това отношение ние стоим няколко степени по-низко. Характерни за Фотинов са следните сложни думи: стеклотворение, главоповески(забрадки), огнен прах (барут), овцопитател, честолюбиви-ревнители, прекраснонасажден,разноцветоносен. Често той слива на едно цели изречения, като напр.: - въбранехсразаюшсяубиен и др. Че в стремежа си да създава сложни думи и да побългарява се е влиял от Бозвелията, личи най-добре при едно сравнение между Землеописанието на Фотинов и това на Бозвели. (Крагуевац, 1835 год.). Почти всички български градове според двете географии са разположени в места: "радостотворни", "веселорадостни" и др. подобни.

Тримата апостоли - Паисий, Бозвели и Фотинов - колкото и да са различни по темперамент и по дейност, се сродяват чрез своя стил, който от своя страна най-внушително ни говори за тяхната велика вяра, за твърдия им характер и безгранична обич към българската земя и българския език...

Значението на Фотинов като създател на българския периодически печат е несравнимо. Ако неговото "Любословие" не можа да изиграе докрай оная велика роля, която той си бе начертал, то традицията, на която сложи началото, е от най-благодатните във вървежа на нашето народностно свестяване и културно възмъжаване. Значението на тая традиция ще се оцени най-правилно след като се хвърли поглед върху заслугите на: "Българскый народен известник"² (Липиска [Лайпциг] 1846 г.) "Българскый орел" (пак там), "Цариградски вестник" (1848), излизали под редакцията на Ив. Богоров; "Мiрозренiе - списанiе помесячно", Виена, 1850 год. - под редакцията на Ив. Добровски; "Българска дневница", Нови Сад, 1857 - под редакцията на Г. С. Раковски; "Български книжици" - повременно списание, Цариград, 1858 г.-уредници Д. Мутев, Ив. Богоров, Г. Кръстович, Бурмов, Филаретов и др.

Всички тези вестници, и особено списанията "Мирозрение" и "Български книжици", приличат по целите и похватите си на Любословието. Основният белег на българският периодически печат - демократичността- води началото си от Фотинов. Той пръв е съзнал каква велика роля предстои на периодичните издания за възпитанието на трудолюбивия български народ и затова се е постарал да сложи още в корените му благородния подтик и беззаветната обич към народните нужди, които е познавал, както малко български редактори и след Освобождението познават. В това се крие великата заслуга на неговото дело и благородството на характера му.