Културни и литературни влияния – гръцко; руско. Черковната борба и развитието на българската литература през възраждането.

Основното съдържание на Българското възраждане се изразява в историческия преход от Средновековието към Новото време, в развитието и утвърждаването на буржоазните икономически и социални отношения, в създаването на национална култура, във формирането на българската нация, в продължителните борби за освобождение от чуждата власт, за възстановяване на българската държава. Българското възраждане е своеобразен синтез от културно-духовните и политико-идеологически постижения на буржоазната епоха.

От особено значение са промените в духовната област, свързани с движението за църковна независимост, чиято основна цел е признаването на българската нация като самостоятелна етническа общност в границите на Османската империя.

Интересът към църковните борби се заражда още сред съвременниците на епохата. Видни обществени дейци като П. Р. Славейков, Раковски и др. Не само участват в тези борби, но и в редица публицистични произведения се опитват да осмислят насоките за нейното бъдещо развитие. В следосвобожденската историография ценен принос са трудовете на Петър Ников “Възраждане на българския народ. Църковно и национално борби и постижения.”, Боян Пенев “История на българската литература”, Михаил Арнаудов “Неофит Бозвели” и др. От съвременните изследвания могат да се отбележат - “Българско възраждане” на Николай Генчев “Българското - национално движение до Кримската война” и “Кримската война” и “Българската екзархия, 1870 - 1878г.” на Зина Маркова и др.

Изследователите се опират на изворовия материал, оставен от епохата - преписки към богослужебни книги, книжнината и литературата от 18 и 19в. Ценен източник за противоречията между българското население и гръцката духовна власт е автобиографичната творба на Софроний Врачански “Житие и страдание грешнаго Софроная”. Важни сведения се съдържат и в документите от османски произход в архивите на Вселенската патриаршия и Великите сили /Англия, Русия, Франция и Ажстро - Унгария/, изиграли изключителна роля при решаването на българо-гръцкия спор.

Според изследователите социално - икономическите промени в българските земи през 18 и началото на 19в. Коригират социалната структура в българското общество. Формира се буржоазията която застава начело на стопанския и духовен процес. Тя е заинтересована да наложи своето влияние в всички свери от обществения живот на българите. Нейна основна задача е да ликвидира една от трагичните последици от османското завладяване на българските земи - унищожаването на българската църковна независимост и преминаването на Търновската патриаршия към диоцеза на Вселенската гръцка патриаршия.

С премахване на автокефалността на Охридската архиепископия през 1767г. цялото българско население пада под духовна власт на Цариградската патриаршия.

Но и през 18 век традиционни средища на българската духовност са манастирите и особено атонските манастири. Те пазят в своите библиотеки огромно количество средновековна и нова литература.Посещават се от поклонници, учени и писатели от различни страни. Постепенно сред монасите проникват идеите на европейската култура и образованост. Проблясъците на хуманизма както и просвещенските идеи за реформиране на църковните институции въз основа на националния принцип и в съответствие с културните потребности на обществото. Пръв изразителна новите идеи е Паисий Хилендарски, който произлиза от средите на българското духовенство от Света гора. В своята “История славянобългарска” , възкресявайки спомена за някогашната Търновска патриаршия, той ясно очертава пътищата и целите на църковната борба. Паисий мотивира и защитава идеята за духовното обособяване на българите чрез отхвърляне църковната опека и културното влияние на Гърция и чрез възстановяване на българската духовна йерархия.Неговите идеи се приемат от първите възрожденски просветители.

Най-ревностния продължител на Паисиевото дело - Софроний Врачански достига до висок сан в църковната йерархия. Рядко срещано явления за българин от този период.

Богато засвидетелстваните в историческите извори от 18 век и началото на 19 век , прояви на протест срещу грабежите на гръцките архиреий говорят за задълбочаване на противоречията между чуждата църковна власт и българския народ. През втората четвърта на 19 в. То прераства в открит и траен конфликт, който поставя началото на българското църковно движение. То е резултат от вътрешното саморазвитие на българското общество, от съзряването на българската буржоазия. Представителите на българското търговско-занаятчийско съсловие се стремят да изземат от гръцките владици ръководството на общинското самоуправление, да разполагат с обществени средства, да организират и ръководят училищното и църковното дело. Те не желаят да имат повече за посредници между себе си и османските власти гръцкото духовенство. Ограничаването, а в последствие и премахването на чуждата църковна власт означава за българската буржоазия признаването на българския народ като отделна етническа общност в рамките на православието, а от там и собственото и признаване като негов представител.

Процесът на организиране на църковното движение е продължителен и труден. Неговата първа проява трябва да се търси в “Врачанските събития”,през 1824г , когато местните чорбаджии начело с Димитраки Хаджитошев искат гръцкия владика Методий да бъде заменен с българина Гаврил Бистричанина. Българите търсят съдействие от видинския паша и от съседните градове. Конфликтът завършва със смъртта на българския първенец, но и със отстраняването на Методий.

Няколко години по-късно подобен конфликт избухва в Скопие, Самоков, Ст.Загора, Казанлък и др.Протичайки с различна интензивност и острота, най-ранните прояви на движението за църковна независимост имат епизодичен и локален характер.

По непосредствено въздействие за подемане на църковната борба оказва Гюлханският хатифериф /1893г./ , който прокламира равенство между мюсюлмани и християни, свобода на култовете. Въпреки, че провъзгласените реформи остават в голяма степен формални, те представляват законно основание за едно легално движение срещу представителите на Цариградската патриаршия.

На тази основа се развива движението в Търновска епархия срещу гръцкия владика Панарет. В сравнение с конфликтите през 20 -те и 30-те години то е по-масово, носи белезите на известна организираност и съгласуваност. За първи път са избрани народни представители, които да изразят пред властите исканията на населението от епархията.Начело на движението застава Неофит Бозвели. Тази акция не постига целта си.Но постепенно се създават условия за масово народно движение срещу гръцките владици и свещеници. В резултат на реформите в Османската империя българската буржоазия закрепва икономически и влиза в остра конкуренция с гръцките търговци за стопанско, политическо и културно влияние в империята.Нуждите на общата народна борба налагат да се създаде един център, обща идеология и политическа стратегия на църковно-националното движение. Като център на народните борби се очертава Цариград.Тук пребивават значителна българска колония. Близо до турското правителство, до чуждите дипломатически мисии, в непосредствен досег с Патриаршията, тази колония се налага като естествен център на църковните борби. Като водачи на църковно-националното движение се очертават Неофит Бозвели и Иларион Макариополски. През 1844г. те излагат поотделно исканията си през Високата порта - българите да имат архиереи от своята народност, да откриват свои училища, да са свободно да печатат книги и вестници на роден език, да имат своя църква в Цариград; в българските градове да се създадат съдилища от българи и мюсюлмани, да се състави една българска делегация от духовници и мириани, които да излагат българските искания пряко на Високата порта.

Очертаната програма цели да се обезпечи с помощта на османската власт културно-духовната самостойност на българския народ и неговата гражданско-правна независимост от Цариградската патриаршия. Иларион Макариополски и Неофит Бозвели формулират първата общонационална програма на движението и очертават тактиката на “националната партия”, ратуваща за пълно и безкомпромисно решаване на българския църковен въпрос. След заточаването им тяхното дело е продължено от представителите на младата българска буржоазия. Благодарение на усилията на Цариградските българи е извоювана първата значителна придобивка на църковното движение - български храм с църковна община в Цариград.

Александър Екзарх и Стефан Богориди издействат султански ферман за построяване на храм. През 1849г. Ст.Богориди подарява своя къща, която е преустроена на храм под името “Св.Стефан” . След откриването на църквата през октомври 1849г. Цариградската колония одобрява основните положения за нейното управление, решава да открие печатници и избира 20- членно настоятелство,в което влизат първите цариградски търговци като Чалколу, Тъпчилещови, и др.В работата на църковното настоятелство активно участвува и Раковски.

Образуването на Цариградската църковна община има изключително значение за по-нататъшното развитие на църковно-националната борба. Тя поема функциите на официално представителство на народа пред Високата порта, има задачата да отстоява правата на целия български народ. Цариградскат община поддържа връзки с всички краища на страната, подпомага местните дейци. Тя е инициатор на всички решителни акции, които тласкат напред развитието на църковния въпрос.

Във създаването на първата българска конституция се проявяват и началните противоречия по църковния въпрос, под формата на конфликт между Ал.Екзарх и Ст. Богориди. В конфликта между тях се сблъсква тенденцията за самостоятелно развитие на движението със стремежа да се развива законно, в съответствие с турските реформаторски начинания.

Ставайки реален фактор в политиката на Османската империя, и в източноцърковните отношения, българското църковно-национално движение привлича вниманието на великите сили, конкуриращи се на изток.

Според Русия източнохриястиянското единство трябва да се превърне в щит срещу буржоазната идеология, срещу революционните идеи, идващи от Запад, срещу новата философия и наука. Тази тези е съобразена главно с интересите на руското влияние сред балканските народи. Именно поради това Русия се обявява срещу българските искания.

През 40-те години в този въпрос се намества и Франция, която иска да ограничи руското влияние в региона и да разкрие периметър за католическото проникване в ориента. В този аспект френската политика подкрепя българските искания. С една нота от 1849г. , правителството на Франция предлага на Високата порта да отдели българската църква от цариградската патриаршия.

За разпространението на католицизма на Балканите действа и Австрия, която не жела е да признае френските права на единствен покровител на източните католици. Австрийските дипломати полагат много усилия да запазят Северна България, Македония, Пловдивско и Софийско като периметър на действие на католическите мисии,намиращи под австрийска закрила.

В този период позицията на английската дипломация е все още неопределена. Нейната дипломация се стреми да настани протестантски мисии по българските земи.

Намесата на великите сили и в българо-гръцкия църковен спор води до превръщането му в неразделна част от източноевропейските международни отношения.

След Кримската война /1853г.- 1856г./ Нционално-църковното движение обхваща всички български провинции и емигрантски центрове и се превръща в всенародно. Силен подтик на движението дават новите условия в империята след войната, както и измененията в международните отношения. От друга страна, движението е подбудено и от обещанията за църковни реформи , провъзгласени от Висотата порта в Хатихумаюна, където изрично се подчертава, че султанът ще зачита привилегиите на църковните общини, както и ще извърши реформи в Патриаршията.

В тази обстановка веднага след обявяване на Хатихумаюна през 1856г. цариградските българи искат от Високата порта повеждане на избори за граждански и църковни български представители, достойни д а заемат административни служби в империята. Така се ражда новата национална програма, в която за разлика от 40-те години се настоява за църковна автономия, а не само за подмяна на гръцките владици с български.

В името на тези искания Цариградската община призовава българските градове да изберат свои пълномощници, които да се съберат в Цариград, за да защитават българските искания. Тази акция не постига целта си, но има огромно политическо и психологическо въздействие. През 1857г. - 1860г движението обхваща всички български провинции.

Цариградската патриаршия остро реагира на българското движение. В свикания по нареждане на Високата порта патриаршески събор в Цариград гръцкия духовен клир отказва да приеме дори умерените искания на българите, формулирани още от Н. Бозвели.

В обстановката на всенародно движение срещу чуждата духовна власт съзрява идеята за формално скъсване с Патриаршията. На 3 април 1860г. по време на тържествена литургия в църквата “Св.Стефан” в Цариград И. Макариополски не произнася името на вселенския патриарх. Според църковния канон това означава, че българите отхвърлят върховенството на Цариградската патриаршия. Тази акция е посрещната с одобрение из цялата страна. Българските общини признават за български духовен водач Иларион Макариополски. Във всички градове гръцките владици и свещеници са прогонени. Градските общини се налагат като ръководители на движението по места.В началото на 60-години се забелязва застой в църковното движение. Това се дължи на гръцкото противодействие, както и на неясната позиция на Високата порта, в която се отразява влиянието на великите сили. През 1861г. владиците - бунтовници са заточени и е разпуснато Цариградското представителство. Вниманието на българските дейци е отклонено от започналото униатско движение. Църковно-националното движение на българския народ заема важно място и в ходовете на европейската дипломация. Отново най-активна е руската дипломация, която продължава да се придържа към архаичния канон за православното единство в Османската империя. Въпреки, че се опитва да търси компромисни решения, до края на конфликта Русия не успява да излезе извън рамките на традиционната си политика.

От слабостите на църковната дипломация се възползват западните държави, които искат да откъснат българите от руското влияние и да предоставят евентуални усложнения относно целта на империята.

След войната се активизира френската политика в българските земи. Освен увеличаване на помощите за католическите мисии, френските мисионери трайно подготвят бъдещи уния.Под тяхно внушение в Цариград се формира кръг от българи начело с Драган Цанков, който поема по пътя на униатството. Открита е униатска печатница, издава се в.”България” с редактор Драган Цанков, създава се униатска община. Подобна община се оформя в Кукуш, Битоля, София и др.

Но надеждите и усилията на френската дипломация отиват напразно. Много скоро поради енергичната съпротива на българското духовенство начело с Иларион Макариополски , поради противодействието на Русия и поради грешка на мисионерите, униатското движение постепенно замира.

От средата на 60-те години Франция и Австро-Унгария застават на българска страна, подтикнати от провала на католическата пропаганда и униатското движение, както и от стремежа да дискредитират руската политика по въпроса.

Непосредствено след Кримската война английската дипломация разглежда българския духовен въпрос в духа на Хатихумаюна, когато през 1860г. българското движение заплашва вътрешния мир в империята, Англия иска категорично от Високата порта да удовлетвори българските искания. При нейното изключително влияние в Цариград това има решаващо значение за определяне на официалната позиция и за благоприятното решаване на българския въпрос.

В резултат от силното национално движение за църковна независимост се заражда и българската национална политика, израстват и първите признати представители на българската нация, които трябва да регулират отношенията и с Високата порта, Цариградската патриаршия и великите сили. Това води до оформянето на различните течения и “партии” в църковно-националното движение.

Според Николай Генчев, най-силната и влиятелна групировка е “партията” на националното действие с водач Иларион Макариополски сред духовенството и д-р Стоян Чомаков сред гражданските лица. Опирайки се на народната воля, това течение отначало до край защитава българските национални интереси. От се ползва от подкрепата на цялата нация, на радикално настроената българска интелигенция.

Втората групировка е на умереното действие. Тя застъпва тезата, че българския въпрос трябва да се реши чрез преговори, като се избягва разривът с Патриаршията. По същество това течение изразява компромиса между българските домогвания и руската политика. Начело на “умерените” стоят проруски настроените български дейци - Найден Геров, Тодор Бурмов, до известна степен Ал.Екзарх и П.Р.Славейков.

Третата групировка е на западняците, които считат, че само с подкрепата на западните държави ще се реши българския църковен въпрос. Повечето от тях са на мнение, че чрез унията може да се упражни натиск върху руската и патриаршеската неотстъпчивост и да се ускори извоюването на църковна независимост.

Всички течения в църковното движение са обединени от своя патриотизъм, от желанието да решат църковния въпрос в интерес на българската нация.

Под влияние на Великите сили и силното църковно-национално движение на българския народ Високата порта е принудена да заема категорична позиция по българо-гръцкия църковен спор. Сред управляващите среди се оформя убеждението, че е необходимо да се удовлетворят църковните искания на българите, за да се избегнат вътрешните размирици в империята, свързани с революционните борби на българския народ. В този дух са двата проекта на Високата порта, които са отхвърлени от Патриаршията. През 1869г. е изпратено нареждане до провинциалните власти да не се месят в българо-гръцките църковни разпри. А на 28 февруари 1870г. е издаден султански фермен за учредяване на самостоятелна българска църква. Според него Българската екзархия е независима от Патриаршията. По гражданските въпроси тя кореспондира директно с Високата порта и само урежда своето вътрешно управление. Член 10 от фермана определя и духовната юрисдикция на Екзархията, която обхваща 15 епархии.

За останалите области със смесено население се предвижда дса се проведе народно допитване, за де се определи под чия духовна власт ще премине населението от тези райони.

След издавнето на фермана борбата между българите и Патриаршията продължава. Въпреки заплахите на патриарха, че ще обяви българите за схизматици, те започват изграждането на своя църковна институция. През 1871г. в Цариград е свикан църковно-народен събор, който приема екзархийския устав и определя основните начала, върху които трябва да се изгражда българската църква. Тези начала предвиждат съборно управление и изборност на управителните църковни органи. В съответствие с устава, утвърден от султана, на 16 февруари 1872г. за пръв български екзарх е избран видинският митрополит Антим Първи. Истинският водач на българската църква - Иларион Макариополски, е отстранен, поради позицията на Високата порта и намесата на Великите сили.

Създаването на Българската екзархия предизвиква остра реакция от страна на Патриаршията. Тя свиква събор, който обявява българската църква за схизматична, т.е. за отлъчен от православието. След това борбата се пренася в смесените епархии в Македония. Съгласно фермана в Скопие и Охридско е извършено допитване до народа. Мнозинството от населението изявява желание да премине под духовната а юрисдикция на Екзархията. Турското правителство е принудено да назначи български владици и в двете епархии.

Създаването на Българската епархия е едно от най-значимите събития в новата българска история, резултат от всенародно движение, в което участвуват всички социални слоеве от българското общество. В резултат на продължителните и организирани борби за духовно обособяване българите са признати за самостоятелен народ. Това признание съответства на историческите права на българската нация.

Българската екзархия е първата международно призната национална институция. Обединявайки българите духовно и политически. Екзархията способства във висша степен за запазване и развитие на българската нация.

Главният резултат от развитието на възрожденските процеси е формирането на българската нация. На базата на българската народност от Мизия, Тракия и Македония се създава българската национална общност, споена от новобългарската култура и самостойна църква, възродила своите културно-исторически ценности и преработила през своя народностен дух постиженията на буржоазната епоха. Формирането на българската нация се синхронизира с победата в църковната борба и изграждането на новобългарската просвета и култура.