Литература и идеология. Марксистко литературознание

 Задачата е да се представи реалното функциониране не само в историческия, а и в конкретно социалния контекст на времето. Социалният контекст е по-конкретен от историческия (той е много общ). Социалният контекст ни дава връзката между човека и света с оглед на най-важните въпроси.

  Марксистко литературознание Марксизмът като обществено-икономическа теория и като философия на историята оказва силно влияние и върху литературно-теоретичното мислене през 20-ти век. Марксисткият подход към литературното изследване се определя от неговите критици като финалистки – отличава се с предварителна известност на резултатите от анализа на която и да било конкретна литературна творба в съгласие с една предпоставена теза– зависимостта на литературното творчество от типа обществени отношения през епохата и от класовата позиция на автора. Марксисткият метод на литературна-критика е идеологически тенденциозен, защото намира определено идеологическо-съдържание в литературните творби, които разглежда. Един от парадоксите на-марксистката идеология е, че тя води борба с всички съществували преди нея-идеологии, без да се осъзнава, че и при нея, както и при всяка идеология, образът на-света, уловен през нейната призма (това явление се нарича идеологически-детерминизъм), е обърнат и следователно неверен, а това се дължи на разбирането на-марксизма за редица явления в обществения живот като за причина, на като за-следствие.-Основни положения на марксистката естетика-Като икономическо учение марксизмът се заражда с трудовете на Маркс по-политикономия в средата на 19-ти век. Вследствие се превръща в литературоведска-доктрина чрез съвместните трудове на Маркс с Енгелс, чрез текстовете на Ленин в-Русия, на Дьорд Лукач в Унгария и т.н.-- литературната продукция на дадена епоха е в пряка зависимост от обществените-и производствени отношения, характерни за тази епоха – сюжетите на времето са-отглас от класовата борба;-- литературната творба е винаги израз на определена класова позиция. В-учението на Маркс за неизбежната историческа перспектива за победа на-пролетариата като класа, бъдещият социалноикономически модел на света ще бъде-комунистическият, а в зависимост от класовото си самосъзнание творците или ще-подкрепят и подпомагат този процес, или ще бъдат враждебни към него;-- литературата __J_аИ˜___е отражение на обществената действителност и следователно не е-и не може да бъде напълно автономна; да следва само свои собствени иманентни-закони на развитие, независими от тези, които движат обществената история. Това се-обяснява с понятията база и надстройка в обществения живот. Базата се отнася към-икономическите отношения и начините за производство (напр. – базата на феодалното-общество е владетели и хора, които им работят), а надстройката се отнася към-съвкупността от икономически явления, характерни за дадена епоха – в такъв смисъл и-литературното творчество се разглежда като надстроечно явление, а базата и-надстройката си взаимодействат, но все пак базата определя надстройката.-Ленин (Марксистко-Ленинска естетика)-В началото на 20-ти век Ленин допълва постулатите на Маркс с теорията за съзнанието-като субективно отражение на обективната действителност и с идеята за партийността-и народността в литературата и изкуството, която да отразява класовата битка на-работничеството срещу неговия антагонистичен враг. Ленин говори също така за-противоречието между мирогледа и художествения метод на писателя.-С установяването на сталинизма през 30-те години на 20-ти век в Русия животатъ в-държавата се идеологизира по всички възможни направления, за да отговори на-нуждите на тоталитарната власт. Със специален декрет на централния комитет на-болшевишката партия е официално приета доктрината на социалистическия-реализъм:- създаваната литература правдиво и исторически конкретно да отразява-действителността в нейното революционно развитие;-- да възпитава работниците в духа на социализма.-Последователи на Марксизма-Трудовете на Георг Лукач след 1915 г. са на марксистка позиция, затова и западните-автори то окачествяват като най-видния литературен критик – марксист. Същината на-неговите теории за литературата се опират на разбирането за трансисторическото-понятие за класическото, което той свързва със способността на някои особено-даровити литературни творби да се издигат до сферата на непреходното и-благодарение на това далеч да надживяват времето си като при това, обаче, сами по-себе си представят вярна социална и историческа картина на своето време. Това си-разбиране той пренася върху изследване на романа „Дон Кихот” като разглежда-жизнената и художествената правда (доколко е жизнено и художествено правдив). Той-е известен с своята теория на романа, който той разглежда като „епопея на едно време-без богове” – за разлика от класическия епос героят в романа на новите времена (и-особено в буржоазния свят) действа в свят, в който липсва хармония между човека и-света и той търси автентични ценности в един деградирал свят. Лукач обявява за най--велики художници тези, които могат да възстановят и възсъздадат хармоничната-цялост на човешкия живот. Това той нарича реализъм и отнася към него както гръцките поети, така и Шекспир, Толстой и Балзак. През 30-те години във Франкфурт се създава европейски център на левите интелектуалци с марксистка ориентация. Първоначално те са философи, после се включват специалисти по политикономия, психология и социология. Важните имена тук са философът Теодор Адорно, Юрген Хабермас, Ерих Фром, Валтер Бенямин. С критиките си на съвременното общество франкфуртската школа оказва силно влияние върху студентските движения в края на 60-те години. На базата на неомарксизма представителите на школата съсредоточават изследванията си върху материалистическото разбиране на историята и философията върху различните типове рационалност и култура, върху облика на западната цивилизация, върху отчуждението като водещ принцип на съвременното буржоазно общество, върху видовете морални конвенции и в по-ново време върху езика и модерността. Теодор Адорно се занимава с философия на изкуството и най-известни са неговите интерпретации на образите на Одисей и Робинзон като образи на модерния тип представител на западната цивилизация в буржоазния свят, които, опирайки се на ratio-то, предприемат рискове по пътя към някакъв успех. Адорно също така изповядва идеята за негативната диалектика и за съдбата на изкуството след Втората световна война като смята, че историята подготвя унищожаването на цялото изкуство. Той също така се занимава и с проблеми на моралната философия. Във връзка с философията на Кант за правилното поведение Адорно пита доколко човек може да живее правилно в свят, в който се живее неправилно като изразява скептицизма си, че моралната философия може да стане модел за правилен живот.Луи Алтюсер – френски теоретик марксист, в края на 70-те години, разглежда механизма на действие на всяка една идеология и разгръща хипотезата за относителната автономност на надстройката и нейното обратно въздействие върху базата. Той смята, че идеологията като елемент на надстройката съдейства за възпроизводството на обществените отношения и по-специално на властовите. Този процес се регулира от държавата чрез система от специализирани институции, които той нарича идеологически апарати на държавата. Никоя класа не може да се задържи във властта, без да упражнява хегемония върху тези апарати. Те се вграждат в религиозната, училищната, семейната, правната, политическата, синдикалната, информационната и културната сфера като общото между тях е, че те са места за разпространение на идеология. Той смята, че ефикасността на идеологиите, чието действие е неусетно направлявано от изброените по-горе държавни апарати се дължи на измамното впечатление за прозрачност. Към идеологическата сфера, каквато я описва Алтюсер, науката и изкуството се отнасят по специфичен за всяка от двете области начин. Науката по пътя на анализ, на идеологическия дискурс, има за цел да направи явни, да рационализира механизмите за пораждане на идеологически очевидности (напр. – еволюционната теория на Дарвин, приложена от биологията във всички останали среди, се превръща в обща идеология в обществото – всичко върви към по-добре). Литературата като въображаема форма на усвояване на света носи познания и опит за този свят чрез преживяването, а не чрез концептуалния анализ на условията, в които хората съществуват. Трансформирайки идеологически елементи в елементи от своята художествена структура, литературата творба ги прави по- осезателни. Литературата обаче винаги поддържа дистанция спрямо идеологията, която изразява.

  Марксизма изследва и обяснява социалните отношения и основи на живеене. Един нов етап в историческото мислене. За това литературното изкуство се обяснява със социалните и класови отношения, като естествен контекст, в който възниква изкуството и реална среда, в която се възприема изкуството. Снема се част от абстрактността в разбиране за природата на изкуството, защото се взема предвид реалното и съществуване, начините И на употреба, идеално-логическата й природа на литературата винаги се контролира от властта. Властта е в чорбаджията, или в собственика- този, който  държи средствата.

  „Комунистически манифест”, „Немска идеология”- Маркс. Под него стоят немската класическа идеология. Опасното в марксизма е, че е научно-доказан. Той се дели на реакционно и прогресивно, защото изкуството също трябва да служи на хората и да осмисля техният път като прогрес. „Третото измерение на времето”- бъдещето влиза изключително активно във вярата за един по-добър свят. - *Вулгарният социализъм – грубата грешка на Марксизма да се прави само идеологически прочит на литературата- критиката на Маркс не е такава.

Социология на литературата- социалните методи в литературознанието изучават литературата като социално-обословено  явление. Този тип изучване се нарича социология на литературата. В тесен смисъл социологията на литературата е гранична област на социалните науки и литературознанието. В средата на 19ти век Имполит Тен(културно-историческата школа) използва позитивизма в разбирането за литературата като социология на литературата. Във втората половина на 19ти век Марксизма предлага нов етап в развитието на социологията, основан на марксистката философия и политик-икономика. Роберт Ескарпи – средата на 20ти век въвежда методи на социологическата анкета, за да обясни битуването и функционирането на литературата в обществото. В романа му „Литератрон”, в художествената форма той предлага социология на литературата- „ Всеки човек обича да чува своите собствени думи”- нарцистичен ефект. Прави се един модел с характер на най-продаваните романи, за да участват в конкурса за най-добре продавана книга във Франция. Това е социологията на литературата- такъв тип експеримент чрез анализ. Тя може да предвиди литературните вкусове и издаването на масова литература.

  Мотивът за "смъртта" се появява още в първата книга на Ролан Барт, "Нулевата степен на почерка"(1953), където черно на бяло пише: "Литературата е като фосфора, тя свети с максималната си яркост тогава, когато умира".  Сравнението звучи причудливо, но то е представително за този вид парадоксално мислене, на което е съдено да предизвика истинска буря в света на писането, четенето и разбирането. В рамките на есето убийството на автора има ритуален характер и става в три фази. В началото Ролан Барт подхваща една от любимите си теми - почерка, когото определя като едно особено пространство, в което се заличава "идентичността на пишещото тяло". Следва кратка историческа екскурзия, за да  се покаже, че още Маларме доказва идеята, че "езикът е този, който говори, а не авторът". И както се полага, третият удар е съкрушителен. Аргументът този път е чисто езиков: "От лингвистична гледна точка авторът не е нищо повече от този, който пише", защото "езикът допуска "подлог", а не личност". Сред целия хаос в "Смъртта на автора" Ролан Барт подчертава, че всеки текст се състой от множество "почерци". Те са свързани с различни култури, но съществува едно място, където тази множественост се уталожва. И това място е читателят: "Той и само той удържа всички следи, от които е съставено писането."

  Думите се приемат за природа. Между думата и нейното значение изглежда, че има естествена връзка.  Това, което се казва, е това, което е- прекрасна възможност да живеем в невярна илюзия. Това е средство за манипулиране- пример: Ролан Барт-„Африканска граматика”: Думите се използват или като шум, който нищо не означава, или с променени значения на реалните факти” ; Баща – това е част от населението с антиколониалистична насоченост”, „Война- обикновено се представя чрез своя антоним- мироопазващи сили”

  Избора на думи винаги отразяват и една идеология. Това, което Барт нарича „почерк”.  Свободата да избираш почерк се явява след 1848г.  Политическия почерк най- ясно показва тази природа, като чрез думите се заявява принадлежност към общност (Аристотел казва, че човекът по природа е политическо животно). 

*космополитизъм- отрицателната дума на интегратизъм.

-Марксизма преименува нещата с оглед на реалното материално битие?

-Едно от основните понятия на Марксизма е – труд. Трудът е тежък, принудителен и ексилатира човека. Печалното е, че това което хората изработят отива при „шефовете”. Този вид труд не всява възможност за развитие на човека. Само чрез труда се развиват качествата. За това крайна цел на марксизма е човешката свобода.

  Барт пише, че Левичерският мит е беден, защото е революционен. Това означава свързани с реалността- между думата и съдържанието на същ..? такова празно пространство, в което да се …? украсените илюзии.

-марксизма дава обяснение за генезиса на литературата от реалните измерения на живота.

-Джордж Лукач- представя генезиса на реализма.

-Люсиен Голдман- обяснява френския класицизъм през 19век.  Във връзка с обществените условия- това е генетичната школа в нарцизма.

Оказва се, че Марксическият фундамент може да си сътрудничи с различни методолигии.  В този смисъл Марксизма се разбира по- скоро като философия от колкото като идеология. Според Жан-Пол Сартр съществува време, в което има само една жива философия

-Джон Лок, Декрит – рационалист

- Кант, Хегел- немска класическа школа

-Маркс (1818- 1883г.)- въвежда понятието обществен субект, докато не се разреши проблема, той не може да бъде подминат. Социален субект. Тези понятия дават тласък и научност на социологията. Маркс създава нов апарат. Например Болдман твърди, че литературата се създава не от автора, а от обществения субект, защото нито езика, нито социалната природа на литературата е нещо, с което не можем да не се съобразим.  

  Ангажираността на твореца с идеология освен, че е неизбежна е и белег на съпричастност към света, в които живеем. Писателят е в ситуацията на своята епоха: всяка негова дума отеква.  „Всяка епоха има своя собствена поезия. Във всяка епоха обстоятелствата определят една нация, раса или класа, която да поеме щафетата като създаде ситуация, която може да бъде изразена единствено чрез поезията” - Сартр. 

  Основна разлика между капиталистическото и социалистическото разбиране на човека може да се види при сравняването на аналитичното и синтетичното разглеждане на индивида. Но работникът е преди всичко човек! Интересите на класите надвишават тези на отделния човек. За това изискванията на марксическата критика са свързани с прогреса на многото, на колективите, които създават блага.

  Функцията на религията е да създаде ценности свързващи обществото. Задачата на тази литература е идеологическа. Създавана за интереса на богатите, тя дава култура и на бедните, които не могат да си я създадат. Тази литература възпитава класова толерантност.

  Марксисткият, както и всеки друг социологически метод на литературно изследване, включва в кръга на своите интереси въпроса за отношението между литература и идеология. В този план идеологията се разбира като начинът, по който хората преживяват своите социални ценности, идеите и образите, които ги привързват към техните социални реакции и така закриват достъпа им до вярното познание за обществото като цяло. От тази гледна точка изкуството винаги е идеологично, макар, както казва Плеханов, да няма художествена творба, която да е изцяло подчинена на едно строго определено идеологическо съдържание. 

  При вулгарния социализъм, за който литературните творби са именно израз на едни или други идеологически позиции на своето време. При Ерист Фишер в „Изкуство срещу идеология” основната теза е, че изкуството винаги надхвърля идеологическите граници на своето време и води към прозрение за реалности, недостъпни за идеологията.

  Една от съвременните теории, която различава идеологията както от  изкуството, така и от науката, е разработена от френския теоретик-марксист Луи Алтюсер. Той тръгва от разграничаването между „теория на идеологията изобщо”, „теория на отделните идеологии, които независимо формата си(религиозна, политическа, морална, правна), винаги изразяват класови позиции”. Насочвайки се към разкриване на механизма на  всяка идеология, Алтюсер разгръща хипотезата за относителната автономност на надстройката и нейното обратно въздействие върху тезата. Идеологията, като елемент от надстройката, съдейства за възпроизводството на обществените отношения и по-специално на властовите. Този процес се регулира от държавата чрез система от специализирани институции, които Алтюсер нарича „идеологически апарати на държавата”. Никоя класа не може да се задържи на властта, без да упражнява хегемония върху тези апарати.Те се вграждат в религиозната, училищната, семейната, правната, политическата, синдикалната, информационната, културната и други сфери, общото между които е, че са места на разпространение на идеология.