Любен Каравелов. Жизнен път. Творчески етапи. Поезия. Повести и разкази. Журналист и публицист. Фолклорист и преводач. Фейлетонист.

Град Копривщица. - Името на Копривщица, заедно с тия на редица прибалкански и средногорски градовце, сега забравени и опустели, крие част от романтиката на нашето минало. Тия имена не говорят за героични подвизи на царе и велможи, легендите около тях не разкриват тайни на замъци и рицарски кули. Тяхната романтика е много по-проста, но затова пък по-сърдечна и интимна - романтиката на българското еснафство, идилията на чистия балкански живот. Но там, всред идиличността на отношенията, всред строгия патриархален ред на живота, по-близо до живота, по-близо до природата и Бога, се роди великата идея за свободата на цял народ. Оттам, от историята на тия бедни сега, но някога волни и могъщи селища, започва и новата история на народа ни...

Кога за първи път е било заселено родното място на Каравелов, точно не се знае. За това време говорят само предания и легенди; исторически данни няма. Според една от легендите Копривщица е заселена през 16 век от пастири, според друга - основателка на града е някаква българска болярка, а трето предание говори, че първите жители на Копривщица били български благородници, бежанци от Велико Търново. Тъй или инак, но в съзнанието на копривщенци от миналото столетие здраво е била заседнала мисълта, че те са потомци на волни, свободолюбиви прадеди. Оттук иде донякъде обяснението на техния силен копнеж към свобода и независимост. Балканската природа е била най-добрата закрила и кърмачка на тоя копнеж. Към края на 18 век градът вече бил известен в империята. Исторически зарегистрирани са оттогава и редица кърджалийски нападения, които са унищожили града. От 1810 година той започва нов живот. През 1819 г. имал 1000 къщи, а към средата на миналото столетие до 10,000 жители. Тогава Копривщица е в своя стопански разцвет, има две черкви и две училища - мъжко и девическо. През 1837 г. Неофит Рилски отваря взаимно училище, трето по ред, след габровското и сливенското, а през 1846 г. завърналият се от Одеса Найден Геров отвара и класно училище. От 30-те до 70-те години там се организуват силни еснафи, които се надпреварват в обществено строителство и родолюбие. Те издигат нова величествена черква, поемат издръжката на училища и др. Девическото училище, например, се е издържало от абаджийския еснаф; другите две общи училища са издържани от населението.

Еснафските сдружения - абаджии, гайтанджии, терликчии, чорапчии и др. - внасяли демократичност в обществените отношения. Копривщенецът се отличавал със своята социална отзивчивост, сговорчивост и чест. Всички предприятия са били почвани с общо съгласие и под общ контрол. Балканската природа възпитала у гражданите естествено благородство и трудолюбие. Както казва и Каравелов в прочутата си повест "Българи от старо време":

"В Копривщица няма плодовита земя - само камъни, пясък и глина; но както се види, по причина на тая неблагодатна и сиромашка почва, Копривщица е едно от най-живите и от най-деятелните села. Нейната безплодна земя, която изисква големи трудове и изобилен пот, не е допуснала човеците да потънат в сънливата азиатска бездеятелност, но, напротив, водила ги е постоянно към силната воля, към енергията и към постоянния труд, и създада е из тях деятелни промишленици и многополезни мислители. Гиганските планини със своите голи върхове и със своите гористи поля са прегърнали от сичките страни това българско село като майка, която се грижи за своята челяд; а нависналите над него скали, който чегато час по час искат да паднат, приучават човекът от най-ранната му младост да се не бои от никакви опасности."* (1, 113)¹

Главният поминък на копривщенци е бил от занаятите и скотовъдството; земеделие там не е могло да се развие. Освен със своите стегнати и заможни еснафи, градът се е славил и с джелепите си - закупвачи на овни, които закарвали за продан в Цариград за турския Курбан-байрам. Докато занаятчиите и дребните скотовъдци съставяли демокрацията на града, джелепите, а особено бегликчиите, били аристократите. От Копривщица е прочутото бегликчийско семейство Чалъковци, които са откупвали беглика почти за цяла Европейска Турция. Те са имали мрежа служители из България - повечето копривщенци. Бегликчиите са се считали за царски хора, с голямо влияние пред турските власти; те носели и оръжие. Благодарение на тях и целият град се е ползувал с известни свободи. Турската власт тук се е представяла само от няколко чиновници и насилие над населението не е упражнявала.

Освен легендите за своя болярски произход, копривщенци скъпо са тачили и спомените за мастни херои-хайдути, които достойно пазели честта на града от кърджалии и разбойници. Двама от тия хайдути - Детелин войвода и Дончо войвода - възхвали и Каравелов в своите разкази.

Уединена всред природата, сравнително автономна, със завидно материално положение, Копривщица през цялото столетие запазва своя български патриархален облик. Нейните граждани се отличават, освен със свободолюбието и патриотизма си, още и с голямата си любознателност и ученолюбивост. Оттук излизат видни ръководители на българското просветно и революционно дело.

Родителите на Каравелов. Неговите детски и юношески години. - Стойчо Любенов Каравела, бащата на нашия писател, е произхождал из "аристокрацията" на Копривщица. Той е бил във връзки с къщата на Чалъковци, при които е бил настойник по събиране на беглика. Дълго време е ходил по полуострова да закупува овни, които е продавал в Цариград. На времето си той е от най-събудените копривщенци, ревностен спомоществовател на българската книжнина и училищна просвета. Майката на Каравелов, Неделя Доганска, е от известния бегликчийски род Доганци - прочути не само с чорбаджийството си, но и със своя независим и горд характер. Най-известният от този род, чорбаджи Петко Догана, е бил страстен защитник на българщината.

В такова гордо и заможно семейство се е родил Любен Каравелов през ноември 1837 г.² Детските му години изтичат в охолност и лудости. Тогава точно и баща му, пък и цяла Копривщица, имат завидно благосъстояние. Дивната и сурова природа, свободният живот на копривщенци и строгият ред в отношенията им, определят завинаги характера на бъдещия общественик, фолклорист и писател. Своеволната и непокорна натура на Каравелов се проявява най-напред тук, гдето е имала толкова примери за подражание. Тук се запаля за първи път у него и огънят към просветата, към книгата. Всичките му роднини са издигнати, грамотни и родолюбиви хора. За тях вдъхновеният историограф на българските революционери, Захари Стоянов, пише: "Коприщени, роднините на Любен Каравелов ако щете, са съставлявали най-горната ръка в тоя град (Пловдив). Тяхната дума се е слушала при пашата, те са ръководели пловдивската аристокрация, най-после те са били застъпници официално на бедните и угнетените."

Първоначално образование Каравелов добиви в родния си град. Тук, както вече отбелязахме, има взаимно и класно училище. В последното Геров, който го и основава през 1846 г., учителствувал две години. След него, от 1848 до 1856 г. там учителствува известният ученик на Геров, граматик и ревностен преводач Йоаким Груев. Каравелов сигурно се е учил и при двамата първи по култура учители в България. За неговото поведение като ученик и изобщо за младенчеството му нямаме почти никакви сведения. Найден Геров, при когото Каравелов се е учил много малко време, в едно свое писмо от 14 март 1869 г. до Христо Георгиев, като си спомня за ученичеството на Каравелов, не пише нищо определено. Впрочем, Каравеловото семейство и това на Геров изглежда не са се твърде обичали. И Любен Каравелов в своите пътни бележки, както и Геров в отбелязаното по-горе писмо, не се отзовават ласкаво един за друг. От копривщенските учители Каравелов пише със симпатия за бащата на Геров, хаджи Геро Мушек, обезсмъртен в "Българи от старо време".

В Копривщица Каравелов учил около 7 години. Вродената му склонност към просвета била поддържана и подхранвана от уроците и разказите на неговите даровити учители. Името на Русия, което в дома му се споменавало с благоговение и което будело толкова спомени и мечти за свобода, тук, в училището, чрез Геров и Груев, носело и друго обаяние: - разказите на неговите учители за живота и литературата в братската страна увличали любознателния младеж, както приказките. Като завършил копривщенското училище, известно време Каравелов вероятно е пътувал с баща си из полуострова, за да закупват добитък. Благодарение на тия пътувания той можа да изучи цяла България, па и съседните народи, да се запознае с родния бит, с поминъка и мечтите на българина. Особено за рядката способност на бъдещия писател да може да наблюдава и да извлича типичното в народния живот, тия пътувания са били благодатна и с решително влияние школа. Живите, верни и разнообразни описания на българските села и градове, които тъй често пъстрят разказите на Каравелов, се дължат на тия му ранни пътувания. Колоритността и правдивостта на тия описания говори най-непосредствено за големия дар на Каравелов да наблюдава - дар, проявен още в юношеска възраст. Стойчо Каравела имал силно желание синът му да стане "тежък търговец", затова решил да го изпрати в Пловдив, прочут тогава със своите гръцки училища. Вече доста възрастен, Каравелов заминава да продължи учението си. Пътуването и живота си в Пловдив той описва на руски език, най-напред през 1867 г. в "Отечественые записки" и после в отделната си книга "Страницы из книги страданiй болгарскаго племени" (Москва, 1868). Тия си пътни бележки под заглавие "Из записок болгара" после той отчасти преведе във вестниците "Независимост" и "Знаме" - ("Записки за България и за българите")³. Написани живо и увлекателно, пропити с хумор и ирония, пълни с фолклорен и исторически материал - те са едни от първите пътеписи в нашата литература.

В Пловдив. - Осемнадесетгодишен⁴ юноша, Каравелов пристига в Пловдив, за да продължи образованието си. Градът има силен гръцки облик, той е прочут със своите гъркомани. Макар тук българите да са организирани вече около Н. Геров и копривщенските първенци за борба срещу опасното гръкофилство, макар Геровото училище значително да е затъмнило славата на гръцките, Каравелов, по желанието на родителите си, постъпва в гръцкия "гимназион". Тук той е трябвало да изпита горчиви разочарования и безкрайни обиди за своята волна балканска природа. - Гръцките учители ме приеха надменно, разказва Каравелов в своите спомени, - забраниха ми да нося български дрехи и да говоря български, като ме заплашиха, че в противен случай ще има пръчка. Главният учител Ксантос, възпитаник на Виенския университет, който четеше гръцките класици, а именно Платон, в същото време, когато говореше за любовта към човека, биеше с юмруци...⁵

В Пловдив Каравелов живее две години Това, което той наблюдава в гръцкото семейство на Кир Янко, гдето е настанен да живее, и нравите на пловдивското гражданство, оставя у него неизгладими впечатления. Тук той за първи път се запознава със сложните отношения между гърци, турци и българи. Гъркоманията, жестокостите на гърци и турци до 1855 г., той не е познавал. И затова противоположностите между балканския поетичен бит и пловдивския живот го поразяват. Той наблюдава отношенията между бедни и богати и още тогава застава на страната на последните. Неговите социални възгледи, както и омразата му към турци и гърци, се оформят най-напред тук, в Пловдив, гдето младежката му впечатлителна натура е била вълнувана от големите социални и национални противоречия, от жестокостта на турци и чорбаджии и от надменността на гърците. Той е отвратен от разврата в градските гръцки семейства, от нечистотиите и лицемерието на града изобщо, които съпоставя с привлекателните картини на селския патриархален и открит живот. Не е твърде очарован и от българите, които са оказвали още много слаба съпротива на разрушителното гръцко влияние. Каравелов влиза във връзки с по-младото и интелигентно поколение, което под влиянието на Геров, Чалъков, Й. Груев и др. започва да се организира за борба против гърци и турци. Той симпатизира на демократичните идеи у тия млади българи. В редица свои социални повести Каравелов изобразява отношенията между различните съсловия и нации в Пловдив, които отношения за първи път са отворили неговия поглед и са го накарали да се замисли сериозно за съдбата на своя беден, но честен и трудолюбив народ. В своята голяма повест "Децата не приличат на бащите си", гдето е дадена широка картина на пловдивския живот от онова време, Каравелов влага в устата на един от героите си следното признание, което може да се вземе и за негова лична изповед:

"На която страна и да се обърнеш, насякъде срещаш или зверове, или скотове. Сичката моя душа е препълнена с ядове и чемери. Мене накарва да изляза из кожата си секи подлец, който ме среща на пътят и който, като ми се поухили сладко и маслено, ми казва "добар вечер"... Но Пловдив, да ви кажа право, е за мене много по-добра школа, нежели московският университет. Тоя град е за мене подводна скала, която ме накарва да плувам осторожно, да търса безопасен път и да бъда твърд в своите решения. Да, аз благославям съдбата, която ме доведе в тоя Вавилон. Тука аз изучих онова, което се не изучва ни в една школа: аз познах своят народ, опознах се с неговите страдания, защото видях с очите си неговите помощници и покровители. В Москва сички ние, които говорехме за народът и за неговите нужди, бяхме деца, които обичат да поговорат за големи работи. Който желае да види с очите си що е народ, какво тряба на тоя народ, какво е неговото положение и кои са най-първите негови угнетатели, той тряба да отиде по селата, а ако няма време и възможност, то - в конакът, дето хиляди жертви очакват правосъдието на невидящата богиня; а който желае да узнае що е подлост и какви вредителни паразити съществуват под ясното небе, той тряба да поживее в Пловдив и да се опознае с вашите чорбаджии. Бедните наши селяни! На която страна и да погледаш - душата ти се възмущава, чувствата ти се оскърбяват, сърцето ти та боли. Честният човек няма де да преклони главата си: насякъде подлост, шпионства и злоба..." (3, 215-6, курсивът на Г. Константинов.)

През лятото Каравелов отивал заедно със семейството на Кир Янко из околните села и там допълвал впечатленията си от робската българска действителност. Под влияние на Геров той вече проявявал голям интерес към родния бит и към народното творчество. Това, което е чувал и видял из селата, после влезе като богат и сочен материал в неговите повести, статии и стихове. Народнишкият характер на неговите обществени и литературни възгледи се оформя тук, гдето и неговата творческа памет се обогатява с толкова различни и ценни спомени.

Към края на своето двегодишно учение в Пловдив Каравелов се прехвърля в българското училище, в което разширява познанията си и калява още повече своето запалено вече родолюбие. Преди това, още в къщата на Янко Ушаклията, той, покрай другите залисии, прочел и някои руски книги. През дългите и досадни зимни вечери той жадувал да прочете нещо родно и близко. Български книги тогава, колкото ги е имало, не са могли да проникнат в гръцката къща, в която е бил изпратен да се научи на "приличие" и да се подготви за тежък търговец. Но ето че бащата на един от Каравеловите другари, който често пътувал за Молдова, донесъл някакви руски книги. Каравелов си спомня, че от този свой другар той е прочел: "Рицари лебедя или двор Карла Великаго", роман от XVIII век; "Живота на Наполеона Бонапарта", Превръщанията на Овидий и Руско-гръцко-френски разговорници. По тия книги и други сензационни романи Каравелов е започнал най-напред да учи руския език. Поради оскъдицата на четиво, той ги е знаел наизуст. После, когато се прехвърля в българското училище, той чете руски вестници и други книги. Освен това, Каравелов вземал уроци и по латински език от един унгарец, павликенски свещеник.

Изобщо, двете години прекарани в Пловдив имат решително значение за бъдещата дейност на Каравелов. Тук той разширил познанията си и, което, е най-важно, опознал своя народ, неговата душа, мечтите и страданията му. И когато след две години се връща в родното си място, бащата е останал немалко разочарован от своя син, който наместо с познания по търговския занаят, се връща само с една любов в сърцето си и с гневно възмущение срещу гърци, турци и чорбаджии. Но бащата все още не се отказва от желанието да направи сина си търговец. Сега той го взема със себе си и обикалят заедно за купуване на добитък из цяло Българско, Македония и дори Сърбия. Така младият Каравелов прекарва още една школа за опознаване с народа. Той наблюдава българските обичаи, записва песни и поговорки. През 1857 г. той за известно време учи в Одрин абаджийския занаят, а по късно живее около една година в Цариград, гдето е работил в търговска кантора. Поради Кримската война, по това време интересът и любовта към Русия у нас са били особено силни. Каравелов, който вече е познавал хубостите на руския език, е имал силното желание да замине за великата братска земя, която по онова време е привличала всички събудени български младежи. На 1 юли 1857 г. той напуска Цариград. Пътува из Средногорието и Балкана и събира народни песни. В своите пътни бележки той, освен живота в Пловдив, описва увлекателно селския бит.

Двадесетгодишен, Каравелов вече е минал здрава подготовка за обществена и книжовна работа. Роден сред балканско и свободолюбиво село, отхранен в охолност, прекарал две години в Пловдив и една в пътуване и изучаване на българския бит, сродил се с душата и бляновете на своя народ, жаден за по-висока култура и увлечен от разказите на по-старите за героичния руски народ, той решава, заедно с роднините си, да замине за Русия. Тук Каравелов дооформя създалия се вече у него светоглед и прекарва нова велика школа на нравствено и политическо възпитание.

В Русия. Шестдесетте години. - Към края през 1857 г. Каравелов пристига през Одеса в Москва, за да постъпи във военното училище. Като нямал необходимата подготовка, той постъпил при частен учител, за да изучи главно математиката. Но скоро охладнял и към военната професия, и към математиката. Записал се свободен слушател във филологическия факултет. Тъй - волен, неконтролиран от никого - Каравелов преживява в Москва цели девет години. Той попада в средата на напредничавата руска интелигенция, която тъкмо по туй време изживява най-великите си увлечения. Това е времето на Херцен. Чернишевски, Добролюбов и Писарев - вдъхновени и велики водачи на руската младеж през шестдесетте години. От техните идеи се прониква и Каравелов и ние не можем да си обясним правилно неговата дейност оттук нататък, без да се запознаем с основните тенденции в руския обществен живот и в руската литература през тия десет години.

Под общото наименование "шестдесетте години" в историята на руската обществена мисъл отбелязват годините от 1856 до 1868. Те съвпадат с първите години от царуването на император Александър ІІ - известен и в Русия, и у нас с името Цар освободител. Това са 10 години на велики надежди и велики разочарования. Тогава в крайни, болезнени форми се създават в Русия понятията "интелигенция" и "народ" и с едно религиозно, мистично увлечение се търси тяхното примирение, сливане в едно. Споровете между западници и славянофили постепенно се изместят от едно чисто социалистическо и радикално течение, което гледа на живота не с окото на екзалтирания мечтател, а с това на наблюдателя, който преди всичко иска да се справи с действителността, с икономическото и социално състояние на руския народ. Главният въпрос на руската общественост е крепостничеството. По отношението си към него шестдесетниците се разделят рязко на две групи - едната е с Херцен, Чернишевски и Добролюбов, а другата с Писарев. Разделя ги датата 19 февруари 1861 г., когато излезе знаменитият манифест за освобождаването на селяните. Първата половина от тоя период е изпълнена с надежди и възторг. Тогава Херцен, емигрант, със своя "Колокол" не само даваше съвети, но дори и величаеше императора за неговите намерения да освободи селяните. Той се обръща към Александър II с писма и го подканя да даде свобода на руското слово и да измие от Русия позорното петно на крепостничеството. Идеите на Херцен бяха нещо като синтез между западничеството и славянофилството. От славянофилите той усвои мнението за своеобразността на руската душа, за спасителната роля, която ще играе руския народ при освобождаването на света от предразсъдъците и робството. От Европа Херцен научи социалистическите идеали, само че той смяташе Русия за призвана да осъществи тия идеали. Общинското владение на земите, според него, позволява в Русия веднага да се пристъпи към социалните реформи, докато Европа, за да стигне до тях, ще трябва да преживее редица сътресения.

Точно когато Каравелов пристига в Москва, Херцен е имал най-голямо обаяние всред напредничавата руска интелигенция. Постепенно, след 1861 г. и особено след Полското въстание от 1863 г., което бе подкрепено от Херцен, това обаяние започна да намалява. Властители над умовете в Русия бяха вече Чернишевски, Добролюбов и Писарев.

Чернишевски заемаше заедно с Херцен ръководно място всред интелигенцията още в първата половина на шестдесетите години. Неговите идеи вече решително се приближават към западноевропейския социализъм. Първоначално Чернишевски, подобно на Херцен, пише похвални статии за Александър II; и той е уверен, че императорът ще запази общинското владение на земите и че ще ги даде изцяло в ръцете на селяните. Но скоро, още през 1858 г. той публично заявява, че се срамува от увлечението си. "Колкото и да е важен въпросът за запазване общинското владение, заявява Чернишевски, - все пак той съставя само едната страна на работата. Като висша гаранция за благосъстоянието на хората, до които се отнася, този принцип има смисъл само тогава, когато са дадени вече другите низши гаранции за благосъстоянието." Тук Чернишевски намеква за освобождаване общинските земи от големите задължения. Постепенно той застава начело на едно движение за по-радикални промени в стопанското устройство на Русия. Чернишевски е близък на революционните групи, известни под името "земя и воля". Той е предшественик на социализма със своите стопански теории за народното благосъстояние, които противопостави на тия за националния доход. Но и Чернишевски, като своя предшественик Херцен, поставя като първо и висше благо - човека, индивида. "Някои, - пише Чернишевски в "Съвременник" през 1859 г. (№ 2), - предписват на държавата по-висока цел, отколкото потребностите на отделните хора, - именно осъществяването на отвлечените идеи за справедливост, правда и др. п. Няма съмнение, че от подобен принцип много по-лесно могат да се изведат за държавата по-широки права, отколкото от другата теория, която говори само за ползата на отделните хора; но, изобщо, ние сме за втората теория, и не поставяме на земята нищо по-високо от човешката личност. Тъй Чернишевски, от чисто политическите и стопански теории минава в областта на морала. За него държавата е и етична цялост.

Виждаме, че руският обществен живот през шестдесетите години постепенно се революционизира. Вдъхновени и цялостни водачи като Херцен и Чернишевски издигат в култ руския селянин и зоват млада и интелигентна Русия да му помогне, дори да се поучи от него. Така се създава едно типично руско революционно народничество, което играе велика роля в руската история. В областта на морала се създава принципа за полезността - утилитаризма. Този принцип надделява и в литературата, която в Русия винаги, а особено сега, играе нравствена, освободителна роля. Руската литература по туй време е крайно реалистична и народническа. Тя е едно отлично средство за пропаганда, за подобрение на живота, който за шестдесетниците е най-висшето благо. Чернишевски пише специален трактат за "Естетическите отношения на изкуството към действителността", в който за "прекрасно" се признава само едно: - животът. "Прекрасното - това е животът; прекрасно е това същество, в което виждаме живота такъв, какъвто трябва да бъде по нашите разбирания."

Тая чисто реалистична теория се разви най-ярко във вдъхновените страници на Добролюбов, гениалния критик на шестдесетте години. Ученик на Чернишевски, той доразвива в областта на литературната критика неговите естетични и обществени идеи. И за Добролюбов литературата има смисъл само като отражение на живота. "Литературата, пише той в статията си "Литературныя мелочи прошлаго года" (1859)⁶, постоянно отразява тези идеи, които бродят в обществото, и мярка за големия или малък успех на писателя може да служи това, доколко той е съумял да изрази тези обществени интереси и стремежи." Горещ поклонник на свободата и на човека като нравствен фактор, Добролюбов взема само повод от литературните явления за да пише не естетически преценки, а обществени, публицистични статии. Естетичен критерий за него е само ползата от литературното произведение. Той е ядовит враг на всичко посредствено и пригладено в живота, а особено на еснафския морал и на ония, които пречат за свободната проява на човека.

В своята знаменита статия за Островски "Темное царство" той заявява ясно и подчертано, че не чувствува в себе си призвание да възпитава естетическия вкус на публиката. Той се спира и тълкува само ония резултати, които ни дава едно внимателно вглеждане в произведенията на Островски, във връзка с изобразяваната от тях действителност. Особено отрицателно отношение към естетиката взе последният от идеолозите на шестдесетте години - Писарев, който постави преди всичко въпроса за хляба, за свободата. Той разви принципа за ползата до последни предели като отрече всяко значение на естетиката. Писарев създаде и теорията за "мислещия реалист", т.е. онзи мечтан идеален гражданин, който ще синтезира своята личност със обществото; своята полза със обществената, който ще построи живота върху принципа на общочовешката солидарност.

Тия идеи, които слагат на коренна преоценка руската действителност, които предписват нови велики и тежки задачи на интелигенцията, увличат и младия Каравелов. Наблюдавал вече в Пловдив разните социални и национални противоречия, запознат с печалната съдба на потиснатите и възнегодувал срещу безправието и жестокостите със всичкия жар на своята буйна природа, той тук, в Москва, попада в среди, чието идейно и нравствено вълнение му е тъй близко, че го увлича изведнъж и го прави един от първите си апостоли. Каравелов чете Херцен, Чернишевски и Добролюбов и усвоява не само идеите им, но и техния речник и саркастичния патос на съчиненията им. Особено се прониква той от тяхното народничество и от либералните им идеи. По-късно, когато поема ръководството на българската емиграция в Букурещ, като публицист и белетрист Каравелов повтаря и насажда на българска почва за първи път същите идеи и същите разбирания за ролята на интелигенцията и на литературата. Повестите му, особено социалните, и най-вече "Крива ли е съдбата?" е написана под силното влияние на Херцен ("Кто виноват?") и на Чернишевски ("Что делат"). Политическите му статии също така и по стил и по идеи напомнят статиите на руските шестдесетници. Но едновременно с увличането си подир радикалните идеи на Херцен и Чернишевски, Каравелов дружи и със славянофилите - особено с И. С. Аксаков, който е помагал на всички български младежи. Под влияние на славянофилите Каравелов засилва интереса си към българското и общославянско народно творчество. Заедно с реалистичните и тенденциозни романи на шестдесетниците, той чете битовите и сантиментални повести на украинската писателка Марко Вовчок, стиховете на Тарас Шевченко и великолепните украински разкази на Гогол. Тия две насоки на тогавашната руска литература: реалистично- утилитарното и битово-сантименталното определят възгледите на Каравелов и упражняват върху него изключително влияние. Те събуждат у него стремежа към писателство. Тук, в Москва, той пише и печата за първи път.

Първи произведения. - Точно когато Каравелов заминава за Русия, баща му постепенно икономически запада. Както отбелязахме вече, Каравелов не можал да постъпи във военното училище, а останал свободен слушател в университета, цели девет години той живее в крайна мизерия. Едва към края на пребиваването си в Москва, когато печата първите си трудове, той подобрява малко от малко състоянието си. Разочарован от университетската наука, която тъй малко подхожда с увлеченията на времето, гладен и необлечен, Каравелов се губи по цели седмици с разни бохемски и революционно надъхани дружини. Но едновременно с това Каравелов денонощно се занимава. Той чете цялата съвременна руска оригинална и преводна литература; познава Тургенев, Достоевски, Успенски, познава руското народно творчество, представителите на социалните науки - изобщо целия кръг на духовните интереси през това време. През 1860 г. в Москва се събират около славянофилите по-будни български младежи и организират издаването на списание "Братски труд", редактирано от В. Попович и Райко Жинзифов. Заедно с К. Миладинов, Нешо Бончев и Теохаров, Каравелов е от първите сътрудници в това списание, от което излизат само четири книжки. В него той е напечатал няколко стихотворения и две статии - една за българската литература и друга за славяните в Австрия, с явна славянофилска украса. При подкрепата на славянофилите Каравелов замисля да издаде редица "Паметници на българския народен бит" С помощта на И. Прижов той издава през 1861 година първия том от тая замислена на широко серия: - "Памятники народнаго быта болгар", (издаваемые Любеном Каравеловым) книга первая, Москва. В предговора към този доста обемист том (324 с.) Каравелов се спира върху делото на Венелин, което има несравнимо значение за "нравственото възраждане на българския народ". След туй отдава похвала на Срезневский, Безсонов, Хилфердинг, на Веркович и Раковски и помества някои езикови и граматични указания. Книгата съдържа 3000 пословици и забележки, народен дневник, гдето са изредени паралелно и великоруски, белоруски, украински, полски и сръбски обреди, легенди и поверия, български собствени имена, легенди - преведени и на руски, и накрай един речник на български думи... Този сборник е едно от главните указания за връзките на Каравелов със славянофилите. Но тия връзки никога не са били особено интимни. От славянофилите Каравелов усвои само любовта към славянството и към народното творчество, което е обърнало вниманието му още в България. Още тогава той е събирал песни и пословици и особено е наблюдавал и се е увличал в поезията на народните обичаи и вярвания. С политическите и държавнически разбирания на славянофилите Каравелов никога не е имал нищо общо. Дори нещо повече - той, възпитаник на Чернишевски, беше техен враг. Затова, когато се пуска слух, че неговите "Паметници" били издание на славянофилското дружество той протестира най-енергично. Признава само, че лично И. С. Аксаков му е услужил с 170 рубли, докато цялото издание струвало 475 рубли. Вторият том от "Паметниците", който според програмата на Каравелов щеше да съдържа "женски" и "детски" песни, не можа да излезе. От него останаха в ръкопис известни части.

Усвоил вече писателската техника на руските утилитаристи и народници, запознат основно с българския народен бит, Каравелов скоро започва да пише и оригинални повести - целта на които е да представят по-непосредствено духовния облик и страданията на поробения българин. Той вече знае дотолкова руския език, че пише направо своите повести и статии и ги печата в някои от най-големите руски списания по онова време: "С. Петербургскiя ведомости", "Отечественныя записки", "Журнал министерства народнаго просвещенiя", "Русскiй вестник" и др. Тия си изключително битови повести - писани под силното влияние на Гогол и Марко Вовчок - Каравелов по-късно събра в отделен сборник: "Страницы из книги страданiй болгарскаго племени, повести и разказы Любена Каравелова, Москва, в Университетской типографiи (Катков и К-о) 1868 г. Тук влизат: "Турски паша", "Българи от старо време", Божко, "Войвода", "Слава", "На чужди гроб без сълзи плачат", "Сирото семейство", "Дончо" и "Неда" - всички преведени и преправени по-късно от самия Каравелов. Освен горните повести, в същата книга са препечатани и пътните бележки на Каравелов - "Из записок Болгара", от които само една част той преведе на български. - В тях увлекателно и с големи подробности се описва бита на българското село, устройството и жителите на гр. Пловдив, павликянските обичаи, живота на българските овчари и т. н., заедно с ценни автобиографични бележки. Както в повестите, тъй и в пътните си бележки, в които се чувствува влиянието на Херценовите "Былое и думы"⁷, Каравелов прави впечатление със строгия реализъм на описанията и с голямата си страст към изобразяване народния бит. В две отделни статии ("Лазар" и "Святки у болгар") той разглежда разните празнични обичаи у българите, като ги съпоставя с тия у други славянски народи. Накрай помества и статията си за Вук Караджич. Със статиите и битовите си разкази Каравелов обръща вниманието на руското общество. Той минава за добър познавач на славянството, особено на южното. Известният историк на руската и на славянските литератури, Пипин, го съветва да се отдаде изключително на изучаване народното южнославянско творчество. През 1867 г. Каравелов печата в "Журнал Министерства народнаго просвъщенiя" (част 138) ценна статия върху някои сръбски и хърватски съчинения - "Южнославянская библiография за 1867 г." От тази статия вече личи, че Каравелов се е интересувал извънредно много от историята и литературата на сръбския народ. Този интерес до голяма степен се дължи на славянофилите, но ще трябва да отбележим, че Каравелов се е запознал донякъде със сръбския език и народ още на младини, когато се е учил в Копривщица при сърбина Георги Божилович, както и по-сетне при пътуванията с баща си и в Пловдив. В отбелязаната критична студия Каравелов подчертава голямото значение, което би имало за културата едно сближение между славяните. За да допринесе за това сближение, той се заема да следи и популяризира южнославянската литература и история.

Каравелов в Сърбия. - През 1863 г. избухва въстание в Полша, на което симпатизира голяма част от радикалската и социалистическа интелигенция. Поради връзките й с полските революционери, тая интелигенция се подлага на жестоки преследвания. Реакцията се засиля още повече след несполучливия атентат, устроен от Каракозов срещу императора на 4 април 1866 г. Каравелов, който е бил в интимни връзки с революционната младеж и с нейните водачи, също е преследван. Оставането му в Русия е невъзможно. През пролетта на 1867 г. вече ние го виждаме в сръбската столица, която той избира за средище на своята дейност едно поради връзките си със сръбската литература и интелигенция и второ - поради близостта на отечеството.

Още преди дохождането на Каравелов в Белград, между българските революционери и сръбската дипломация съществуваха постоянни връзки. През шестдесетте години на миналия век, изобщо, българо-сръбското сближение като че беше най-интимно. Особено българските войводи и водачи на емиграцията живееха с вярата, че със сръбска помощ ще може да се освободи, при едно организирано повсеместно въстание, и българския народ. През 1862 г. в Белград Раковски организира своята прочута легия, в която участвуваха Левски, В. Друмев и много събудени и интелигентни българи. Печалната участ на тая легия е известна - след като я използуваха за своя лична защита и печалба, сръбските власти наредиха нейното разформироване. От тогава датува първото силно и ядовито разочарование на българите от "братските" чувства на сърбите. Когато Каравелов пристига в сръбската столица, споменът от 1862 г. още е пресен и жив. Възпитаникът на руските славянофили и на шестдесетниците се опита този път, въпреки горчивото минало, да постави отново проблема за Сръбско-българското сближение, но вече на нови, по-здрави основи.

Сръбската Омладина, организирана около гимназиите, разните сдружения и великата школа, посреща Каравелов като скъп гост. Той за първи път донася в нейните среди идеите на руските шестдесетници. Сръбската общественост и сръбската литература, които дотогава страдат от прекален романтизъм и сантиментализъм, постепенно се проникват от новите идеи на реализма и позитивизма. Каравелов е първият вдъхновен апостол на тия идеи. Като писател и като агитатор всред будната сръбска интелигенция, той подлага на безпощадна критика целия еснафски и бюрократичен дух на белградското общество. Проникнат от дълбоката вяра, че на сръбския и българския народи предстои обща велика мисия, Каравелов иска да освободи организираната вече сръбска младеж от всички предразсъдъци и антагонизми, на които ги е научил техният патриотичен романтизъм и династиите на Обренович и Карагеоргиевич. Девизът "с помощта на науката и върху основата на истината", която издига сръбската Омладина по-късно, е внушена за първи път от Каравелов. Тук той намира годна почва за идеите на Бокл, Дрепер и Дарвин, както и за социалните програми на Чернишевски, Добролюбов и Писарев. Първото нещо, с което се отличава Каравелов в белградските среди, е неговото ядовито недоволство от съществуващия ред. С това той най-много допада на сръбските прогресивни и радикалски елементи, които искат да преобразуват обществото върху принципите на науката и социалната справедливост. С редица статии и повести Каравелов подхранва тия благородни стремежи в младежта, на която става любимец. Неговата висока фигура, с черна гъста брада, с благ поглед и вдъхновено чело, навсякъде е посрещана с рядка почит и радост. Веднъж, според разказ на Захари Стоянов, Каравелов почивал на една от пейките в Белградската градина. Когато всред гъстата разхождаща се тълпа прониква вестта, че "брат бугарин", както наричали Каравелов, е в градината - всички го обкръжават и му устройват една трогателна овация...

Тъй Сърбия става второ отечество на нашия апостол и писател. Той скоро изучва сръбския език до съвършенство и става пръв любим писател на сръбската интелигенция от онова време. Тя се привързва към него, поради силната му и нескривана обич към сръбския народ, поради новите идеи, които внася в обществения живот и в литературата, и главно поради благородния патос на неговите проповеди. Каравелов пише в "Застава" статии за федериране на южните славяни, говори за руска литература и упътва сръбски младежи да превеждат - главно Гогол и Тургенев, които той цени не само заради художническия им дар, но главно като изобличители на обществените слабости, като големи поклонници на добродетелите и творчеството на простия народ. Чрез литературата и чрез устната проповед Каравелов иска да подготви сръбското общество за една задружна борба с българите - крайната цел на която да е освобождаването на двата народа, които да заживеят братски, организирани във федерация, проникнати от социалните и хуманитарни идеи на неговите руски учители - главно тия на Чернишевски, който пише специални статии за федерирането на южните славяни. Вярата на Каравелов в белградската интелигенция е голяма. Заедно с другите омладинци и той гледа на сръбската столица като на "балкански Пиемонт". Но поради крайните си идеи и поради жестоката критика, която правил на съществуващия ред, Каравелов не е бил гледан благоприятно от белградските управници. След близо едногодишно живеене в Белград, гдето се и оженил за една сръбкиня, той бил принуден да се премести през 1868 г. отвъд Дунава - в Нови Сад⁸. Тук той се сближава със Светозар Маркович⁹, виден общественик и публицист, с известния сетнешен писател Змай Йован Йованович и др. В "Застава", редактирана от поменатия Маркович, той пише статии по литературни и обществени въпроси, а в голямото списание "Матица" започва да печати голямата си и с исторично значение в сръбската литература повест "Jе ли крива судбина?"¹⁰

С това първо реалистично произведение в сръбската литература, в което има много малко, почти никак, белетристика, а много разсъждения, апология на науката, на справедливостта и истината, Каравелов е изразил най-ясно своите протести срещу белградската действителност, позитивистичните си разбирания и идеализацията на сръбската напредничава младеж. Животът и обичта между главния герой на тая му повест, Любомир Калмич и Цая - не го занимават толкова, колкото техните разбирания и отрицателното им отношение към бюрократичния, закостенял и жесток семеен бит на белградчани. Както в повечето си повести, Каравелов няма обективно художническо отношение към своите герои - а ги използува само за да изкаже чрез тях протеста си и новите идеи, които ще преобразуват обществото. Навсякъде вие чувствувате само неговия сатиричен поглед, омразата му към бюрократи, лицемери и потисници. Затова "Jе ли крива судбина?" всъщност е само един ядовит памфлет срещу белградското общество и една гореща проповед на позитивизма и радикализма. Тук е отразено най-ярко неговото отношение към литература и общественост. "Аз мисля, заявява Каравелов чрез героя на своята повест, че Сократ струва повече, отколкото всички гръцки герои, като се почне от Агамемнон и се свърши с Александър Македонски; че Касии и Брут са по-благородни, от всички римски царе и императори; че нашия брат Хус, Коперник, Фохт, Хайне и много други мъченици са много по-славни, много по-величествени то всички германски херцози и австро-пруски крале и императори; че Шекспир, Нютон, Бърнс, Бъкл, Волтер, Дидро, Чернишевски, Белински, Говличен, с едни дума, за мен всички хора на науката, знанието и труда са много по-святи и много по-скъпи, отколкото всички плантагенетовци, бурбоновци, капетовци, каролинговци и романовци..."* (1, 192) Цялото произведение е препълнено с подобни откровения, които са имали несравнимо влияние върху читателя. Тъй то се оформя като една пламенна апология на радикализма, на науката, на свободата на съвестта, на демократичните начала, срещу деспотията на суеверия и властници. От сръбските водачи той харесва само Карагеорги и Милош [Обренович], които са най-верни изразители на народното свободолюбие, а от писателите Вук Караджич и Доситей Обрадович, които, заедно с народните войводи, "показаха на цял свят лицето на сръбския народ такова, каквото е."* (1, 492)

В тая си повест, писана под силното влияние на Чернишевски ("Какво да се прави?") и на Херцен ("Кой е виновен?"), Каравелов, заедно със своето свободолюбие и своя позитивизъм, се явява горещ защитник на жената. Цялата повест е пропита с жлъчен протест срещу тиранията на семейството и обществото над жената - майка или дъщеря. Каравелов е отвратен от жестокостите на сръбския бит, който съзнателно задушва всяка човешка и творческа проява на жената, поставяйки я в унизителното положение на робиня и безропотна послушница. За него жената има редица скрити нравствени добродетели, които всъщност са основата на повечето добрини в обществото. Идеализирането на жената, което е характерно за нашето и сръбското Възраждане, у Каравелов е поставено не само на романтична и етична основа, но и на социална. Той е един от първите апостоли всред южните славяни за равноправието на жената и мъжа. Тия свои идеи той разви после в редица повести и статии. В "Наказал я бог", печатана пак на сръбски в "Млада Србадиjа" (1870) Каравелов ясно въстава против цялата система на възпитание и срещу ония битови условия, които обезсмислят женското съществуване. Спасението и на мъжа, и на жената, тяхното връщане в живота като равноправни творци, ще настъпи само чрез едно превъзпитание, върху принципите на положителните науки и справедливостта. Човекът трябва да се откаже от предразсъдъците и природната си леност, за да се отдаде на нов строителен живот. За достигане до това съзнание, са необходими нови, непокварени натури, които ще презрат всички мъчнотии, не ще отпуснат ръце, "а ще грабнат от съдбата пълната чаша на насладите и честта..." И Каравелов, като общественик и писател, се стреми да съдействува за създаване такива именно апостоли на ново възпитание, които ще освободят обществото от всички унизителни, нечовешки прояви и състояния.

Критиката, на която подлага Каравелов белградския живот, е безпощадна. Той пръв отваря очите на събудените интелигенти, като им сочи безотрадното състояние на белградския морал, на просветата и на взаимните отношения в семейството и обществото. А че всички тия болни въпроси на сръбската общественост са го вълнували дълбоко, макар да е от друга народност, личи от искрените възгласи, с които той често прекъсва изложението, за да излее болката си или да сподели впечатленията си с читателя

Влиянието на Каравеловата повест всред сръбската младеж е било грамадно. Той е бил четен като никой друг, неговите идеи увличали и вълнували цялото сръбско общество.

Д. Маринов, който по онова време бил в Белград и която по-късно преведе "Jе ли крива судбина?" на български, разправя: "Никой не мислеше, че Белград има лоши страни, че обществото му страдае от слабости и недостатъци. Нашия литератор в своето кратковременно пребивавание в Белград забележи, изучи и позна низостта, в която са намерваше това общество, което имаше претенция да бъде ментор на целия сръбский народ, и със своето вещо перо, със своята талантливост изложи тая низост на белградското общество така живо, с такъв увлекателен слог и с такъв гладък език, щото появяванието на неговата повест: "Jе ли крива судбина?" произведе фурор. Ретроградите дигнаха срещу него голяма гюрултия, а Омладината го защищаваше храбро. Сичките признаха в него едно: езика му и стилът му са неподражаеми, взеха езика и стилът му за образец."

И не само тогава, но и днес историците на сръбската литература поставят Каравелов като родоначалник на сръбския реализъм. Прекалената тенденциозност и публицистичност на неговите повести беше най-подходяща за това време на залисия и краен романтизъм; литературата тогава имаше само един дълг: - да съдействува за нравственото и политическо освобождаване на гражданина. Тия утилитаристични възгледи за литературата, както знаем, нашият писател усвои в Москва от Херцен, Чернишевски, Добролюбов и Писарев. И когато дохожда в Белград той намира най-подходяща почва за тяхното широко прилагане. Каравелов усвоява от руските шестдесетници не само общите им идеи, но и техния патос, речника им, стила им; нещо повече - той някъде дословно или перифразирано повтаря онова, което са казали учителите му. Разказите и статиите му са препълнени с цитати, които той не всякога означава, с чисто журналистични или научни разсъждения, с възгласи, препоръки и ругатни. Защото той не иска да пише увлекателно художествено изложение за що било и що не било, а желае преди всичко да научи читателя на своя нов морал, да проагитира идеите, които ще трябва да преобразуват обществото. "Ако читателят дири в моя разказ забавни завръзки - заявява Каравелов по подобие на руските си учители - развръзки и сцени, които потръсват, ако очаква на краят на разказа смърт или поне някоя женитба, предварително зная, че няма да бъде задоволен от моя разказ. Няма да бъде задоволен от моя разказ и оня от читателите, комуто е в душата да отнема чуждия залък и който в къщи може би храни няколко дечурлига. От моя разказ ще бъдат доволни само отделни хора, които съдбата е захвърлила в скрити кътища по света и които се стремят да се изтръгнат от тия затруднения. В техните глави непрестанно са роят най-различни мисли; тях винаги ги мъчат парещи въпроси и съмнения; в своята самота те с радост приемат всяка нова книга като нов познайник, който ще им бъде другар в живота... Тя им става най-ближна приятелка, ако е способна да отговори на някой от многобройните въпроси, които за тях още не са разрешени."* (1, 533) А Каравеловите повести са отговаряли на много от злободневните обществени въпроси, те са били учени наизуст, разнасяни и тълкувани били по разни кръгове дори и в ръкопис. Много благородни заложби в сръбската младеж са били присадени и култивирани от "брата бугарин", който е имал великата способност да се вживява в психиката и стремежите на чужди народности, на които е помагал със съвети и личен пример.

На 10 юни 1868 в Белград пада убит Михаил Обренович. Каравелов, като ръководител на недоволниците, бил заподозрян в убийството. На 15 юни, по искане на сръбските власти, маджарите го арестуват, заедно с приятеля му Владимир Йованович и през Варадин го отвеждат в Будапеща, гдето стои затворен 7 месеца. Напразни са били протестите на двамата затворници, на сръбската преса и на общественици - маджарските власти бавили следствието и ги подлагали на тежки физически и морални мъки. Едва на 4 януари 1869 г., след оправдателна присъда, Каравелов и Йованович са пуснати на свобода. Сръбската интелигенция посреща двамата мъченици с неописуем възторг. "Застава" и букурещкия български вестник "Народност" поместват дописки, от които личи какви тържества са устройвали в тяхна чест сърбите навсякъде - от Пеща до Нови Сад. Каравелов е провъзгласен за "народен мъченик", от общата му участ с Йованович сърбите вземат повод, за да говорят за братството на двата народа, да изтъкнат необходимостта от задружно действие в името на свободата. Връзките между нашия писател и обществен будител и сръбската Омладина стават още по-силни и интимни. Сърбите ценят в него преди всичко чувствителната му съвест, неговия нравствен патос и писателския му дар. Като се връща в Нови Сад, Каравелов подновява с по-голям жар обществената си дейност. Но той скоро е трябвало да се отзове на поканата на българската емиграция в Букурещ, която е знаела неговите дарби и несравнима енергия. Сега вече настъпват за него най-светлите и върховни моменти: - след като се е скитал повече от десет години из чужди страни, той, подготвен и в разцвета на сили и талант, ще трябва да служи най-активно на своя народ, на отечеството, към което се е стремил с религиозно благоговение. През юни 1869 г. Каравелов е вече в Букурещ. Но връзките си със сръбската литература и общественост той не прекъсва. Освен "Jе ли крива судбина?", на сръбски език той е публикувал и други разкази: "Сока" (Сръбски омладински календар, 1869), "Горка судбина" (Матица, 1869), "Наказао ги Бог" (Млада Србадиjа, 1870), "Из мртвог дома" (Млада Србадиjа, 1871). Лично той, както и други сръбски книжовници, превежда на сръбски някои от печатаните на руски език повести: "Българи от старо време" (1868), "Неда" (1872), "На чужди гроб без сълзи плачат" (1879), "Хаджи Ничо" (1872). От всички тия произведения, които Каравелов е писал на сръбски език, след "Je ли крива судбина?" най-значително е "Из мртвог дома"¹¹. Тук той излага живота си в будапещенската тъмница, впечатленията и мислите, с които е излязъл от нея. Макар и писано под силно чуждо влияние, това произведение на Каравелов има голямо автобиографично значение. То е ценно като изповед на общественик с чувствителна социална съвест и като протест срещу жестокостите на един насилнишки режим. Жалко е, че още не е преведено на български език¹²и че не е известно у нас почти никак. След "Неповинен Българин" на Раковски (1854) това са първите тъмнични бележки, писани от българин - литература с извънредно голямо историческо значение. Тя се явява обикновено през време на политически терор, като скрит протест или като израз на болка и разочарование. Значението на подобна мемоарна литература е толкова по-голямо, колкото е по-голяма личността, която я пише, колкото по-значителни и дълбоки са откровенията, които тя споделя с обществото. И никъде другаде не са отразени тъй силно чувствителната съвест, хуманните идеи и протестния патос на Каравелов, както в тия му записки.

Покрай последователното и подробно повествувание, което ни дава преживяното и видяното в тъмницата, той преди всичко иска да предизвика нашето възмущение, да ни внуши своите свободолюбиви разбирания, да прероди нашия дух. Заедно със своя учител Достоевски и Каравелов гледа на тъмницата като на човешка гробница. Тук замира всеки благороден стремеж - най-добрият и честен човек може да стане престъпник. Тъй затворът постига резултат обратен на онзи, който обществото очаква от него. По примера на Бланки, на когото също подражава, Каравелов изтъква как бързо и пагубно се изменя човешката личност, когато се изолира от свободното общество. Няма нищо по-опасно за нравствеността на човека от самотата - особено пък когато тя е наложена с насилие. Престъпниците и престъпленията няма да се премахнат чрез жестокостите на затвора, а чрез едно коренно социално преустройство на обществото в името на хуманността и справедливостта. Тъй Каравелов се предава на размисъл върху състоянието на днешното общество, критикува го, сочи неговите жестоки неправди. Той говори за политиката на маджари спрямо славяни, спира се на положението в Босна и Херцеговина, спомня си за своите приятели и близки. Пред помрачения му и ядовит поглед изпъква и образа на отечеството: "А България? За България може да се каже същото, което се каза за Босна и Херцеговина, само трябва да добавим, че българският народ стене още и под ярема на своите почтени "чорбаджии", които продават и собствените си деца, само да могат добре да се наядат и напият."* (4, 521)¹³ Как е гледал Каравелов на тия свои записки личи най-добре от една рецензия, която той прави по-късно върху произведението на Силвио Пелико "Тъмниците ми", преведено от Драган Цанков през 1874 г. (Цариград, Българско печатарско дружество "Промишление"). В тая статия, крайно интересна за онзи, който иска да се запознае с неговите възгледи, Каравелов, след като изтъква, че основен закон на всеки напредък е борбата и след като въстава срещу ония, които предоставят всичко на съдбата, пише: "В книгата на Силвия Пелика не съществува нито оная човеческа самонадеяност, нито оная велика гордост, нито оная свещена борба, нито онзи величествен разум, които увеличават човеческите действия пред нашите очи и които ни накарват да даваме на предпринимачите велики титли. В сичката история на "Темниците ми" ние видиме слабохарактерно същество, което се покорява на своята съдба и което не иска нищо друго освен наивно съчувствие даже и от онова човечество, което е било главната причина на неговите страдания..."* (6, 193) Каравеловото произведение е пропито тъкмо с противоположен дух - то е преди всичко протест, зов за борба в името на "величествения разум", който не може да се примири с нещастията и жестокостите на един обществен ред, що оправдава съществуването на гробници като будапещенския затвор. Със своя патос и с идеите си тъмничните бележки на Каравелов се рязко отличават от тия на К. Величков ("В тъмница") и Ив. Евст. Гешов ("Записки на един осъден").

Макар присъствието на Каравелов в сръбските омладински среди да е твърде кратковременно, неговото влияние в литературата и обществения живот е голямо. Със своите критики и повести той постави началото на реализма, като развенча окончателно старата романтична и сантиментална естетика. Освен това Каравелов внесе в сръбската общественост дух на критицизъм, на позитивизъм и идеите за едно социално преустройство. Той беше враг на традиционната сръбска политика и разчиташе да организира младата интелигенция около идеята за федериране на южните славяни, на която идея служи до края на живота си. С отиването му в Букурещ връзките между него и сръбските обществени водачи не се прекъсват. Със сръбската литература той също не скъсва отношенията си. Две от повестите си той печата след 1869 г. в "Млада Србадиjа". Тъй Каравелов се явява предшественик на големия сръбски общественик и хуманист Светозар Маркович, също възпитаник на руските шестдесетници, който създаде през седемдесетте години цяла епоха в социалната и литературна история на Сърбия. Когато Каравелов започва редактирането на в. "Свобода", сръбската преса се отзовава най-ласкаво за него. Между неговите вестници и сръбските съществува непрекъсната връзка. През 1871 година той дохожда наново в Белград, за да търси печатница. "Млада Србадиjа" съобщава дори, че Каравелов щял да продължи издаването на своя вестник в Белград. Разбира се, това не стана. Но Каравелов не престана да вярва в сръбската интелигенция. Очарован от славата, с която го обкръжиха омладинци като писател и апостол на нови идеи, възпитаник на славянофилите, фанатик по природа - той до края на живота си живе с мисълта, че сърбите искрено желаят задружен братски живот с българите. Тук той се прояви до известна степен като наивен, мечтателен политик, макар да беше основал разбиранията си на здрави предпоставки. Но тази му политическа романтика е колкото негов недостатък - толкова и негово предимство. Тя също тъй ни разкрива величието и благородството на неговия дух.

Каравелов в Букурещ. - Последните години от пребиваването на Каравелов в Русия, както и двегодишната му дейност всред сръбската интелигенция, съвпадат с един от най-бурните периоди в живота на нашата емиграция в Румъния. Разпръсната из разните градове на свободното и гостоприемно кралство, българските колонии, съставени изключително от свободолюбиви и енергични интелигенти, през шестдесетте години на миналия век се обединяват около един комитет в Букурещ, който, за разлика от ръководителите на българското движение в Цариград и другаде в Турция, дава нова революционна насока на своята дейност. През 1866 г., след детронацията на румънския княз Куза (11 февруари 1866), за Румъния настъпват несигурни дни. Водителите на румънците, Братияно и Росети, за да се предпазят от евентуално нападение на Турция, прибягват до помощта на българската емиграция, на която обещават подкрепа при едно въстание за освобождението на българския народ. Така се създава една "свещена коалиция" между румънските водачи и Д. Диамандиев, Хар. Саров, Ат. Андреев и Ив. Касабов, които съставят първия таен български комитет. Целта на този комитет първоначално е била да организира чети и да ги праща в България - но непременно със съгласието и на румънския комитет, който се задължавал да подпомогне българите с пари и бойни припаси. Но, също както стана и с българската легия през 1862 г. в Белград, и този комитет е трябвало да престане да действува скоро след като румънците са уредили своето княжество. Макар и създаден по румънско желание и пряко свързан с интересите на съседното княжество, този комитет може да се счита като пръв организатор и вдъхновител на организираната революция. След скъсване връзките с румънския централен комитет, българите, взели един път поука от подобна акция, решават да продължат организацията на своя комитет самостойно. Ат. Андреев и Хар. Саров заминават за България, за да създават там местни тайни комитети. В Букурещ се изработва устав, създава се специален таен церемониал с клетва за приемане нови членове на комитета, а от октомври 1867 г. започва да излиза и вестник "Народност" орган на същия комитет. Преди това членът на комитета П. Кисимов издава една брошура "България пред Европа", в която, след като излага нещастното положение на българския народ и двуличната и жестока политика на Високата порта, апелира към европейските държави да се застъпят за този измъчен народ, дордето той не е съсипан окончателно от мюсюлманския развратен режим. Издаването на тая брошура, в която няма нищо революционно, П. Кисимов счита като първа решителна стъпка в дейността на комитета. Втората стъпка е един "Мемоар до негово Императорско Величество Султан Абдул Азис Хана" издаден през пролетта на 1867 г. Автор на този мемоар е пак Кисимов - голям любител на печатната борба. Напечатан на български и френски, също както и първата брошура, Мемоарът е крайно интересен със своето "дипломатично" съдържание. След като се обръщат към султана с коленопреклонното: "Милостивейший наш господар и отец", когото молят да не ги осъжда загдето дръзват да му говорят за "опасностите, които грозят империята", авторите излагат желанията на българския народ, както следва: - да се даде на този верен народ политическа и религиозна самостоятелност, свободна конституционна уредба, под скиптъра на Султана, който да прибави към титула си и "Цар на българите".

П. Кисимов постепенно се сближава с групата на чорбаджиите и русофилите начело с Христо Георгиев, известни с името "партия на старите" или "Добродетелна дружина". Тази русофилска партия действува независимо от тайния комитет. Под влиянието на руския пълномощен министър в Букурещ тя влиза във връзки със сръбския крал Михаил и със сръбското правителство и предприема преговори за едно сръбско-българско единение. Почти едновременно с Мемоара до султана, изработен от хора на тайния комитет, Добродетелната дружина приема един Протокол за бъдеща федерация между Сърбия и България. В този Протокол между другото четем: "За да сполучим тая желателна цел (т.е. свободата), тряба да изберем един съседен народ, с помощта на когото да сполучим освобождението си с взаимна полза, и за такъв народ ний не можем да предпочетем друг освен сърбския, който с народността си, с вярата, и с местното положение е сближен с нас преди векове, интересите ни прочее са равни и затова само с тяхното побратимство можем да бъдем народ независим..." По-нататък в протокола се изтъква: "1. Съединението братско трябва да стане между сърбите и българите под име Югославянско царство. 2. Югославянското царство ще се съставлява от Сръбско и Българско (Българско обема областите: България, Тракия и Македония) 3. Глава на новосъставляемото правителство ще бъде днешният княз сръбский Михаил Обренович с право на наследство..."

Тия два документа - Мемоарът и Протоколът - единият от които провъзгласяваше султана за цар на българите, а другият - сръбският крал за цар на българите, са много характерни за настроенията всред ръководителите на емиграцията в Румъния. Оттогава се създават две враждебни партии: едната, макар и с неизяснена програма, е за самостойна дейност на българския народ, а другата е под силното влияние на руската дипломация. Едновременно с тия две партии - "млади" и "стари", работи и трета: това е партията на българските воеводи Панайот Хитов, Филип Тотю и др., които следват заветите на великия Раковски. Окончателното разцепване на българската емиграция настъпва през 1868 г., когато хората от Добродетелната дружина, самопровъзгласили се за нотабили, изпратиха една телеграма до парижката конференция, събрана по повод Критското въстание.

Вестник "Народност", който до това време все още минаваше за общ орган на българската емиграция, решително осъди телеграмата на "старите", които искаха от конференцията да внуши на Портата да даде автономия на България, като се уреди "едно всеобщо събрание, избрано чрез общо гласуване на два степени и един управител (каймакам), избран чрез всеобщо събрание и утвърден от Н. В. Султана". Вестник "Народност", около редакцията на който се навъртат все хора из средата на "младите", обединени от по-демократични идеали и препоръчващи други методи на борба, злъчно напада тая самозвана българска аристокрация, която не държи сметка за народното настроение и си приписва права, които никой не й е делегирал. Тъй се откриват първите фронтове, създават се първите политически партии в новата българска история: консервативна и демократична. Първата обединява предимно малкото чорбаджии и хрисими русофили, а втората има зад себе си най-бойките, талантливи и жилави представители на зародилата се интелигенция, която иска да остане вярна на народните демократични склонности. Но партията на младите има един голям недостатък: - тя е бедна. Всички фондове са в ръцете на "нотабилите."

Телеграмата до Парижката конференция е от 29 декември 1868 г. Нападките на "Народност" срещу съставителите й почват веднага. Касабов и Великсин са най-върлите им врагове. "Нам би било много жалко, заявява "Народност", ако свободомислящият и демократическият свят би помислил само, че в нашия български народ има аристократическа сган; това би било една голяма увреда и индигнация¹⁴ за целия български народ".

"Старите" вече замислят да издават свой орган. Очите им са обърнати към Каравелов. В едно писмо от 23 февруари 1869 г. Христо Георгиев пита Найден Геров, който по това време е руски вицеконсул в Пловдив, дали Любен Каравелов би бил годен за вестникарска работа. Като руски чиновник и привърженик на една умерена и дипломатична борба, Найден Геров не одобряваше революционната метода. Той намираше, че дори и дядо Славейков е нетактичен и краен. Ето защо на писмото на Хр. Георгиев той дава следния отговор: "Добре беше да ся издава един вестник народен, написан с умереност, каквото да не му е забранено да дохожда и по тия места. Но за такъв вестник Каравелов, колкото го аз зная, не вярвам да го скопоса¹⁵..."

Както знаем, Каравелов по туй време е вече в Нови Сад. В своята дейност за осъществяване южнославянска федерация той сигурно е знаел за Протокола на "старите" по същия въпрос. Без да познава по-нататък природата на българските "нотабили" и без да е запознат с движенията всред българската емиграция, Каравелов приема поканата на Христо Георгиев.

През март с. г. Каравелов е в Букурещ. Съставената от него програма се одобрява и вече предстои излизането на новия вестник. Но преди да излезе първият брой, Каравелов, който не можел да търпи ничия опека - особено пък на чорбаджии, и който вече е осветлен за борбите всред емиграцията, скъсва всякакви връзки със "старите".

Първият брой на вестника (под име "Отечество" и с мото "Работи и се надявай", докато Каравелов е искал той да се нарече "Свобода"), излиза на 25 юли 1869 г., а във вестник "Народност" от 6 юни с. г. Каравелов дава следното съобщение: "Преди няколко време се раздаде едно обявление за нов вестник "Отечество", в който е подписано и моето име. Аз, наистина, услових се с едно букурещко дружество, което носи имя "старите", да бъда редактор на тоя вестник и написах за него програма според моят поглед връх българските работи и българските интереси въобще. Но мене трябваше да отпътувам в Австрия по свои частни работи и затова оставих обявлението или програмата си на горереченото общество, за да го напечата и раздаде дорде се аз върна. Преди една неделя се върнах в Букурещ и какво намерих? - Моята програма изменена и прелеена по калъпът на г. "Христа и компания". Аз никога не съм бил чуждо орудие, никога не съм продавал своят народ и затова се отказвам от това обявление и известявам секи българин да не приписва горереченото обявление мене."* (7, 64)

Това е първата стъпка на Каравелов всред Букурещката емиграция, гдето изведнъж проличава неговият темперамент и непримиримостта му с чорбаджиите, които, според младите, са били руски оръдия. Тук Каравелов се срещнал с Касабов, Великсин и Ботев - и особено последният го е осветлил напълно за политиката на "старите".

Вестник "Отечество" започва да излиза под редакцията на П. Кисимов, а Хр. Георгиев този път (от 8 юли) пише на Найден Геров: "Сос Каравелов не знам аку ви казах чи доди и заключихми контракт да изваждами вестник, за което бяха готови и обявленията и добре чи ги не раздадохми, понеже с него са растура работата, и по-добре чи стана тъй, защото той бил по-лош и отколкуто ми представихти вия, язък за 25 лири, дето ни изеди, за него повече ще ви пиша, коги имам свободно време, а сега ще ви кажа чи нашити половина учени, кату си зели в главата, чи са големи хора станали, а пък нямат пари да живеят, достигат за пари и най-мръсните работи да правят, просто нещо баю Найдене, и тежко и горко на българите, аку чакат от такива учени да са прокопцат."

Тъй се свършват преговорите между Каравелов и старите. "Нашити половина учени", които се нападат от Н. Геров и Хр. Георгиев, са Марин Дринов, В. Стоянов, Н. Бончев, които създадоха Българското книжевно дружество - развито постепенно в днешната Академия на науките. Старите и на тях гледат с недоверие.

Интересно е да се отбележи, че Хр. Георгиев във всичките си писма, гдето напада младите, между тях и Ботев, Левски, Каравелов, кове оръжието си все от факта, че "нямали пет пари", че "за пари и майка си продават" и т. н. Истински чорбаджийски критерий!...

Епоха на "Свобода" и "Независимост". - Годината 1869, когато Каравелов дохожда в Букурещ, отбелязва нов етап в идейното развитие на нашата емиграция. Разочарована от несполуките на Панайот Хитов, Ф. Тотьо, Хаджи Димитър и Караджата, разцепена в своите схващания, тая емиграция оттук нататък, под влиянието на Каравелов, дава нова ориентация на своята дейност. На мястото на старите разбирания за изолирана революционна, комитска акция, сега се изгражда теорията за организирано всенародно въстание. Идеолози на тая теория са, освен Каравелов, - Левски и Ботев. Каравелов е умът на новата организация, Ботев е негов помощник и продължител, а Левски е сърцето и душата й. Познати още от 1867 г. в Белград, Левски и Каравелов дохождат до едни и същи разбирания за организиране революцията. През 1869 и 1870 г. Левски вече обикаля България и подготвя отделни революционни гнезда. Каравелов го подпомага със съвети от Букурещ, гдето голямата и будна част от емиграцията е с него. От 7 ноември 1869 г. Каравелов започва, издаването на свой седмичен вестник - "Свобода" - в който прокарва идеите за самостойна борба на българския народ, за балканска федерация и против всяка чужда намеса - особено против тая на официална Русия. "Целта на "Свобода" е, заявява Каравелов в програмната си статия, да защищава българските интереси и да показва на българският народ път, по който трябва той да върви, за да може по-лесно да достигне до своето нравствено съвършенство и до своята политическа независимост. Освен това, "Свобода" ще употреби всичките си сили да опознае българският народ с неговите съседи и обратно". Освен уводни политически статии вестникът помества дописки из България, Бесарабия, Сърбия, Австрия, Босна, Далмация и др.; повести и разкази из българския живот; статистически сведения; критика и библиография; история, наука и др. "Свобода" излиза до 25.IX.1872 г., когато бива спрян по искане на турското правителство, след обира на пощата от Димитър Общи. От февруари 1873 г. Каравелов започва нов вестник - "Независимост", със същата програма. Всичките броеве на тия два вестника са били пълнени почти изцяло от Каравелов. С изключение статиите на Ботев, той е поправял и преправял коренно всички дописки. Навсякъде личи неговият стил, неговите идеи. Чрез вестниците той организира емиграцията, те са нейните органи и ръководители. Никой преди Каравелов не е писал тъй ясно и убедително, с такава категоричност на убеждението и с такава идейна последователност.

В историята на българската обществена мисъл името на Л. Каравелов е свързано непосредствено с тия на Раковски и Ботев. От Раковски той наследи идеята за самостойна борба на българския народ, а на Ботев предаде организираната и демократизирана българска емигрантска интелигенция, която пръв той надъха с определени свободолюбиви идеи. Но ако Каравелов се сближава с Раковски по силата на еволюцията, която го извика за заместник на гениалния патриот и вдъхновен бунтар, с Ботев общността му е много по-интимна, обусловена от редица общи предпоставки на тяхното политическо възпитание. Много от идеите на двамата революционери и водители на българската интелигенция се почти изцяло покриват - а ако не беше голямата разлика в темпераментите им, Каравелов и Ботев може би нямаше днес да ни се представят тъй обособени. Ако бихме искали да определим само значението, което имат двамата за организирането на емиграцията, благородството и ширината на техните идеи и характери - Каравелов сигурно би изпъкнал с много предимства пред Ботев. Без огнената поезия на Ботев и без неговия легендарен подвиг на Вола, не би съществувало и онова безкрайно и велико обаяние, което крие името му. Затова в нашето отношение към Ботев има много поезия, много възторг и беззаветно преклонение, като към някакъв приказен, непостижим герой, докато Каравелов очаква от нас само една обективна, спокойна преценка. Към него нашето отношение е само исторично, тук всяка поезия е изчезнала. Дори нещо повече: ние изобщо нямаме отношение към него. Съчиненията му, особено знаменитите му статии, са известни само може би на няколко десетки българи. А надали има освен Ботев друг български общественик и публицист не само преди, но дори и след Освобождението, чието слово да е било тъй оригинално и вдъхновено и което да е вълнувало тъй българската общественост, както Каравеловото...

В лицето на "Свобода", а после на "Независимост", "Дума", "Будилник" и "Знаме"¹⁶, които следват все традицията и тона на "Свобода" - ние имаме първия идеен свободолюбив орган в нашата история. А изключителността на тоя орган се дължи преди всичко на личността на Каравелов, на неговия писателски дар и на идеите му. Кои бяха идеите, на които служеше Каравелов?

Преди да дойде в Букурещ, Каравелов отправя едно писмо с дата 1.І.1869 г., поместено в "Народност" г. П. бр. 16, до Букурещката емиграция, в което, преди всичко подчертава, че за "да достигне човек пълно независим живот и да бъде достоен да носи име човек, трябва му първо и първо образование, твърда воля и здрав ум да може да разбере по кой път да върви. Само тоя народ може да бъде роб другиму, който стои по-ниско с образованието си от своя господин..."* (7, 54) Проследим ли статиите на Каравелов по-нататък, ние навсякъде ще се натъкваме на тая основна предпоставка, която обуславя неговия светоглед: - образованието, просветата - като здраво и сигурно средство за истинска свобода. Тук най-силно личи влиянието на Чернишевски, който поставяше просветата като главен фактор на всяка еволюция, па и революция. По отношение южнославянската свобода Чернишевски дори мислеше, че "е по-полезна една добре написана книга, нежели сто щика"; южните славяни, според знаменития руски общественик, "нравствено по-скоро ще победят своите врагове, отколкото физически..." По пътя на своя учител и Каравелов дохожда до убеждението, че без наука, без просвета всякакъв напредък, всяка свобода е изключена. И ако в живота си Каравелов е имал някакъв кумир, пред който да се е прекланял, това е било само просветата. Нея той е слагал като първо условие на българската революция. След просветата, или "бистрия ум", както се изразява често Каравелов, българската свобода предполага също тъй "силна воля и любов към отечеството". На науката, на разума разчита Каравелов като на естествен и неизбежен революционен фактор. Просвета значи: преди всичко непримиримост с всичко зло, консервативно и тъпо в човешката природа и в общежитието. Каравелов е враг на хегелианството, което приема, че всичко съществуващо е разумно и което клони да отрече всяка борба за по добър живот. "Един народ, както и един частен човек - пише Каравелов - не може да напредва, ако той не отхвърли от себе си мисълта, че уж всичко е добро, което съществува от памтивека и което е очувано до днес. Всеки човек и всеки народ трябва да отхвърли от себе си тая логика, която утвърждава, че уж всичко, що съществува днес, е разумно и добро. Човек е същество способно за цивилизация, затова той трябва да усилва своя ум, навсякъде да търси що е справедливо и добро и ако той се увери, че е открил някои недостатки в обществения живот, то той трябва да употреби всичките си сили, за да изправи тия недостатки, а не да чака да се изправят те сами от себе си." И омразата на Каравелов към турците се засилва от убеждението му, че те по природа са ограничени и жестоки, чужди на всякакъв стремеж към усъвършенствуване, на всяко благородство. Според него, "турчинът стои на по-низка степен и от добитъка". Затова Каравелов е зъл враг на чорбаджии и други външни и вътрешни фактори, които мислят, че българи и турци могат някога да живеят заедно, в разбирателство.

В същото писмо до букурещката емиграция, за което споменахме, той се изказва и по този въпрос ясно, както е присъщо на природата му: "Мнозина наши братя мислят или барем говорят, че ние можем да се сложиме с турците, да коронишеме султана с българска корона, да му плащаме данок, но да имаме свои закони и свое самоуправление. Но аз мисля, че само луд човек може да вярува, що това може да бъде. [...] Турчин[ът] е турчин, него ни бог, ни дявола не може да го направи човек. [...] Може ли, кажете ми, чист и честен народ да има нещо общо с такива люде? Не, братя, оставете сичко настрана и търсете братство между себе си и между своите братия, които търпят също като ние."* (7, 54-55) Тия разбирания, тоя дуализъм, срещу който се опълчва Каравелов, се проповядваха от провъзгласилите се български "нотабили", чорбаджиите, които през 1868 г. изпратиха до парижката конференция дългото изложение, с което искаха от великите сили да принудят султана да даде автономия на България.

От 1869 г. Каравелов е водач на българската революционна емиграция. Той идеализира хайдутството, въоръжената отбрана. Организатор е заедно с Левски и на тайните революционни комитети вътре в България. Защото, след Раковски, той е главният представители на схващането за самостойна борба на потъпканите срещу турската власт. В това отношение идеологията на Каравелов е много характерна. Той, просветител по темперамент и убеждение, приема революцията като единствено средство за свобода. Защо? - Защото знае, че политическата свобода е първо условие за всеки напредък и защото е дълбоко убеден, че никоя велика сила не може да извоюва - било чрез оръжие, било по дипломатически път - българската свобода. Преди да отидем по-нататък в разбора на Каравеловите политически възгледи, нека видим неговото гледище върху въпроса за положението на българския народ.

Срещу кое робство всъщност се бореше Каравелов? На този въпрос ясен отговор ни дава следния цитат от в. "Свобода", г. I, бр. 3 - "Когато се той [българският народ] освободи от гръцкото духовенство и от турското иго, то ще бъде свободен политически; а когато се освободи от своята простота и незнание, от своите стари суеверия и допотопни нрави, то той ще бъде свободен и духовно."* (7, 106) Ясно е: Каравелов има предвид два вида робство - политическо и духовно. Първото обуславя второто. За да бъде народът свободен духовно, да може да развие своята нравствена мощ, той трябва политически да е свободен. А освен турците, потисници на българщината са и гръцките духовници. Третият, икономическият, фактор на робството, у Каравелов е застъпен най-слабо. Ясно той се изразява само в омразата му към чорбаджиите. В "Независимост", г. III, бр. 48 той пише със свойствената отсеченост на своя стил: "България ще да бъде спасена само тогава, когато турчинът, чорбаджията и владиката се окачат на една върба. Друго спасение няма". Същите мисли, със същата категоричност ще срещнете на много места в Каравеловите статии. Но Каравелов мрази чорбаджиите не защото са чорбаджии, не защото е убеден враг на капитала, а поради тяхната инертност и угодничество към турците. Докато в разказите си, например, той към турци и гърци има винаги едно определено отрицателно отношение, за чорбаджиите не е така, там ще срещнете и чорбаджии патриоти, благородници. Изобщо, що се отнася до възгледите на Каравелов по стопанските въпроси, напразно бихме търсили някаква системност. Той е преди всичко идеалист-революционер, който обича онеправданите, за които е готов да се жертвува и омразата му към чорбаджиите е продиктувана само от идеализъм, от хуманност. Но в известни моменти той счита, че чорбаджиите са много по-опасни врагове на народа отколкото турците: - "У нас отдавна се е появило мнение, че главната причина, която ни държи под турското иго, произхожда не от силата и не от способностите на турците, а от чорбаджийската подлост. Това е вярно катоден. Аз смело мога да кажа, че народът ще бъде принуден да изколи по-напред чорбаджиите, а после техните помощници, т.е. правителствените злодейци" ("Независимост", 46 бр.)

През лятото на 1869 г. делегация от страна на българския революционен комитет заминава за Женева, по съветите на Каравелов, за да се срещне с хора на Херцен, Бакунин и Мацини и да им изложи своите искания. Когато Бакунин се опитал да прокара всред българските делегати своите революционни теории, срещнал решителна съпротива. Той е трябвало да се съгласи с Т. Райнов и другите делегати, че българите не могат да мислят за никакъв социализъм, понеже стопанските условия на техния живот са особени. В тоя момент те се стремят само към свобода и към спиране на турските зверства. Не може да има никакво съмнение, че Каравелов, който изпраща делегацията при Бакунин и Херцен, възгледите на които е знаел и с които е бил лично познат, е бил на същото мнение относно социализма и българската революция.

В едно писмо до Н. И Жуковски, Бакунин, след като осъжда заедно с К. Маркс панславизма и руската политика към славяните и "едностранчивия национализъм" на последните, препоръчва създаването на една секция от руси, чехи, поляци, сърби и българи, която да образува нещо като славянски революционен интернационал. В същото писмо Бакунин пише: "Беше при мене тук (в Локарно, 17.VII.1870), един добър българин К. и аз говорих с него по този въпрос, но той замина и от тогава не зная нищо за него." Ако са верни предположенията, че под буквата К. се крие името на Каравелов - още един път се потвърждава, че той е избягвал да се обвързва с разните социалистически интернационали. Те са го интересували дотолкова, доколкото може да се поучи от тяхната опитност на организатори и конспиратори. Инак неговата революционна проповед е съвсем самостоятелна. Сближава го с Бакунин и Херцен и неговото гледище за политиката на руското правителство, в която той не е виждал нищо свободолюбиво и хуманно¹⁷.

Каравелов и всичките ръководители на нашата революция от онова време са били в близки връзки с руските и италиански революционери, от които са вземали поука и подкрепа. Бакунин, Нечаев и Мацини са кореспондирали с букурещките водачи. Иван Касабов, един от партията на младите, пише в своите спомени: "По нашата кореспонденция с Бакунин и Мацини истеглювахме, понякогаш, много полезни работи за България, когато ний сами не можахме да ги узнаеме. За много работи се допитвахме с тях и те ни даваха много добри упътвания в политическо отношение." Бъдещият историк сигурно ще открие много паралели в дейността от една страна на Бакунин и Нечаев, и, от друга, на Каравелов и Левски. Само че нашите революционери никога не изпуснаха из предвид типичните български условия и конкретната цел - освобождаването на българския народ. В течение на три години Левски обхожда почти цяла България и навсякъде създава местни комитети. През пролетта през 1872 г. вече се свиква в Букурещ събрание на делегати из Румъния и България, което оформя окончателно Българският централен революционен комитет, начело с Каравелов, който комитет става и върховен народен институт. Левски и Каравелов изработват устава, в първите точки на който са отбелязани ясно идеите на двамата велики апостоли: "1) Българският революционни централни комитет има цел да освободи България чрез революция, морална и с оръжие. Формата на бъдещето българско управление ще бъде неопределена до онова време, дорде българското освобождение не стане дело свършено. 2) За да бъде изпълнена тая цел, дозволява се сяко средство: пропаганда, печат, оръжие, огън, смърт и пр. 3) Ние, българете, желаеме да живеем със сичките наши съседи дружественно, а особенно със сърбите и черногорците, които съчувствуват на нашите стремления, и с ромъните, с които нашата, съдба е тесно свъзана, и желаеме да съставим с тях федерация из свободни земи. 4) Ние желаем, щото тая земя, която е населена с българе, да се управлява български, т.е. съобразно с нравите, обичаите и характерът на българския народ; а ония земи, които са населени с ромъни, със сърби, с черногорци и с гръци, да са управляват съобразно с характерът на ромънския, сърбския, черногорския и гръцкия народи." В устава изобщо са отразени изцяло политическите убеждения на Каравелов. Там се заявява изрично, че БЦРК не е враг на никой народ, в това число и на турския, доколкото той не се явява оръдие на потисническата власт.

Черковното робство за Каравелов е и духовно, и политическо. То също тъй ще се премахне по пътя на общата народна революция. И когато Каравелов заявява: "Свободата не ще екзарх - иска Караджата", той изразява само едно тактическо разбиране, без да се обявява за враг на самата черква. Вярно е, че към поповете той не храни особени симпатии - но не отрича и значението им за духовния живот на народа. Той е нападал всички, които се отклоняват от първата и най-важна цел: свободата. "По нашето мнение, пише Каравелов, ние днес трябва да оставим настрана и черковните въпроси, и враждата с гърците, и препирните със сърбите и пр. и пр. и да се завземем за нашата политическа свобода дорде не е късно. От нашата политическа свобода зависи почти всичко: когато ние достигнем своята политическа свобода, то и черковният въпрос и сичките други ситни и едри въпроси ще да се разрешат сами по себе си." Защото "българската йерархия ще облекчи нашето българско положение, но тя не ще да избави народа ни от насилията и от страданията, в които се е той намирал и в които се намира и днес".

Българският народ трябва преди всичко да е свободен, та след това ще мисли как да нареди черковното си и гражданско управление. Но Каравелов съветва българите да изоставят враждата си към гърците, не само защото не иска да се харчи енергията на народа в странични увлечения, но защото предполага, че гръцкият народ, който също е поробен, ще може да бъде използуван за една обща революция. Тоя му възглед е неразделен от схващането, което има по разрешението на източния въпрос. Каравелов, както видяхме, разчиташе, че българският народ сам ще може да се освободи от турците. Помощ може да очаква само от ония народи, които му са близки по съдба.

Тъй Каравелов дойде до идеята за балканска федерация. Тая федерация, която той наричаше ту " восточна", ту "Дунавска", трябваше да се образува по следния Каравелов план: "По наше мнение восточната федерация трябва да бъде съставена така: 1) Сърбия, Босна, Херцеговина и Черна Гора трябва да съставят едно цяло. 2) България, Тракия и Македония да съставят друго цяло. 3) Албания да добие независимо самоуправление, което да се намира под покровителството на Сърбия и България. 4) Румъния трябва да остане при днешното свое положение. 5) Цариград да остане свободен град. 6) Тесалия и Епир да се дадат на Гърция. 7) Султанът да се пресели в Азия, заедно със своите турци." Същинската федерация, обаче, Каравелов си представяше само от българи, сърби и румънци. - "България, Сърбия и Ромъния трябва да съставят една тясна федерация, която ще има три независими управления и един общ парламент, т.е. едно общо върховно правителство." Патриотизмът, националната гордост на Каравелов не му позволяваше да включи във федерацията и гърците. Тая Дунавска федерация за Каравелов трябваше да бъде също като Швейцарската и Североамериканската - една федерация, основана върху пълна свобода, парламентаризъм и демократичност. "Погледайте на Швейцария и Америка, препоръчва той на читателите си, и вие ще видите, че щастието човеческо се заключава не на скиптер и трон, не на корона и на монархия, а на чисто човеческа свобода. А има ли по-щастлив народ от американците и швейцарците? Аз отговарям - няма." Каравелов имаше великата вяра, че тая федерация ще се осъществи. За нея той работи и в Белград и Букурещ, въпреки разочарованията, които идеха всеки ден от страна на сръбската балканска политика. Постоянството, с което отстояваше това свое разбиране, будеше дори подозрения. И за отбелязване е, че най-много и най-жестоко го нападаха тия, които подписаха Протокола, с който провъзгласяваха сръбския крал и за български владетел. П. Кисимов не престана да обвинява Каравелов в прекалено увлечение към сърбите, дори и след смъртта му. Фактът, че Каравелов бе донесъл печатницата си от Белград, караше противниците му да го подозират в подкупничество. Днес, обаче, е ясно, че това е една крайно недостойна клевета към безукоризнения идеалист Каравелов. Вярно е едно: сърбите, които познавали способностите и увлечението на нашия революционер, са му направили известни облекчения при купуване на печатницата. Но тия облекчения не са били от естество да премахнат задълженията, които са тежали на неговия бюджет години след покупката й. Освен това, Каравелов обичаше сръбската интелигенция и разчиташе само на нея. Към официалната сръбска власт той взе отрицателно становище още веднага след пристигането си в Белград...

Влиянието на Каравелов всред букурещката емиграция е несравнимо. Особено младежта се увлича в него и му вярва безпрекословно. Каравеловият темперамент е такъв, че или трябва да го слушаш - или да си далеч от него. Навсякъде - и в революционния комитет, и в разговор, и в писма личи неговата силна, императивна воля. Словото му винаги е категорично, съмнения и противоречия не търпи - особено когато се отнася до чорбаджии и русофили. "Неопитните младежи, пише Кисимов в своите спомени, надъхани с Каравеловската неразбранщина, дори и в самата църква произведоха скандал при четенето: "Отче наш иже еси...", защото било руски язик, а трябвало да се чете: "Баща наш, който си... " Но гордостта и сприхавостта на Каравелов не всеки път са били търпени от ония, които са го заобикаляли. Тия качества на неговата личност понякога са били дори вредни за общото дело. Левски на няколко пъти предупреждава Каравелов да спре нападките си срещу старите, защото по този начин се отвлича вниманието на емиграцията и се внася смут в редовете й. В едно писмо от 27. ІІ. 1872 г. той му съобщава, че много хора не го обичат поради страстта му винаги да заповядва. Дори и със самия Левски Каравелов често е влизал в противоречия, особено по дейността на Д. Общи, природата на когото великият апостол е схванал изведнъж. По организирането на революцията вътре в България Каравелов е имал много крива представа и затова Левски често го предупреждава да не му се меси в работата. Сприхав и непримирим, Каравелов се е увличал лесно в известна идея, но и лесно се е разочаровал, когато е виждал, че за осъществяването на тая идея се иска много време...

Въпреки енергичната съпротива на Левски, Д. Общи на своя глава нападна и обра царската хазна през септември 1872 г. в Арабаконашкия проход. Но скоро той бе заловен, плановете на БЦРК бяха разкрити и много хора изловени и избити. Този факт стресна всички революционери - и най-много Каравелов. През ноември с. г. той пише до Левски писмо, в което казва: "обстоятелствата извикуват без друго кураж от наша страна и подигание на революция; причините, които и ти можеш да познаваш, не щем да ти ги расказваме, а обаждаме ти само, че трябва да са върви на бой без да губим ни минута. На сичките тъдявашни юнаци са писа и щат да заминат отсреща и надяваме са за помощ от Сьрбия и Черна гора..." На това нареждане Левски, който е познавал най-добре състоянието на духовете, енергично се противопоставя. Той решава дори да се прибере във Влашко, разочарован, покрусен, огорчен. По-нататък неговата съдба, както и тая на революцията, е известна. Левски бе уловен, чрез предателството на поп Кръстьо и след страшни мъчения, полумъртъв бе качен на бесилката през февруари 1873 г. Неговата смърт почерни цяла България. Разочарованието и мъката на Каравелов бе най-силна: без Левски и той като революционер е немислим.

След спирането на в. "Свобода", от 23 февруари 1873 г. Каравелов започна нов вестник - "Независимост", който излиза до 12 октомврий 1874 г. Идеите, на които служи новият вестник са същите - но патосът му отслабва. Освен това, клеветите срещу Каравелов, както и недоразуменията с хората от Централния комитет се засилят. Оттук нататък в живота на нашия пламенен и горд писател настава нова ера - ера на нравствени страдания, на преоценки и уморителна мизерия. Още скоро след започването на "Независимост" той се оплаква на приятелите си, че гладува и заявява, че ще спре вестника. Над всичко, той е имал и дълг за печатницата 102 жълтици. В едно писмо от 17 август 1873 г. Ив. Драсов съобщава на П. Хитов: "Г-н Каравелов ми явява, че вестникът му ще престане, че нямал достатъчно капитал... Какво ще за напред да върше, аз не знам, но зная, че много ще изгуби народът ни като престане и "Независимост" - с една дума 7 милиона Българи имат само един вестник политически!"... И наистина, изключителността на Каравеловите вестници се е чувствувала от целия български народ. В едно писмо до Каравелов Левски ясно изразява своята радост за гдето "Ний българите бяхми честити чак от сега, да са здобием с вестник пълно свободен." Вдъхновеното Каравелово слово, широката хуманност на неговите идеи и изключителността на личността му са били чувствувани от всички.

С. С. Бобчев разказва: "Аз се учех тогава в турската медицинска школа; нашите другари бяхме дотолкоз наелектризирани от идеите и учението на К., щото ний не можахме да умирим своето любопитство. Жаждата да четем "Свобода" ни обземаше до невероятност силно. Ние чакахме с нетърпение, кога ще дойде немската поща й тогаз... О! тогаз у нас беше празник... Там, под покрива на турската школа, ний смело четяхме "Свобода" и "Независимост"; ний забравяхме опасността, която ни очакваше в случай, че се хванахме en flagrant délit¹⁸.

Убеден, краен демократ и патриот, Каравелов бе приел революцията като средство за постигане на свободата. Но той мечтаеше за една революция, организирана, осмислена, гдето да вземе участие целият народ. От прибързани действия той винаги съветваше да се предпазват. Особено след смъртта на Левски неговото разочарование от революционните похвати ден из ден се усилва. "Всека прокламация, пише той една година след обесването на Левски, която би се появила в сегашно време и която би съветвала българския народ да въстане и да търси своите права, е произлязла изпод перото на нашите неприятели. Не лъжете се, братя! Приготовлявайте се и мълчете. Скривайте своите действия... Когато удари часът, то народа ни ще да въстане без прокламации. Ние сме длъжни да въстанем всички заедно или да чакаме по-добри и по-щастливи минути". С тия свои мисли Каравелов постепенно се отчуждаваше от емиграцията и революционния комитет, ръководени вече от Ботев, пламенен идеолог и певец на бунта. И няколко месеца след горната си статия, той в "Независимост" (12.Х.1874 г.) се отказа от политиката, като предостави на историята да се произнесе по неговото дело. Съвременниците му го бяха напуснали и оклеветили.

Проследим ли внимателно идеите на Каравелов, вникнем ли в неговото възпитание и в темперамента му, въпросът за така наречения "прелом" в разбиранията му добива ново осветление. Виждаме, че тук всъщност нямаме никакъв рязък завой, а просто възприемане на една нова тактика. Видехме, че още преди да дойде в Букурещ, той поставяше като първо условие за успешна борба просветата, "бистрия ум". Революцията той приемаше като неизбежно средство и когато видя какви горчиви опити даде тя, когато изгуби главния, гениалния организатор на тая революция - загинал позорно, предаден от близките си, когато отгоре на всичко се почувствува изолиран от един съперник като Ботев, той реши да се прибере в черупката си и да заработи отново за онова, което и по-рано считаше за главна предпоставка на обществения напредък: просветата. Така той остана и верен на своята природа, която в едно спокойно време би направила от него голям писател, учен, фолклорист и пламенен проповедник на човещина и демокрация.

Дори и в очите на своите съвременници, на които е проповядвал с такъв жар за революцията, Каравелов не е минавал за бунтар по природа. "Като гледах действията и перото му - пише Касабов - разбрах, че Каравелов не е в духа си революционен човек, но той беше роден строг литературен мъж, а особено превъзходен новелист."

От 15 януари 1875 г. Каравелов започва чисто научно и литературно списание "Знание", което излиза редовно до Руско-турската война. Изданието му поема нарочно съставено Дружество за разпространение полезни знания, в устава на което изрично се поменава, че "не желае да се меша в никакви политически дела. Неговият девиз е азбуката"... По-късно, през м. януари 1876, г. в Букурещ помежду Каравелов, Ил. Шиваров и Д. В. Хранов се постига съгласие за вършене книжна търговия. Същото сдружаване поема и изданието на втората годишнина от "Знание", както и един вестник на Д. В. Хранов - "Ступан" (год. III). Целта на списанието е да издига нравствено, да просвещава преди всичко. В програмната му статия четем: "Бекон говори, че човекът може само тогава, когато знае. И наистина, действителността или историческите факти отдавна вече са доказали на човечеството, че благосъстоянието на един народ или на един човек зависи изключително от сумата на знанието, с което са тие ползуват. Ако духовното око е закрито, то физическото благосъстояние на човекът не е в състояние да върви напред"... Каравелов остави политиката на Ботев, - но той не е отстъпник, не е изменник на освободителното българско движение. Той само счете, че тактиката, следвана от него до спирането на "Независимост", не е подходяща и искрено, открито заяви това пред всички. И в тоя случай благородството на постъпката му е рядко поучително. Ние отбелязахме вече, че Каравелов винаги най-фанатично вярваше в просветата, в силата на знанието. Скоро след като се настани в Букурещ със своя печатница той уреди една "Детска библиотека," с която преследваше чисто просветни цели. В една от брошурките на библиотеката - "За воздухът и за неговото влияние на животните и на растенията" (1872) той се обръща към децата със следните напътствени слова, които го представят и като един от първите наши педагози: "Учението е добро нещо, момченца! Ученият човек много знае, от сичко отбира, сичко му е познато, сичко му е полезно. Даже и от гнилите дрипелци той прави хартия, за да пишеме и да са учиме по нея. Освен това, ученият човек живее по-добре, по-лесно и по-щастливо от неученият." Убеден просветител, Каравелов не можеше да понася раздвоението и реши да остане верен на себе си. Защото той ценеше преди всичко последователността, нравствената стойност на всеки обществен деятел. Похватите на неговите врагове го отвращават и огорчават. Той мечтае за едно общество издигнато, просветено, гдето всеки ще бъде оставен спокойно да работи и гдето преценките ще се обуславят преди всичко от признателност и обективност...

През пролетта на 1870 г. се пръска слух, че в Сибир като заточеник е умрял Чернишевски. По тоя случай в Свобода, 30.IV.1870 г., Каравелов дава следното съобщение¹⁹: "В Нарчинската губерния [...] умрял прочутият писател и социалист руски Чернишевски[...] За Чернишевски може да се каже, че е мъченик и страдае само за идеите си. Но най-голямото негово достойнство и святост е било, че той не само е писал и говорил либерално, но така също е и работил и живял, каквото е писал."* (6, 454) Също като своя знаменит учител и Каравелов през целия си живот страда само за идеите си, като него и той остана рядка, цялостна нравствена личност, която се принесе жертва за народната свобода и просвета. Когато след Освобождението и куцо и сляпо тича по канцелариите и търси служба, Каравелов, болен и почти забравен, пренася печатницата си в Търново и възнамерява да започне нов вестник "Основа". Той най-добре е знаел, че българският народ тъкмо в този момент има най-голяма нужда от политическа просвета. Възторгът и увлечението на другите у него били заменени със съзнание за нов, много по-тежък подвиг. Тук най-силно проличава неговото нравствено величие. Урокът, който ни оставя Каравелов, е изключителен - равен на него няма в цялата ни нова политическа история.

Отношение към човека, природата, нравствеността. - Целостта и значителността на Каравеловата личност се чувствува още по-силно в отношението му към човека изобщо, към общество, религия, нравственост. Тук най-добре проличава неговият идеализъм, неговия нравствен патос и широкото благородство на сърцето му.

Както видяхме вече, Каравелов е неуморим проповедник на доброто, на труда и свободата. Той е зъл враг на ония, които искат да спрат естествения ход на човечеството към усъвършенствуване.

"Моралистите - отбелязва той в "Крива ли е съдбата?" - които проповядват, че човек трябва да бъде доволен от себе си, показали, че съвсем не познават човешката природа."* (1, 462) Борбата, противодействието на онова, което иска да се наложи за постоянно, е в основата на живота. "Действие и противодействие - в това се състои сичката история на человеческото. Напред се хвъргат хората затова, за да се върнат утре или вдруги ден назад; а измъкват са назад само затова, за да са съберат със силите си и да прескокнат голямо пространство напред..." ("Турски паша")* (1, 34-35).

Това, което отличава човешката природа - то е непресекващият стремеж да се издигнем над другите, над околната среда. А това може да стане по два начина: морално и материално. "Моралният или умственият път е тесен, стръмен, каменит, и тоя каманак непрестанно наранява и убива краката, но и затова пак человек, кога свърши това пътешествие, отдъхне, олекна на душата му, добро му е, радостен е и весел, живее щастливо и става человек, такъв, какъвто трябва да бъде. Другият път, материалният - е гладък, хубав, дава развлечение, но когато човек свърши пътешествието, усети горчивина и той са преобрази в животно... той сам не е станал ни най-малко по-добър..." Каравелов има вяра в човека, той е убеден, че доброто е присъщо на всяка личност, но че "лошото възпитание и лошавите примери и навици развиват в него наклонност да прави зло". Чорбаджиите, към които Каравелов имаше безкрайна омраза, са станали жестоки и нечовеци пак поради условията, в които живеят: "нищо не унижава и не прави човекът да бъде добиче от колкото парите". ("Богатият сиромах") Турската свирепост също тъй се дължи не на природата на турчина, а на неговото възпитание, на бита и религията му: "виновен е Мохамед, вероизповеданието, халифите, шех юл ислямът, султанът и най-после, условията, които са ги возпитали". ("Турски паша")* (1, 64)

Ето защо всяка човешка - лична или обществена проява той преценява само от гледището на нравствеността, на доброто и ползата, която може да принесе в общежитието. С този свой критерий Каравелов се отнася и към политика, и към религия, и към изкуство. Всеки акт според него трябва да бъде разумен и съобразен със средата, в която се проявява. Той е враг на всяко суеверие, на всяка безсмислена, мистика и на всяко дело, което няма определена хуманна цел.

"Един от европейските мислители, пише Каравелов в "Богатият сиромах", говори, че безверието, даже откритото отрицание на сичките божества, е много по-полезно за човекът, нежели грубото суеверие и безчовечните нрави и обичаи, които са освещават с всевъзможни религиозни обреди. Това е така. Сяко религиозно постановление може да бъде свето за човекът само дотогава, докогато е то нравствено и човеческо; секи един народен обичай намира съчувствие между човечеството само дотогава, докогато отговаря на човеческите наклонности; най-после, сяко народно проявление се уважава от хората само дотогава, докогато облекчава животът на онзи народ, комуто то принадлежи. Аз мисля, че само чистата и свещената истина е способна да намери отзив в сяко време и у сяка народност."* (1, 170-171) Свещеното божество за Каравелов е природата, която той разбира по-тясно: - тя е нацията, средата, в която се раждаме. "Природата ни е направила българи, а природата е освещено божество. Не вярвайте на гърците, които ви казват, че само гръцкият бог е бог; а боговете на сичките други народности са дяволи и антихристи. Както религиозните вопроси се решават най-вярно от разумните и естествените закони, така и господарствените вопроси тряба да се решат от разумните и естествените сили на природата. Безнравствеността не е религия. Разумната религия не угнетява совестта и не бои се ни от лъжата, ни от джелятите, ни от зверските насилия... Ако мъдреците говорят, че народностите не могат без религия, то аз ще да ви кажа, че сяка една религия тряба да бъде тясно свезана с народността на това или на онова племе. Другояче тя не е вече религия..."* (1, 164) Идеалът на религията е свободата, - свободата на народите, свободата на човека, прочистен от всяка безнравственост. Затова Каравелов преценява духовните човешки прояви доколко те имат освободително и облагородяващо, нравствено значение Особено изкуството, което след религията е най-върховна проява на човешкия дух, трябва да бъде безукорно чисто, божествено безстрастно... "Шарл Вандло, отбелязва Каравелов като разсъждава за религията, е написал една "знаменита" картина, която има такова съдържание. Сара довожда Авраму своята робиня Агар и съблазнява своят стари мъж да легне с нея на едно ложе. Агар е изображена полугола, хубавица и привлекателна. Тая хубава жена се старае да възбуди сладострастие; Сара възхвалява нейните прелести; а старият патриарх, като секи восточен сластолюбец, многозначително сочи с пърстът си към мегкото ложе. Ако сичкото това може да се нарече религиозна нравственост, то тряба да се одобри и патриархалността на нашите бащи, които гледат на децата си като на свои роби и робини и които управляват съдбата им по своята собствена воля." ("Богатият сиромах")* (1, 171)

Каравеловите статии, повести и стихове са препълнени с енергични и жлъчна протести срещу всички жестокости, които невежеството и бита са всадили в българското общество. В това отношение той много прилича на Островски и на неговия знаменит критик Добролюбов. Особено голяма е приликата им по защитата, която правят на жената срещу жестокостта и тиранията на родители и съпруг. Каравелов е най-пламенният апологет на жената, най-ревностен проповедник на равноправието. От гледище на неговата нравствена философия мъжът и жената са равноценни величини: "Когато енергията се появлява у мъжът, то тя се похвалява; а когато се появлява у жената, то й са дава страшно име. Чегато достойнствата и нравственните проявления на човекът припознават различие между мъжът и жената!" По въпроса за освобождението на жената Каравелов пише с несравнен нравствен патос; величието на неговия дух тук проличава най-силно. Ако Толстой знаеше съчиненията на Каравелов, можеше да извади от тях много бисери за своя "Путь жизни"... Както по-рано в Белград се застъпи за сръбкинята, тъй и в Букурещ Каравелов поставя въпроса за съдбата на българката на предно място в своето проповедничество.

Каравелов е от малкото общественици на своето време. Той познава цялата хуманитарна култура на XIX век, знае всички видни мислители, учени и герои на историята и обогатява духа и творческите си възможности с опита на техния живот и с откровенията им. Той не е обикновен политик и вдъхновител на тълпите, а голям дух, благороден ум, който гледа на човешката личност като на скъпа морална ценност, като носителка на божествен огън. Този огън на свободолюбие и чистосърдечие искаха да възпламенят неговите вдъхновени, енергични слова, които и днес крият същата заразителна сила, както и в онова велико време, когато той бе призован да бъде вожд на българската интелигенция и апостол на българската свобода.

Литературно наследство. - След като знаем обществените идеи, темперамента и литературното възпитание на Каравелов, въпросът за значението и същността на неговите повести и стихове е много ясен. Защото литературното дело на Каравелов е неделимо от общественото. Неговите повести не са писани за художествена наслада или за празни занимания, а са пряк обществен акт, апел за борба, протест срещу политически и социални неправди. В своите три четвърти те и по стил, и по значение не се различават от политическите му статии. Но все пак Каравеловата белетристика, преценена от чисто литературно-исторично гледище има несравнима цена. До него пишат повести Друмев и Блъсков. Достатъчен е само бегъл поглед, за да се разкрие грамадната разлика между тях и Каравелов. Той ни остави около 25 повести²⁰, които свидетелствуват за необикновена ерудиция, за рядка, проницателна и творческа наблюдателност и за ценен белетристичен дар. В тия повести е обгърната цялата българска действителност от онова време, погледната с окото на един богат, благороден, културен дух. В тях е заключен животът на българския селянин, на чорбаджии и турци, там лъха свежият копривщенски ветрец, живее българската природа, патриархалният народен бит, зверствата на силните и безкрайните добродетели на слабите. Верен и последователен ученик на руските шестдесетници, на позитивизма и утилитаризма, Каравелов като белетрист и поет е строг реалист и социален агитатор. Сам той определя задачите на литературата така: "Както от историята ние искаме да ни открие истината и да ни покаже човеческият живот със сичките негови величия и слабости, със сичките негови заблуждения и добродетели, така и от изящната словесност ние тряба да искаме, щото тя да ни открие или да ни опише човекът, какъвто е, без да увеличава или да уменшава неговите пороци и добродетели." От това свое строго реалистично гледище, по пътя и с патоса на своя велик учител Добролюбов, Каравелов подложи на строга критика тогавашната българска, а по-рано и сръбска литература. Тъй, заедно с Н. Бончев и Ботев, той се явява един от първите български критици. Но като белетрист Каравелов никога не можа да запази онова безпристрастие на художника, за което пише по-горе. Неговият темперамент, пък и времето в което работеше, не му позволяваха това. Тогава книжнината беше в пълна услуга на живота, тя трябваше да разрешава предимно практични, жизнени задачи - да служи за нравственото и политическо освобождение на българския народ.

"Сяка една драма, секи един роман, сяка една повест - пише Каравелов - само тогава могат да се нарекат български, когато в тях се описват сцени из българският живот. Колкото по-естествено и по-вярно е изображен българският живот, толкова повече е по-съвършено и по-драгоценно и самото литературно произведение. Опишете действителният живот какъвто си е и вие ще да принесете на народът по-голяма полза, отколкото да му пишете или преводите нравствени повестици и куклени комедии... Който иска да каже, че добрите и смирените хора блаженствуват, а сърдитите и непослушните страдаят, той не е нищо друго, освен прост лъжец или гнуснав лъстец. Открийте на човекът истината и после го оставете да търси сам своето щастие."* (6, 172-173)

Такива освободителни, нравствени задачи поставяше Каравелов на нашата литература. На тях служеше той със своите повести и стихове...

Отличителен белег на Каравеловия белетристичен дар е наблюдението. Неговите повести са преситени от разнообразни описания на социални отношения, на българския патриархален бит, на природни картини и на всевъзможни приключения. Той познава българската действителност до най-малки подробности.

С особена любов рисува сцени из домашния патриархален живот. Той е влюбен в чистотата на селските нрави, в обичаите на народната маса. Затова и най-издържани и вдъхновени са неговите битови повести - особено "Българи от старо време", която, макар и писана под силното влияние на Гогол, е типична със своите български остроумия, с издържания си ироничен стил. Каравелов е запознат изтънко с народното творчество, с неговата форма и съдържание; духът му е пропит от народната мъдрост. Любовта му към простите обичаи на народа, към неговите песни и приказки достига до култ. За него народното творчество е най сигурното средство за опазване типичното в народната душа, за откриване добродетелите на народа. Той е един от първите наши фолклористи и събирачи на народни песни. И като такъв той си поставя за пряка цел обществената полза: "ние желаеме да извлечеме из сяко природно явление и из сяко умствено произведение съществена полза, която да улучши нашето настояще и да приготви за бъдещето поколение нова двигателна сила. Ако събираме нашите стари паметници и ако съставляваме из тях огледало на прошедшето, то ние правиме това не за кефа на самодивите и не за хатърът на змейовете, а за любовта на истината, която ще да ни научи с какви средства трябва да унищожиме грубите суеверия." Това е мнението на учения, на утилитариста Каравелов. Друго е неговото отношение към народния бит и към народното творчество, когато се предава на поетични съзерцания. Тогава той разкрива в суеверията само красота, в простотата поезия, които привличат и галят сърцето. И най-прочувствени и издържани са тъкмо тия негови страници, които рисуват битови картини. А те пъстрят всичките му повести. И ако някога белетристиката на Каравелов остарее, тия вдъхновени описания, тия верни картини из простия и суеверен живот ще останат, тях забравата и прахта на времето не ще покрият.

Външно, композиционно, стилно нито една повест на Каравелов, освен "Българи от старо време", не е издържана, те са разкъсани, развлечени - без център и последователност. По-издържани са ония му повести, които излязоха най-напред на руски език.

Поставен при крайно неблагоприятни условия на живот, принуден да изпълва сам вестниците си, Каравелов в Букурещ не е имал никаква възможност да се вживява в своите сюжети, да ги обмисля и композира. Често той почва известен разказ, без да знае как ще го завърши. Повествуванието му търпи всички случайности и отклонения. Отстъпленията - лирични, публицистични и др. - са най-характерни за неговия стил. Първите - лиричните отстъпления, той е научил от Гогол, който му е внушил и обичта си към поезията на народния живот, а вторите - от шестдесетниците. Тия отклонения в разказа са твърде характерни за стила на Каравелов, - чрез тях той влиза в пряк разговор с читателя, прави своите изповеди и налага своята проповед.

Хубаво, поетично е следното лирично отстъпление в "Българи от старо време": "Обичам те, мое мило Отечество! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори! Обичам те, мой мили краю! Обичам те от всичката си душа и сърце, ако ти и да си обречен на тежки страдания и неволи! Сичко, щото е останало досега в моята осиротяла душа добро и свето - сичко е твое! Ти си оная благословена земя, която цъфти, която е пълна с нежности, със сияние и величие, следователно - ти си ме научило да обичам и да плача над сяко едно човеческо нещастие, - а това е вече много за един човек... И досега още чувствувам възрождението на твоият миризлив зеленчук, който изпълва сичкото пространство, на която страна и да хвърли човек окото си; аз и досега чуя песента на славеите и чуруликанието на ластавиците; най-после, аз и досега слушам крехкият глас на българското момиченце, което мете дворът си с бърсалката и пее си своята народна песенчица..."* (1, 115-116) Със същото патриотично чувство Каравелов описва в най-големи подробности българската природа, българските градове и села. Често неговото описание става сгъстено, дълбоко прочувствено и тъжовно - тогава той дава внушителни, цялостни картини от робската действителност: "...Изведнъж пред мене са изправяха хиледи окъсани, бледни и убиени от скърби българи и българки, и захващат да пеят и да играят хоро. Песента им е жалостна и тежка, но в това също време весела и оживляюща, като утренното духане на вятърът; тя в едно исто време накарва човека да играе и да се весели, накарва го и да заплаче; тая песен има до толкова болни и разбиени звукове, каквито са и гърдите, които я пеят. По цяла България човек не може да изучи сичките подробности за страданията и за неволите, които търпи днес народът, от колкото из народните песни, които се чуят във вечерно време по българските полета. Върви тая българска песен по градовете, по селата, по трите и планините; вляза в къщата и на сиромаси, и на богати, отива при овчарете, по колибите, и сякого утешава тя..."

Другите отстъпления - публицистичните, се срещат по-често. Та и три четвърти от неговите повести са всъщност проповедническа публицистика. Каравелов използува всичките си герои, главно за да прокара чрез тях своите собствени идеи за политическо и социално преустройство.

Така например в "Турски паша" - повест, дадена по "записките на една калугерка", ние след дълги разсъждения за природата на турци и гърци четем и този ясен възглас: "Сърбия и Елада достигнаха своето щастие. А ние? Ние, които така изкусно и сладко умееме да бъбриме, да кряскаме и да са хвалиме със своето преминало величие, слава и свобода, ние и до днес пъшкаме в най-гнуснавите окови. Като слепци ние освобождаваме себе си само с думи, а не сме способни да извършиме на дело онова политическо възрождение, което само може да ни даде право да бъдеме люде и да седнеме на един ред с другите народности... Не помна в коя книга бях прочела следующите думи: "Робството туря на човеческото чело такава една дамга, която му служи за безчестие и срам, и човекът става равен с добитъкът. Голяма сила и яка енергия е потребна да извадиш един роб из неговото кално положение." Това е така; но аз не зная дали е някой народ търпял толкова, колкото сме търпели ние!"* (1, 63-64)

Каравелов е неспокоен, холеричен темперамент. Като писател той е пристрастен - или мрази или обича. Когато говори за турчин, чорбаджия или предател, той не може да сдържи гнева си - един след друг се нижат все по-страшни епитети и сравнения; и обратно: хубостите на българската природа, добродетелите на българката и на простия българин са изредени чрез всички умилителни и умалителни имена, които познава народния говор.

Ето например как е даден портрета на хаджи Ничо: "Хаджи Ничо е човек благочестиви, намусени, намръждени, величествени, с една дума, човек чорбаджийсвени. Лицето му прилича на пълна месечина, каквато се тя показва на смъртните хора на тринайсетият ден после своето рождение: лице светликаво, лъскаво, мазно и червеникаво, а главното достойнство на това лице е да се потее и зиме, и лете... С една дума, физическите негови красоти се определят твърде просто: махнете му главата и ще да остане една квадратна маса, която е съставена из лой и крехчина."* (2, 64-65) Още по-фигуративно и пристрастно е нарисуван портрета на чорбаджи Нено: - "Под една кичеста круша в една от трендафиловите градини било постлано черно-жълто китено чердже, на което седеле две лебеници или, както ги наричат казанлъчени, две дини, които представлявали едносъщност и неразделност, или, да кажа по понятно, едната лебеница, която била твърде голяма и малко продълговата, седяла на черджето, а другата, която била малка и туплеста, седяла на първата лебеница, така щото от тия две разновидни лебеници произходило едно неразделно мазно тяло, което се наричало Нено чорбаджи."* (3, 45-46)

Сравненията, заедно с метафората, са най-характерните художествени средства на Каравелов. Често той именува чорбаджиите само с една дума: - шкембе, или турците - чалми. Тия похвати са присъщи на всеки ироничен или саркастичен стил. В това отношение Каравелов има своя велик учител в лицето на Гогол. От него той се е научил да предизвиква комични ефекти чрез сравняване хората с вещи или пък като ги поставя в смешни и унизителни пози. Само че Каравелов не знае художествена мярка. Единствена "Българи от старо време" е издържана докрай в тон на шеговитост и лека, остроумна ирония. Каравелов няма за цел да рисува издържани типове, а иска да ни отврати от известни хора и постъпки. Затова той едновременно с рисуването им дава и преценката си, като възхвалява доброто и ругае лошото. Но има отделни места в неговите повести, които са написани спокойно, прочувствено и художествено. Особено ценни и образни са неговите сравнения, черпени най-често от народните говори. Разпръснати из разни повести и статии, тия сравнения ни говорят за богатия жизнен опит на Каравелов и за интимната му близост с народната душа. Освен това те ни подсещат за неговия широк поетичен, творчески усет. И за отбелязване е, че най-оригиналните му фигури са пропити от тънка ирония - те са чужди на сарказма и гневността, които отличават статиите и повестите, писани на политически и социални теми.

Изобщо взета белетристиката на Каравелов, макар да е повлияна чувствително от чужди автори, макар да има дори цели страници, заемани от Успенски, Гогол и др., е от голямо значение за развоя на нашата художествена литература. И днес ние можем да имаме към нея не само отношение като към нещо с минало, исторично значение, - а и като към жив художествен организъм, който още възбужда, вълнува и увлича. Или най-малко, тя е и ще бъде ценна, като откровение на един широк, благороден дух. Много по-слабо е значението на неговото стихотворно дело. Лишено от всякаква поетична нотка, неорганизувано външно и подражателно - това дело е без значение за еволюцията на българския стих. Но, трябва веднага да добавим, че за времето си неговите стихотворения са имали голямо значение - като проповед, като агитация за бунт и човещина. Народът ги е чел, декламирал и се е увличал в тях, а и днес още пее "Хубава си, моя горо" и "Преминуват годинките". Каравелов остави и една драма - "Хаджи Димитър Ясенов" - също без всякаква художествена стойност. Несравнимо е значението на Каравелов за българския литературен език, гдето внесе ново богатство от слова, обрати и сентенции. Той, който познаваше българската душа и природа, който се е вживял във всички проблеми на своето време, разкриваше себе си и околния свят с рядка лекота и ширина на перото си. И отличително е, че всички наши писатели от преди Освобождението имат свой, индивидуален език. Личностите на Славейков, Каравелов и Ботев се отразяват във всяка тяхна фраза. Те имат свой речник и свой синтаксис. Литературният език не е още създаден; те са първите, които с неудържим замах и свобода разкриват неизчерпаемото съкровище на словесните обрати и съчетания. Никога не се е живяло тъй напрегнато с проблемите на езика и нацията, както по онова време. В това отношение ние стоим много по-назад. За нас езикът става вече механизъм, докато за тях беше организъм - символ на живота, на народа. Ала основната причина за тая рязка индивидуалност в езика на нашите писатели отпреди Освобождението са техните силни, ярки характери. Може би най-непосредствено ще почувствувате личността на Ботев или Каравелов тъкмо чрез техния език, в някоя случайна фраза или дума. Ето защо, да се изучи езика, речника на тия писатели, е необходима предпоставка не само на едно филологично или естетично проучване, но и на изследването, което гони чисто психологични, социални и общо портретни цели.

След Освобождението. - По време на Априлското въстание 1876 г. Каравелов отново бил обхванат от революционен огън. Казват, че тогава той ходил да събира четници, за да прехвърли Дунава. Същата година се води война, между сърби и турци. Каравелов подканя и българите да се намесят. По-късно, през Руско-турската война, той напуска Белград, гдето престоял през 1876 г., и постъпва като преводач при руската главна квартира. С руските войски Каравелов дохожда в България. Негови съграждани си спомнят как през 1878 г. пристигнал в родното си място заедно с двама руски офицери и се упътил към училището. Там намерил една разкъсана карта на Балканския полуостров, откъснал от нея едно парче и го сложил в портмонето си. Когато чорбаджиите го запитали защо му е този къс, той им обяснил, че е откъснал от картата мястото на България, което за него е светиня. Сложил го в портмонето си като талисман.

С такова религиозно преклонение пред родината Каравелов започва отново обществената си служба. Чужд на общия ламтеж за високи служби и почести, той пренася печатницата си най-напред в Търново, а сетне в Русе и продължава изданието на "Знание", което бе спряло през 1876 г. Възнамерявал да започне нов голям вестник "Основа", за което поканил да му сътрудничи и Вазов . Но туберкулозата, която си спечелил от непосилния труд и мизерията, прекъснала неговия земен живот на 21 януари 1879 г. Погребали го тържествено до гроба на Караджата, името на когото някога издигна като лозунг на българската революционна емиграция. Гробът му стои и днес в Русе - забравен, обрасъл в бурени. Никакъв паметник не краси ни неговото вечно жилище, ни кой и да е от възпоменателните паркове на България. Оставена е само неговата блага, забележителна с челото и погледа си фигура, да краси училища и клубове и да внушава най-непринудено рядкото благородство и идеализма на онова време, което роди нашата свобода и в което той беше един от първите.

Заключение. Каравелов и ние. - В своите повести Каравелов пръв отрази широко и вярно българската действителност от преди Освобождението, като я обагри с чувството на романтика. В това отношение Каравелов си бе създал строги норми. Като предпоставка на всяко художествено пресъздаване той изискваше от себе си и от всеки писател основно запознаване с родния бит, с духа, мечтите, вярата и склонностите на народа. Вникнете в неговите разкази и вие ще видите с каква любов говори той за българските патриархални нрави, каква тъга го овладява, когато си спомни за хубавите кътове на родината и каква вяра окриля духа му, когато пред съзерцателния му поглед се мерне чистият, непокварен българин. А особено българката. В нея Каравелов има беззаветна вяра, тя е символ на чистота и родолюбив. За нейните правдини той се бори с всички сили на своето вестникарско и художествено слово.

Каравелов е възпитаник на руската общественост от шестдесетте години на миналия век, когато в литературата цареше така наречения утилитаризъм, когато като първо условие на всеки обществен акт - в това число и художественото произведение - се поставяше ползата. Та и по-сетне, когато застава начело на българската емиграция, Каравелов гледа на писателството си като на допълнение на главната цел на своята деятелност и на живота си - свободата. Оттам идат и постоянните отклонения в неговите разкази, гдето той разсъждава, жигосва и ругае по съвсем странични поводи потисниците на народа. Колкото българите и българките са идеализирани, два пъти по-силно са окарикатурени и обругани турци, гърци и гъркини. Безпристрастието е чуждо на Каравеловия темперамент. Той предварително заявява разположението или отвращението си към рисуваните герои. Но Каравелов преди всичко е писател. И то с голям талант. Неговата неизчерпаема енергия просто учудва. Като белетрист той поставя началото на оная струя в българската литература, представители на която в наше време са от една страна Т. Г. Влайков, Елин Пелин и Йордан Йовков, а, от друга Г. П. Стаматов, Г. Райчев и Вл. Полянов. Влайков и Елин Пелин в значителна степен са дори и ученици на Каравелов. Битовата повест у нас, която най-типично отразява българския дух, води началото си от Каравелов. Той даде нейната насока. И не само това, - той даде и редица цялостни типове и прочувствени художествени, лирични страници, които остават като вечен принос на българското поетично слово. И ние, които в литературата се връщаме съвсем естествено към заветите на Каравелов, имаме дълг да реабилитираме неговото име като писател и да го извадим от оная забрава, на която нашата безплодна залисия бе го обрекла.

Не по-малко ни е близък Каравелов и като общественик и политически деятел. Между идеите, на които той служи, и ония, които осмислят нашия обществен живот, има близко, органично сродство. Крайният радикализъм на Каравелов, неговата политическа романтика и днес е близка на голяма част от българската интелигенция. Защото и днес проблемите, които има да разрешава българското племе и българските общественици, са почти същите, за които работи Каравелов. В това отношение той ни даде и рядък пример: - със своя идеализъм и със своята упоритост.