Според Цветан Тодоров „дискурс” е
"структурният корелат на функционалния концепт на употреба". Цв.
Тодоров участва в съставянето на един семиотичен речник, където „дискурс”
означава „посока на речта”. Каква е разликата?
Цв. Тодоров иска да замени родовото понятие
„литература” с по-доказуемото според него понятие „дискурс” и така ще има
„художествен дискурс” и „нехудожествен дискурс”. Защо няма литература според
Цветан Тодоров? Първите му основания се опират на историята на понятието. Той
казва: понятие „литература” възниква късно, през ХІХ в., и много бързо изпада
от употреба. Защо изпада от употреба в парадигмата на френското и англоезичното
литературознание? Нещата, които обяснява, са изключително различни като
организация. Те нямат единна структура, която може да се опише. Примерът му:
между романа-епопея („Война и мир”) и кратката лирическа творба почти не
съществува близост. Обичат да говорят за поезия и проза, по-лесно им е да
работят с парчета, отколкото с общото понятие „литература”. Понеже точно така
се употребяват понятията, Цветан Тодоров казва, че няма единен модел, в който
да се вържат всичките тези неща, които ние разбираме под „художествена
литература”.
Второто му основание пак е свързано с личната
пещера, в която живее всеки човек и през която пречупва знанието си. Цв.
Тодоров: „има много места по света, където и в момента не съществува понятие за
литература”. Изводът му е, че то (понятието) не е необходимо. Николай
Чернокожев например е вкарал в употреба думата „курсив”.
Третото основание на Цв. Тодоров да се усъмни
във възможността изобщо да се говори за литература (родовото единство на
лирика, епос и драма): „Ние приемаме, че нещо е литература заради начина, по
който функционира. Някои неща не са били литература, но стават литература с
времето; други, които са били литература, престават да бъдат художествена
литература с времето.” Според Цв. Тодоров понятието „литература” се актуализира
във времето, но това едва ли е такъв проблем.
Другият аргумент: „литературата прилича на
реклама” и това е „функционалният концепт на употреба”. Но между запалката и
билборда като структуриране, като материя, според него няма прилика, както
между кратката лирическа творба и романа-епопея.
Докато понятието „дискурс”, което е свързано с
организацията на текста, ще бъде онази организация, която отговаря на
характерното функциониране. Примерът тук е с Оскар Уайлд, „Портретът на Дориан
Грей” (задават на Дориан въпроса „Тя красива ли е?” – същевременно красотата на
американката е очевидна; отговорът на Дориан: „Не, но се държи като такава.”).
Идеята на Цв. Тодоров е родовото понятие, което
представя структурирането, организацията, на която съответства понятието
„литература”, да бъде „дискурс”. В този смисъл ще бъде по-продуктивно една
молитва да се сравни с кратката лирическа творба, с един нехудожествен
(„ритуален”) дискурс и един художествен дискурс, точно защото като дискурс те
са много по-близки като организиране на текста и могат да се видят по-отчетливо
разликите, които ги описват и така да разберем как са направени.
Структуралистите много се вълнуват от въпроса как са направени нещата.
Има още едно разбиране на Цв. Тодоров, която е
интертекстуална закачка с Ролан Барт и неговото схващане за
почерка. Дискурсът е отвъд изказа и отсам смисъла. Думата има метафорична
природа (опира се на нещо, което има определено отношение към речта). На фр.
език „дискурс” означава ‘реч, изказване’. В по-новите речници обаче, в
обикновените речници на естествения език, вече пишат и новата употреба. Като
термин дискурсът е нещо повече от изказване. Това е тип функционална
организация на изказването. Ролан Барт, в студията си „Лингвистика на
дискурса”, обосновава необходимостта от въвеждането на дискурса като предмет на
т.нар. транслингвистика. Транслингвистиката има за свой предмет
текста и нещо повече: според Емил Бенвенист изследванията на
лингвистиката обикновено свършват до изречението, което се състои от знаци, но
самото то вече не е знак.
Има
потребност да се изследват по-големите речеви цялости и още древната реторика е
правила тази връзка между частите и смисъла, в който функционират.
Има разлика междузнак и смисъл, между референцията и функционирането.
Лингвистиката представя речта като пропозиционални функции, речта в отвъдезиковия
контекст: изречението има за свой процес казаното в него, докато в практиката
на речта особеното (там, където речта не е само предаване на информация) е да
се съобразява и с един допълнителен смислов контекст. Примерът на Ролан Барт е
пример на Пол Валери. Когато Пол Валери пише: „отворете вратата”, ако това е
вратата в пустинята, то няма смисъл, то е безсмислица; но ако това е метафора
(врата в пустинята, която трябв да се отвори), смисълът е друг, културните
значения са други.
Барт
казва, че изследването на дискурса е изследване отвъд изречението.
Всичките типове изследване до момента според него представят интерес или към
отделните единици в текста, или, прескачайки един среден план, към начина, по
който те функционират. Или към езиковите единици, или към общите смисли, които
вече са породени. Барт се опитва да намери онова средното поле, което според
него ражда езика.
Опори
на дискурса. Дескрипция и наратив
На
практика опорите на дискурса, опорите на тази специфична организация отвъд
знаците и функционирането, при нас в литературата са известни като наратив (повествование),поетически
дискурс (експресивен дискурс), диалог (също тип
дискурс), дескрипция(описанието). Когато се сравнят всичките
разкази, те се сравняват не на принципа на кода (това, че има еднакви елементи
там), а че има намерение за разказване, ориентацията към разказване. Независимо
как точно са подредени единиците и какво точно се разказва като съдържание,
самата насоченост към разказването се нарича „наративен дискурс” (наратив).
Наративът
много трудно може да се отдели от дескрипцията. Много често те преливат. В
дескриптивния дискурс акцентът според Жак Молинò е в
т.нар. номенклатура на нещата. Номенклатурата на нещата, това са
присъстващите номинативи вътре в текста, присъствието на обекти. Като се каже
„темата на [еди-кое си] произведение”, трябва да се има точно това предвид: за
какво говори произведението, т.е. номенклатурата, нещата, които присъстват
вътре. Всеки текст си има тема, но когато това е главният акцент (представянето
на нещата най-често със спом. глагол съм, акцентът върху това, че са наредени
там), тогава имаме дескрипт.
Пример:
любовните стихотворения на Яворов. Там имаме любовен дискурс, Яворов говори за
любов. Но като проблематика те не са любовни стихотворения. Има едно прекрасно
стихотворение в „Безсъници”, което представлява посвещение, което е в любовен
дискурс. Ролан Барт има цяла книга „Фрагменти на любовния дискурс”. Там Барт
събира от известни литературни образци модели на реагиране на света, които
представят любовната насоченост изобщо – това, което ние възприемаме като много
наши, много лични и интимни неща, неповторими. Те обаче се оказват част от един
модел (дискурс), от който не можем да излезем.
В
литературознанието думата „дискурс” се използва, за да подчертае стратегиите на
изложение, речевите стратегии. Това, което се разказва, вече е смисълът на
разказ, а не е в смисъла на описание. Думата „дискурс” се използва много
широко. Говори се за „семантичен дискурс”, за „публицистичен дискурс” и т.н. В
един момент под „дискурс” престава да се разбира нещо определено. Дискурс, това
е полето, в което системата функционира като такава, за да изпълни своята
функция.
Никога
не може да има само дескрипция, трябва да има и наратив, защото без наратив
няма свят.
Диалогичният
дискурс има
различни функции, попаднал в различни жанрови полета. Сравнение: диалогът в
епоса и диалогат в драмата. Диалогичната природа по принцип носи идеята за
социалната функция на съотнасянето.
Експресивен
(поетически) дискурс: вж. за езика на лириката;
експресивната функция на знака според Роман Якобсон (акцентът върху подателя на
съобщението).
Според
Ролан Барт, ако дискурсът стане предмет на изследване на една нова семиотична
дисциплина (дисциплина в рамките на семиотиката), ще се получи едно сложно
отношение към жанровата система. Някои от жанровете ще препотвърдят своето
покриване с дискурсивни практики, докато други ще се отлеят в далеч по-сложна
проблематика.
Цветан
Тодоров. Фикционален дискурс
Цветан
Тодоров определя като различен фикционалният дискурс като казва: „В
литературата въпросите за истинност и действителност са вторични в сравнение с
основната цел – изграждане на автономна словесна съвкупност... Езиковите знаци
губят прозрачността си на обикновен интрумент, улесняващ движението на смисъла
(т.е. протичането на информация смислено), за да се наситят с нова важност.”
Характеристиката
на фикционалния дискурс е, че там няма верификация; той е част от
организирането на говоренето. Не са толкова важни значенията, колкото смисълът,
който се извежда.
Фикционалният
дискурс притежава следователно автономия и неинструментален
характерна поетическия текст.
За
структуралистите е много важно да оформят едно ново поле. В началото започват с
текст, за да покажат тази иманентна природа на литературата, за което текстът
им става недостатъчен; трябва им онова особеното, което не е просто изказът, не
е просто езикът, не е и съдържанията, а е начинът, по който отвътре се
трансформират, групират се с някаква друга задача, не просто да предадат
информация. Затова определението на Ролан Барт за дискурс е:
„всеки краен (т.е. определен) отрязък от потока на речта, който е единен по
отношение на съдържанието си, изречен е и е структуриран с оглед на вторични
комуникативни цели и е културизиран (т.е. въведен в културата) от неезикови
фактори” (Барт, ст. „Лингвистика на дискурса”). Тези неезикови фактори
могат да бъдат ритуални, развлекателни и не на последно място – естетически.
Идеята на Барт е да намери онова поле, където лингвистиката ще се стича в
някакво друго семиотично пространство: пространството на културата,
пространството на антропологията, пространството на човешкия живот.
Изследването
на дискурса може да обясни механизмите, чрез които линейната, необратима
насоченост във времевата природа на речта може да компенсира и да осигурява
връзката със смислите, а в литературата и създаването на образи. Това означава,
че всеки един дискурс има собствен начин да преодолява сукцесивната природа
(Лесинг) в движението на езика, за да може във всеки един момент да бъде
смислен и да съдържа онова, което е преминало през него.
Обобщение:
дискурсът е една специфична организация, която не е самият изказ, не е просто
речта, а присъствието на една система, която осигурява от линейната природа на
речта (онова, което тече пред нас) създаването на връзка с онези други смисли.
Тези смисли са често културни думи, нежни думи, затова нещата не могат да се
обяснят винаги в рамките на изречението и в рамките на езика.
* *
*
БИБЛИОГРАФИЯ:
• Жозеф
Курте, ст. „Семиотика на дискурса”, в: Семиотика, М. 1983
• Лудвиг
Витгенщайн, Логико-философски трактат
Няма коментари:
Публикуване на коментар