Определение за литературна
история: Литературната история като дял от литературната наука изследва
диахронно литературата, с акцент върху промяната и движещите
сили на процеса. Литературната история изследва динамиката в
литературата, представя едно усещане за реалното и конкретното, за присъствията
на литературните творби в своето време.
Литературната теория, история и
критика са свързани. Има един преход между познанията, които те имплицират.
Литературната история възниква в края на ХVІІІ и нач. на ХІХ век. За пръв път е
формулирана като предмет, задачи и методи на изследване от Франсис
Бейкън в кн. „Великото възстановяване на науките”. Той правди таблица, в
която по предмет и принцип на изследване оформя различните дисциплини.
Литературата и историческото там се засичат в едно квадратче. Но литературната
история не почва да се развива още през Ренесанса, очертава програма за
изследването й. Събира страхотно поле от съобразявания, през които да се
филтрира ...
Бейкън смята, че литературната
история е изключително необходима. Без нея гражданската история би приличала на
Полифем (циклопа, син на бога на морето), лишен от единственото си око. През
ХVІ и нач. на ХVІІ в. не е възможна литературна история, защото не съществува
чувството за историчност (историзъм), което възниква с
романтизма. Историчността е усещането, разбирането за линейно и прогресивно
протичане на процесите, при което отношението между причина и следствие
присъства, макар и в едни по-особени измерения, в сравнение с естествените
науки (доколкото понякога много малки неща могат да имат извънредни следствия,
и обратното). Едва романтиците внасят диалектически подход в
разбирането за история. До този момент усещането за цикличност и прогрес в
рамките на един цикъл замества представата за отворените хоризонти на
историческото развитие. При Ренесанса и класицизма има едно завръщане към
античността като форма на прогрес.
Историческото се противопоставя
до този момент на хармонията, на логиката. Представата за него е представата за
единичното, безформеното, неуправляемото.
В античността идеята за логоса,
разбрана като оформена същност на нещата, вътрешната мяра на всяко нещо, е
тази, която управлява света. Християнството включва в себе си отговорността на
всяка постъпка, идеята за изкуплението, наказанието, човешката отговорност, но
всичко това е обгърнато от един балансиращ, провиденчески ред (има провидение,
предопределеност, нещо, което управлява глобалните процеси).
* човекът и връзката му с времето
* свързаност с постъпките,
отговорността, промяната
Предмет на литературната
история: Какъв е предметът на литературната история в сравнение с
литературната теория? Първата литературна история е „История на италианската
литература” (1772). Пише се в продължение на 3-4 години от авторски колектив.
Втората е „История на френската литература” която започва да се пише от 1773
(векът на енциклопедизма) и не е ясно кога свършва (през 1789 г. започват
революции).
Какво е характерно за тези
истории?
* понятието за литература в тях
още не е уточнено
* те са по-скоро история на
писмеността (включват почти всичко писмено и го описват)
* още не е култивирано усещането
за историчност, за диалектика и развитие, за промяна и принципите на промяната
Преди това литературната история
е съществувала под формата на библиографски справочници. Вероятно заради
това Роман Ингарден казва, че има два типа литературна
история: описателна и историческа. За да стане
историческа, литературната история трябва да попадне в необходимата научна
парадигма. Първите литературни истории са само описателни.
Задачи на литературната
история:
Основният познавателен принцип
е сравнението и разграничаването. Най-ясна е разликата
с литературната теория, която не се интересува от конкретността в промените, а
търси устойчивото, неизменното в проявите на литературата, нейната същност,
която се приема, че само има различни исторически вариации на реално
съществуване. Инвариантът е един: литературната история.
Динамиката и статиката са два
непримирими погледа върху литературата. Според литературната история лит. тв.
може да съществува само реално, не е абстракция заради сетивната природа и към
нея трябва да се подхожда като към конкретна. Всеки принцип на научност носи в
себе си необходимата абстрактност, която може да се употреби съответно...
Литературната теория се оформя
като дисциплина в стремежа си да балансира литературната история чрез
представата за промяна и движение.
Литературната история има за своя
задача на първо място да изследва литературната творба в контекста на нейното
време, докато литературната критика изследва творбата във времето на
критùка, в една друга съвременност (към темата „Литературна критика”).
Приема се, че трябва да има
дистанция във времето, за да се осигури обективност на литературноисторическото
изследване. За литературната критика не просто не се иска обективност, не само
й се признава правото да бъде субективна, нещо повече:субективността даже
е основният двигател на съживяването в прочита на конкретните смисли.
Литературната история се приема,
че трябва да е обективна, литературната критика – субективна (чрез изваждане
във времето).
Сент-Бьоф – създател на
психобиографичния метод; сред най-големите критици на ХІХ в.
Подходът на литературната
история
Разликата между литературната
история и критика е по-скоро методологическа: теория, история и критика са
много повече методологически перспективи, отколкото оформени литературни
дялове. Една и съща творба може по едно и също време да се изследва от
литературния историк и от литературния критик (съвр. бълг. лит. – живи поети,
които трябва да се изучат с литературните принципи).
ИСТОРИЧЕСКИ ПОДХОД: според
Кант това е делението между естественото, природното и историческото, което е
онтология (битие на човека). Човекът е исторично явление, а не невинно природно
явление.
Това се случва чрез връзката с
ценността, усещането за значимост, като усещането за значимост едновременно е
априорно (и заедно с това принадлежащо на човека), а не обективно (принадлежащо
на нещата). От друга страна самият Кант казва: „Великата френска революция е
такова събитие, което не може да бъде забравено” – оценностяването на нещата
(задаването на историческа значимост). Самите събития също трябва да носят
своята ценност. Литературната история го прави имплицитно (подло) с избора на
това какво ще изследва и колко внимание ще му отдели (защото не би трябвало да
дава оценката добро и лошо, това го прави литературната критика).
Умберто Еко, „Махалото”
Литературната история трябва да
ситуира творбата в нейното време, защото в контекст всяко нещо получава своето
значение.
Якобсон говори за 6 функции на
езика. Първата от тях е референциалната; семантичната функция на знака се
състои в отношението към контекста, когато контекстът е по-значим (за да има
референтност).
Външна и вътрешна литературна
история
Карл Фòслер и Рене
Уелек казват, че има външна и вътрешна литературна
история, що се отнася до двигателя на процесите. Позитивистичното виждане
представя творбата като резултат от външни за нея причини (културноисторически
или психологически – нещо отвън прави творбата).
Създател на първата оформена
школа в литературната история е Иполит Тен (културноисторическа
школа). Иполит Тен е позитивист, а те вярват, че по една кост може да се
състави цялото животно (детерминизъм): това е зависимостта на продукта от
онова, което го е предхождало.
Най-важните елементи, които
влияят на културноисторическото развитие са раса, среда, момент. Привърженик на
литературноисторическата школа в България е проф. Иван Шишманов (с
един много богат културноисторически контекст). Вулгарният социализъм стига до
максимата: „Ако "Евгений Онегин" не беше написан от Пушкин, щеше да
го напише някой друг.” В оригиналната културноисторическа школа нещата стоят
различно.
Иполит Тен: когато климатът е
топъл, къщичките са от съвсем тънки стени, без ключалки... светът е обозрим.
Вътрешното литературознание се
интересува повече от автономността на процесите, от вътрешната логика в развитието
на литературата (Р. Уелек, новата критика: препор. вътрешен контекст за
разбиране на творбата). Много близо до историята в този аспект е т.нар. историческа
поетика (Ал. Веселовски, кр. ХІХ в.). Приликата с литературната
история е в признаването на реалността на изкуствените факти, т.е. не се гледа
абстрактно на литературната творба, а с оглед на реалности и с
оглед на промяната. Разликата с литературната история е, че тук
интересът е към специфично художествените модели (това е история на художествените
похвати) и изключително малък интерес към съдържанието. Обяснението: образите
са т.нар. „вечни образи” (нищо не внасят) или са продиктувани от конкретното
историческо време (те няма да оставят следа).
Ст. Елефтèров, Историческа
поетика – най-добрите формулировки за това как е направена
българскаталитература
Личността на твореца
Проблемът за личността на твореца
също се включва в изследванията, в проблемите и задачите на литературната
история. Може да се реши или с помощта на културноисторическия метод (Иполит
Тен), т.е. „човекът / творческата личност е продукт на обстоятелствата”, или
чрез психобиографичния подход (Сент-Бьоф). Сент-Бьоф е
създател на психобиографичния подход; представител на този подход в българската
литературна история е Боян Пенев. Идеята е, че литературната творба може да се
разбере само ако се познава личността на твореца, който е продукт на своята
биография (в най-широкия смисъл на думата): тук влизат и семейната среда,
преживявания, срещи, прочетени книги, духът на времето... Срещу тази идея на
Сент-Бьоф се изправя Марсел Пруст („По следите на изгубеното
време”), според когото има голяма разлика между биографичната личност и онова
аз, което застава срещу белия лист и наново създава цялата литературна
традиция, създава представата за литература. В творческия акт се осъществява
един друг тип връзка между аза и литературата, която не е толкова пряко
обусловена от външни влияния, т.е. Марсел Пруст е привърженик на една „вътрешна
история на литературата”.
Аргументация: един прекрасен
писател може да е най-скучният човек за общуване (истинският аз е в творческия
акт). Художественият субект, актът на творчеството е онзи, който избира и
актуализира параметрите на личностната изява, носи черти на биографичната
личност, но по-скоро като възможности, от които може да избира. Изкуството се
схваща като пределно поле на свободата (иначе животът не разрешава чак такава
свобода).
Трета задача: литературната
история трябва да създаде класификация, т.нар.литературноисторическа
типология. В нея присъства принципът на йерархичната подреденост, в която
по-малките по обем проявления се включват в по-големите по принципа на литературната
школа. Литературната школа представлява обикновена група хора, обединени от
тази идея (парнасистите, Езерната школа на романтиците в Англия), в рамките на
цяло направление (романтизма) или на литературна епоха.
Обикновено гражданската история
задава ориентири за тази иначе линеарна типология (тя трябва да е във времето,
хоризонтално). Тук възниква големият проблем за прекъснатост и непрекъснатост
на литературните процеси.
Проблемът за отношението
традиция – новаторство
Включително ХІХ в. приема
настоящето и бъдещето като следствие от миналото. М. Хайдегер предлага
приоритета (примата) на бъдещето над сегашното време и над миналото
време. Гадамер (вж. „История и херменевтика”) се вслушва в
подобна възможност.
Според херменевтиката миналото
съществува само доколкото Бог помни. Паметта е форма на живот и начин да се
свържем с миналото.
Според Хайдегер животът, който е
абсолютна насоченост (векове напред), съдържа в себе си мотивираността на
предстоящото бъдеще, това, което ще ни трябва в миналото. В този смисъл не
миналото определя бъдещето, а обратното.Какво приемаме за класика, значимо?
Какво е мястото на традицията за развитие на литературната история?
Томас Елиът (кр. ХІХ
– нач. ХХ в., основоположник на новата критика в Англия и САЩ): теорията за
отношението традиция – новаторство. Новаторството може да се очертае като
такова само в отношение към някаква традиция и по този начин то се вписва в
традицията. Второто виждане: класиката съществува като симултанен ред
(синхронен, едновременен) в паметта на една съвременност, с което разбива
идеята за диахронията, движението във времето. Творбите не живеят във времето,
а в нашата действителност като ред образцови творби, с които се съобразяваме.
Забележка срещу Елиът: първо,
това е идеалистично; второ, не съществува исторически принцип – няма диахрония
там; трето, има властови порядък в избора на тези творби.
Литературната наука е властова
дисциплина. Литературната история избира кое е значимо и кое не. Литературната
история по статут не може да бъде обективна, защото най-ценното в нея е
проявата на историчността като себепознанието на човека във връзка с времето,разбирането. Херменевтиката е
основен метод за разбирането не само на миналото, но и на всичко, с което се
свързва азът.
Думата „херменевтика” идва от
Хермес („този, който осъществява връзката”). Херменевтиката е една изключително
духовна наука. През ІІ-ІV в. се прави първото тълкуване на Библията, но през
ХІХ в. се задава усещането за потребност от едно адекватно разбиране отвъд
дистанцията на времето, която подвижният вече свят непрекъснато разширява
(Шлайермахер) – потребността от разбиране. Има методи, чрез които да се разбира
миналият свят.
Задачи на литературната история:
1. Да изследва художествената творба с
литературно-исторически подход. Литературната история интерпретира смислите в
контекста на времето, в което е създадена литературната творба. Тук е включва и
въпросът за рецепцията(читателската и тази на критиката) върху творбата и
нейното време- така литературната история използва достиженията на
литературната критика.
2. Изследва процесите на литературно-историческо движение;
търси движещоте сили на тези процеси.( лит. История, в която има чувство за
историчност). Има два типа решение в така наречената Външна и Вътрешна литературна
история, за тях говори Фослер, Рене Уелек. Зависимост от това дали зависимите
сили са вън от литературната творба, или вътре в нея. 20те
и 30те години на 20ти век- възникват литературните процеси, Литературната еволюция
е литературния живот на епохата.- По-голяма употреба тези термини получават
през 60те години на 20ти век.
3. Изследва личността на твореца и читателя и особеностите и
в промяната на литературната ситуация. Сент-Бьов е създател на
психо-биографичния подход. В личността на автора се вливат и фокусират всички
влияния(срещи, образование, натрупан опит, характер.. т.н.). Литературната
история има силен заряд на позитивизъм, философия. Вярва в
причинно-следствените връзки, използва понятия като влияние и извори, когато
проследява връзките. В този смисъл литературата и културата НЕ се различават от
представата за природата, а изучаването им от идеология на естествените науки.
4. Изследва проблема за отношението между традиция и новаторство, като основа на литературните процеси.
Приемственост(традиция) неизменно има в естетичските категории, във вечните
реми, във философките проблеми. Включва се основният ход на литературата- това
са неща, които литературната теория наблюдава, докато литературната
история трябва да обясни кое е продуктивно в традицията, за да се запази и да
се свърже с новите художествени търсения. Литературната история е била
разбирана като линеарна последователност по една хронологична ос. В началото на
20ти век, Томас Елиът предлага нов, идеалистичен прочит на проблема традиция-новаторство, той комбинира
привидната им противоположност и заявява, че всяко новаторство всъщност
подкрепя традицията, защото предлага своите различия винаги в отношение към
тази традиция. Освен това новаторската творба в процеса на своето утвърждаване
се вписва в редиците на тази традиция. Литературната традиция според Елиът не е
линеарна последователност във времето, а симултанен(едновременен) ред на
класически творби, които са живи в нашата съвременност. Упрекът към подобно
виждане е, че подобен, идеален ред е неисторично понятие, а само специфична
селекция, в която се отразяват властови позиции на класи, институции и
субективен поглед.
5. Периодизация и литературно-историческа типология,
класификация; Обективно тя следва периодизацията в гражданската история.
Съдържа в себе си понятия като- литературна
епоха, литературно направление-
съдържа в себе си множество литературни
школи, като литературната школа се обединява около група автори, около
сходни разбирания за литературен стил, но
в рамките на литературното направление, което се отличава с единен
метод.-(отношение към възможностите на миметичния подход, характерно разбиране
за възможността литературата да представя света или да представя свят-тоест
сама да го създава).В съвременността модернизмът се счита за най-виден
представител на литературните направления.
Няма коментари:
Публикуване на коментар