Интертекстуалност е въведено в световното литературознание
от Юлия Кръстева в края на 60те години на 20ти век. – „Дума-диалог-роман” –
1966г.; - „Революция в поетическия език ’ 1969г.
Понятието интертекстуалност е създадено за да издигне на
ново ниво структуралните изследвания на текста и е своеобразен преход към пост-структуралната
критика. Има различни виждания за това какво е интертекстуалност. Понятието се
развива във времето. Най-общо интертексуалност е разбирането, че вътре в
текста, разбиран като интертекст, личат следите на активни връзки и отношения с
други текстове. Интертекст- това е различен поглед върху природата на текста.
Има връзка и с вижданията на Ролан Барт, като самото понятие „текст” идва от
тъкан, преплетени нишки на вече написаното и вече прочетеното. ( четем, защото
препрочитаме’) За него текстът е тъкан от анонимни
цитати. Тази цитатност няма задачата да търси извори, влияния, а да
представи самия текст като активен субект на отношения. По този начин се
елиминира представата за писането на литература като себеизразяване и съответно
авторът вече не е създател.
Характерно за художествен текст според Барт е, че вътре в
него се осъществяват движения между
текстовете без да се избира едно привилегировано присъствие на почерка. Според
Юлия Кръстева в „ Дума-диалог-роман”, текстът е мозайка от цитати. Именно в
тази вътрешна нееднородност, която ще се преобразува в цялост , Юлия Кръстева
открива основанията за полисемията в литературата. Най-общо може да се говори
за експлицитна и имплицитна интертекстуалност.
Експлицитна е когато имаме „явен” цитат. Имплицитна е
незаявена и според Умберто Еко това е проява на ирония, защото иронията е начин
да се каже нещо различно от действително казаното в контекста на определените
очаквания. Според Юлия Кръстева текстът носи в себе си, заради
интертекстуалната си природа, един включен контекст. Текстът, като интертекст,
е метонимия на големия културен текст ( и точно затова включва в себе си големия
културен текст като собствен контекст). Това е повлияно от връзката със Сосюр.
Той е поставил релационното значение на езиковия знак вътре в системата (знакът
сам по себе си няма значение, придобива го в отношение към поле един друг знак,
като така се включва в знакова система.) Върху разбирането за текста, който се
сдобива със своите значения във връзка с другите текстове, Барт казва: „всеки
текст е интертекст, най-малко заради влючването? На езика в себе си ( в
структурната концепция езикът предхожда текста). Юлия Кръстева се позовава на
Сосюр, Роман Якобсон(теорията за метафоричното и метонимичното поле), Фройд(
понятията сублимация и пренасянето, които съответстват на метафоричното и
метонимичното начало), М. Бахтин- с идеята за диалогичната природа на
литературата- според него романът цитира в себе си много литературни и
извън-литературни жанрове и езици-(карнавалът). Затова Кръстева настоява, че
интертекстуалността може да въвежда елементи дори от различно означаващи
системи- (карнавалът). Това обаче води до активна промяна както на
означаваното, така и на самия денотат (предмет), които се включва в нови
отношения, променят се и променя своята нова среда. Затова Кръстева предлага
термина „интертекстуалност”, да се
замени с „транспозиция”.
*Жерар Женет, през 1979 в „Увод в архитекста” предлага друг
термин- транстекстуалност. С него
се означава всичко, което включва текста във връзка с други текстове. Терминът
е по-абстрактен, отвежда към една трансцедентна природа на текста. Пример за
такива връзки са архитекстовете- за Женет това са жанровете и реториката.
По-известна е книгата на Женет- „Palimpsestes”
– 1982,
където той класифицира различни прояви на тази транстекстуалност:
1)
интертекстуалност- е само един
вариант- това е едновременно присъствие на два и повече текста;- пример: Цитатите
2)паратекстуалност- осъществява връзката
между литература и нелитература. Осигурява комуникативната връзка с читателя.
Гранична по от. На текста’ пример- заглавието,
подзаглавието, епиграф, бележки, предговор, коментари и др. Делят се на перитекстове , които предхождат текста
и епитекстове, които следват текста.
Освен това се делят на: а) автографски- на самия автор; б) алографски-чужди
3)
метатекстуалност- това
са всички текстове които коментират или изследват текста; научни и китически
анализи. В самия текст може да има вътре такава метатекстуалност(текстът се
самообяснява)
4)хипертексуалност-в нея ясно личат два
плана на текста- оглеждат се взаимно два различни текста, Хипертексър е горният
слой на панимпсета. Хипотекст е предполагоемия(доказан), върху който се е
надградил хипертекста. „ Пародията”
5) архитекстуалност – тя осигурява
принадлежността към литературните жанрове и художествените стилове(реторика).
През
1985г. в Мюнхен се провежда конференция, посветена на интертексуалността –
проблем са границите на интертекста. Мартин Пфистер предлага 6 концентрични
кръга, представящи различната сила, с която интерстекстът въздейства. Според
него най-силна е интертекстуалността разчитаща на референциално взаимодействие
между текстовете. ( това са цитатите, включващи конкретните образи, към които
се отнася референция)- пример: „Той не умира”- Вазов, заглавието е в „”, което
е експлицитен цитат; Епиграф-„тоз, който падне… „
Кръстева доразвива възгледите на Бахтин и определя
текста като съставен от множество цитати на други произведения, така че той се явява
своеобразно абсорбиране и трансформация на множество други текстове. Именно
тази практика тя нарича „интертекстуалност” и до известна степен разкрива
изборите, правени от съответния автор при писането му.
Особен интерес представлява дефиницията на понятието „текст“, която Кръстева
задава в своята разработка. Тя определя като такъв не само писмени текстове, но
и културни феномени като цяло, стига те да са елементи на една структура.
Благодарение на това един такъв „текст“ става нестабилен и губи своите ясни
очертания. Той е отворен за интерпретации, които не могат да претендират за
завършеност. Значението на един текст вече не може да бъде заложено от неговия
автор/ създател. То произтича едва от интерпретацията на реципиента.
С тази своя теза Кръстева дава на науката нов обект
на изследване, но все още не доказва съществуването на феномена
„интертекстуалност“ и не задава неговите измерения.
От 70-те
години насам интертекстуалността се превръща с централен обект на изследване на
литературознанието и в частност на наратологията. Можем да разграничим два
принципни подходи към понятието „интертекстуалност“.
Няма коментари:
Публикуване на коментар