Героическа идеализация в Омировия епос. Способи и средства

         През 1941 г. Михаил Бахтин (руски литературовед и културолог) пише студията „Епосът и романът“, в която разглежда двете явления на старогръцката литература и в опита си да ги оразличи прави фундаментално откритие. Според Бахтин романът е възникнал в зоната на контакта. Той въвежда едно много важно, същностно понятие – абсолютна епическа дистанция. Това е отстоянието във времето между предполагаемото събитие, описано в една епическа песен, поема, епос и времето на възникване на самия епос. Ако приемем, че Омир е създал „Илиада“ и „Одисея“ в първата половина на 8-и век пр.н.е., а Троянската война се е състояла през втората половина на 13-и век пр.н.е., то абсолютната епическа дистанция на двете поеми е около 400-450 години. Според Бахтин именно това е генераторът на героическата идеализация. Героите имат много впечатляващи, изпъкващи черти, които е наложително да бъдат идеализирани. Историческото мислене на митологическия човек е инволютивно. В развитието на цивилизацията то е еволютивно. В митологическите култури идеята е за движение от съвършенство към упадък. Инволютивното развитие в митологическите култури придобива завършен вид при Овидий („Метаморфози“) с идеята за трите века – златен, сребърен и бронзов. Въз основа на тази парадигма на упадъка, абсолютната епическа дистанция поражда героическа идеализация. Инволютивното мислене препраща към образци от миналото, които са недостижими за съвременността. Има два начина за постигане на героическа идеализация – чрез поредица от сложни съставни епитети (Одисей и Ахил са описвани чрез 45-46 постоянни епитета) и чрез прост наглед (онагледяване на съвременниците на поета-рапсод и героите от сказанието – какво могат едните и какво – другите). Героите, изобразени в поемите са разположени върху една своеобразна пирамида, в чиято основа са героите-бойци, които изнасят войната на плещите си; нагоре са героите, а на върха – най-големите герои – Ахил и Хектор. Ахил е боецът, който ще реши изхода на войната, а Хектор е опората на Троя, чиято гибел би означавала гибел за Троя. Но и древният рапсод, както и древният слушател, не може да не си задава въпроса „Какво ще се случи при срещата им?“. Древният човек е познавал добре тези сказания, но Омир прилага простия наглед при героическата идеализация в 22-ра песен, когато Ахил и Хектор се срещат. Това са най-силните мъже, които стоят на върха на войнската пирамида. Парадоксално е че юнак като Хектор не би следвало да бяга при вида на Ахил, а Ахил описван като „бързоног“, би трябвало да може да го догони. Бягството на най-личния троянски герой свидетелства за могъществото на Ахил (прост наглед). Ахил бързо побеждава Хектор, но това не му е достатъчно – той връзва мъртвия герой за колесницата си и обикаля с него няколко пъти града. Това е най-драстичният пример за прост наглед.

         Омировият епос е с форма на колективна памет, еталон за поведение, средство за идеологическо и естетическо възпитание на поколенията.