Животът на Райко Жинзифов преминава вън от България – не само получава
образованието си в Русия, но тук работи учителската си професия, свързва се с
определени обществено-политически кръгове, вписва се в панорамаа на руската
журналистика и публицистика.
Въпреки това при Жинзифов и близките му по тип реализация автори чуждият
опит не налага решаващото си присъствие, не определя характера на творчеството.
Защото в голямата си част то съвсем естествено и директно е насочено към
родната традиция. Неотделимостта от „Българска дружина” и московския „кръжец”,
активното сътрудничество в сп. „Братски труд” са реален факт. Но истинските
естетически аргументи са заложени в стихосбирката „Новобългарска сбирка” и
поемата „Кървава кошуля”. Поезията в тях споделя всички особености на
създаваната новобългарска лирика през 60-те години – елегичност, носталгия по
родината, ярко изявено национално-патриотично чувство, въздействие на фолклора.
Като интересна изява на лиро-епическия жанр в неговите национално-специфични
варианти за Възраждането е поемата „Кървава кошуля” с нейната директна
насоченост към робската участ на българина.
Поетическите прояви на Райко Жинзифов са в тясна връзка с неговите
усилия на преводач. Заема се с превода на „Слово за Игоровия полк” и
„Краледворски рукопис” и ги включва в личната си книга „Новобългарска сбирка”,
превежда творби на Тарас Шевченко, Лермонтов и др. Така той се налага като един
от първите преводачи на славянска поезия за българския читател. С
популяризаторски роли се натоварва и неговото участие в авторитетната антология
на Н. В. Гербел „Поезия славян”, само че в обратна посока – от българската
възрожденска поезия към руския читател.
Райко Жинзифов е сред авторите на 50-60-те години, които при доказани
възможности и талант за поетическа реализация – под диктата на обстоятелствата
или намеса на съдбата – не се реализират цялостно в панорамата на естетическия
развой. За него от решаващо значение се оказа намесата на публицистиката,
преврънала се в основно негово занимание и форма за участие в духовния живот.
Близостта му до Славянофилския комитет в Москва го подтиква към активно
сътрудничество в „Московские ведомости”, „Русский архив” и др. Публицистични
материали Жинзифов публикува и в български периодични издания: „Братски труд”,
„Народност”, „Време”. Статиите, които печата, са посветени на съвременните
проблеми на българската действителност – отразяват турските жестокости и
последици от политическото господство, борбата с Вселенската патриаршия,
запознават руското общество с непоносимата участ на българина. Написани са с
професионална вещина и лична пристрастеност, с неотменно изявяване на чувството
за национална принадлежност. Те нареждат автора си сред най-изтъкнатите имена
на възрожденската публицистика.
Участието на Райко Жинзифов в литературния процес е плодотворно и
многообразно. То се обуславя от неговите творчески наклонности, но и от
специфичната атмосфера – изграждана от българското обкръжение и плътната чужда
среда, в която се реализира като публицист, поет, преводач. На практика се
получава интересно „разпределена” картина – художникът у него създава стиховете
си и разказа „Прошетба” на своя роден език, публицистът – статиите си на езика
на приелата го чужда общност, но посветени на събитията и конфликтите на
българската действителност, а преводачът с проявите си, главно от руската и
украинската литература – търси мост между тези два свята.
Райко Жинзифов постига това равновесие и се налага като олицетворение на
даден писателски тип в ситуацията на зрялото ни Възраждане не е случайно. В
хода на годините, прекарани в „белокаменна Москва”, той винаги живее с
носталгия по България, основното изпълващо и терзаещо го чувство е „тъгата по
юг” – поетичен браз, предложен по същото време от поета Константин Миладинов,
но по своему изразяващ и същността на Жинзифов. Коренспонденцията му изобилства
от планове, заклинания и надежди за завръщане, за дела и активно присъствие в
процесите на духовния живот в Отечеството. Впечатляващо е, че у него се формира
комплекс за вина и за неиздълженост към род и родина. Така е до заветната за
него 1866г, когато „блудният син” наистина се завръща в родния край и прави
опит да намери мястото си и да заживее в поробена България. Но условията, с
които се сблъсква, се оказват по-отчайващи и потресаващи от очакваните, въобще
не предлагат възможност за неговата реализация. Те подтивкат Райко Жинзифов да
се върне в Русия – за втори път в ролята си на блудния син – и да приеме руско
поданство, да продължи публицистичната си дейност и да завърши живота си
непосредствено преди Освобождението.
Няма коментари:
Публикуване на коментар