Различни са мненията
относно националната специфика на процесите, свързани с интензивното общуване
на възрожденската ни култура с чуждите култури. Въпросът кога и дали въобще се
получава пълно покритие между „универсалната“ за епохата жанрова система и
българското й съответствие е сложен и неизяснен. Съмнително е дали това става в
рамките на ХIХ в. Ако се държи сметка за собственото развитие на преводите, поне
при белетристиката, достигането до изграждане на жанрова система от нов тип,
близка до по-новите европейски модели, сюжетни схеми, идеи и пр. е обозрим за
наблюдаване и диференциране процес. По-бързо и не така отчетливо протичат
процесите при поезията и драматургията. От друга страна, от културологичен
аспект не е нужно една национална литература да има собствени съответствия на
всички жанрове. В определена степен преводи могат
(поне частично и временно) да поемат функциите им. За Българското възраждане е
характерно не само че преводите изпълняват подобна компенсаторна роля за
определени жанрове, но и че те по-рано изграждат жанрова система от нов тип и в
това отношение са може би най-важната лаборатория, в която се подготвя
раждането на новото, поне що се отнася до белетристиката.
Според Николай Аретов отношението на възрожденците към чуждите литератури може
да бъде типологизирано по следния начин.
класицистично отношение към чуждата култура;
реалистично или прагматично;
утилитарно.
Класицистичното или академично отношение настоява за усвояване на някакви утвърдени ценности от миналото; реалистичното приема, че субектите трябва да се съобразяват с реалностите във възприемащата българска култура, а утилитарното желае бързо да промени тези реалности чрез насочване към актуалното и директно полезното.
Прояви и на трите подхода се откриват в преводите от епохата на Възраждането. Класицистичните настроения са най-силни сред университетските възпитаници, следвали в Русия. Утилитарният подход е типичен в най-голяма степен за българите, живели в Русия, но изпитали по-силно въздействие не от университетските, а от либералните кръгове. Реалистичното отношение е характерно за възрожденците, които се формират и живеят в границите на Империята и особено за цариградския кръг.
Раждането на оригиналната българска белетристика е част от голямата дискусия, която възрожденците водят по въпроса за ориентирането на българската култура, за рецепциите на чуждите култури във формиращата се национална култура на българите.
Преводи
Важна форма на общуването с Другите култури са преводите, които са свързани с училищата и образованието. Корпусът от творби, към които проявяват интерес различните балкански народи, е общ като при някои той е по-широк, а при други се стеснява.
Възрожденският българин се среща най-рано с Езоповите басни, които са и най-разпространените у нас антични текстове, изучавани в училищата, със случаи на вторично фолклоризиране. Пръв Софроний Врачански включва повече от сто Езопови басни в ръкописния си Втори видински сборник „Разкази и разсъждения“ (1802). Само четири години по-късно неизвестен книжовник превежда 120 басни от Езоп, в ръкопис остава преводът на Захари Круша. Пръв Петър Берон успява да отпечата своите преводи в прочутия си Рибен буквар от 1824 г. Опитът му е повторен от Неофит Бозвели и Емануил Васкидович в „Славянобългарское детоводство“ от 1835. От Неофит Бозвели е останал в ръкопис „Животът на Езоп“, непечатани са преводите на Неофит Рилски, Христо Пулеков и др.
По същото време у нас започват да се разпространяват в ръкопис и няколко нови превода на Александрията - изключително популярна на Балканите и извън тях роман на Псевдокалистен, произведение, което с лекота преодолява границите между религиите. Първият български печатан превод е дело на Христо Попвасилев и се появява през 1844 г. Малко по-рано х.Найден Йованович издава на сръбски същата творба. Значителна част от българските преводи са правени по румънски източници. Същевременно изследвачите на румънската народна книга установяват, че много от произведенията, които отнасят към тази литература, са достигнали до румънците чрез посредничеството на южните славяни. Кръгът се затваря, взаимоотношенията се оказват двупосочни.
Една преводна творба от ранното Възраждане отлично илюстрира характерния за европейската цивилизация като цяло, а и за Българското възраждане в частност, синтез между християнството и античната култура, осъществен в типични за Балканите форми. На два пъти Софроний Врачански се насочва към труда на Амброзий Марлиан „Theatrum politicum“ от 1631 г., като го превежда частично първо под заглавие „Философския мудрости“, а след това и почти изцяло като „Гражданское позорище“. Изследвачите откриват многобройни сходни творби в балканските литератури от XVIII и XIX в.. Един от по-късните румънски варианти е дело на българина Георги Пешаков. Проблематиката на този трактат може да се съпостави с творби като „Държавата“ на Платон, „Владетелят“ на Николо Макиавели, „Политика, извлечена от Светото писание“ на Жак Босюе, а според някои - и с „Възпитанието на християнския владетел“ на Еразъм Ротердамски и „За светската власт“ на Мартин Лутер и др.
Освен учебниците на Петър Берон, на Неофит Бозвели и Емануил Васкидович, централно място в този процес има и „Христоития или благонравие присовокуплена с историите, на които се помянуват в нея..." (1837) на Райно Попович, където могат да се открият жизнеописания на Аристотел, Платон, Омир, Питагор. В известен смисъл подобна роля играят и някои от големите книжни сбирки, като библиотеката на Емануил Васкидович, в която са се ровили любознателните му ученици, между които е и младият П. Р. Славейков.
Книгата на Анастас Гранитски „Пития или гледание за щастие“ (1849). представя една друга форма за присъствие на античността във възрожденската книжнина. Прелюбопитните гадателни операции имат косвена връзка със старокитайската „Книга на промените“ („И дзин“). В духовито написания хороскоп се съдържат немалко сведения за елинската митология. Книгата свидетелства за проникването античните образи и реалии в по-ниските пластове на все още не докрай разслоената възрожденска култура.
По-късно, през 70-те години античността ще започне да се разглежда като висока „класична“ култура от Нешо Бончев и други, но този процес няма да бъде завършен дори и през първите десетилетия след Освобождението. С някои свои прозаични произведения П. Р. Славейков и Хр. Ботев принадлежат към една подобна линия в словесността.
П
овестта на Александър Велтман „Райна, королева болгарская“ (1843) носи в подчертан, заострен вид разбиранията на характерна част от руската интелигенция за българите. Белински я определя като „фантасмагория, подобна на всичките произведения на г. Велтман“, но същевременно малко неочаквано й признава „известен старобългарски колорит“ и допълва, че на места „тя не е лишена от интерес“.
Българският сюжет и изображението на симптоматични отношения между руси и българи събужда интереса на мнозина възрожденци. През 1852 г., в навечерието на Кримската война, се появяват независимо един от друг два превода - на Елена Мутева от руски и на Йоаким Груев от сръбски. Към сюжета се насочват още Д. Войников, Н. Павлович и др.
Л. Каравелов обобщава оценките на съвременните рецензенти: „Райна“ на Велтмана по мнението на българския читател изображава твърде вярно избраната местност в България и времената на Петра Симеоновича и е имала за българите национален интерес“.Сюжетът и героите на повестта се превръщат в една от основните ни исторически митологеми.
По-късно и Ив. Шишманов ще потвърди, че „творбата приятно гали националното самолюбие на българина от оная епоха“. Всеобщата готовност за подобен прочит е попречила дълго време да бъде забелязана неблагоприятната светлина, в която Велтман представя българите, опирайки се на вижданията на Ю. Венелин. Българите са използнати като фон, на който изпъкват необикновените достойнства на великия княз Светослав и неговите войски. Неслучайно българският народ е олицетворен от една красива но беззащитна девойка, която непременно трябва да бъде закриляна от нечия силна мъжка ръка.
И в други творби България е олицетворявана от нещастна жена, която има нужда от помощ. Но в традиционния вариант това е Майка България, „Мати Болгария“ на Неофит Бозвели, която изплаква мъката си пред своя син, който пък търси помощта на „просветените европейци“. Подобни образи се откриват и у Р. Попович, Жинзифов, Ботев; пак при Ботев и Каравелов присъства и образът на млада жена, която в някакъв смисъл олицетворява България.
Новата митологична структура отделя внимание и на образа на злото. Постепенно у много българи, свързани с Русия, се заражда идеята за близостта между фанариотството и инквизицията. М. Дринов я лансира теоретически най-издържано в статията „Страшни ли са за народността ни фанариотите и йезуитите“ (1866). Подобни идеи има и в прозата на Друмев и другаде. Тук има наслагване на явления от няколко тенденции - антиинквизационната линия може да се свърже и със западноевропейски творби, познати по това време на част от българската публика, преведени по-късно. Всъщност през 60-те и 70-те години в преводната проза има цяла група подобни произведения, увенчана от „Скитникът евреин“ на Йожени Сю.
До Освобождението в България се печатат:
Произведения, тясно свързани с традицията – апокрифи („Житие на Алексия, человека божий”, „Чудесата на Света Богородица”, разкази за нейните странствания в ада – старият апокриф „Ходене на Богородица по мъките”).
Преводи от източния епос – „Хиляда и една нощ”, „Хамама” (арабски приказки).
Сантиментална литература, в която героите са представени като неземни същества с ангелски добродетели. Целта на преводачите е да трогнат и разплачат читателя.
1.1. Немски сантиментализъм: обикнат автор е Христофор Шмид („Повест за изгубеното дете”, Повест за Хенрих Айзенфелски”, „Наводнение на Дунава”)
1.2. Френски сантиментализъм - Дьо сен Пиер („Павел и Виржиния” , „Индийска хижа”)
1.3. Английски сантиментализъм: Евгени Сю „Скитникът евреин” , „Робинзон Крузо” от Даниел Дефо.
1.4. Руски сантиментализъм – „Бедная лиза” от Карамзин, побългарена в „Сирота Цветанка”; „Наталья, боярская дочь”, побългарена в „Невенка, болярска дъщеря”
1.5. Американски романтизъм – Хариет Бичер Стоу „Чичо Томовата колиба”.
Преводни романи със сензационен характер – прави впечатление, че тази литература се разпространява на българска почва от писатели и преводачи, които имат ясно съзнание за посоката, в която трябва да се развива новобългарската литература. Петко Р. Славейков превежда „Парижките потайности” – роман без художествени достойнства, с подчертано отрицателно влияние върху морала на българския читател. Със същата съмнителна художествена стойност е и „Тайните на инквизицията” от Фореал, „Скитникът евреин” на Сю и др. Показателен е фактът, че в началото на 90-те години на ХХ век, когато започва т.н. „преход” и книжният пазар е залят от нецензурирани издания, „Скитникът евреин” отново е широко тиражиран.
Повести с историческо съдържание, в които е вложена нравоучителна тенденция – най-популярният роман от тази група през Възраждането е „Райна княгиня” на Велтман, по който Добри Войников създава една от първите си исторически драми „Райна – княгиня българска”.
Нравоучителни повести – „Пътешественикът от този до онзи свят” – преводачът набляга на нравоучителното съдържание на текста.
Битови и социални повести – народническата руска и украинска литература и Жорж Санд.
Побългарявания
Първите преводи не са добросъвестни, със спазване на стилистичните и вътрешни особености на оригиналния текст. Обикновено съзнателно се преиначава съдържанието, с цел адаптирането на текста към спецификата на българската действителност, с цел по-лесното му възприемане или постигане на идейните внушения на Възраждането. Точно този преводачески период е познат в история на българската литература като побългаряване. Това е традиция останала от превода на апокрифна книжнина през Средновековието. Според Георги Гачев българската възрожденска книжнина създава около 1600 произведения, 470 от които са побългарени.
Най – успешните побългарявания са дело на П.Р.Славейков („Хубавинка Янка”, „Рада клюкарката”, „Борба за целувка” – побългарен вариант на „Финдли” на Бърнс, което Славейков познава от руски превод) и Илия Блъсков („Две сестри”, „Азаил и неблагодарний селянин”).
Побългаряването се приема добре както от читателската публика, така и от преводачите. По-добрите от тях, като Славейков, се обявяват против повърхностното побългаряване: ”Да навлечем на французойка, немкиня или рускиня българския сукман - пише Славейков, не ще каже, че сме я побългарили. Иска се тя да привикне и на българския бит.
Критическият спор за същността на превода
и формирането на българския литературен вкус
Различното отношение на възрожденските книжовници към рецепцията на Другите култури у нас най-ясно се проявява в един знаменит критически спор между Ст. С. Бобчев и Н. Бончев.
1. В прочутата статия „Класичните европейски писатели на български език и ползата от изучаването на съчиненията им“ Нешо Бончев формулира големия въпрос: „отде да захванем нашето изучаване на иностранната литература“. Неговият отговор, подчертано класицистичен, гласи: „трябва отначало да се запознаваме с духовний, литературен и историчен живот на ония народи, у които той по-широко се е развил и по-пълно се е отразил в литературата им. Елада и Рим в древната история и литература, Италия в средните векове, Англия, Франция и Германия в новата [...] лично място ще захване и руската [литература][...]. Трябва да изучаваме творенията на ония писатели, които стоят на първо място, а не да си губим времето и парите да копаем купища и да откопаваме такива писатели, които поради скудоумието си не могат нищо ново и здраво да кажат от себе си, а прегвацват и преживят чуждите идеи[...]" Това е Нешо Бончевото определение за „класичен“ писател. Критикът се насочва към универсалните за Европа ценности, при него отсъстват славянофилски настроения. От тази позиция Н. Бончев достига и до откровено негативната си оценката на възрожденската книжнина, включително и на преводния и дял: „Вгледайте се внимателно в това сляпо царство на нашата книжнина, гдето захващат почетно място и ... Изгубени Станки, и Невинно заклани моми, и Християнски зерцала, и ... безнравствени Любовници с гнусотиите им цариградски, и безчислено множество драми и позорищни игри - вгледайте се, повтаряме, внимателно в това чернокнижно гяволско хорище и кажете ми: с тия ли книжки се народ просветява??..."
Неприемането на реалността идва от съпоставянето й с високите образци, класични или възприемани като класични, до които Н. Бончев се е докоснал в Московския университет.
От една универсална гледна точка Н. Бончев изглежда прав, особено в препоръките си. Той подхожда към литературата от позицията на „критическия утопизъм“, който по това време, съществува редом с „критическия синкретизъм“ и „критическия реализъм“. Думите му често се повтарят безкритично от изследвачите. Но в неговата позиция се долавя и отсъствие на историзъм, несъобразяване с реалностите. Споменатата „Христоития“ на Р. Попович е от 1837 г., рецепцията на „Робинзон“ започва с ръкописен превод, отново на Р. Попович, от 1841 г., след това идва преводът на Ив. Богоров от 1848 г., визирания „съкратен“ вариант на Й. Груев е от 1858 г., „Любовник“ е от 1849-а, а „Поучителни речи на древните философи“ на Ан. Гранитски е от 1854 и пр. За една епоха на буйно и интензивно развитие на словесността разликата във времето между публикуването на тези, а и други от споменатите издания и написването на статията е значително. Това са всъщност произведения от един отминал вече период и следователно отношението към тях предполага по-различни критерии. Един съвременник - критик или публицист, е в правото си, съзнателно или не, да пренебрегне споменатата разлика, но литературната история е задължена да я осмисли.
2. От по-друга гледна точка тръгва С. С. Бобчев в неподписаната статията „Нашата книжнина“: „Признаваме наистина, че в голямото множество на тези издания намерват се и таквиз, които заслужават названието чернокнижно гяволско хорище, както ги зове младий българскйи книжовник г-н Бончев. Но ний не споделяме неговата идея, че книги от рода на Изгубена Станка, са безполезни за днешното ни читающе общество. Напротив, даже ний можем да го уверим, че подобни книги, макар и да не са от препоръчваните от него класически творения из първа ръка писатели, принесли са и приносят полза и по-голяма, смеем да приложим, от неговите „Разбойници“ Шилера."
Бобчев безпогрешно подбира сред примерите на своя опонент двата, които най-малко издържат критика, и естествено заостря констатацията си за „Разбойници“. Но той е прав, когато говори за „полза“ от преводната книжнина такава, каквато тя е и с това се приближава до днешните разбирания.
По-долу в цитираната рецензия С. Бобчев продължава: „В този случай ние не можем да не посочим с особито благодарение на доволно сполучения по български написан роман „Нещастна фамилия“ от г. В. Друмева, сегашния епископ Климент, на „Изгубена Станка“ съчинение на Р. Блъскова, на няколкото добре избрани преводни романи, каквито са „Лодойска“, поляшка прикаска от П. Р. Славейков, „Мазаниело“ също, „Отечество и Любов“ също, „Последните дни на Помпея“ от Булвер, превод Н. Михайловского, „Беатриче Ченчи или невинно заклана мома“ от Гвераци, превел Д. Блъскова, „Варвара Убрихт“, превод Кисимова.“ Това е реалното положение в българската книжнина, което Бобчев приема, въпреки че е склонен да препоръча други автори: „Но ний трябва да забележим и това, че по-добре би било ако се превеждаше някой от по-ползователните и по-сгодни за нашата среда романи, каквито са романите на Валтер Скот (у англичаните), на Балзак, на Жорж Занд, на Виктор Хюго, на Алфонс - Карла (у френците), на Гете (у немците) и на Тургенева (у русите)." Очевидно когато навлезе в емпирията на конкретните автори и творби Бобчев неусетно се отдалечава от идеята за приложния характер на литературата. Но, както се вижда, дори и тогава списъкът на „рекомендуваните“ от него автори не се покрива напълно с аналогичните препоръки на Н. Бончев или Л. Каравелов.
Каравелов и Ботев –
за прощъпулника на родната ни литература
Л. Каравелов и Хр. Ботев многократно формулират негативното си отношение към домашната ни книжнина дори и по-категорично от Н. Бончев. Каравелов не достига до подобно на Бончевото разгърнато и принципно изложение на възгледите си. Ботев допълва и обогатява с конкретно съдържание и идеи общата платформа, но като цяло като че ли също следва казаното от Бончев, а и от Каравелов. Отрицанията на Каравелов и Ботев са продиктувани не от сравнение с някаква класика, а от желание за радикална културна промяна, породена от общуване с идеите на либерали като Белински и Писарев.
Особена е позицията на Хр. Ботев. Той безспорно стои на страната на Н. Бончев. В отзива си за кн. 9 и 10 на „Периодическо списание“ Ботев дава оценка за превода на Бончев на „Тарас Булба“ от Гогол, Хр. Там поетът пише: "[...]ний видиме, че „Тарас Булба“ се чете мъчно и че критиката на г. Бончова, по причина на езикът си, губи много от своите достойнства. Види се, че г. Бончов е обръщал твърде малко внимание на това и затуй езикът му е излязал необработен, неокастрен и пълен с русизми“.
Обратното, по повод на превода на Бобчев на „Животът на Франклина“ (както и на „Тъмниците ми“ от С. Пелико в превод на Др. Цанков) Ботев пише: „Ние не можем да не похвалим дружеството [става дума за цариградското печатарско дружество „Промишление“] за издаването на тие два превода и не можем да не забележим, че хиляди пъти е по-добро и по-полезно да се издават подобни съчинения [...]“ След това веднага следва несъгласие с издаването на „Османска история“, пак в превод на Бобчев. И все пак се оказва, че в някои случаи Ботев е съгласен с Бобчевия подбор на творби за превод, а и се изказва положително за качествата на един от тези преводи.
„Обикновено не без основание негласно се приема, - пише Н. Аретов, че Каравелов, а и Ботев в литературната си критика пренасят отношението си към обществените изяви и позиции на даден книжовник върху литературното му дело. По този начин често се обяснява „Защо не съм“. В случая обаче проличава, че нещата не са така еднозначни - Ботев приема програмата на Бончев, защитава я, но това не му пречи да забележи както русизмите и тромавия език на Бончев, така и сполуките на неговия опонент.”
Сходен смисъл с разпалената полемика между Н. Бончев и Ст. С. Бобчев, е яростния спор за Пърличевия превод на „Илиада“, за театъра и неговото въздействие върху националния живот и т. н. В подтекста на всяко подобно явление ясно прозират различните гледни точки към проблема за рецепционната насоченост на българската култура.
класицистично отношение към чуждата култура;
реалистично или прагматично;
утилитарно.
Класицистичното или академично отношение настоява за усвояване на някакви утвърдени ценности от миналото; реалистичното приема, че субектите трябва да се съобразяват с реалностите във възприемащата българска култура, а утилитарното желае бързо да промени тези реалности чрез насочване към актуалното и директно полезното.
Прояви и на трите подхода се откриват в преводите от епохата на Възраждането. Класицистичните настроения са най-силни сред университетските възпитаници, следвали в Русия. Утилитарният подход е типичен в най-голяма степен за българите, живели в Русия, но изпитали по-силно въздействие не от университетските, а от либералните кръгове. Реалистичното отношение е характерно за възрожденците, които се формират и живеят в границите на Империята и особено за цариградския кръг.
Раждането на оригиналната българска белетристика е част от голямата дискусия, която възрожденците водят по въпроса за ориентирането на българската култура, за рецепциите на чуждите култури във формиращата се национална култура на българите.
Преводи
Важна форма на общуването с Другите култури са преводите, които са свързани с училищата и образованието. Корпусът от творби, към които проявяват интерес различните балкански народи, е общ като при някои той е по-широк, а при други се стеснява.
Възрожденският българин се среща най-рано с Езоповите басни, които са и най-разпространените у нас антични текстове, изучавани в училищата, със случаи на вторично фолклоризиране. Пръв Софроний Врачански включва повече от сто Езопови басни в ръкописния си Втори видински сборник „Разкази и разсъждения“ (1802). Само четири години по-късно неизвестен книжовник превежда 120 басни от Езоп, в ръкопис остава преводът на Захари Круша. Пръв Петър Берон успява да отпечата своите преводи в прочутия си Рибен буквар от 1824 г. Опитът му е повторен от Неофит Бозвели и Емануил Васкидович в „Славянобългарское детоводство“ от 1835. От Неофит Бозвели е останал в ръкопис „Животът на Езоп“, непечатани са преводите на Неофит Рилски, Христо Пулеков и др.
По същото време у нас започват да се разпространяват в ръкопис и няколко нови превода на Александрията - изключително популярна на Балканите и извън тях роман на Псевдокалистен, произведение, което с лекота преодолява границите между религиите. Първият български печатан превод е дело на Христо Попвасилев и се появява през 1844 г. Малко по-рано х.Найден Йованович издава на сръбски същата творба. Значителна част от българските преводи са правени по румънски източници. Същевременно изследвачите на румънската народна книга установяват, че много от произведенията, които отнасят към тази литература, са достигнали до румънците чрез посредничеството на южните славяни. Кръгът се затваря, взаимоотношенията се оказват двупосочни.
Една преводна творба от ранното Възраждане отлично илюстрира характерния за европейската цивилизация като цяло, а и за Българското възраждане в частност, синтез между християнството и античната култура, осъществен в типични за Балканите форми. На два пъти Софроний Врачански се насочва към труда на Амброзий Марлиан „Theatrum politicum“ от 1631 г., като го превежда частично първо под заглавие „Философския мудрости“, а след това и почти изцяло като „Гражданское позорище“. Изследвачите откриват многобройни сходни творби в балканските литератури от XVIII и XIX в.. Един от по-късните румънски варианти е дело на българина Георги Пешаков. Проблематиката на този трактат може да се съпостави с творби като „Държавата“ на Платон, „Владетелят“ на Николо Макиавели, „Политика, извлечена от Светото писание“ на Жак Босюе, а според някои - и с „Възпитанието на християнския владетел“ на Еразъм Ротердамски и „За светската власт“ на Мартин Лутер и др.
Освен учебниците на Петър Берон, на Неофит Бозвели и Емануил Васкидович, централно място в този процес има и „Христоития или благонравие присовокуплена с историите, на които се помянуват в нея..." (1837) на Райно Попович, където могат да се открият жизнеописания на Аристотел, Платон, Омир, Питагор. В известен смисъл подобна роля играят и някои от големите книжни сбирки, като библиотеката на Емануил Васкидович, в която са се ровили любознателните му ученици, между които е и младият П. Р. Славейков.
Книгата на Анастас Гранитски „Пития или гледание за щастие“ (1849). представя една друга форма за присъствие на античността във възрожденската книжнина. Прелюбопитните гадателни операции имат косвена връзка със старокитайската „Книга на промените“ („И дзин“). В духовито написания хороскоп се съдържат немалко сведения за елинската митология. Книгата свидетелства за проникването античните образи и реалии в по-ниските пластове на все още не докрай разслоената възрожденска култура.
По-късно, през 70-те години античността ще започне да се разглежда като висока „класична“ култура от Нешо Бончев и други, но този процес няма да бъде завършен дори и през първите десетилетия след Освобождението. С някои свои прозаични произведения П. Р. Славейков и Хр. Ботев принадлежат към една подобна линия в словесността.
П
овестта на Александър Велтман „Райна, королева болгарская“ (1843) носи в подчертан, заострен вид разбиранията на характерна част от руската интелигенция за българите. Белински я определя като „фантасмагория, подобна на всичките произведения на г. Велтман“, но същевременно малко неочаквано й признава „известен старобългарски колорит“ и допълва, че на места „тя не е лишена от интерес“.
Българският сюжет и изображението на симптоматични отношения между руси и българи събужда интереса на мнозина възрожденци. През 1852 г., в навечерието на Кримската война, се появяват независимо един от друг два превода - на Елена Мутева от руски и на Йоаким Груев от сръбски. Към сюжета се насочват още Д. Войников, Н. Павлович и др.
Л. Каравелов обобщава оценките на съвременните рецензенти: „Райна“ на Велтмана по мнението на българския читател изображава твърде вярно избраната местност в България и времената на Петра Симеоновича и е имала за българите национален интерес“.Сюжетът и героите на повестта се превръщат в една от основните ни исторически митологеми.
По-късно и Ив. Шишманов ще потвърди, че „творбата приятно гали националното самолюбие на българина от оная епоха“. Всеобщата готовност за подобен прочит е попречила дълго време да бъде забелязана неблагоприятната светлина, в която Велтман представя българите, опирайки се на вижданията на Ю. Венелин. Българите са използнати като фон, на който изпъкват необикновените достойнства на великия княз Светослав и неговите войски. Неслучайно българският народ е олицетворен от една красива но беззащитна девойка, която непременно трябва да бъде закриляна от нечия силна мъжка ръка.
И в други творби България е олицетворявана от нещастна жена, която има нужда от помощ. Но в традиционния вариант това е Майка България, „Мати Болгария“ на Неофит Бозвели, която изплаква мъката си пред своя син, който пък търси помощта на „просветените европейци“. Подобни образи се откриват и у Р. Попович, Жинзифов, Ботев; пак при Ботев и Каравелов присъства и образът на млада жена, която в някакъв смисъл олицетворява България.
Новата митологична структура отделя внимание и на образа на злото. Постепенно у много българи, свързани с Русия, се заражда идеята за близостта между фанариотството и инквизицията. М. Дринов я лансира теоретически най-издържано в статията „Страшни ли са за народността ни фанариотите и йезуитите“ (1866). Подобни идеи има и в прозата на Друмев и другаде. Тук има наслагване на явления от няколко тенденции - антиинквизационната линия може да се свърже и със западноевропейски творби, познати по това време на част от българската публика, преведени по-късно. Всъщност през 60-те и 70-те години в преводната проза има цяла група подобни произведения, увенчана от „Скитникът евреин“ на Йожени Сю.
До Освобождението в България се печатат:
Произведения, тясно свързани с традицията – апокрифи („Житие на Алексия, человека божий”, „Чудесата на Света Богородица”, разкази за нейните странствания в ада – старият апокриф „Ходене на Богородица по мъките”).
Преводи от източния епос – „Хиляда и една нощ”, „Хамама” (арабски приказки).
Сантиментална литература, в която героите са представени като неземни същества с ангелски добродетели. Целта на преводачите е да трогнат и разплачат читателя.
1.1. Немски сантиментализъм: обикнат автор е Христофор Шмид („Повест за изгубеното дете”, Повест за Хенрих Айзенфелски”, „Наводнение на Дунава”)
1.2. Френски сантиментализъм - Дьо сен Пиер („Павел и Виржиния” , „Индийска хижа”)
1.3. Английски сантиментализъм: Евгени Сю „Скитникът евреин” , „Робинзон Крузо” от Даниел Дефо.
1.4. Руски сантиментализъм – „Бедная лиза” от Карамзин, побългарена в „Сирота Цветанка”; „Наталья, боярская дочь”, побългарена в „Невенка, болярска дъщеря”
1.5. Американски романтизъм – Хариет Бичер Стоу „Чичо Томовата колиба”.
Преводни романи със сензационен характер – прави впечатление, че тази литература се разпространява на българска почва от писатели и преводачи, които имат ясно съзнание за посоката, в която трябва да се развива новобългарската литература. Петко Р. Славейков превежда „Парижките потайности” – роман без художествени достойнства, с подчертано отрицателно влияние върху морала на българския читател. Със същата съмнителна художествена стойност е и „Тайните на инквизицията” от Фореал, „Скитникът евреин” на Сю и др. Показателен е фактът, че в началото на 90-те години на ХХ век, когато започва т.н. „преход” и книжният пазар е залят от нецензурирани издания, „Скитникът евреин” отново е широко тиражиран.
Повести с историческо съдържание, в които е вложена нравоучителна тенденция – най-популярният роман от тази група през Възраждането е „Райна княгиня” на Велтман, по който Добри Войников създава една от първите си исторически драми „Райна – княгиня българска”.
Нравоучителни повести – „Пътешественикът от този до онзи свят” – преводачът набляга на нравоучителното съдържание на текста.
Битови и социални повести – народническата руска и украинска литература и Жорж Санд.
Побългарявания
Първите преводи не са добросъвестни, със спазване на стилистичните и вътрешни особености на оригиналния текст. Обикновено съзнателно се преиначава съдържанието, с цел адаптирането на текста към спецификата на българската действителност, с цел по-лесното му възприемане или постигане на идейните внушения на Възраждането. Точно този преводачески период е познат в история на българската литература като побългаряване. Това е традиция останала от превода на апокрифна книжнина през Средновековието. Според Георги Гачев българската възрожденска книжнина създава около 1600 произведения, 470 от които са побългарени.
Най – успешните побългарявания са дело на П.Р.Славейков („Хубавинка Янка”, „Рада клюкарката”, „Борба за целувка” – побългарен вариант на „Финдли” на Бърнс, което Славейков познава от руски превод) и Илия Блъсков („Две сестри”, „Азаил и неблагодарний селянин”).
Побългаряването се приема добре както от читателската публика, така и от преводачите. По-добрите от тях, като Славейков, се обявяват против повърхностното побългаряване: ”Да навлечем на французойка, немкиня или рускиня българския сукман - пише Славейков, не ще каже, че сме я побългарили. Иска се тя да привикне и на българския бит.
Критическият спор за същността на превода
и формирането на българския литературен вкус
Различното отношение на възрожденските книжовници към рецепцията на Другите култури у нас най-ясно се проявява в един знаменит критически спор между Ст. С. Бобчев и Н. Бончев.
1. В прочутата статия „Класичните европейски писатели на български език и ползата от изучаването на съчиненията им“ Нешо Бончев формулира големия въпрос: „отде да захванем нашето изучаване на иностранната литература“. Неговият отговор, подчертано класицистичен, гласи: „трябва отначало да се запознаваме с духовний, литературен и историчен живот на ония народи, у които той по-широко се е развил и по-пълно се е отразил в литературата им. Елада и Рим в древната история и литература, Италия в средните векове, Англия, Франция и Германия в новата [...] лично място ще захване и руската [литература][...]. Трябва да изучаваме творенията на ония писатели, които стоят на първо място, а не да си губим времето и парите да копаем купища и да откопаваме такива писатели, които поради скудоумието си не могат нищо ново и здраво да кажат от себе си, а прегвацват и преживят чуждите идеи[...]" Това е Нешо Бончевото определение за „класичен“ писател. Критикът се насочва към универсалните за Европа ценности, при него отсъстват славянофилски настроения. От тази позиция Н. Бончев достига и до откровено негативната си оценката на възрожденската книжнина, включително и на преводния и дял: „Вгледайте се внимателно в това сляпо царство на нашата книжнина, гдето захващат почетно място и ... Изгубени Станки, и Невинно заклани моми, и Християнски зерцала, и ... безнравствени Любовници с гнусотиите им цариградски, и безчислено множество драми и позорищни игри - вгледайте се, повтаряме, внимателно в това чернокнижно гяволско хорище и кажете ми: с тия ли книжки се народ просветява??..."
Неприемането на реалността идва от съпоставянето й с високите образци, класични или възприемани като класични, до които Н. Бончев се е докоснал в Московския университет.
От една универсална гледна точка Н. Бончев изглежда прав, особено в препоръките си. Той подхожда към литературата от позицията на „критическия утопизъм“, който по това време, съществува редом с „критическия синкретизъм“ и „критическия реализъм“. Думите му често се повтарят безкритично от изследвачите. Но в неговата позиция се долавя и отсъствие на историзъм, несъобразяване с реалностите. Споменатата „Христоития“ на Р. Попович е от 1837 г., рецепцията на „Робинзон“ започва с ръкописен превод, отново на Р. Попович, от 1841 г., след това идва преводът на Ив. Богоров от 1848 г., визирания „съкратен“ вариант на Й. Груев е от 1858 г., „Любовник“ е от 1849-а, а „Поучителни речи на древните философи“ на Ан. Гранитски е от 1854 и пр. За една епоха на буйно и интензивно развитие на словесността разликата във времето между публикуването на тези, а и други от споменатите издания и написването на статията е значително. Това са всъщност произведения от един отминал вече период и следователно отношението към тях предполага по-различни критерии. Един съвременник - критик или публицист, е в правото си, съзнателно или не, да пренебрегне споменатата разлика, но литературната история е задължена да я осмисли.
2. От по-друга гледна точка тръгва С. С. Бобчев в неподписаната статията „Нашата книжнина“: „Признаваме наистина, че в голямото множество на тези издания намерват се и таквиз, които заслужават названието чернокнижно гяволско хорище, както ги зове младий българскйи книжовник г-н Бончев. Но ний не споделяме неговата идея, че книги от рода на Изгубена Станка, са безполезни за днешното ни читающе общество. Напротив, даже ний можем да го уверим, че подобни книги, макар и да не са от препоръчваните от него класически творения из първа ръка писатели, принесли са и приносят полза и по-голяма, смеем да приложим, от неговите „Разбойници“ Шилера."
Бобчев безпогрешно подбира сред примерите на своя опонент двата, които най-малко издържат критика, и естествено заостря констатацията си за „Разбойници“. Но той е прав, когато говори за „полза“ от преводната книжнина такава, каквато тя е и с това се приближава до днешните разбирания.
По-долу в цитираната рецензия С. Бобчев продължава: „В този случай ние не можем да не посочим с особито благодарение на доволно сполучения по български написан роман „Нещастна фамилия“ от г. В. Друмева, сегашния епископ Климент, на „Изгубена Станка“ съчинение на Р. Блъскова, на няколкото добре избрани преводни романи, каквито са „Лодойска“, поляшка прикаска от П. Р. Славейков, „Мазаниело“ също, „Отечество и Любов“ също, „Последните дни на Помпея“ от Булвер, превод Н. Михайловского, „Беатриче Ченчи или невинно заклана мома“ от Гвераци, превел Д. Блъскова, „Варвара Убрихт“, превод Кисимова.“ Това е реалното положение в българската книжнина, което Бобчев приема, въпреки че е склонен да препоръча други автори: „Но ний трябва да забележим и това, че по-добре би било ако се превеждаше някой от по-ползователните и по-сгодни за нашата среда романи, каквито са романите на Валтер Скот (у англичаните), на Балзак, на Жорж Занд, на Виктор Хюго, на Алфонс - Карла (у френците), на Гете (у немците) и на Тургенева (у русите)." Очевидно когато навлезе в емпирията на конкретните автори и творби Бобчев неусетно се отдалечава от идеята за приложния характер на литературата. Но, както се вижда, дори и тогава списъкът на „рекомендуваните“ от него автори не се покрива напълно с аналогичните препоръки на Н. Бончев или Л. Каравелов.
Каравелов и Ботев –
за прощъпулника на родната ни литература
Л. Каравелов и Хр. Ботев многократно формулират негативното си отношение към домашната ни книжнина дори и по-категорично от Н. Бончев. Каравелов не достига до подобно на Бончевото разгърнато и принципно изложение на възгледите си. Ботев допълва и обогатява с конкретно съдържание и идеи общата платформа, но като цяло като че ли също следва казаното от Бончев, а и от Каравелов. Отрицанията на Каравелов и Ботев са продиктувани не от сравнение с някаква класика, а от желание за радикална културна промяна, породена от общуване с идеите на либерали като Белински и Писарев.
Особена е позицията на Хр. Ботев. Той безспорно стои на страната на Н. Бончев. В отзива си за кн. 9 и 10 на „Периодическо списание“ Ботев дава оценка за превода на Бончев на „Тарас Булба“ от Гогол, Хр. Там поетът пише: "[...]ний видиме, че „Тарас Булба“ се чете мъчно и че критиката на г. Бончова, по причина на езикът си, губи много от своите достойнства. Види се, че г. Бончов е обръщал твърде малко внимание на това и затуй езикът му е излязал необработен, неокастрен и пълен с русизми“.
Обратното, по повод на превода на Бобчев на „Животът на Франклина“ (както и на „Тъмниците ми“ от С. Пелико в превод на Др. Цанков) Ботев пише: „Ние не можем да не похвалим дружеството [става дума за цариградското печатарско дружество „Промишление“] за издаването на тие два превода и не можем да не забележим, че хиляди пъти е по-добро и по-полезно да се издават подобни съчинения [...]“ След това веднага следва несъгласие с издаването на „Османска история“, пак в превод на Бобчев. И все пак се оказва, че в някои случаи Ботев е съгласен с Бобчевия подбор на творби за превод, а и се изказва положително за качествата на един от тези преводи.
„Обикновено не без основание негласно се приема, - пише Н. Аретов, че Каравелов, а и Ботев в литературната си критика пренасят отношението си към обществените изяви и позиции на даден книжовник върху литературното му дело. По този начин често се обяснява „Защо не съм“. В случая обаче проличава, че нещата не са така еднозначни - Ботев приема програмата на Бончев, защитава я, но това не му пречи да забележи както русизмите и тромавия език на Бончев, така и сполуките на неговия опонент.”
Сходен смисъл с разпалената полемика между Н. Бончев и Ст. С. Бобчев, е яростния спор за Пърличевия превод на „Илиада“, за театъра и неговото въздействие върху националния живот и т. н. В подтекста на всяко подобно явление ясно прозират различните гледни точки към проблема за рецепционната насоченост на българската култура.
Няма коментари:
Публикуване на коментар