Повест, разказ и новела като епически видове

§. Повест

Обикновено повестта се определя като среден по обем епически вид. Може да има и две сюжетни линии, по-камерно представя нещата. Повестта се появява през ХІХ в. и е жанрово неопределена, подобно на стихотворението и на обикновената пиеса, поради което ние нямаме сетива за това, което характеризираме като “повест”. Българската проза възниква с повестта (Блъсков). Повестта по един особен начин може да снема реалността като една по-актуална тема.

Обикновено повестта представя една идея. Как прави това и защо акцентът е върху идеята, а не върху друго? Терминът “повест” идва от руски, във връзка с разцвета на руската класическа литература през ХІХ в. Прави се разлика между повестта, която е по-обективен разказ и т.нар. “слово” в староруската литература, където също има повествование, но с акцент върху преживяването, възхвалата и героичното (пр. Игор, “Песен за полка”).

В основното видово деление повест и разказ са по-близки помежду си, отколкото новела и роман. Повест и разказ имат своите корени във времето преди епопеята, докато новелата и романът са по-късни и са свързани повече с литературата като писмен текст. В съпоставка с романа прави впечатление, че при романа акцентът е върху цялостното действие и върху движението на сюжета.

Какво става в повестта? Там акцентът е върху статичните компоненти, не върху сюжета. Там е силата на внушението: в описания, пейзажи, душевни състояния. Това се отразява и на по-действените моменти в сюжета, които придобиват прилика със скулптурата. На преден план излиза техният образ, а не самото действие и това се случва обикновено в моментите с най-високо напрежение, пр. “Немили-недраги” - боят при Гредетин (живописно платно на батална сцена); “Чичовци” – г-н Фрат, изправен на камъка, въздухът трепери. За да внуши основната си идея, повестта работи повече със статиката.

Сюжетът в повестта “Чичовци” напр. не е сякаш най-важното и малко трудно се конструира причинно-следствената връзка. Има такава връзка, но това е една по-дълбока логика, която свързва отделните епизоди. Това, което в началото се разказва (избирането на нови епитропи) предизвиква реакцията на Иванчо Йотата. Накрая сцената също има скулптурен характер. Има едно особено протичане на времето в повестта. За да разбере човек, че е повест, той трябва да добие това особено чувство към времето.

В повестта няма единно проникващо действие, епизодите следват един след друг по принципа на хрониката, нещата се описват в последователност, а не в причинно-следствена връзка. Това означава, че основното време, което задвижва повестта, е това на простото течение на живота по времето. Времето като една подреденост излиза на преден план като внушение, което не изключва сюжета, но той сякаш криволичи сред онези неща, между които е вписан.

По този начин се създава разгръщане на многообразието в света; една много характерна пълнота, която напомня структурата на живота. Другата характеристика, през която се разпознава повестта е това, че повестта разчита на речевата стихия, на самото разказване и оттук и на гласа на разказвача. Повествователният глас работи много повече в повестта, отколкото в романа. Напр. в “Маминото детенце” и в “Българи от старо време” изобилства с коментарите на Любен Каравелов, тъй като повестта разчита на удоволствието от самия глас, който разказва. Всичко това са средства, чрез които може основната идея да бъде разяснена и фиксирана в образи, сред които централен е образът на времето.

Читателят днес има доста ясно съзнание за разликата между романа и повестта.


§. Разказ

Разказът не е задължен да изпълни всичките елементи на сюжета. Той може да се концентрира, заради своя по-малък обем, около кулминацията.

Определението на Лев Толстой за разказа: “разказът е запетайка плюс "но" и акцентът е върху преобръщане, движението равновесие – неравновесие – равновесие”.

Има два основни типа (не подвидове!) разкази:

* разказ-очерк: разказ с очерков характер – обикновено е нравоописателен, по принцип е по-описателен

* разказ-новела: разказ с новелистичен характер – акцентът там е върху случването, върху ставането на характера; има остра конфликтност и бърза развръзка


§. Новела

В българската литература има много малко новели (такава е “Бариерата” на Павел Вежинов: разказ с неочакван край, противен на сюжетната логика). Тук не обемът е определящ (т.нар. long short story).

Новелата се отличава с неочакван край, с остра центростремителност на сюжета (върви изключително към развръзката, няма нищо излишно). В новелата се оголва и фокусира ядрото на сюжета, обратно на повестта, около едно събитие или перипетия. Това изисква композиционна строгост, затова в новелата липсва описателност. Често сюжетът има парадоксален характер (неочакваният край). Новелата може да се нарече “изкуство на сюжета”. Тя е обърната към деятелната, а не към съзерцателната природа на човека (пр. новелите на Бокачо, Чосер от късния Ренесанс).

Сюжетът на новелата се гради от резки антитези, перипетии, внезапно преобръщане на ситуацията. Различните времена пренасят различни акценти върху функцията на новелата. През Ренесанса има комично и назидателно начало, което представя колко сложно е да се самоопредели личността сред превратностите на съдбата. Романтичните новели показват как се разкъсват веригите на социално-историческия и психологически детерминизъм. И законите на сюжета, и принципите на характера водят до някаква развръзка, но героят действа по различен начин. Включва се и трагическата ирония: включвайки се в едни събития, човек не знае какъв ще бъде резултатът. Включва се и случайността, която разрушава тъканта на ежедневието.

През ХІХ и ХХ в. основният проблем в новелите е съдбата и нейната игра с човека. Много ясно си личи това в новелите на Хайнрихман и особено на Томас Ман (вж. “Смърт във Венеция”).