Всеки, който казва, че има само един живот явно не знае как да чете книги.

Всеки, който казва, че има само един живот явно не знае как да чете книги.

понеделник, 22 август 2016 г.

Номинативни вериги в текста. Кореференция

Приемаме, че всеки знак е свързан с поне един семантичен индекс. Този индекс може да обозначава обект или множество от обекти в света. Именните  фрази и някои видове подчинени изречения въвеждат поне един индекс в областта на интерпретиране на тези фрази чрез своята семантика – стойността на атрибута CONTENT. Прилагателните, наречията, адективните и адвербиалните фрази, адюнктните подчинени изречения изискват съществуването на подходящ индекс, с който да се свържат и да модифицират опората с помощта на  атрибута MOD. В зависимост от семантиката си всяка фраза може да въвежда  повече от един индекс. Например притежателните местоимения освен индекса, достъпен чрез атрибута MOD (който се свързва с индекса на притежавания обект, качество и т.н.), въвеждат и втори индекс за притежателя; относителните прилагателни, освен индекса, управляван от атрибута MOD, въвеждат  и втори индекс за обекта, който е в съответното отношение с първия индекс (дървена поставка – един индекс за поставката и един за дървото, от което е направена); глаголите, освен индекса за събитието, което въвеждат, имат индекси за своите задължителни аргументи и за аргументите си по премълчаване (дефинирани локално в речниковата статия или наследени от йерархизираната структура на речника); аналогично за съществителни, въвеждащи или предполагащи събития. Метонимните употреби също въвеждат повече от един индекс. Това многообразие от индекси и знание, свързано с тях, излиза извън обсега на една формална граматика. За да бъде представено и формализирано задоволително, то изисква наличието на формални средства като онтология на света и конкретни знания за състоянието на света. Тук е описана само една част от релациите, които следват от това знание за света и които играят важна роля за правилния синтактичен анализ на много конструкции в езика. Кореферентно отношение е всяка релация между два или повече индекса. Така дефинирани, тези релации покриват огромно количество отношения, повечето от които се съдържат в онтологията на света. като най-често срещани въвеждаме и използваме следните три отношения: равенство на два индекса; member-of(x,y) – x е елемент на множеството y;  subset-of(x,y) – множеството x е подмножество на множеството y. Тези релации са достатъчни за анализирането на едно голямо количество от явления като: анафорични отношения; интерпретация на неизразени аргументи (най-често подлог); съгласуване; вторична предикация; определяне на притежателя при притежателни местоимения; номинализация; кохерентни вериги в текста и други. Илюстративните примери в текста на книгата представят различни кореферентни отношения. Затова тук даваме само два допълнителни примера. Първият показва използване на отношението member-of(x,y), а вторият е свързан с анализа на вторичната предикация. В горния пример имаме две отношения на равенство. Едното е между индекса на неизразения подлог на глагола помолих и винителната кратка форма на личното местоимение в първо лице ме. Другото е между индекса на неизразения подлог на глагола почака и винителната кратка форма на личното местоимение в трето лице го. Имаме и четири отношения member-of(x,y) между тези четири индекса и индекса, въведен от неизразения подлог на глагола поговорим. Вторичната предикация винаги се изразява с помощта на адюнкт към съответната глаголна фраза. В горния пример индексът на адюнктната APC фраза се кореферира с индекса на подлога и индекса на възвратноличното местоимение. Трите отношения са равенство.

Вметнати изрази

Вметнатите изрази най-често не са конкретно свързани със самото изречение, не изпълняват роля на части на изречението, не поясняват други части и не отговарят на съответните въпроси. Те могат обаче до известен смисъл да пояснят изречението като цяло. Характерни са преди всичко за говоримия език,за разговорната реч,а от там влизат и в художествения стил. Вметнатите думи и изрази не са части на изречението,в което са вмъкнати,макар да влизат в неговия състав. При синтактичен анализ на съответното изречение те се извеждат и се разглеждат по отделно. Вметнатите думи по форма могат да бъдат глаголи, различни видове наречия, съществителни с предлог, числителни имена. Те най-често изразяват модалност.
По значение може да ги разделим на няколко групи. Най-често с тях се изразяват увереност или съмнение: наистина, сигурно, съмнително е,действително, очевидно. Може да изразява предположение: да предположим; да речем; вероятно; сигурно и т.н .Може да изразяват и източника на информация, говорещото лице съобщава дали това, което казва, е негово лично мнение или нечие чуждо. Такива изрази са: според мен, според мнението на..., както е казал, струва ми се. Могат да изразят и различни чувства според емоционалната оценка на говорещото лице: за щастие, за нещастие, за жалост, за късмет, за зла участ... Също така може да се изрази последователността при излагането на мисли: първо, второ, трето... Могат да означават и заключение: следователно; накъсо казано; с една дума; значи; ще рече; прочие.
Прекалената употреба на вметнати изрази не прави приятно впечатление и трябва решително да се отбягва. Думите и изразите, които се използват като вметнати, много често могат да се приемат и със самостоятелно значение. При писане те се отделят със запетая, в по-редки случаи с тирета или пък се поставят в скоби, особено когато са по-разширени. В потока на речта се изговарят с по-особена интонация, с по-нисък тон и с по-бързо темпо. Ако обаче тези думи са загубили вметнатия си характер, спокойно може да не се отделят специално.


Подчинено обстоятелствено изречение

Подчинено обстоятелствено изречение изпълнява функцията на някакво обстоятелствено пояснение по отношение на сказуемото на главното изречение. Има голямо разнообразие от такива изречения в българския език, като е прието да се разделят на следните 10 вида:
  • ·         За време – едно от най-често употребяваните. Обикновено отговаря на въпросите: кога?, докога?, откога? и т.н. Свързва се с главното изречение чрез съюзни думи – относителни и въпросителни местоименни наречия: когато, докогато, додето, докато,като,щом,откак. Може да изразява едновременност, предходност и следходност по отношение на действието в главното изречение.
  • ·         За място – пояснява сказуемото или някое друго обстоятелство за място в главното изречение,отговаря на въпросите: къде?, накъде? и се въвежда със съответните относителни  наречия – където,дето,накъдето. Може да пояснява, да доуточнява едно обстоятелство за място в главното изречение.
  • ·         За начин и сравнение – пояснява или сказуемото, или обстоятелството в главното изречение и изпълнява ролята на обстоятелство за начин или сравнение. Отговаря на въпросите: как?,по какъв начин? и за подчинителна връзка служат съюзните думи както,като,сякаш,без да, че.
  • ·         За причина – изразява някаква причина, поради която се върши действието в главното изречение. Отговаря на въпросите: защо?, за какво?, по каква причина? и се свързва с главното изречение чрез съюзните думи: защото, задето, понеже, тъй като, затуй че. Най-честата подчинителна връзка е защото/понеже, които са синоними и могат да се заменят.
  • ·         За цел – изпълнява функцията на обстоятелствено пояснение за цел спрямо сказуемото на главното изречение, отговаря на въпросите: защо?, с каква цел?, за какво? и се свързва с главното изречение чрез подчинителните съюзи: да, за да, че да, да не би да, а също и чрез щото и дано.
  • ·         За количество и степен – отговаря на въпросите: колко?, колко пъти?, в каква степен? И се въвежда от съюзните думи колкото, до колкото.
  • ·         За условие – пояснява именно условията, при които може да се развива действието в главното изречение, т.е то изпълнява служба на обстоятелствено пояснение за условие спрямо главното изречение. Отговаря на въпросите: при какво условие?, кога? И се въвежда с подчинителни съюзи и съюзни думи: ако, да, ли, в случай че, при условие че.
  • ·         За отстъпка – прилича на това за условие, но такова условие, въпреки наличието на което действието се развива. Въвежда се от подчинителните съюзи: макар  че, макар да, въпреки че, при все че...
  • ·         За изключване – изразява условие, което се изключва или ограничава. Въвеждат се със съюзите: освен че, освен да, вместо да, освен ако и др.
  • ·         За последица и заключение – изразява нещо, което се явява като последица от това, което е казано в главното изречение. Главното се явява вид причина, а подчиненото следствие или заключение. За връзка се използват: че, така че, затова, благодарение на което, тъй щото, прочее, следователно и др.
  •  

Подчинено определително изречение

    Подчиненото определително изречение може да се подчини на съществително, прилагателно или местоимение. Начините за свързване са два: съюзно и безсъюзно.
   При съществително име:
·         Съюзно – NP, че да S
·         Въпросително – NP (кой,къде,колко,за кого,защо...) + S
·         Относително – NP (която,за която,колко,където,от където...) + S
При прилагателно име:
·         Съюзно AP, че да S
·         Въпросително AP (кой,къде,колко,за кого,защо...) S
·         Относително AP (която,за която,колко,където,от където...) S
При местоимения:

PRON + S       Той, който... Тази,която... Такъв,какъвто...

Сказуемноопределителни изречения

Нарича се така, защото играе роля на сказуемно определение по отношение на главното изречение. Бива два вида: поясняващи подлога на главното изречение или поясняващи прякото допълнение на главното изречение.
·         Първият вид по същество за разширени, превърнали се в прости изречения. Цветята са, които внасят спокойствие в моя дом. Разделено е на две изречения. Първото е самостоятелно (цветята са... ) , в него е изразен предметът, за който се съобщава нещо, но липсва това, което се съобщава за подлога и което е изразено със сказуемното определение (които внасят спокойствие в моя дом.)
·         Вторият тип пък са разширени, превърнати в отделни прости изречения, изразяващи второто сказуемно определение. Аз го заварих много отчаян. Отчаян е сказуемно определение на прякото допълнение,изразено с кратката местоименна форма го. Какъв го заварих?- отчаян.
Подчинените сказуемоопределителни изречения се въвеждат с подчинителните съюзи да и че и „който,какъвто,как,кога,когато“ и др. Отговарят на въпросите кой,какъв?, зададени посредством сказуемото към подлога или прякото допълнение също на главното изречение. Този тип изречения не са много чести в речта, много често ги отнасяме към обстоятелствените изречения или към определенителните. Сравнително по-голямо разпространение имат подчинените сказуемоопределителни изречения, свързани с различни форми на спомагателния глагол съм.
Животът не е, каквото беше едно време.
Съседът е, който пръв ще ти се притече на помощ.
Пък бъди какъвто си.


Подчинено допълнително изречение

Подчиненото допълнително изречение изпълнява служба на допълнение по отношение на главното изречение. Двете прости изречения – главното и подчиненото – образуват сложно съставно изречение с подчинено допълнително изречение. По-често пояснява сказуемото,но понякога може да изразява и друга част на главното изречение,стига тя да може да има допълнение. Може да изпълнява функция както на пряко, така и на непряко допълнение. Подчинените допълнителни изречения отговарят на следните въпроси: какво?, кого?, що? или с предлози: към какво?, на какво?, за какво? Ако отговаря на въпрос, съдържащ предлог, това означава,  че е подчинено непрякодопълнително изречение. Най-често използваните глаголи с този тип изречения са: виждам,усещам,чувствам,чувам (глаголи означаващи възприятие) или казвам,говоря,съобщавам,обяснявам,пиша,питам (глаголи за говорене), а също така и желая,искам,боя се,очаквам,хваля се (волеизявление/емоционално състояние). Подчиненото изречение се свързва с главното най-често чрез съюзи да и че. Най-общо казано за разликата между двата случая е: когато се използва „че“, действието е реално, докато когато се използва „да“ действието може да е само желано, без да е реално. Чисто стилистично може да се разделят на това, че пред изречения въведени с „че“ се пише запетая, а пред такива са „да“ – не се. Освен към сказуемото, може да се отнася и до друга част. Преди всичко това са причастията на глаголи, подобни на разгледаните,които могат да бъдат сказуемно определение или определение. Някои прилагателни имена, най-често срещаната конструкция е с „готов/способен“. Подчинените допълнителни изречения се въвеждат и със съюзни думи – въпросителни и относителни местоимения и наречия: кой, който, какъв, какъвто, как, както, къде, където.  

Подложно изречение

Подчиненото подложно изречение играе роля на подлог по отношение на главното. Тоест то представлява един разширен, превърнал се в самостоятелно изречение, подлог. Подчиненото изречение се свързва с главното с помоща на съюзните думи: който, която, което, които, какъв, чий, какво, защо, как, кога и т.н А също и с подчинените съюзи: да и че. Отговаря на въпросите, с които питаме и за подлога: кой, какво, що?
„Който не работи, не трябва да яде“ = две изречения, разделени със запетая. Не трябва да яде е главното изречение. На въпроса: кой не трябва да яде? Отговаряме с: който не работи. Следователно това е подлога.
„Да причакваш дивеч в пусия е особено удоволствие“ = сложно изречение, защото има два предикативни центъра. Е особено удоволствие -> главно изречение, а да причакваш дивеч е подчиненото подложно изречение, което играе роля на подлог.
Подчинените подложни изречения биват два вида:
·         Изречения, които се въвеждат с „който“ под всичките си форми.
·         Всички останали изречения.
Най-често подложните изречения, въведени с „който“ означават лица. Който пее,зло не мисли. Който слуша хората,напуща си жената. Който прави зло,да не чака добро. След който може да се употреби и съществително име, което това местоимение замества. Която ръка дава,не се сече. Какво не се сече? – Която ръка дава. Относителното местоимение може да бъде и допълнение в подчиненото подложно и тогава ще има форма когото. Когото доведяха, най-напред питаше за Индже.
При втората разновидност подчинени подложни изречения се създава идея, представа не за конкретен предмет или лице, а за отвлечено понятие, което можем да назовем и с местоимението това. Да си влюбен – това означава да станеш за смях пред хората.Подлогът може да се изпусне и в такъв случай изречението придобива следния вид: Да си влюбен значи да станеш за смях пред хората. Най-характерно за тези изречения е сказуемото, което винаги е в среден род, единствено число.
Подчинените подложни изречения са сравнително често разпространени, а не са рядкост. То може да съдържа и последователни подчинени изречения.
Голяма и страховита е тая гора... Мъчно е да се повярва, че вълчицата отива и се връща оттам. По за вярване е, че се крие тъдява някъде из нивите.
Второто изречение делим на три:
Мъчно е -> Що е мъчно? -> да се повярва
Що да се повярва?-> че вълчицата отива и се връща оттам

По за вярване е -> Що? -> че се крие тъдява някъде из нивите

Сложно съставно изречение

Всяка позиция – част на изречението, освен с отделна дума или словосъчетание може да се запълни и с изречение. Това не се отнася само за сказуемото, защото всяко сказуемо е предикативно ядро. Изреченията, които се явяват в позициите на части на изречението, са подчинени на част от главното изречение или на цялото главно изречение. С изречение може да бъде изразена и главна част  - подлогът. Подчинените изречения не са просто разширен аналог на частите на изречението, а се намират в комплексно взаимоотношение с главното изречение. Според своята функция подчинените изречения са:
  • подложно;
  • допълнително;
  • определително;
  • сказуемно определително;
  • обстоятелствено.

Според начина, по който подчиненото изречение се свързва с главното, те биват съюзни и безсъюзно свързани. Съюзните подчинени изречения се свързват с подчинителни съюзи, най-често че, да, без да, но също така и съставни съюзи – въпреки че, макар че, за да, макар и да и др. Безсъюзните подчинени изречения са относителни и косвено въпросителни. Относителните и въпросителните местоимения не са съюзни думи, а местоимения със собствено синтактична функция в подчиненото изречение, която може да е на главна част – подлог. Не е правилно тези местоимения да се наричат съюзни думи. Популярното в повечето учебници определение на тези местоимения като съюзни думи е поради факта, че те обикновено заемат начална позиция в подчиненото изречение, същата като на съюзите. Към едно главно изречение може да има повече от едно подчинено изречение. Ако подчинените изречения са към една и съща част на главното изречение, те са съподчинени изречения. Възможно е обаче подчиненото изречение да има свое подчинено изречение. В този случай говорим за последователно подчинени изречения.
Подчинените изречения може да се намират пред главното изречение, към което се отнасят, след главното изречение или межда частите на главното изречение.
Подложно изречение
Изречения, които запълват позицията на подлога в главното изречение са подложни изречения или изречения подлози. Тъй като изпълняват функцията на главна част на изречението, не е уместно да се наричат подчинени изречения, макар че това е утвърдено наименование.
Изречения подлози се явяват при безлични изречения.
Съюзните подложни изречения се свързват посредством съюзите че и да: Чу се, че идат кърджалии (Й. Йовков); Че се появява това сияние, е странно; Забранено е да се пуши. Изборът на че  или да се определя от това дали събитието, представено в изречението е факт или не. Фактичността се свързва с че-изреченията. В горния пример съюзът че означава, че появата на сияние е факт.
Подложни изречения се явяват и при главно изречение в страдателен залог: В старите черказки хроники е записано, че верблюдът живее навсякъде: в пясъка, във водата (имало водни верблюди), на небето (Й. Радичков).
Относителни подложни изречения. Относителните местоимения в подложните изречения не са свързани с име в главното изречение. Такива относителни местоимения се наричат свободни релативи. Именно това отличава този тип изречения от подчинените определителни изречения, в които относителните местоимения са свързани релативи – отнасят се към име в главното изречение. Подложните относителни изречения обикновено се намират пред изречението, на което са подлог. Това е често срещана конструкция при пословици и поговорки: Който пее, зло не мисли; Което куче ме е залаяло, е подивяло; Който не работи, не трябва да яде.
В изречението, чийто подлог се изразява с относителното изречение, няма дума, която да запълва подложната позиция. Ако те имат изразен подлог, относителните изречения ще са подчинени определителни изречения: Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира (Хр. Ботев).
Подложни изречения косвени въпроси. Подложното изречение, съдържащо въпросително местоимение, може да бъде заменено с показателното местоимение това.


Какво възнамеряваш, е важно (Това е важно); Дали се съгласяват е определящо (Това е определящо).

Сложно съчинено изречение

Синтактичните отношения, изразяващи равнопоставеност или подчинителност действат и в рамките на сложното изречение. Изречение, което съдържа повече от едно предикативно ядро (повече от едно сказуемо), е сложно изречение. Сложните изречения са два основни вида – съчинени и съставни, които се състоят от главно и подчинено изречение. Изречения, които съдържат както съчинено свързани изречения, така и подчинени изречения са сложни смесени изречения.
Изреченията в състава на сложното съчинено изречение са относително самостоятелни, т.е. може да се каже, че сложното съчинено изречение се състои от главни изречения. Отношенията между изреченията, които съставят сложното съчинено изречение, са три вида:
  • ·         съединителни;
  • ·         противопоставителни;
  • ·         съотносителни.

Съчинителни отношения може да има както между главни, така и между подчинени изречения. Когато между подчинени изречения има съчинителна връзка, това означава, че подчинените изречения са от един и същи вид.

Сложно съчинено съединително изречение

Изреченията в състава на сложното съчинено съединително изречение се свързват посредством съчинителна пауза и/ или съчинителни съюзи. Основен съчинителен съюз е съюзът и, също та, па, които имат разговорен характер, също и съюз че, когато е употребен като синоним на съюза и.
(1)Зад сините планини на изток, из едно море от светлина и слава, се показваше пламналото лице на майското слънце и събуденото зелено поле широко и весело се къпеше в лъчите му и празнуваше. (2)Навсякъде миришеше на пролет, на зеленина, на вретенила ръж, на цъфнали овошки. (3)Нейде се обаждаше гугутка, по отрупаните с цвят сливаци бръмчеха пчели. (4)По синурите подвикваше пъдпъдък, по трънаците любовно се боричкаха немирни врабчета, вдигаха се на облаци и с цвъркот изчезваха над зелените нивя. (Елин Пелин)
В горния откъс изречение (1) се състои от 3 прости изречения, свързани съчинително със съюза и. Изречение (2) е просто. Изречение (3) се състои от две прости изречения, свързани безсъюзно. Изречение (4) се състои от четири прости изречения, като първите три са свързан безсъюзно, а четвъртото е въведено от съюза и.

Сложно съчинено противоположно изречение

Събитията, представени от изреченията, съставящи сложното съставно противоположно изречение, са равностойни, но противоположни или разграничени по значение. Противоположните съчинени изречения са свързани посредством разделителните съюзи а, но, ала, обаче, ама. Изборът на съюз зависи от степента, в която се противопоставят събитията, изразени  от  изречениятата в състава на сложното. С най-малка сила на противопоставителност е съюзът а. Съюзът а може да бъде определен като разделителен съюз: Някои се припичат на слънце, а други карат сърф; На южния полюс има пингвини, а на северния живеят бели мечки; Мария обича шоколад, а Петя предпочита плодове; Ето години се минуват, а тяхната злоба, тяхното отмъщение не е угаснало! (В. Друмев).
В редица езици вместо разделителен в такива случаи се използва съединителният съюз и. Съюзите но, ала, обаче, ама  изразяват по-голяма степен на противопоставяне: Тя обичаше снахите и внучетата си, но се държеше строго с всички (Елин Пелин); Най-сетне той заговори, ала слухът й не отчете нищо; С кок, като че ли, приятелката на Любо Милев изглеждаше по-нормална, обаче мнго пушеше; Дъждът малко ме прецака, ама оборотът не е за изхвърляне...

Сложно съчинено съотносително изречение

Характерна особеност на съотносителните изречения е наличието на двойни съюзи: ту...ту, я...я, било...било, ли...ли,ли...дали,  дали...или, или..или, хем...хем, нито...нито. Единствено съюзът или може да бъде употребен единично.
Както показва названието на този вид съчинени изречения, те изразяват редуващи се или конкуриращи се, алтернативни, събития.
Дали това се дължи на невероятната сложност на мозъка му, или някаква таинствена необходимост е създала тази организация; Тези мънички създания ту прехвръкваха от клон на клон, ту се спускаха към пухкавата земя; И ако в тази теснотия много размахваш чука, рискуваш я да станеш смешен, я сам да се удариш...; Бихте могли да станете сутрин по-рано или да оставите неизмитите съдове за по-късно. 

Определенолични , неопределенолични, обобщенолични и безлични изречения

Определенолични са изречения, сказуемото на които е глагол във форма за 1.л. ед.ч. или за 2.л. ед. ч., който означава говорещия, респ. слушащия. Говорещото лице се означава с формите за 1.л. (аз, мене, ме, ми, мой), а слушащият/ слушащите с формите 2.л. (ти, вие/ Вие, тебе, вас, Вас, ви, Ви, твой). Затова местоимението аз, ти, вие Вие в позицията на подлог не е необходимо. Тези изречения са лични, защото означават участник в общуването, а са определено лични, защото този участник е определен от комуникативната роля – на говорещ или на слушащ.
Ако ме надиграеш, ще ти пристана! (Елин Пелин).
По-сложна е ситуацията в множествено число, тъй като системното значение – множество говорещи, се среща сравнително рядко: при хорови декламации, скандирания и под. В такъв случай за определино лично следва да приемем изречение със сказуемо в 1.л. мн.ч., когато значението задължително включва говорещия. Множество слушащи, както и слушащ/ слушащи и неучастници е често употребимо значение на 2.л. мн.ч.
Запълването на подложната позиция с местоимение превръща едносъставните изречения в двусъставни. Обикновено това е свързано с информационната структура на изречението: Аз стоя на думата си! (Елин Пелин).

Неопределеноличните изречения се характеризират със сказуемо в 3.л. мн.ч. При тези изречения субектът не се конкретизира, но той е определен от ситуацията. Често събитието, представено от сказуемото, е резултат на верига от действия, в която участват свързани с дадено дейност звена. Например в стиховете на Н. Й. Вапцаров „Ала в съда не потупват по рамото/ а го осъждат на смърт.”  е ясно, че произнасянето на присъда е резултат от действия на верига в съдебната система. Затова и произнасящият присъдата не се персонифицира, а е определен ситуативно – в съда. Често действията на институции се представят посредством неопределено лични изречения: Въвеждат задължителни държавни зрелостни изпити; Обявяват резултатите след една седмица; Изплащат стипендии от понеделник; Правят задължителна имунизация; Повишават цените на услугите; Почистват пътищата от снега.

Обобщенолични са изреченията, в които предикативният признак се отнася за всички – участници и неучастници в общуването. Формален показател на обобщено личните изречения е формата за 2.л. ед.ч. на глагола сказуемо, която за разлика от определено личните изречения, означава и говорещия и трети лица. Формално в позицията на подлог може да се употреби и съществителното човек (винаги нечленувано), означаващо всеки човек. Този подлог се нарича експлетивен подлог.
Стремиш се към успеха, полагаш усилия, но невинаги успяваш; Като ми пееш, кой ли те слуша. Такива случаи те карат да се замислиш за смисъла на живота.
Очевидно, че пословици и поговорки, които често са в императивна форма също по своята синтактична структура са обобщено лични изречения. Императивът е ограничен в полето на 2.л.: Залудо работи, залудо не стой! Не питай старило, а питай патило! Два пъти мери, един път режи!

Безлични са изречения, в които подложната позиция е празна и може да се запълни с формалния (наричан още плеонастичен или експлетивен) подлог то. За разлика от езици като немския или англиския обаче, където тази позиция се запълва със съответно с man, es, It,  в български появата на то е характерна повече за разговорната реч, където то често има характер на частица. Формален показател за безличните изречения е формата за 3.л. ед. ч. на глагола. Сказуемото на безличните изречения може да бъде глаголно и именно, като в състава на именното сказуемо участва глаголът съм.
Безличните глаголи често образуват безлични изречения: Вали; Гърми; Святка се; Съмва (се); Запролетява се; Духа и под. В някои случаи обаче безличните глаголи могат да бъдат сказуеми на двусъставни изречения като: Вали дъжд, Зора се зазорява; Святкат светкавици. Вижда се, че в повечето от тези случаи съществителното, което е подлог в изречението, има същият корен като  глагола сказуемо.
Безлични изречения образуват и възвратните съответствия на лични глаголи -  говори се, чува се, вижда се, разбира се, работи се: Говори се за новия филм; Чува се през стената; Разбира се лесно от мнозина; На обекта се работи с предпазна каска. Вижда се, че някои от тези безлични изречения са в страдателен залог, т.нар. възвратно-страдателен или безлично-страдателен залог: Разбира се лесно от мнозина – Мнозина лесно разбират (това).
Един от най-често срещаните видове безлични изречения са изреченията със съставно адвербиално сказуемо: Стана светло; Беше страшно; В южните срани е топло; В пещерата е студено; На панаира е весело; Кога е удобно?; Много е интересно.
Специфичен случай на безличните безподложни изречения представят изреченията, в които на семантично равнище има субект, но той е изразен с дателно или (по-рядко) винително местоимение, т.е. на синтактично равнище е допълнение. Такива са: Ясно ми е; Любопитно ми е;  Яд ме е;  Страх ме е; Студено ми е и под. В този случай логическият субект допълнение означава изпитващия дадено чувство или сетивно възприятие.


Безподложни изречения

Българският език принадлежи към езиците, в които позицията на подлога може да остане незапълнена. Той е от групата на т. нар. нулевосубектни езици – езици, изпускащи местоименния подлог. От една страна, имаме изречения, при които окончанието на глагола сказуемо за лице и число означава подлога. В този случай подлогът е известен от предходно изречение или от ситуацията:
Тоя уверен, насмешлив, лукав поглед, съединен с изражението на безгрижността към живота, замая Бръчкова и той машинално тръгна подир Македонски и Хаджият.
Завърнаха се в кръчмата на Знаменосеца.(И. Вазов)
В последното изречение формата за 3.л.мн.ч. е достатъчна, за да се разбере кой е подлогът, не е необходимо и да се използва и местоимението те, както е в следващото изречение: Очакваха се само гостите. Скоро те хванаха да дохождат по един, по двама(...)(И. Вазов). Изпускането на подлога, когато е известен от предходно изречение се нарича елипса.
За разлика от изреченията, в които подлогът е изпуснат, има изречения, в които подложната позиция не може да бъде запълнена. Тези изречения са едносъставни безподложни изречения. Те са четири вида:

определено лични ;
обобщено лични;
безлични;

неопределено лични.

Категорията VP

Сказуемото е главна зависима част на изречението, която приписва предикативен признак на подлога.  Според състава си бива просто и съставно, а според това, каква част на речта изразява признака на подлога – глаголно и глаголно-именно.
Просто глаголно сказуемо са всички форми на глагола за време, наклонение и залог. Сложността на тези форми не ги определя като съставно сказуемо, тъй като те са форми само на една глаголна лексема. Например в изречението По това време в клуба щяха да са се  събрали почитателите на тяхната музика сказуемото е форма за бъдеще предварително време в миналото на глагола събера се. Преизказната форма  - Твърдят, че по това време в клуба щели били да са се събрали почитателите на тяхната музика съответно също е просто глаголно сказуемо.
Специално трябва да се внимава при различаването на просто глаголна сказуемо в страдателен залог от съставно именно сказуемо. В изречението Крайбрежните скали бяха заливани от водните талази сказуемото е просто глаголно сказуемо в страдателен залог. Можем да трансформираме изречението в деятелен залог – Водните талази заливаха крайбрежните скали, за да се уверим, че става въпрос за залогова форма на глагола заливам. В изречението обаче Те винаги бяха засмени сказуемото е съставно, тъй като глаголът засмея се е непреходен и не може да образува страдателен залог.
Като просто глаголно сказуемо разглеждаме и два глагола в повелителна форма, от които първият е загубил лексикалното си значение и признакът, който се приписва на подлога, се носи само от втория глагол, напр. Ела кажи после, че тази книга не е интересна; Ти вземи научи първо нотите, и после ми говори за композиране. Такива изрази са характерни за разговорната реч.
Като просто глаголно сказуемо функционират и устойчиви словосъчетания, които са синоними на еднословни глаголи. Това сказуемо определяме като фразеологично. В такива случаи компонентите на словосъчетанието не се разглеждат отделно, независимо, че често съдържат елементи, които се изменят – Като видяха пазача, малчуганите бързо си плюха на петите / дим да ти няма = избягаха.
Просто по състав е и междуметното сказуемо – Докато се обърна и то – цоп! във водата.

Съставно сказуемо

Съставно сказуемо е сказуемо, в състава на което участват два пълнозначни глагола или глагол и друга част на речта – съществително име, прилагателно име, наречие. Според това съставното сказуемо бива съставно глаголно, съставно именно и съставно адвербиално.

Съставно глаголно сказуемо

Съставно глаголно сказуемо е сказуемо, образувано от два глагола,  единият от които е:

модален глагол трябва, мога/ може;
фазов глагол започвам, продължавам, свършвам (и техните синоними).

Модалният глагол или фазовият глагол приписват заедно с другия глагол един комплексен признак на подлога и образуват един предикативен център. В изречението Хората трябва да запазят природата за бъдещите поколения .признакът, който се приписва на подлога хората, е, че те са запазващи природата, като този признак е представен като необходимост. В изречението Листата на дърветата започнаха да капят признакът, който се приписва на подлога листата, е, че те са капещи, като този признак е представен в начална фаза на своето протичане.
Формалното основание да приемаме два глагола, първият от които е модален трябва или мога/ може, или фазов за едно съставно сказуемо е, че субектът на модалния или фазовия глагол не може да е различен от субекта на глагола, който приписва основния признак. Неграматични са изрази *аз трябва ти да отговориш, *ние можем вие да пеете, *те може той да се състезава или *тя започва ние да отговаряме, *то продължава аз да плача, *вие свършвате ние да пишем и пр. Тази задължителност се нарича хомосубектност.
Възможно е да има повече от един глагол от групата на модалните глаголи трябва, мога/ може и/ или на фазовите глаголи започвам, продължавам, свършвам. В този случай говорим за сложно съставно глаголни сказуемо. Изречението Учениците трябва да могат да се справят с изпитния материал без затруднения е просто, защото има само едно сказуемо, но сказуемото е сложно съставно. Можем да разширим състава на сказуемото още: Учениците трябва да могат за започват да се справят с изпитния материал без затруднения, но изречението ще остане просто по състав, тъй като единственият признак, който се приписва на подлога учениците, е, че те са справящи се.
Специално трябва да се обърне внимание, че модалният глагол искам не образува съставно глаголно сказуемо, а собствен предикативен център. Субектът на модалния глагол искам може да бъде различен от субекта на друг глагол, който изразява обекта на волеизявата. Изречението Учените искат да разгадаят всички големи загадки на природата е сложно изречение с две предикативни ядра. Независимо, че в това изречение подлогът на главното и на подчиненото изречение е един и същ – учените, то не е поради изискването за хомосубектност. Напълно граматични са изречения като: Тя иска аз да отговоря; Те искат ние да ги последваме; Вие искате групата да се събере отново; Ти искаш ли тоя да се яви на прослушването?

Съставно именно сказуемо

Има случаи, когато признакът, който се приписва на подлога не може да се изрази с глагол, а се изразява с друга част на речта – съществително име, прилагателно име, числително име или местоимение. В такива случаи именната част на речта изразява лексикалната семантика, а значенията на глагола: лице, време, залог, наклонение, се изразяват от глаголите съм, бъда, бивам и от група глаголи с определена обща семантика. Такова сказуемо се нарича съставно именно сказуемо (или глаголно-именно сказуемо).
Именната част на съставното именно сказуемо се нарича предикативно име или предикатив. Глаголът в съставното именно сказуемо може да е глагол от следните три групи:
съм, бъда, бивам;
София е столица на България; Най-високият връх в България е Мусала; Числителните имена биват бройни и редни; Идеите са наши; Аз съм си аз.

ставам, явявам се, оказвам се, струвам се, броя се;
Малките изпълнители станаха героите на вечерта; Въпреки старанието се оказаха недостатъчно подготвени.

казвам се, наричам се, именувам се.
Главният герой се казва Бойчо Огнянов; Площадът се нарича „Независимост”.
Както се вижда от примерите, като всяко име и предикативното име може да има свои разширения – съгласувани и несъгласувани определения: столица на България, героите на вечерта, недостатъчно подготвени. В ролята на предикативно име може да имаме фраза с предлог: Тези филми не са за гледане; Новите стоки се оказаха без конкуренция.
Следва да се обърне внимание, че предикативното име се различава от сказуемното определение по това, че сказуемното определение на подлога е след пълнозначен глагол, т.е. глагол, който самостоятелно приписва признак на подлога. Глаголите, които участват в състава на съставното именно сказуемо не могат сами да припишат предикативен признак: *Най-високият връх в България е; *старанието се оказаха; *Главният герой се казва.
Съставното именно сказуемо е различно от простото глаголно сказуемо в страдателен залог, въпреки че страдателните причастия са прилагателни имена от синтактична гледна точка. Изречението Картината е нарисувана от неизвестен художник има просто глаголно сказуемо в страдателен залог. Изречението може да бъде трансформирано в деятелен залог – Неизвестен художник нарисува (е нарисувал) картината. Изречението Детето е засмяно обаче има съставно именно сказуемо. Макар че има глагол засмея се, той е непреходен, поради което няма страдателно причастие и засмян е прилагателно име.

Съставно адвербиално сказуемо

Като съставно адвербиално сказуемо определяме сказуемо в безподложни изречения, в които предикативният признак е изразен чрез наречие: топло е, студено е, стана ясно, стана късно, беше много. Това сказуемо не се различава структурно от съставното именно сказуемо и основание да бъде отделено от него, е единствено заради последователността, видът на сказуемото да се назовава според частта на речта, с която се изразява предикативният признак. Някои автори смятат, че и в този случай следва да говорим за съставно именно сказуемо, тъй като позицията на подлога в безличните изречения може да бъде запълнена с местоимението за 3.л.ед.ч. ср.р. то, а формата на наречието съвпада с формата на прилагателните за ср.р. ед.ч.
Трябва да помните, че безподложни са изречения като: Стана ми интересно; Беше им студено; Става й ясно и пр., които на смислово равнище имат субект, но в изречението този субект е допълнение.


Категорията AdvP

Наречието е самостойна, неизменяема част на речта, която посочва признак на действие (тича бързо), на предмет (много хора) или на друг признак (доста бързо). Наречието най-често посочва признаци на глаголите, откъдето идва и името му – adverbium (от латински), което буквално означава приглаголие. Основният морфологичен признак на наречието е неговата неизменяемост – наречието не се променя, за да изрази различни граматични значения. Наречията, образувани от качествени прилагателни, имат сравнителна и превъзходна степен (по-добре; най-добре), но според някои автори тези форми са получени чрез адвербиализация на степенуваните форми на прилагателните. Така например най-добре е наречие, което е образувано от превъзходната степен на прилагателното добър. Известен брой наречия имат и различни фонетични разновидности (тук - тука; далеко - далече; бързо - бърже), но те не са различни граматични форми, а диалектни разновидности. В потока на речта наречието няма строго определена позиция в изречението – то може да стои пред или след поясняваната дума (Дойдох бързо, високо говориш ), но може и да не е в съседство с нея (Той дойде, макар с известно закъснение, веднага).
По състав:
  • ·         Прости – образувани от прости думи: горе, бързо, долу, кога, вътре
  • ·         Сложни – образувани от две думи (две коренни морфеми): отгоре, откога, многостранно

  • ·         Съставни – образувани от две или повече думи, но с единно лексикално значение: горе-долу, лека-полека се

По произход:

По произход наречията се делят на обикновени (неместоименни) и местоименни. Обикновените наречия произлизат от съществителни имена, прилагателни имена, числителни имена, глаголи, предлози и различни съчетания между тях.
  • ·         От съществителни имена – това са стари падежни форми: денем, нощем, горе, зиме, лете, снощи
  • ·    От прилагателни имена - тази група наречия са образувани чрез директно заемане на определена граматична форма на прилагателното име. Характеризират се със завършеци на -о, -и, -е, -ата, -ом, -ому
  • ·       От числителни имена – тези наречия произлизат от числителни редни: първо, второ, трето
  • ·    От глаголи – тази група произлизат от стари форми за сегашно деятелно причастие на глаголите, най-често със завършек -ешком, -ешката: тичешком, тичешката, лежешком, лежешката
  • ·      От предлози – съчетания от предлог и съществително име, прилагателно име или наречие: наляво, вляво, направо, навътре, навън


Местоименните наречия традиционно се причисляват към различни групи местоимения, но по значение (вид на назовавания признак) могат да бъдат включени в едни и същи групи заедно с неместоименните. В таблицата долу са посочени основните представители на местоименните наречия, без да се изброяват всички формални, както и архаичните вече варианти:

Категорията AP

Прилагателното име е изменяема, пълнозначна дума, с която се назовават качества, признаци, свойства или състояния на предмета. Прилагателните имена се съгласуват по род и число със съществителното име, което поясняват.
Видове прилагателни имена
Според значението си прилагателните имена се делят на:
- качествени – назовават цветове (червен, син, жълт, розов), вкусове (солен, сладък, горчив), размери (голям, малък, огромен, дребен, едър), физически свойства (силен, здрав), интелектуални качества (интелигентен, умен, образован) и др.  
- относителни – назовават вещества (дървен, метален), принадлежност (бащин, български), предназначение (учебен, превозен) и др.
Според словообразуването си прилагателните имена се делят на:
- производни – образуват се от други думи (силен, дървен)
- непроизводни – не се образуват от други думи (нов, стар, слаб, прост)
Според структурата си прилагателните имена се делят на:
- прости – с една коренна морфема (нов, слаб)
- сложни – с повече от една коренна морфема (стогодишен, тримесечен, високоскоростен)
Образуване на прилагателните имена
От други думи, чрез прибавянето на наставки (суфикси), се образуват прилагателни имена. В българския език за образуването на прилагателни имена най-често срещаните наставки са следните:
-ив/-лив         красив, работлив, отзивчив, мързелив, справедлив
-ав/ -яв          хубав, грапав, русоляв
-кав    сладникав, лепкав
-ат       крилат
-ит      упорит
-овит  страховит, ветровит
-овен  духовен, дъждовен, книжовен
-ов      правов
-телен/-ателен          старателен, състрадателен
-ев       Ботев
-ов      нов, Иванов
-овен/-евен    любовен, съдбовен, душевен
-ин      мамин
-ен       особен, здравен, вътрешен, капризен
-(е)н       стран(е)н, странна…
-илен  обилен
-ален  нормлен
-ителен/-ателен        отоплителен, състезателен
С помощта на представите въз-, пре-, а-, анти-  също могат да се образуват прилагателни имена (преувеличен, премъдър, възкисел, аморален, антинароден). При образуването на прилагателните имена настъпват някои от следните звукови промени:
- промяна на -я в -е (бял, бяла, бяло, бели; голям, голяма, голямо, големи)
- изпадане на е или ъ в края на думата (бавен, бавна, бавно, бавни; добър, добра, добро, добри; )

-  е се променя в й след гласна (боен, бойна, бойно, бойни; строен, стройна, стройно, стройни)  

Видове словосъчетания

Словосъчетанието е комбинация от думи, съединение на най-малко две самостойни думи, т.е думи, които имат свое значение и извън съчетанието им. В българския език има голямо разнообразие от словосъчетания. Те главно се разделят на свободни – хубаво време,плат за панталон, месец септември -  и несвободни (фразеологизми) – върви му по гайдата,немили-недраги и тн. При квалификацията на словосъчетанията от голямо значение и типа на синтактичната връзка помежду им. Тя може да бъде съчинителна и подчинителна.
·         Съчинителна връзка: съчетава два напълно равноправни елемента; две самостойни думи. Поля и гори; деца и внуци. Характерно за тях е, че спокойно и редовно може да се добави трети, четвърти, пети и т.н член, без да се измени съществено значението им,стига този допълнителен член да им е равноправен на другите. Поля, гори и езера; деца, внуци и правнуци.
·         Подчинителна връзка: тук думите не са равноправни, едната е главна, а другата е зависима. Напоителен дъжд. Дъждът е главната дума, а напоителен е описанието към нея, т.е зависимата.
Подчинената връзка може да се изрази чрез:
·         Съгласуване – главната дума изисква от подчинената да приеме същото число и род. Висок стандарт; висока награда; високо отличие; високи постижения.
·         Управление – главната дума изисква подчинената да приеме някакви граматически характеристики, без задължително самата тя да отговаря на тях. Упревлението е присъщо предимно за глагола, като поясненията трябва да бъдат в определена падежна форма. Наказаха него; обича някого; тежко е човеку.
·         Предложно свързване – главната дума изисква от подчинената да се свържат с някакъв предлог като не се съгласуват по род и число и не се мени падежа. Дадох Стояну = Дадох на Стоян.
Именните подчинителни непредикативни словосъчетания: имат главна част име (съществително; прилагателно и т.н). Най-често срещаното подчинително словосъчетание е съществително + прилагателно. Хубава книга, родно село, нови песни.
Словосъчетание от местоимения и причастия. Този човек; тази жена; неговата постъпка; летящи чинии; печена кокошка. От същият тип са и словосъчетания с редно числително. Трети ред, трета степен.
Съществително + наречие: жената днес, човекът горе.
Прилагателно + съществително с предложна връзка: храбър до безумие; достоен за уважение; способен на всичко.
Числително бройно + местоимение/прилагателно: това пет, ново двайсет.
Глаголните подчинителни словосъчетания: също са много разнообразни. Те биват предложни и безпредложни. Предложни: отивам на кино; помагам на мама; бягам от живота.  Безпредложни: напуснах вчера, напусна града.
Наречните подчинителни словосъчетания: са по-малко на брой. Подчинителната връзак е единствено с прилагане. Много добре; твърде дълго; извънредно хубаво; съвсем близо.

Конституентна граматика

И словосъчетанието, и изречението се строят от думи,затова между тях има много прилики. Между тях обаче има и една много съществена разлика – изречението изразява мисъл, която е самостоятелна, завършена, а словосъчетанието няма самостоятелен характер. Всяко словосъчетание може да влезне в състава на изречението. Същевременно словосъчетанието може и самостоятелно да образува изречение. Словосъчетанието е съединение на две или повече самостойни думи,които образуват смислово и граматическо единство: смела постъпка, постъпи смело, борба за мир, бащи и деца. Несамостойните думи не могат да образуват словосъчетание. Също така не мога не е словосъчетание, тъй като НЕ също е несамостоятелна частица. Синтаксисът изучава единствено „свободните словосъчетания“, другия вид „фразеологичните“ са предмет на изучаване на лексикологията. Когато словосъчетанието е съставено от повече от две самостоятелни думи,то за него казваме, че е сложно. Сложното словосъчетание се състои от две или повече прости. Сложно словосъчетание е например: ясно отпечатаната стъпка на мечка. То може да се раздели на:
·         Стъпка на мечка;
·         Отпечатаната стъпка;

·         Ясно отпечатаната;

Видове синтактично свързване

Граматическите особености на частите на речта определят и какви са възможните синтактични средства те да образуват словосъчетания. В българския език подчинителни словосъчетания се образуват чрез:
съгласуване;
прилагане;
предложно свързване;
управление.
             Съгласуване е синтактичната връзка между съществително и прилагателно име:
архитектурен план, нова идея, природно явление, забавни игри;
първи час, втора зала, пето място, първи приятели;
мой спомен, твоя помощ, негово дете, наши разработки, свои приятели;
Съгласуването на прилагателно име със съществително име е по род и число. Съгласуване е и синтактичната връзка между съществително име и глагол, когато глаголът приписва признак на това име. Това е връзката между двете главни части на изречението – подлога и сказуемото: детето пее, децата пеят, аз вярвам, ти заминаваш, вали дъжд, валят дъждове, надига се буря, надигат се бури. Съгласуването на глагол със съществително име (на сказуемото с подлога) е по лице и число (съгласуване по род има само на миналото свършено деятелно причастие в относителните (перфектни, резултативни) времена.Чрез синтактичната връзка съгласуване се свързват съгласуваните определения. Сказуемото е зависима главна част на изречението, която се съгласува по лице и число с подлога. Когато сказуемото е глагол във форма, съдържаща минало свършено деятелно причастие, сказуемото се съгласува и по род с подлога.
Прилагане е синтактична връзка, при която формата на зависимата дума не се определя от формата на главната част на словосъчетанието. Такава е синтактичната връзка между две съществителни имена, когато едното пояснява другото: група студенти, групи посетители, ято птици, ята птици, стадо добитък, стадо кози; хотел „Дунав”, хотел „Дунавски вълни”. Прилагане е връзката между глагол и съществително име, когато съществителното означава обект, засегнат от действието: чета роман/ книга/ списание/ приказки; харесвам/ харесваш/ харесвахте/ ще харесат представлението. Чрез прилагане в голяма част от случаите се свързва с останалите части на речта наречието, тъй като е неизменяема част на речта и не би могло да се съгласува: много въпроси, едва започнал, рано сутрин, работи усилено, скачам високо. Прилагане е синтактичната връзка между несъгласуваното определение и определяемото, когато определението е изразено от съществително име. Прилагане е синтактичната връзка между приложението и името, на което дава друго название. Прилагане е синтактичната връзка между несъгласуваното определение и определяемото, когато определението е изразено чрез наречие. Прилагане е синтактичната връзка между сказуемото и прякото допълнение.Прилагане е синтактичната връзка между сказуемо и обстоятелствено пояснение, когато обстоятелственото пояснение е наречие.
Предложно свързване е синтактична връзка, характерна за образуване на словосъчетания с основна част всяка от четирите лексико-граматически категории – съществително, прилагателно, глагол, наречие. Една от основните причини за развитието на предложните връзки е разпадането на именното склонение, загубата на падежното окончание като изразител на отношенията при имената и поемането на тази функция от предлози и други синтактични средства (напр. словоред). Предлозите имат различни значения. Например предлогът от може да изразява отправна точка (идвам от далече, пристигам от Варна), може да изразява начало на отрязък от време (танцува от 4-годишна, играят от сутринта), може да означава материал (ваза от кристал, шал от вълна), но може да означава и източник на някакво състояние (огрян от слънцето, брулени от вятъра, плача/ плач от радост). Ясно е, че редица значения на предлозите се определят въз основа на това, какви части на речта влизат в словосъчетанието или значението може да бъде определено само на равнището на синтаксиса.Предложно свързване имаме между име и неговото несъгласувано определение, когато то е изразено чрез съществително име или наречие. Тогава несъгласуваното определение е задпоставено: къщичка за птици, пътека в гората, отговор на тест, пътища за никъде, хляб от вчера. Възможни са и словосъчетания с повече от един предлог – четиво за из път. Предложно се свързва сказуемото с непрякото допълнение: говоря на слушателите, разхождаме се с приятели, обяснява на учениците, преглежда се от лекаря, изпълнява се от професионалисти. Чрез предлог сказуемото се свързва и с различни обстоятелства, когато те са изразени със съществително име: пътува с кораб, ходи на тренировки, пристигна въпреки закъснението, говори без запъване, полъхва от планината.

Управление  е синтактична връзка, която изисква името да е в определен падеж. Съвременният български език е запазил падежни форми само в парадигмата на личните местоимения (които са местоимения съществителни).  Пълните форми на личните местоимения различават именителни и винителни форми, а кратките форми са винителни и дателни. Именителните форми на личните местоимения функционират в позицията на подлог: аз вярвам, ти мечтаеш, той се радва, тя е пристигнала, то ще изгрее, ние се състезаваме, вие бяхте разбрали, те щяха да са се изкачили. Винителните форми винаги са във функция на пряко допълнение. Става въпрос преди всичка за кратките винителни форми: моля те, виждам го, размахва ги. Пълните винителни форми се появяват в позицията на пряко допълнение обикновено при контраст или когато допълнението е удвоено: поканиха нея (но не и него), видяха тях. Пряко допълнение е и краткото винително местоимение в безлични конструкции като: тресе ме, били ги, яд го беше и под. Кратките дателни местоимения изпълняват функцията на непряко допълнение: пише ми, благодарим им, възхищавам ти се. Непряко допълнение е и краткото дателно местоимение в безлични конструкции като:  люти ми, спи му се, ясно ни е, весело им стана.

Предикативност. Двусъставни и едносъставни изречения

Функционални синтактични категории
Думите от речника на езика, които се отнасят към всяка от тези категории, могат да бъдат части на изречението. Позициите в изречението се запълват и от  словосъчетания, които имат главна (опорна) част някоя ат тези категории, като вътре в словосъчетанията отделните елементи също имат своя функция. Основните отношения между думите в словосъчетанието, между думите и словосъчетанията в изречението и между изреченията са отношение на равнопоставеност, координация – съчинителни отношения, и отношение на зависимост -  подчинителни отношения.Традиционният описателен синтаксис различава две групи части на изречението – главни и второстепенни.Главни части на изречението са подлогът и сказуемото. Те образуват т.нар. предикативно синтагма, а изречение, което се състои само от подлог и сказуемо, се нарича кратко изречение.Подлогът е главна независима част на изречението, на която се приписва предикативен признак от сказуемото.Сказуемото е главна зависима част на изречението, която приписва предикативен признак на подлога.Второстепенните части на изречението са: допълнение – пряко и непряко, определение – съгласувано и несъгласувано, сказуемно определение, приложение, обстоятелствено пояснение (10 вида).Допълнение е второстепенна част на изречението, която означава обект, засегнат от събитието, изразено от сказуемото. Позициите на допълненията се съдържат в значението на сказуемото. Например показвам освен позиция на показващ, съдържа и позиция за обект на показването и за адресат на действието  - показвам нещо(пряко допълнение) на някого (непряко допълнение), докато гледам задава позиция само за обект  -гледам нещо(пряко допълнение).Определение е второстепенна част на изречението, която се включва в групата на съществително име (именна група). Определението уточнява, конкретизира, допълва, ограничава или модифицира съществителното име.Сказуемно определение е второстепенна част на изречението, която изразява признак на подлога или на допълнението, който е ограничен по време и модалност от сказуемото – Тя се приближи засмяна; Видяха го угрижен.Приложение е второстепенна част на изречението, която дава друго название на дадено име. Приложения са роднинските названия, научните степени и звания, духовните звания, военните чинове.Обстоятелствено пояснение е второстепенна част на изречението, която се отнася към групата на сказуемото.  За разлика от допълнението обаче обстоятелственото пояснение не се съдържа в значението на глагола сказуемо, а изразява различни обстоятелства на събитието, представено от него – време, място, начин, причина, цел, условие, количество и степен, изключване, отстъпка, последица.


Предмет на синтаксиса. Основни единици

Терминът синтаксис е от гръцки произход и означава свързване. Синтаксисът разглежда свързването на думите в словосъчетания и на думите и словосъчетанията в изречение. В лингвистиката има различни дефиниции на изречението: психологическа, логическа, функционална, структурна.
Основните признаци на изречението са:
·         Граматическа оформеност;
·         Интонационна оформеност;
·         Смислова оформеност;
Части на речта и части на изречението
Едно от популярните определения за предмета на синтаксиса е, че той разглежда частите на речта  като части на изречението. Това означава, че синтаксисът на даден език е начинът, по който думите от речника образуват словосъчетания и изграждат изречения в съответствие с техните граматически характеристики, така че да представят събитието, означено в изречението. Части на изречението могат да бъдат само пълнозначните части на речта – изменяеми и неизменяеми. Частите на речта, които означават отношения, т. нар. граматически думи: предлози, съюзи, частици, не изпълняват функция на части на изречението, а служат за синтактично свързване и изразяване на отношенията между пълнозначните лексико-граматически категории.
Структурни синтактични категории
Пълнозначните (самостойни) лексико-граматически категории са: съществително име, прилагателно име, числително име, местоимение, наречие, глагол (лични и нелични форми – причастия). От синтактична гледна точка тези части на речта се обединяват в четири категории, които имат общи граматически категории и особености.
Категорията съществително име от синтактична гледна точка обединява:
съществителни имена: собствени и нарицателни;
числителни бройни;
лични местоимения.
Основанията за това обединяване са, че съществителното име изразява значение за род, но не се изменя по род, изменя се по число, ако е броима същност и може да изразява категорията определеност. В този смисъл числителните бройни имена изразяват абстрактни стойности със значение количественост, множественост, а  личните местоимения заместват или отнасят по местоименен път към някаква същност.
Категорията прилагателно име има обобщено значение атрибутивен признак. Прилагателните имена се изменят по род и число, като приемат значенията на тези категории от съществиелното име, чийто признак означават. Тези особености приравняват функционално към прилагателните имена и други лексико-граматически категории.
Категорията прилагателно име от синтактична гледна точка обединява:
прилагателни имена: качествени и относителни;
числителни редни;
притежателни местоимения;
въпросителни местоимения;
относителни местоимения;
неопределителни местоимения;
отрицателни местоимения;
обобщителни местоимения;
сегашно деятелно причастие;
сегашно страдателно причастие;
минало свършено деятелно причастие;
минало страдателно причастие.
Както се вижда, към синтактичното прилагателно име се отнасят всички местоимения без личните (които са местоимения съществителни) и причастията – сегашни и минали, деятелни и страдателни, без минало несвършено деятелно причастие и деепричастие. Минало несвършено деятелно причастие в български се използва за изразяване на преизказност, а деепричастието, което е неизменяемо по форма, функционално се изравнява с наречието.  Категорията глагол включва всички видове глаголи: спомагателни и пълнозначни, лични и безлични (постоянно третолични), фазови, модални и пр. Категорията наречие включва различните видове наречия и (функционално) деепричастието.


Михаил Булгаков - "Майстора и Маргарита"

Съдбата на романа “Майстора и Маргарита” е също толкова трагична, колкото и съдбите на главните герои в него. Произведението е писано почти 12 години, но така и остава недовършено – смъртта на автора е причина за това романът да не бъде завършен. Михаил Булгаков, подобно на неговия Майстор, унищожава ръкописа, но все пак – за разлика от героя си – успява да възстанови по памет написаното. И за да е пълна картината – след последната редакция, която авторът прави само месец преди да кончината си, “Майстора и Маргарита” остава да събира прах по лавиците цели 26 години. Романът е можело да остане неизвестен, ако не са старанията, които полага вдовицата на Булгаков – тя съхранява и “спасява” ръкописите, както в книгата прави Маргарита.
Замисълът да напише голям роман се заражда у писателя през 1928 година, когато той е на 37 години (роден е на 15 май 1891г.). Същинската работа по него започва през същата или следващата година, но и това не може да се установи с точност, защото Булгаков в различните ръкописи поставя различни дати. Известно е, че в последния ден на зимата през 1929 година в ОГПУ (Объединенное Государственное Политическое Управление) е подаден анонимен сигнал. В него “неизвестният доброжелател” съобщава: “М. Булгаков е написал роман, който чете в някакъв тесен кръг, където са му казали, че в този вид няма да бъде пуснат за печат, тъй като е много краен. Тогава той го преправил и смята да го публикува, а първоначалната редакция ще пусне като ръкопис сред масите и това ще е едновременно с публикуването на орязаната от цензурата версия”.
В първата си редакция романът изобщо не прилича на тази версия на “Майстора и Маргарита”, която познаваме днес. Нито Майстора, нито Маргарита ги има в този първи вариант. Булгаков замисля произведението като “роман за дявола” и централна фигура в него е Воланд. Освен това, Воланд не е Воланд, а Астарот и липсва “пъстрата му свита”.
В средата на март 1930 г. Булгаков унищожава ръкописа. Това става, след като Главният репертоарен комитет забранява поставянето на пиесата на Булгаков “Кабала святош”, която по-рано е получила одобрение за театрална постановка. Вбесен писателят си го “изкарва” върху новото си произведение, а седмица по-късно праща писмо до правителството, в което пише “Лично аз, със своите ръце, изхвърлих в печката черновата на романа ми за дявола…”
Година след като листите на черновата са изгорени, Булгаков се връща към стария си сюжет. По-късно ще напише на свой приятел: “В мен… се е заселил бяс. Още в Ленинград, а сега и тук, задушавайки се в стаичките си, започнах да пиша отново страница по страница онзи свой унищожен преди три години роман. Защо? Не знам. Сам се питам същото! Да потъне дано в Лета!”. На втората редакция на романа й провървява повече. Булгаков не го изгаря и въвежда в повествованието нови герои – Майстора и Маргарита. Работата продължава пет години. Авторът трябвало да спира работа по него, за да пише пиеси и сценарии по поръчка, а и за да се издържа някак си. Съчинението по онова време има няколко варианта на заглавие: “Великият канцлер”, “Сатана”, “Ето ме и мен”, “Подковата на чужденеца” и други. И едва през втората половина на 1937 година се появява заглавието “Майстора и Маргарита”. По това време Булгаков вече пише трети вариант на произведението. До края на живота си авторът продължава да “шлифова” творението си – постоянно внася поправки и променя кардинално сцени. За последно работи по текста четири седмици преди смъртта си, когато диктува на съпругата си последните си бележки.
Епиграфът отпраща към класическия текст на Гьоте, цитирайки фрагмент, който представя загадката на противоречивата и двуединна същност на Мефистофел – отправна точка в създаването и на Булгаковия художествен модел на света.

... Та кой все пак си ти?
-         Аз част съм от онази сила,
що вечно се стреми към злото,
но всъщност все добро твори.
Гьоте, „Фауст“

Самото име Воланд е взето от поемата на Гьоте „Фауст“, където то се споменава само веднъж – така нарича себе си Мефистофел в сцената на Валпургиевата нощ. В коментара си руският преводач разяснява немската фраза „Junker Voland kommt” по следния начин – „Юнкер значи знатна особа (дворянин), а Воланд е едно от имената на Дявола. Основната дума “Faland” (означаваща „измамник“, „лукав“) се употребява от някогашните писатели в смисъл на „дявол“. В редакцията на романа от 1929-1930 г. името Воланд върху визитната картичка е дадено на латиница : “D-r Theodor Voland”. Впоследствие Булгаков се отказва от латиницата и в окончателния вариант на романа Иван Бездомни вижда изписаното име на латински, но запомня само началната буква – W. Булгаков иска да свърже своя сатана именно с „Фауст“. Рядко срещаното име е използвано, за да не може вещият в демонологията читател да се досети веднага кой е Воланд.
В романа Воланд не отговаря на традиционната представа за Дявола, а по –скоро той е „падналият ангел“. Основания за подобно изказване намираме в аналогията между проявленията на Воланд в романа (и респективно Москва), и ангелите, които принципно са посредниците между Бога и света на хората. Те са символ за божията намеса. Ангелите се грижат за благото на душата, а както се убеждаваме от действията на Княза на мрака, той също има много пряко отношение към човешката душа, както като неин спасител, така и като неин изкусител.
Подобна разработка на образа на Дявола е близка до апокрифните текстове и се подкрепя от думите на самия герой: "какво би станало с твоето добро, ако не съществуваше злото, и как би изглеждала земята, ако от нея изчезнеха сенките". Воланд е поел по един по-различен - на пръв поглед не-свят път, но той не е противоположен, нито пък той е противник на божествения замисъл. Дяволът Воланд е преди всичко един вид предложение, възможност за самоволна промяна от зло към добро. Той провокира, напада, оборва, предупреждава, притиска с факти, аргументи и преди всичко с делата си, за да бъде направен правилният, по-добрия избор. Князът на мрака е изразител на съзидателното начало, той не само, че твори добро, а дори го и желае - без значение, че не желае да го признае.
Необходимостта от злото е изведена на две нива - трябва да има сянка, за да се откроява светлината и трябва да има избор, за да може да има грях, съд и справедливост. Когато говорим за човешкия избор между добро и зло и произтичащото от това, то трябва да отбележим, че в романа Воланд действа като неразделна част от Божията справедлива воля. Йешуа Ха-Ноцри поставя чрез учението си морални правила и етически основи на една принципно нова вяра, а Воланд идва за да проведе практически експеримент, който да даде достоверен отговор на въпроса: съхранени ли са християнските ценности?
Коровиев – Фагот е подчинен на Воланд демон, който в московските сцени се представя като преводач на чуждестранния професор по черна магия и бивш регент в църковния хор.
Фамилията Коровиев е конструирана по образец на фамилията на персонажа в повестта на Алексей Толстой „Грозникът“, статския съветник Теляев, който се оказва, че е рицарят Амвросий и вампир. В заключителната сцена на романа на Булгаков с последния полет Коровиев, както и Теляев при А. К. Толстой, се превръща в рицар.
Едно от имената на Коровиев – Фагот – се асоциира с названието на едноименния музикален инструмент, изобретен от италианския монах Афранио (fagot – музикален инструмент, но fagotin – шут). Благодарение на това обстоятелство по-ярко се откроява функционалната връзка между Коровиев-Фагот и Афраний. Интересното е, че рицарството на Коровиев-Фагот е свързано с това, че той придобива една от най-високите степени в Масонството, степента Кадош или Рицар на белия и черния орел.
Рицарството на Коровиев-Фагот има много литературни хипостази. Своеобразен прототип на рицаря Фагот вероятно е бакалавър Самсон Караско, един от основните персонажи в Булгаковата инсценировка на романа „Дон Кихот“ на Мигел де Сервантес. В стремежа си да накара Дон Кихот да се върне у дома, Самсон Караско се включва в започнатата от него игра, представя се за рицар на Бялата луна, побеждава рицаря на Печалния образ и накарва победения да му обещае, че ще се върне при семейството си. Дон Кихот обаче не може да се примири с краха на своята фантазия и умира. Така рицарят на Бялата луна неволно става виновен за смъртта на рицаря на Печалния образ. След раняването на Дон Кихот херцогът казва, че „шегата е стигнала твърде далеч“, а умиращият идалго нарича Караско „най-добър измежду рицарите“, но „рицар жесток“.
Дон Кихот е символ на светлината, доброто, превеса на чувствата над разума, докато въплъщавайки рационалното мислене, въпреки намеренията си, ученият бакалавър извършва черно дело. Много е възможно тъкмо рицарят на Бялата луна да е наказан от Воланд столетия наред да се държи като шут заради трагичната си шега с рицаря на Печалния образ, завършила със смъртта на благородния идалго. Самсон Краско е свързан с нощното светило – луната, олицетворение на отвъдните сили.
В облика си на рицар Коровиев-Фагот има още един демонологичен прототип. В книгата на М. А. Орлов „История на отношенията между човека и дявола“, многобройни цитати от която са се запазили в архива на Булгаков, се разказва и историята на двама рицари. Единият от тях, испански благородник (както и Сервантесовият Дон Кихот), влюбен в монахиня, отивайки на среща с нея, трябва да мине през една църква. В ярко осветения храм рицарят вижда, че опяват някакъв покойник, и чува да изричат името му – неговото собствено. В отговор на това рицарят се засмива, като казва на монасите, че грешат, че той, слава Богу, е жив и здрав. Но обзет от внезапен страх, побягва от църквата. Две огромни кучета го застигат и го разкъсват. Другият рицар, Фалкенщайн, веднъж се усъмнява в могъществото и изобщо в съществуването на демони и споделя съмненията си с един монах на име Филип. Монахът очертава с шпагата му вълшебен кръг и чрез заклинания извиква дявола – огромен и черен, който се появява с гръм и трясък. Рицарят не прекрачва вълшебния кръг и остава жив и невредим, „само дето лицето му пребледнява и остава такова до края на живота му“.
В образа на Коровиев-Фагот са обединени образите и на двамата рицари. Испанският рицар е наказан за присмеха над собствената си смърт (за същото е наказан и М. Берлиоз), а рицарят Фалкенщайн – за това, че се съмнява в съществуването на демони, като лицето му остава завинаги бледо, докато рицарят Фагот е обречен да остане завинаги с мрачно лице.
В един от по-ранните варианти на сцената с последния полет Коровиев-Фагот се преобразява в рицаря на Печалния образ. Колкото до лилавия цвят, в католицизма това е цветът на траура.
Образът на Коровиев-Фагот като рицар се асоциира и с образа на Жестокия рицар от една легенда, разказана в повестта на С. Заяицкий – приятел на Булгаков – „Житието на Степан Александрович Лососинов“. Също както Жестокия рицар, рицарят Фагот има свой паж, чиято роля тук изпълнява котаракът Бегемот, превърнал се по време на последния полет в демон паж.
Но има още нещо интересно, на което трябва да обърнем внимание. В лунната светлина Азазело и Бегемот се превръщат с това, което са : първият – в демон убиец, а вторият в демон паж. Само Фагот си остава рицар като преди.
Има и друга версия за прототипа на рицаря Фагот. Нека още веднъж да се върнем на думата fagotin. Едно от значенията й е „еретик“. А еретици във Франция столетия наред са последователите на българските богомили – албигойците и катарите. Албигойците изповядвали религията на катарите, които се смятали за истински последователи на Христос, отричали са католическата църква, която според тях е изопачила смисъла на християнството. Те вярвали, че на света има две сили – добро и зло, Бог и дявол, че Бог е създал небето, а дяволът – земята, затова дяволът е повелител на земния свят.
Катарите се делели на „верни“ и „съвършени“. Съвършените водели аскетичен начин на живот, забранено им било да имат сексуални връзки, те живеели в общности и били вегетарианци. За „верните“ плътските наслади били разрешени, сред тях имало много рицари и прекрасни дами, а също трубадури, възпяващи доблестта на първите и хубостта на вторите. Някои трубадури били и рицари.
По онова време католическата църква била твърде слаба, за да унищожи ереста и да заграби земите на еретиците. Но в началото на 13-и век папата сключил съюз с френския крал и войските, предвождани от Симон де Монфор, нахлули в земите на Прованс и Лангедок. Войната била кървава и безмилостна. След превземането на град Безие в отговор на въпроса как да бъдат различавани католиците от катарите, печално известният епископ Амори заповядал : „Избийте всички, Господ ще разпознае своите“. Градът бил безпощадно изклан – мъже, жени, дори деца.
При обсадата на Тулуза Симон де Монфор загинал. Това предизвикало ликуване в стана на албигойците. Неизвестният автор на „Поема за кръстоносния поход на албигойците“ го изразява с думите : „Всички в града бяха споходени от такова щастие, че от мрака се сътвори светлина“. Както и лилавият рицар, автора остава безименен, но казва, че се е сражавал в редиците на защитниците на Тулуза, бил е ученик на Мерлин, можел е да предсказва бъдещето и да вика умрели. Всичко това го може и Фагот. А в поемата на друг албигойски рицар трубадур – Каденат, има винетка с изображението на автора в тъмнолилаво наметало.
Смъртта на Монфор не спасила албигойците. В края на 1220-те години обединената войска на краля и папата побеждава. Областта Прованс е разорена, а албигойците – изклани или изгорени на клада. Тяхна последна крепост остава непристъпният планински замък Монсегюр. Той устоява дълго, но накрая пада. Всички останали живи защитници са избити. Никой от тях не е пожелал да се спаси като приеме католицизма. Мнозина смятат Монсегюр за прототип на прочутия Монсалват – тайнствения и вълшебен замък, където се е намирал Светият Граал. Малцината оцелели албигойци стават бегълци и скитници. Вместо любовни и героични поеми трубадурите започват да съчиняват „Плачове“ в памет на погиналата си родина.
И така, според тази версия приживе Коровиев-Фагот би могъл да бъде албигойски рицар, маг и некромант, а като наказание за неуместната му шега (неуместна, защото според вярванията на катарите мракът и светлината по никакъв начин не могат да се смесят) за столетия наред става шут. Макар че си остава маг и пророк.
Вместо оня, който напусна с окъсана циркаджийска дреха Воробьовите хълмове под името Коровиев-Фагот, сега препускаше и звънтеше тихо със златната верига на юздата тъмнолилав рицар с много мрачно лице, което никога не се усмихваше. Опрял брадичка в гърдите си, той не поглеждаше луната, не го интересуваше и земята под него, той мислеше за нещо свое и летеше редом с Воланд.“

Азазело – от Азазел. Според древните евреи е демонът на пустинята и първи знаменосец на Армията на Ада.
В апокрифната книга на Енох Азазел е предводител на допотопните гиганти, въстанали против Бога. Азазел научил мъжете да воюват, а жените – на изкуството на измамата; накарал хората да забравят Бога и ги изкусил с разврат. Бил победен и по повеля на Бог бил окован на пустинна скала.
Друг мит говори, че Азазел е научил хората освен да произвеждат оръжие и на изкуството да правят украшения и огледала. Издал им и небесни тайни, заради което бил пленен от архангел Рафаил, окован и хвърлен в яма насред пустинята. Лесно могат да се направят паралели между Азазел и Прометей, макар че връзката между двамата е неясна.
Азазел се счита за демон от втора степен (ранг), макар че често е сравняван със Самаел.
В Библията и в Талмуда името на Азазел е свързано с идеята за изкуплението на греха от прелюбодеянието на падналите ангели. Тази идея била въплъщавана с особен обред: взимали се два козела. Чрез жребий единият бил определян да бъде жертван на Господ, а вторият – на Азазел. Вторият козел, натоварен с “греховете на света” бил пускан в пустинята. По-късно този обред се развил: козелът бил хвърлян в пропаст, а в ритуала участвали множество хора.
Булгаковият Азазело съчетава способностите да съблазнява и да убива. Именно прелъстителя Азазело среща Маргарита в Александровската градина. Но основната функция на Азазело в романа е свързана с насилие. Той хвърля Степан Богданович Лиходеев от Москва в Ялта, гони Берлиоз от квартирата му, убива с револвер барон Мейгел.
Сюжетът с крема на Азазело, който превръща жената във вещица, и с преобразяването на Азазело във врабец има древни митологични корени. Можем да отбележин „Лукий, или Магарето“ на древногръцкия писател Лукиан и „Метаморфози“(„Златното магаре“) на римлянина Апулей.
При Лукиан жената на Хипарх се намазва с някакво масло, след което се превръща във врана и излита през прозореца. Точно по същия начин Маргарита се намазва с крема на Азазело, но се превръща не във врана, а във вещица, която може да лети. А самият Азазело в кабинета на професор Кузмин първо се превръща във врабец, а после в медицинска сестра. Интересното е, че епизода, в който Азазело наказва професор Кузмин, Булгаков диктува през януари 1940 г., след като е посетил проф. В. И. Кузмин, който безуспешно лекува автора от нефросклероза и не скрива от него, че не му остава да живее дълго.
"Най-отстрани летеше с лъскавите си доспехи и Азазело. Луната беше променила и неговото лице. Изчезна безследно отвратителния щръкнал кътник и кривогледството също се оказа фалшиво. Очите на Азазело станаха еднакви, пусти и черни ,а лицето му бяло и студено. Сега Азазело летеше в истинския си облик, като демон на безводната пустиня, демон убиец."

Черният котарак е задължителен атрибут на нечистата сила, символ, споменаван във всички приказки и легенди. Изглежда, Бегемот е започнат именно така. Но в същия момент Булгаков със самото му име ни показва, че той не е просто котарак. Бегемотът (хипопотамът) е един от най-важните зверове, споменати в Библията. Името му се превежда като чудовище. Според древната, а по-късно и според средновековната еврейска традиция, Левиатан е цар на рибите, Зиз – на птиците, а Бегемот – на зверовете. Това е космогоничният мит; триадата Левиатан – Бегемот – Зиз лежала в основата на целия животински свят и имала есхатологично значение.
При древните евреи образът на хипопотама е крайно хиперболизиран. Според техните поверия, хипопотамът може да изпие на една глътка цялата вода на Йордан, затова Бог създал само едно такова същество – самец. При мюсюлманите хипопотамът е считан за огромна риба, върху която стои бик, поддържащ рубин, крепящ основите на света. А при древните египтяни той бил олицетворение на злия, демоноподобен бог Тифон.
Бегемот е едно от имената на дявола през Средновековието. Името Бегемот е взето от апокрифната старозаветна Книга на Енох. В изследването на И. Я. Порфириев – „Апокрифни сказания за старозаветни лица и събития“ (1872), по всяка вероятност познато на Булгаков, се споменава за морското чудовище Бегемот и за женското Левиатан, обитаващо невидимата пустиня „на изток от градината, където са живели избраниците и праведниците“
Булгаков черпи сведения за Бегемот и от книгата на М. А. Арлов – „История на отношенията между човека и дявола“ (1904), извадки от която са се запазили с архива на писателя. Там по-специално се описва житието на игуменката от Луденския манастир във Франция Ана Дезанж, живяла през 18-и век и обсебена от „седемте бесове – Асмодей, Амон, Грезил, Левиатан, Бегемот, Балам и Изакарон“, като „петият бяс е бил Бегемот, произхождащ от Престолите. Той се е намирал в утробата на игуменката и в знак, че излиза от нея, е трябвало да я подхвърли три педи нагоре. Този бяс е изобразяван във вид на чудовище с глава на слон, с хобот и бивни. Ръцете му били като на човек, а огромният корем, късата опашка и дебелите задни лапи напомняли за името му.“
При Булгаков Бегемот е котарак върколак с огромни размери, а в ранната редакция на романа прилича на слон : „След призива от черната паст на камината излезе черен котарак с дебели, сякаш надути лапи...“. Булгаков се е съобразил също, че слоноподобният демон Бегемот е имал „ръце като на човек“, затова неговият Бегемот дори като котарак много сръчно подава на кондукторката монета, за да си купи билет.
По думите на втората съпруга на писателя Л. Е. Белозерская за реален прототип на Бегемот е послужил домашният им котарак Флюшка – огромно сиво животно.
На финала Бегемот, както и останалите членове на свитата на Воланд, изчезва преди изгрев в планинската пропаст в пустинната местност пред градината, където в пълно съответствие в разказа от Книга на Енох за „праведниците и избраниците“ – за Майстора и Маргарита е отреден вечен приют.
"Нощта откъсна и пухкавата опашка на Бегемот, свлече козината му и я пръсна на валма из блатата. Котаракът, смешник на княза на тъмата, се оказа слабичък юноша, демон паж , най-добрият шут, който е имало някога на света…"
Романът на Булгаков е практически бездънно ковчеже със съкровища. Важен елемент от проблематиката на книгата, илюстриращ темата за духовното в материалния свят, е интересната концепция за трайността на творчеството. Булгаков излага тезата, че, веднъж сътворена, една идея никога не може да бъде заличена напълно. Колкото и да бъде отричана и забранявана, тя винаги ще намери начин да се върне при хората. И неслучайно една от най-знаковите фрази за романа е репликата „Ръкописите не горят”.