Васил Априлов – книжовна и меценатска дейност.

Васил Априлов – 1789-1847г.

   Сред поредицата просвещенци фигурата на Васил Априлов се откроява много релефно – възприемаме я като временно делигирана от висшите кръгове на петербургски „салон” в груповата снимка на възрожденската ни интелигенция. Елинист по образование и насоченост на вижданията и меценатската си дейност, израснал в руска среда, той едва в края на живота си се включва в националния ренесансов процес. Запознавайки се с „Дрение и нинешние богарь” (1829) на Ю.Венелин, предусещайки по време на пътуването си от Цариград до родното Габрово настъпващите промени, от виден член на гръцката колония в Одеса Априлов се превръща през 30-40-те години в една от най-представителните личности на нашето Възраждане. Целият му живот преминава в чужбина, интелектуалния му опит и култура са изцяло продукт на „чуждото”. Но всичките му начинания адаптират натрупаното и го ориентират към реформите в българското училище с неговия светски характер, към изграждането на единен книжовен език, на историческо съзнание и активно отношение към миналото.

  Васил Априлов ни се разкрива откъм две главни насоки – първата е практическата, свързана с непосредните му усилия в областта на образованието и материалната му помощ за младите, за създаването на Габровското училище (1835), втората – свързана с личните му занимания и приноси в просвещенската книжнина. Без да забравяме дебюта му с брошурата „Българските книжници или на кое славянско племе принадлежи Кириловската азбука” (1841), говорим ли за книжовника, имаме предвид главно „Денница на новобългарското образование” (1841), „Допълнение към книгата :Денница на новобългарското образование”(1842), „Мисли за сегашното българско учение” (1847).

   Основната идея, която те защитават, е свързана с ролята на Априлов като първи теоретик и историк на новобългарското образование. Сам подчертава, че тръгва от намерението да направи „известни началото и развитието на възникващата отново новобългарска образованост”. То го подтиква да портретува авторите на създаваната литература, да характеризира книгите, училищата, довежда го до резултатите. Друг принцип – убеждение, но и повик, пожелание, но и изповед, легнал в основата на „Денница..”, откриваме пак в краткото й предисловие „Ще бъда щастлив, ако моите съотечественици ме разберат и обикнат родното, националното”. Но за нас е важен начинът, по който постига той целите си, конкретните форми, които благодарение на него добива картината на тогавашния духовен живот.

   Като творческа личност Априлов е предразположен към публицистичния тип изображение. Страниците му възстановяват реалните прояви на просветно-книжовния процес – оценка на книгите „Савяноболгарско детоводство”, „Българска граматика”, „Христоития”, „Месецеслов”, преводите на Гаврил Кръстевич, речниците, разговорниците; характеристика на училищата в Габрово, Копривчица, Сопот, Панагюрище, Свищов, Карлово, Трявна и др. Няма склонност към абстрактното теоретизиране или поучения – винаги тръгва от конкретното и чертае перспективи пак на базата на конкретното.

   Въпреки присъщата си дипломатичност и сдържаност, книгите на Априлов ни го разкриват като роден полемист – с размах и широта на вижданията, с готовност и воля да ги отстоява като обща програма за целокупния български народ. Благодарение на него, чрез „Денница..”, „Допълнение към денницата” и „Мисли за сегашното българско учение” художествено-публицистичният тип изображение се ориентира към окрупняване, към своето по-пълно развръщане и социализация – от познатите си дотогава кратки форми и паратекстови роли то заживява със статута на самостоятелните издания.

  Със същия знак е намесата на Априлов в съдбата на епистоларната проза – продължение на публицистичния му талант и възможности, засягаща същите въпроси, които залягат в книгите му. Преписката с Венелин, Н. Рилски, Р. Попович, братята Христо и Евлоги Георгиеви, Иларион Маакариополски, с манастирското братство на „Зограф” и др. е не само широка документална картина на въпросите, които занимават творческата ни интелигенция през тоя период, а и въплъщение на тип култура като водеща за целия ренесансов процес.