Развитие на поезията – първи стихотворци. Проблеми на поетиката. Мястото на католическата поезия.

Тенденциите, които протичат във възрожденската литература през 30-те и 40-те години на XIX век, оформят един нов тип новобългарски писател, насочил своя мироглед към земните неща и към човека, плътно сроден с проблемите на своето отечество и на своето време. Пътят на модернизация и демократизация на литературния процес е вече налучкан. Изградена е идеологическата платформа на българската литература и тя започва да се оформя като национална литература.

Вторият период от развитието на българската литература обхваща 50-70-те години на XIX век, което съвпада със завършващата фаза на възрожденската епоха. Това е период на разцвет на възрожденската литература, в който литературния процес се обогатява, преминава през качествено нова основа при напълно оформено художествено съзнание. Набелязаните до това време жанрови форми се обособяват и изграждат окончателно. Обособяват се отделни дялове на художествената литература- поезия, проза, драматургия и литературна критика.

Обогатена е идейната платформа на възрожденската литература. Основната идея в този период е националноосвободителната, а революционно-романтичното направление става господстващо. То определя новите естетически идеали, морални ценности и духовни желания.

Носител на новите идеи, господстващи в този период в българската поезия, е Раковски с поемата си “Горски пътник”, издадена в Нови Сад през 1857 година. Неговата поезия не е на ниво, поетичния му изказ е безпомощен, а езика му е тромав. Въпреки това обаче Раковски се смята за родоначалник на поезията от 50-70-те години на XIX век, тъй като в неговото творчество са застъпени новите идеи на епохата. Поемата “Горски пътник” е напомпана със силен патриотичен патос и революционни мечтания. В нея Раковски залага основните си възгледи за политическото освобождение на България. Той безкомпромисно изобличава робската действителност и чуждото подтисничество. Въпреки литературното си несъвършенство поемата възбужда цялото поетично движение в последните десетилетия на робството.

Виден представител на поезията от 60-те години е и Добри Чинтулов. Пак през този период като поет израства и Петко Славейков. Той преодолява несъвършенствата на поезията от предходния период, а неговите стихове се характеризират със свободен езиков изказ и езикова мелодика. Това, съчетано с разнообразна тематика, отразява новата психологическа нагласа на възрожденския човек. В историята на българската литература остават произведения като епичните му поеми “Извора на белоногата” и “Бойка войвода”.

През 60-те години следа в българската възрожденска поезия оставят още Райно Жинзифов, Григор Пърличев, Никола Козлев, Любен Каравелов, Добри Войников и Теодосий Икономов.

През 70-те години на века сред поетите изпъкват имената на Иван Вазов, Константин Величков, Стефан Стамболов, Стоян Михайловски, Цани Гинчев, Пандели Кисимов, Бачо Киро Петров и други. Съдбата на тези поети е различна. Една част от тях тепърва започва своето развитие, друга част загива в борбата за освобождение, без да е развила до край своя потенциал, а трети просто остават на нивото на “даскалската поезия”.

Щом става дума за предосвобожденска поезия задължително трябва да се отбележи приноса на гения на българската поезия - Христо Ботев. Той оставя едва 20 поетични творби, но те са достатъчни, за да го издигнат над поетите на века. Стиховете на Ботев са заредени с огромно идейно-творческо богатство. В тях е отразена волята на българина за постигане на духовна и политическа свобода. Ботевата поезия застъпва идеята за социална правда и общочовешко щастие. Той поднася една съвършено нова стихотворна форма, неподръжаем заряд и музикалност. Без традиции в българската поезия, неговия поетичен гений се появява в завършената си форма в баладата “Хаджи Димитър”, в стихотворенията “Борба”, “Моята молитва”, “Хайдути” и други.

Геният на Христо Ботев облагородява българската поезия и култура като поставя един еталон за нейното развитие. Той поставя едно ново елитарно начало в развитието на българската възрожденска литература.

В тази завършваща фаза на Възраждането се раждат и първите опити в областа на художествената проза и нейните проявления: разкази, повести, мемоари, пътеписи и други. Началото на художествената проза в българската литература е поставено още през 40-те години на XIX век с превода на чуждите нравоучителни повести и разкази. Тази тенденция на превод и верификация се запазва и през 50-те години като с това се занимават Йордан Ненов, Стефан Захариев, Петко Славейков, Димитър Душанов и други. Едва през 60-те години на века се появяват първите оригинални български разкази и повести, които са силни повлияни от сантиментализма. Типичен пример за това е излязлата от печат през 1860 година повест “Нещастна фамилия”  на Васил Друмев. Към тази група спадат и повестите на Илия Блъсков “Изгубена Станка” и “Злочеста Кръстинка”. По-специално внимание заслужават повестите на Любен Каравелов, който се опитва да придаде колорита на своята епоха, да извае галерия от образи, да внуши определени критерии за добро и зло, за красота и човечност. Сред неговите повести изпъкват “Българи от старо време” и “Крива ли е съдбата”. Неговата проза е несъвършена, но той остава единствения български писател до Освобождението, който твори художествена проза.

В края на Възраждането се появяват нови литературни видове, непознати или малко познати в предходния период като пътеписа и мемоарите.

Първите български пътеписи се обнародват на страниците на периодичния печат. В този жанр творят Геров, Славейков, Богоров, Икономов, Каравелов и други. Главния мотив на пътеписното творчество е възхитата от родната земя с цел пробуждането на патриотични чувства. Като творби-еталон за този жанр за времето си могат да се посочат “Записки за България и българите” на Каравелов и пътеписите на Икономов и Богоров.

През този период се появяват и първите мемоарни разкази, различни от автожитията от Ранното възраждане. Тук отново се срещат имената на Любен Каравелов и Петко Славейков, редом с нови имена като Ангелаки Савич, Атанас Чернев и Светослав Миларов. Интересното в случая е, че и двете най-ярки проявления на българската мемоаристика през този период не са дело на самите мемоаристи, тъй като те поради ниска култура не успяват да опишат сами живота си. Това са мемоаите на Панайот Хитов от 1872 година “Моето пътуване по Стара планина и животоописанието на някои български вехти и нови воеводи” и “Мемоарите на капитан В. Вълков” от същата година, написани от Ангелаки Савич.

През 60-70-те години в българската литература като ново явление се появява и литературната критика. Като се има предвид нивото на развитие на литературата изобщо, става ясно, че литературните критици са същите онези творци като Геров, Славейков, Войников, Друмев, Икономов, Каравелов и Ботев. Критическите съчинения на тези автори представляват не толкова литературна критика, колкото оценка на развитието на българската книжнина на база на културните кръгове, към които принадлежат отделните автори. Неподставен литературен критик в тази епоха е само Нешо Бончев. Неговите възгледи са за реалистичното отразяване на живота и уплътняване на връзката между националната литература и напредналите школи. В същото време обаче Бончев е откъснат от литературния живот в страната и слабо познава европейската литература, което прави неговата критика много често  демодирана и неактуална.

Естествения ход на развитие на литературата през 60-те и 70-те години на XIX век поставя въпроса за националната литературна стратегия. Пламва продължителна дискусия за състоянието на българската литература и за отношението на българските творци с чуждия литературен свят. Дискусията е повдигната от Любен Каравелов, който през 1864 година застава против практиката да се побългаряват чужди произведения. Той повдига този въпрос и през 70-те години, като настоява за българска литература, която да не подражава и да е сродена с голямото и непреходното в европейската класика. Позицията му е подкрепена и от намесилия се в спора Ботев, който е против преводните книжлета, които според него нямат никаква стойност и не отговарят на революционните нужди на българското общество. В дискусията се намесват под една или друга форма почти всички възрожденски писатели.

Дискусията през 60-70-те години върху литературната ориентация показва ръста на българската култура. В нея остро се сблъскват революционерите и просветителите. Главния спор е за социалния адрес на литературата. И двете течения защитават възгледите си, които притискат литературата към социалната практика. Това показва действителните възможности на българската възрожденска литература, която на този етап все още не може да поема по-големи естетически отговорности.

През разглеждания период публицистиката все още е водещото литературно направление. Това се дължи от една страна на по-лесната възможност за нейното обнародване чрез периодичния печат. От друга страна принос за това има и натрупаната традиция от предходния период, и все още неукрепналото и недоразвилото се напълно художествена творчество в областа на поезията и прозата. През предосвобожденската епоха публицистиката достига връх в своето развитие. Тя бързо се диференцира в различни направления, отразяващи  идеите и пристрастията на политическите течения.

Новото течение в българската литература е така наречената революционна публицистика. Нейн родоначалник е Раковски, който макар и да не достига до съвършени образци определя тематиката й. Изявен в този жанр е и Любен Каравелов. В неговата школа израстват двама от най-изявените революционни публицисти- Христо Ботев и Захари Стоянов. В този жанр отново се проявява гения на Ботев. Неговата публицистика остава ненадмината по форма, по силата на внушение и по пластика на езика.

В хода на еволюцията на публицистиката се обособяват два нови литературни жанра - файлетонът и памфлетът. Един от първите майстори на българския файлетон е Петко Славейко, а негови последователи през 60-те години са Р. Блъсков, Д. Войников и С. Бобчев.

Най-изявени в областа на файлетона и памфлета обаче са Христо Ботев и Любен Каравелов. Те превръщат файлетона в могъщо оръжие за политическа борба. Със серията “Знаеш ли кои сме ние?” те поставят формата и специфичния строй на българския файлетон, който се запазват и за в бъдеще.

В предосвобожденската фаза на възрожденската литература се появяват и първите български драматични произведения. И този жанр навлиза и започва живота си чрез заимстване и преработка на чужди текстове през 50-те години. В този период се изявяват Сава Доброплодни, Христо Пишурка и Добри Войников. Първата оригинална драматична българска пиеса се появява през 1863 година. Това е “Ловчанският владика или беля на ловчанския сахатчия” на Теодосий Икономов.

В ранната история на българската драматургия се откояват имената на Добри Войников и Васил Друмев. Първият е автор на пет драми и комедии. Определяща за развитието на възрожденската литература е комедията му “Криворазбрана цивилизация”. От важно значение за българската възрожденска драматургия е и драмата на Друмев “Иванко, убиецът на Асеня I”. Първоначалните слабости на българската драматургия са компенсирани от заимстваните чужди съчинения, които удовлетворяват литературните нужди на българското общество от тази епоха. По този начин през 70-те години на XIX век българите се запознават с еталоните на европейската литературна традиция. Те чуват за имената на Шекспир, Молиер, Гогол, Юго и други големи майстори на драмата.

В периода XVIII-XIX век българската възрожденска литература търпи промени и постепенно преодолява своята изостаналост от европейските литературни традиции.  В рамките на тези две столетия българското литературно творчество скъсва със средновековната и синкретичната си остарялост и тръгва по пътя на Новото време, характеризиращо се с просвещението, хуманизма и революционните идеи. Възрожденската книжнина обогатява своето жанрово разнообразие и идейно съдържание. Появява се новия възрожденски книжовник, скъсал с мистично-духовното и приел съвременните литературни течения, пречупени през собствения му идеен мироглед, носител на новаторството и балканския колорит.