Наратив

Има цяла научна дисциплина, която се нарича наратология. Наративът е толкова важен, защото може да се мисли като дискурсивна практика, но може да се мисли и като наддискурсивно ниво. От една страна е дискурс, от друга страна е наддискурсивен. Смисълът, това е крайната реализация, материята на текста. Смисълът на текста си има и друго име: художествен свят. По-ценно е за нас да видим наратива и като смисъл, и като художествен свят и в този смисъл той е по-важен от другите дескриптивни практики.

Ролан Барт, Цв. Тодоров и Греймас са големите имена във френския структурализъм.

Според Умберто Еко и Греймас наративът е едно наддискурсивно ниво, в което се проектират смислите и отношенията, които градят представата за художествения свят. Защо точно наративът?

Обяснението идва от Лудвиг Витгенщайн. В своя „Логико-философски трактат” Витгенщайн пише, че светът е всичко, което се случва. В българския превод това изречение гласи „светът е всичко, което е в наличност”. Обясненията на Витгенщайн са организирани в страхотна подредба. Но първото изречение, с което започва „Логико-философски трактат” е: „Светът е всичко, което се случва.” Защо го вземаме в този вариант?

Преди 10-тина год. френските колеги в сп. „Класик” са се замислили дълбоко над превода на Витгенщайн на френски. Те установяват, че на френски трябва да бъде така: за да бъде нещо свят, то не е просто наличности, а случване. Трябва да има минимална единица случване, за да бъде нещо конструирано като свят. Само когато имаме случване, имаме свят.

Според Витгенщайн, за да има случване, трябва да има елементарна пропозиция(минимум предикативност). Трябва да има предикация и пропозиция, но предикацията е по-важна. Пропозицията е завършеният смисъл на предикацията. Предикация означава, че нещо е видяно в минимална връзка с нещо друго. Тази минимална връзка вече е случване; не е нещото само по себе си, а като как е като отношение. Така светът се разглежда като наличност, светът като случване – той се случва по този начин. И това е връзката снаратива: понятието за наратив е понятието за минималните условия на някакво случване.

Това случване винаги е ориентирано около някакъв актант и той в разгръщането на наратива се променя и в този смисъл не съвпада напълно със себе си. Тръгва се от един актант А и той преминава през серия от промени: А1, А2, А3... докато стигне до финала. Пепеляшка не може веднага да промени своето статукво: тя трябва да премине през изпитания, през някакви промени.

От антропологична гл.т., не толкова на нивото на изказа, наративът удържа връзка между непрекъснатост и промяна – трябва да ги има и двете. Потокът на речта е непрекъснат и в тази непрекъснатост все пак трябва да се осъществи промяна. Това е основно виждане на Жозеф Курте. Той пише една от новите книги в наротологията. Като дискурсивна стратегия той се обляга на нивото на изказа, обяснява наратива като съчетава Проп, Юнг, Ноам Чомски (синтагматика). За да има наратив, трябва да има подточки (като минимална единица): една номинативна синтагма (същ. име) плюс една вербална синтагма(глагол). Това е условието, за да има действие, да има наратив. Когато това се осъществи, задължително трябва да води до промяна. Актантът не остава същият.

Повечето наративни теории работят със синтагмата, с организацията (на действието, на случването), което е сюжетност. Затова постоянна практика е, когато се изследва наративът, да се изследва сюжетът. Сюжетът е естествената, най-удобна практика на наративното начало, но не го изчерпва: сюжет и наратив не са едно и също нещо. Човешкото присъствие си стои в текста, дори когато няма аз, но е най-удобно да се назове така, да има човешка фигура в текста. Така и наративът: винаги го има в текста, трябва да има движение, трябва да има динамика, промяна и най-удобно е да го направим през сюжета.

Какво е наративът най-ясно си личи в безсюжетните видове, защото именно липсата на сюжет оголва природата на наратива като случвания, които градят свят.

Следва един кратък беззюжетен разказ. Там няма сюжет, има отделни епизоди, които са наративни единици, но все пак се очертава промяната, включително и в актанта. Идеята на Ролан Барт с изследването на дискурса е да се види начинът, средствата, с които той се изгражда. Има маркери, които отвеждат към изкуствата. Един от маркерите за наратив, това е миналото време. Наративът предпочита миналото време, с играта между минало свършено и минало несвършено време.

Френският език има особена глаголна форма, минало просто време, която се използва само при разказване в литературата. Но когато се пише литературен текст, когато се разказва, трябва е в това особено минало време, което е чисто формален знак за наратива.

Един от начините, по които наративът се реализира, може да бъде дистаксия. Дистаксията е нарушаване на нормалната последователност. Може да се случи като ретроспекция, може да се случи като обща реверсивна стратегия (криминалните романи: там се тръгва отзад и се върви напред, за да се възстанови нормалната логика на действието).

Семантични нива на наратива

Много е писано по въпроса как се организира наративът. За да разберем по-особената му природа в сравнение с нефикционалните творби, ще разгледаме семантичните нива в наратива.

Според Жозеф Курте има три семантични нива в наратива:

1) фигуративно ниво: нивото на непосредственото сетивно оформяне на текста, нивото на знаците (това ниво най-лесно се наблюдава и най-лесно може да се опише)

2) тематично ниво: то е концептуално ниво и затова никога няма референт (нещо, което го означи) на нивото на конфигуративното; на тематичното ниво стоят категории като любов, омраза, живот, смърт

Нещата от тематичното ниво трябва да се сведат на фигуративното ниво до някакви случвания, до някаква форма.

Жозеф Курте взема своя пример от Проп: когато Баба Яга награждава момичето с нови дрехи, на фигуративно ниво са дрехите, на тематично ниво е възнаграждение, оценка. Така фигуративното и тематичното ниво не се покриват, те се приплъзват и са различна степен на обобщителност, с различна йерархия.

Затова толкова много Ролан Барт иска да въведе понятието „дискурс”, защото „всяко нещо добива своя смисъл на друго йерархично ниво”. Ние може да знаем елементите на наратива, но те добиват смисъл на едно друго йерархично ниво. Това ниво вече е обобщаващото ниво на дискурса, в което стоят трите плана.

За разликата между фигуративно и тематично ниво може да се даде пример от автибиографията на Агата Кристи (за първото и посещение в Сицилия?): „Когато някой ви се усмихва и кима с глава, бъдете внимателни – това не означава, че ви харесва. И обратното: когато видите на пътя двама души да се карат ужасно, всеки момент ще се сбият, не крещете – те или са приятели, или са братя, а си крещят, защото ги мързи да минат през пътя, за да си говорят.” Ако говорите на някого тихо, той ще ви отмине, ще помисли, че си говорите сам на себе си. Там трябва да крещите, за да разберат, че им говорите на тях.

Агата Кристи възприема този невербален език (жестовете) като едно фигуративно ниво, което се нуждае след това от познаване. Примерът на Жозеф Курте е с чужденец, който не знае езика и който трябва да обясни какво иска. Първото, което виждате, са жестовете (фигуративното ниво). Но след това от фигуративното ниво трябва да се тръгне към тематичното, накрая и към аксиологичното ниво (оценностяване).

3) аксиологично ниво

Аксиологията е наука за ценностите. В наратива, в литературата много често има известна непроницаемост между тези нива, подвижност спрямо една нова неочакваност. Примерът, който Курте дава, е с един разказ, „Лион”. Както правят структуралистите, той реди две парадигми в този разказ. Като сюжет разказът не е много претенциозен: главният герой напуска Париж и отива в Лион, където търси уединение. В едната парадигма стои самота, в другата – тълпа; в едната стои горещина, в другата – студ; в едната стои мълчание, в другата – шум; в едната стои мрак, в другата – светлина. Тази парадигма от понятия са на тематично ниво: те са изведени от фигуративното ниво на разказа.

Противно на нашите очаквания обаче, с положителен знак (т.е. оценностени) е първият стълб на парадигмата: там, където има мрак, самота, студ, където няма живот, където всичко е замряло. Обяснението: главният герой (персонажът, актантът) е напуснал Париж заради сериозни проблеми, при което се пренареждат житейските му ценности.

Наративът може да е дискурс, може да е и наддискурсивна практика. Наратив наричаме минималната единица случване. Случването тук показва, оголва наративните практики като динамика и като движение в разказа на Й. Радичков „Патицата”. Всичко е представено от гл.т. на патицата, задейства се споменът. Това, което движи линията на разказване, е пътят на патицата (онова, през което тя минава). Няма я логиката на действието, а някаква външна линия.