Интерес към народното творчество. Първи български фолклорни сборници. Фолклорът в развитието на литературата.

  Важна в и връзката която се появява между фолклорното и художествено съзнание през периода на Възраждането, която изгражда като процес преминаването от неосъзнатото към осъзнатото целенасочено отношение. Например неосъзната връзка с фолклорния тип е ограничена във времето- тя съществува от създадената нова поезия, точно тогава когато народната песен е единствената форма на траен контакт с поезията. Всъщност съзнателния интерес към Фолклора се заражда у нас в средата на 19 в., когато все по-системно се печатат български народни песни , започват да излизат първите фолклорни сборници. Възрожденският човек навлиза изумен в един поетичен фолклорен свят в който всъщност никога не е излизал, а е закърмен с народната песен и почти цял живот само общува с нея. Точно по тази причина редица възрожденски поети намират място в творчеството си за народните мотиви: Петко Славейков, Найден Геров, Константин Миладинов, Георги Раковски, Каравелов и др.

   Естетическата ситуация на 40-те години освен качествената си роля в периодизационната схема за цялостния литературен процес способства за изявата на първите поетически индивидуалности в лицето на Геров, Чинтулов и П.Р. Славейков, поставя на дневен ред проблема за въздействието на фолклора върху създаваната лична поезия. В показателни явления за естетическия развой се превръщат именно книги и творби, които въплъщават, артикулират и утвърждават тази диспозияция на колективното с неговата устойчивост като естетика и личното с неговите инвенции и нова подреденост на знаците, които раждат изкуство: поемата „Стоян и Рада” на Н.Геров, стихосбирките „Песнопойка”, „Смесна китка” и „Веселушка” на Славейков и други. Но търсенията на поезията трудно залягат в самостоятелни издания, част от постигнатото чрез нея остава неусвоено, не намира пътища за контакт с читателите си. Ето защо във все по-активизиращия се диалог на стиха с възрожденската общност и след 40-те години продължава да се вмества ръкописната традиция под формата на „песнопойки” и стихотворни сборници.

   Ръкописните сборници с народна и лична поезия разкриват определени естетически аспекти на цялостния литературен процес. По своята същност и насоченост те се свързват с масовия читателски вкус и заемат мястото си на прояви „между фолклора и литературата”. Ролята им на популярна литература, на народни книги е очевидна. На страниците им българската народна песен вече не е чист фолклор – тя е записана, променена, в някои от случаите осъвременена, залагаща единствено на статута на текста. Авторските прояви също се включват при по-особени обстоятелства и в специфична форма. Повечето от тях, мелодирани и изменени, присъстват анонимно в обкръжението на фолклорни образци, претърпяват своеобразна фолклоризация. Взаимно обогатявайки се, влияейки си, със заличени граници в насочеността и възможностите си за въздействие, в стилистиката си, колективната и личната поезия и чрез ръкописните сборници от втората половина на 19 в. разкрива продуктивността на своето единно присъствие в съзнанието на масовия читател. В този смисъл те се налагат като интересна форма на духовен живот, са показателни за трансформационните процеси в мисленето и художествената практика от последните десетилетия на Възраждането.

   Чрез ръкописно-песенния жанр се популяризира революционната лирика на Чинтулов, Раковски, Ботев, Стамболов, търси допълнителни пътища за въздействие поезията на Славейков, намират мястото си прояви на по-скромно изявилите се поети Бачо Киро Петров, Ив. Кършовски, Й. Груев и др.

   Различни по съдържание и обем, по вътрешна разпоредба и предназначение, не всеки от ръкописните сборници, завещан от Възраждането, заслужава специално внимание. Някои говорят за случайност, механично възпроизвеждат познати текстове, съставени са набързо. Но други респектират с качествата и обхвата си, с опитите и за лично творчество. Така „явлението” оживява в своята пълнота, откроява своя дял в духовния живот, а и промените, които настъпват в неговите граници. В някои от случаите проявите му имат един основен източник, който може да бъде издадената през 1851г. в Белград от Найден х.Йованович сбирка „Нови български песни с царски и други нови песни”, сб. „Славейче” (1864) на Петко Славейков, сб. „Сватбата на Хайдут Янчо” (1863). В други случаи – „песнопойката” добива наистина антологичен характер, подборката е правена въз основа на разпространявани чрез печата или по песенен път творби.

   Характерът на песнопойките от 40-50-те години се определя от популярните тогава строфи на школско-просветни теми, от стихове, които дават израз на верноподанически чувства. Национално-патриотичният елемент е застъпен, но не доминира. Ето типичните и най-често срещаните заглавия: „Песен молителна от учениците”, „Песен на добродетел”, „Любов к Султану от поданиците му”  и др.

   По-голям интерес представляват ръкописните сборници, които свързваме с атмосферата и потребностите на 60-70-те години. Те изненадват с богатото си и разнообразно съдържание, предлагат интересни варианти на застъпниците на фолклорното и личното начало, отразяват степени на фолклоризация на оригинални творби на Д. Чинтулов, Хр. Ботев, П. Р. Славейков и др. По правило съдържанието им се изгражда от три основни дяла: народни песни, интимна лирика и революционно-патриотични стихове. В повечето от случаите е трудно да се открои ред и замисъл при композирането им, правят ни свидетели на непретенциозен вкус, но и на широта на духовните интереси в тяхната анонимна спонтанна проява, без да отвеждат към битието на оформена творческа личност.

   Най-значителен в „песнопойката” е броят на анонимно присъстващите творби. Една част от тях са на школска тематика, друга част подемат любовно-сантиментални мотиви, преминават в лоното на градския фолклор, на шлагерните форми. И сред тях най-значителен е броят на революционно-патриотичните.

   Ръкописните сборници са изключително интересен и важен момент в цялостния живот на борческо селище като Бяла черква през 60-70-те години на 19 в. Те са своеобразен поетически аналог на борческите пориви, които довеждат до масовото участие на този край в Априлското въстание, в боевете в Дряновския манастир през м. май 1876-та.

   Лично съставените и принадлежащи на Бачо Киро Петров сборници имат по-особен характер, те не са просто „песнопойки”. Две са предпоставките – първата е, че самият той е изявяващ се поет, втората – че е участник в литературния процес с отпечатваните си три книги. В изданията си той се съобразява с цензурата, стреми се да прави литература. А „песнопойките” са показателни с широтата на авторовите интереси, с тематичното си и жанрово разнообразие. Те добиват характера на дневник – за приливите и отливите на идеи и настроение, на чисто лирически реализации, хрумвания и поетически рефлекси, които застиват в различните форми: на народната песен, на летописни бележки, на собствени строфи и творби на Чинтулов, Ботев, Каравелов и други.

   С богатото си и разнообразно съдържание ръкописните сборници са своеобразен, простонароден творчески аналог на гражданската активност на българина през последните десетилетия на Възраждането. Стихът и писаното слово на Чинтулов, Славейков, Раковски, Ботев, Каравелов, Козлев, Стамболов, Бачо Киро Петров и други определя характера и ролите на тази неофициална форма на сътворчество в ниските етажи на възрожденската култура. Присъствието на техния заряд в съзнанието на масов читател подкрепя факта, че повишената гражданска чувствителност и готовност за борба и пожертвователност у българина не са резултат от подвеждане и стадна психика – те имат своята духовно-извисяваща подкладка и измерения. Към ръкописните песнопойки е нужно по-настоятелно да се насочат и музиколози, и изследвачи на народната песен, тъй като те съдържат богат автентичен и градски фолклор – жив и в обръщение във времето на 40-те до 70-те години на 19 в.