Литературна критика

От трите литературни дяла литературната критика възниква първа, още през Ренесанса. Още от тогава основните й задачи са да информира и оценява. Основна разлика между литературната критика и литературната теория и история е, че критиката има право и задача да оценява. Тя може да каже, че нещо е добро или че нещо не е добро.

Понятието „критика” има различен обем в различните национални литературознания. В англоезичните „критика” означава и литературна история, и литературна теория. Думата критике (от стгр.ез.) означава ‘способност за съдене’ (способност за изказване на съждения).

Във френското литературознание в средата на ХХ в. вече има разлика между научна критика и университетска (академична) критика, което е разлика между теория и история на литературата. През 60-те години структуралистите въвеждат термина „наука за литературата”, за да се заяви още по-ясно разликата между литературна история и теория.

В Германия (немското литературознание) има ясно деление между теория, история и критика. Най-ясно може да се разбере какво е литературна критика при съпоставка с литературната история.

Литературната критика, в сравнение с литературната история, се мисли за отнасяща се предимно към съвременността, докато литературната история – към миналото. Литературната творба се ситуира в съвременността на критика, а не във времето на своето създаване. Ако те случайно съвпадат, още по-добре.

Съвременността може да се мисли от една страна от гл.т. на предмета (творбата), но може да се мисли и като читателска перспектива. Основната задача на критиката е да бъде посредник между книгата и читателя, между книгата и съвременния литературен процес. Ако го няма критикът, за да въведе с думите си в творбата, в литературния проблем на съвременността, тя не участва в нашия литературен контекст. Много интересен пример за това нещо има у Нортръп Фрай. Нортръп Фрай има две култови книги в световната литература: „Великият код. Библията и литературата” (Изд. „Гал Ико”, С. 1993 г.) и „Анатомия на критиката”.

„Знае се вероятно, че Шекспир е бил забравен от 200 години.” В края на хилядолетието беше правена една анкета както у нас, така и по света, за най-великия поет на хилядолетието. Най-великият поет на хилядолетието е бил забравен за близо 200 години – до момента, в който немските романтици почват да се интересуват от литературна история и започват да пишат за Шекспир. И ако не е литературната критика, ако не е интересът към нечие творчество, той престава да работи, тъй като той работи през паметта ни. Затова литературната критика има функцията да създава съвременния литературен контекст.

Нортръп Фрай, във въпросното полемично есе, когато говори за липсата на научност (според него трябва да има една такава систематична наука, каквато е дал Аристотел със своята „Поетика”), говори за разликата между учения и критика. Ученият, подобно на рибаря, като изследва литературната творба, вади всичко, което вижда в нея. А литературният критик прилича на Хамлет, който ще избере конкретно нещо и по тоя повод ще говори всичко, което има да ни говори. Така субективността на литературната критика за нас е леко плашеща, но от друга страна изпълнява една много важна функция: функцията да събужда за живота.

Характеристики на литературната критика

Именно поради това, поради задачата да въведе в литературния контекст, да събуди интереса на читателя, литературната критика има правото да бъде субективна. Тоест тя има един особен статут между изкуство и наука. Тя не е само наука и това се отраява в нейния език: езикът на критиката е много по-свободен. Критикът едновременно трябва да преживее творбата, да бъде абсолютно съпричастен с нея (да улови дълбочината) и същевременно да се дистанцира, за да има и някаква обективност. Затова е известна формулата, че много по-често се раждат гениални писатели и поети, отколкото гениални критици.

Тази субективност е начинът книгата да се съживи, да стане интересна на читателя и след това да влезе в живота на съвременността. Затова за литературната критика не е задължителна научна аргументация. „Аз харесвам” и „аз не харесвам” там работят като аргументация. Това поставя литературната критика в едно голямо напрежение спрямо литературознанието.

Критиката може да има нормативно-постулиращ характер. Нейна задача е да създава литературния вкус. Целта не е само да информира читателя и да събуди интереса му, да влиза в съвременността, а и да култивира литературния вкус. Затова големите критици имат изключителна роля за развитието на творческия талант.

Литературната критика има аксиологичен характер. Аксиологията е наука за оценяването.

Типове литературна критика

1. Импресивна (есеистична)

Импресивната критика поставя акцент върху преживяванията на критика, а не толкова върху представянето на творбата. Импресивната (есеистичната) критика повече отговаря на връзката на критиката с науките за духа. Науките за духа, за разлика от всички други науки, дават едно познание, което другите науки не могат да ни дадат: самопознанието. Науките за духа са науки за самопознанието. Литературната история, която е по-близо до науките за духа, следи и гражданската история – от Шлайермахер (ХІХ в., началото на херменевтиката) до сега – по статут вече са освободени от задължението да бъдат обективни. Приема се, че добрият историк не е този, който говори за фактите, а този, който може да преведе духа на своето съвремие във връзка с духа на онази, другата съвременност. Това, на което ни учат всичките тези науки, е едно и също. То е най-сложното нещо, най-трудното: себепознанието. То е и най-опасното, казва Гадамер, защото по този път е най-лесно да бъдем подлъгани, да поемем чрез духовна храна нещо, което не е вярно и да не стигнем до истината, но когато пък стигнем, това не може да се сравни с нищо друго.

В този смисъл импресивната критика не е само знак за честолюбието на критика, за неговата ревност към творческите успехи на писателя или на поета, но тя е и един вид самопознание във връзка с тази творба. Като става дума за духовните характеристики на литературната критика, тук включваме Оскар Уайлд с неговото виждане, че „критиката е хроника на душата”. Това е критика – тук няма никакво съмнение. Той си позволява едни много свободни, много скандални мисли за това защо си мислите, че можете да разберете един писател, неговата творба – защото може да се стигне и до други неща. Критиката е не просто изкуство, според Оскар Уайлд; то е най-висшето изкуство; „деликатният инстинкт за предпочитание и подбор”. Няма творчество без критика. Критиката е по-сложно изкуство от писането на литература. То е „деликатният инстинкт за предпочитание и подбор” и присъства във всеки творец, не само в критика. Добрият творец първо трябва да бъде критик, да направи инстинктивно този подбор. Няма творчество без критика.

Критиката е по-трудно изкуство от писането на литературата. Както казва Оскар Уайлд, „по-сложно е да се анализира даден обект, независимо дали е от художествено естество или не, отколкото да се направи”. „Висшата критика според мен е по-творческа от самото творчество, след като не позволява да я третират с някакъв външен критерий, т.е. в самата критика се съдържа нейното основание за съществуване, или, както биха казали гърците, сама по себе си спрямо себе си тя е довела край... Човек може да се отметне от фантазията и да намери подслон при факта, но от душата няма отказ. Тъкмо това представлява най-висшата критика: хроника за човешката душа. Тази хроника е по-привлекателна от историята, защото е ангажирана само с личността; по-прекрасна е от философията, защото предметът й е конкретен, а не абстрактен; реален, а не измислен. Критиката е единствената цивилизована форма на автобиография.”

В този смисъл в момента, в който литературната теория започне да се занимава със самата себе си, вече се отдръпва от задължението да бъде достоверна спрямо литературата. Истински добрата литературна теория е също толкова интригуващо и занимателно четиво, духовно преживяване, колкото и самата литература. Оскар Уайлд говори за тази автономност на критиката и за това, че критиката говори не за реалността, а за реалността, която вече е обективирана през изкуството, т.е. за една втора, по-висша реалност.

Самият Оскар Уайлд пише изключително, прекрасно, но това е едно възможно мнение. Ние трябва да го имаме предвид, но, както казва Аристотел в своята „Метафизика”, „между мнение и истина има разлика”. Мнението изразява убеденост, а това, че си убеден в нещо, не означава винаги, че е истина.

2. Догматична

Догматичната критика няма да допуска такава свобода на изразяването от страна на критика. Всяка критика, която има предварително готови критерии за добро и лошо, е догматична критика (тя е преднамерена).

Пример: за социалистическия реализъм е абсолютно задължително да има оптимизъм (отвореност към бъдещето) и положителен герой. В първия си вариант „Тютюн” на Димитър Димов завършва със самоубийство. Главните герои не са положителните герои. Вторият вариант завършва с победата май 1945 г., последните думи са за синьото небе – всичко е любов, светлина. Вторият вариант обаче е много по-богат, много по-разгърнат.

Критиката на Владимир Василев също е преднамерена критика.

Трябва отделната литературна творба да задава своите собствени критерии за оценка.

3. Аналитична

При аналитичната критика трябва да има анализ, който да подкрепи нещата.

4. Нова критика

Новата критика е понятие, въведено през 1911 г., като потребност да се отърве критиката от импресивността. Новата критика е създадена, за да противодейства на импресивната критика в англоезичното литературознание. Започва в Англия и се прехвърля в Щатите.

Томас Елиът е американец, който по това време живее в Англия и там създава новата критика, а по-късно я пренася в Щатите. Елиът твърди, че литературната творба трябва да бъде предмет на критиката, че е възможна обективна критика. Томас Елиът е много известен поет, модернист.

Въвежда се идеята за „затворения прочит” (closed reading). Има обаче едно още по-важно понятие: „близкият прочит” (close reading), който се упражнява и тук в България. Новата критика е против представянето на автора и на връзките на творбата с действителността. Интересът не трябва да е върху автора или върху критика, а трябва да е насочен към творбата. Това е нещо решително ново, което се случва в литературната теория, не само в литературната критика.

Така литературната критика скъсва връзката с нейния любим дотогава метод: психобиографичния метод, въведен от Сент Бьоф (сред. ХІХ в.). Сент Бьоф твърди, че за да се разбере литературната творба, трябва да се познава много добре биографията на автора, защото литературната творба е продукт на този автор. Под „биография” обаче той разбира духовната биография; не просто житейския път, а срещите, влиянията – всичко онова, което преживява творецът.

Сент Бьоф е един от най-великите критици на всички времена. За него съществува следния афоризъм: „Тежко и горко на този, когото Сент Бьоф оплаче.” В момента, в който умре велик поет или писател, Сент Бьоф му прави унищожителна критика. От там тръгва и разбирането, че критикът винаги е субективен.