„Престъпление и
наказание“ е първият голям роман на Достоевски след завръщането му от каторгата
в Сибир. Той е първият му роман, при който е използван криминален сюжет. В
същото време той е първият му полифоничен роман, при който идейните гласове на героите
зазвучават като философски обобщения за вечните терзания и съмнения на
човешката душа. Разколников, Соня, Мармеладов, Свидригайлов, Лужин, Порфирий
Петрович – това не са просто герои, а „светове от идеи“, които се сблъскват,
пресичат и , в крайна сметка, разкриват като човешки съдби.Чрез тях Достоевски
разкрива идейното многословие на епохата. За Достоевски идеята е универсално
понятие, което иска да отклони човека от вярата му в Бога.
Достоевски използва
своеобразен похват, за да въведе читателя в драмата. Той изобразява подробно
тънките, почти неуловими психологически моменти в настроенията на героите. Ако
на читателя му се е случвало действително да преживее само един от тези безброй
оттенъци на настроението, той непременно ще си спомни този момент от своя личен
опит, отново ще го преживее. Това вече е повече от съчувствие на героя, това е
сливане с него.
Също така в романите на
Достоевски са обичайни съпоставките на реално и мистично. Тесните пресечки
близо до Сенния площад, летният Петербург – смрадлив и прашен, полицейският
участък с кварталните стражари, бедността и развратът - всичко това става призрачно, приличащо на
сън. Авторът е проникнат от чувство за тъмното, тайнственото и съдбовното,
което се крие в дълбините на живота. Той въвежда в разказа трагичният елемент
на Съдбата посредством постоянни съвпадения на незначителни случайности.Границата
между сън е действителност е разрушена. Някои фигури, впоследствие ярки и живи,
отначало се появяват като от мъгла, от сън (непознатият занаятчия, Свидригайлов).
Не само присъствието на
съдбата в събитията придава на разказа трагичен патос, но и единството на
времето. В продължение на един ден, понякога дори няколко часа, се струпват
купища събития и катастрофи. Няма бавно развитие – всичко става почти
мигновено, стреми се неудържимо към една цел –края.
В романа са използвани и
т.нар. карнавални сцени, където се събират всички герои на улицата или на
площада. Такава е панахидата на починалия Мармеладов в дома му, извеждането на
децата от болната му жена на улицата и др. Това са сцени, които нагнетяват
действието и го довеждат до определени кулминационни състояния.
Друга характерна особеност
на романа е психологизмът при разкриването на персонажа. Идеята у героите ражда
тревогата, терзанията, драматичните сътресения в техните души. Разколников е
един дълбоко психологически образ. В неговата душа дявола и бога се борят и
често го докарват до душевно неравновесие. За целта използва не само вътрешния монолог и двойствения диалог, но
и „потока на съзнанието“ – тази вътрешна, неорганизирана и независеща от
съзнанието на героя реч, която най-пълно отговаря на болното му съзнание и
въображение.
"Престъпление и наказание”
е в най-висша степен психологически роман. За пръв път в историята на руската
литература в него Достоевски използва „потока на съзнанието”- тази вътрешна,
неорганизирана и независеща от волята на героя реч. По такъв начин той създава
нещо ново и непознато в историята в историята на романа като жанрова форма,
открива и някои нови способи за психологическо изграждане на образа, които
по-късно в следващите романи „Идиот”, „Бесове” и „Братя Карамазови” ще
задълбочи и усъвършенства.
Чрез образа на
Разколников Достоевски поставя някои етични и философски проблеми, свързани със
свръхчовека, с човека индивидуалист, който се стреми да постави себе си над
другите, като потъпче всякакви морални норми на поведение и се издигне над
закона. Интересно е това, че този образ – образът на Разколников, „се изяснява
и утвърждава” чрез образа на Пушкиновия Алеко от „Цигани”. В една от черновите
тетрадки учените намират следнат мисъл, записана от Достоевски: „Алеко убива.
Съзнанието, че сам не е достоен за своя идеал, измъчва душата му. Престъпление
и наказание едновременно.” Впоследствие този замисъл се обогатява с нови
моменти. От сборниците с углавни дела във Франция той прочита статията „
Процесът на Ласенер”, за която подробно съобщава във втора книжка на списание
„Време”. Пиер Франсоа Ласенер, подчертано интелектуален тип, скитник, дуелист,
причислява себе си към изключителните и необикновените хора, на които всичко е
позволено. След първото му излизане от затвора заради дуел, подтикван от глад и
от „жажда за зло и наслади”, той извършва убийство, заради което отново е хвърлен
в затвора, където издава стихосбирка. Това станало причина той да бъде срещнат
с аудитория от писатели, юристи, лекари, които били „смаяни”от неговата логична
мисъл и памет. „Този тип на престъпник-философ или убиец-теоретик заинтригувал
Достоевски с психологическите си контрасти и му се сторил извънредно благороден
за въплътяване в роман”-пише Л. Гросман. В коментара, който прави Достоевски в
списание „Време”, се вижда отношението му към прототипа на неговия герой. „В
предлагания процес-пише той-става дума за една феноменална, загадъчна, страшна
и интересна човешка личност. Долните инстинкти и малодушието пред бедността са
го направили престъпник, а той се осмелява да се представя за жертва на своя
век. И всичко това се съпровожда от безгранично славолюбие…” Постъпката на
Ласенер дотолкова е приковала вниманието му, че той дори и след написването на
романа „ Престъпление и наказание” не може да се освободи от нея. Достоевски
споменава името на този интелектуален убиец, на този „убиец –теоретик” и в романа
си „Идиот”.
Но темата за
„престъпника-философ” не е единствената в романа. Наред с нея Достоевски
поставя и друга тема- темата за парите. След смъртта на брат му през 1865г. Той
преживява страшни месеци на борба с разни лихвари, пристави и гешефтари. Цялата
тази одисея Достоевски ще включив своя роман и тя ще послужи за негов социален
фон. Даже Лужин в черновите на романа влиза със същинското си име- Павел
Петрович Лужин. В този смисъл темата е
била изстрадана и преживяна от Достоевски.
Но има и трета тема –
темата за пиянството. Нея Достоевски засяга и в списание „Време”, където се
спира на съдбата на децата и на бащите, увлечени в този страшен порок. Той даже
е имал намерение да пише специално художествено произведение, но така се стичат
обстоятелствата, че материалът за него писателят включва в романа „Престъпление
и наказание”- семейството на Мармеладови.
В центъра на авторовото
внимание е проблемът за „възстановяване на загиващия човек”. Такъв „загиващ” и
в същото време „възстановяващ” се човек е Разколников. Но наред с него авторът
поставя и друг образ- образа на Соня Мармеладова. Той не само съпътства
Разколников по пътя към „възстановяването”, но той позволява на автора да
събере в едно „вечните” проблеми на човешката нравственост. Чрез образите на Разколников
и Соня Мармеладова- на „убиеца и блудницата”, Достоевски поставя и разрешава
съдбовните проблеми на човешкото поведение.
Силно характерно за
персонажната система на „Престъпление и наказание“ е раздвоението на героите,
разпокъсаността им между добро и зло. Основен персонаж е Родион Романович
Разколников - беден бивш студент по право, загърбил обучението си и тънещ в
пълна мизерия. Той е написал статия изразяваща неговата идея за разделението на
обществото на обикновени и необикновени. Тези необикновени, господарите,
Наполеонивците той смята, че могат да си позволят да прекрачат, да престъпят
морални, християнски и законови граници в името на своята идея, в името на
общочовешкото благо. Тази теория задава и една от главните опозиции в романа –
„обикновен“-„необикновен“,“трепереща твар“,“въшка“-„господар“,“Наполеон“,“имащ
право“.У Разколников се съвместяват необикновеният човек и обикновеният,
Наполеон и треперещата твар". Тези идеи вътрешно разкъсват Разколников.
Убийството, което той извършва е от една страна идеологическо, от друга-то е
експеримент – ще може ли да престъпи, Наполеон ли е или въшка. Когато той
извършва убийството, той не съзнава,че самото престъпление носи в себе си
наказанието. Повествователната логика развива идеята,че насочената навън
агресия къса връзката с божественото, той се превръща едновременно в обект и
субект на престъплението. След като извършва престъплението, вместо да си
докаже, че той е от необикновените хора, започва силно да се задълбочава депресивното
му състояние. Самото му е име (Разолников) пренася идеята за вътрешно раздвоение, Родион( от рус.
Родив-раждане)носи идеята за прераждането му. Но фанатизмът към идеята е само
едната страна на неговият характер. В него имаи нежност, любов ,жалост към
хората и сълзи на умиление. Това е неговата слабост и това го погубва.
Разумихин казва истината : в Разколников
„сякаш се сменят два противоположни характера“. В него живеят и се борят
две души. Той убива и плаче, изпада в умиление над своите жертви; ако не над
бабичката, то нас Лизавета с „кротките и тихи“ очи.
Като опозиция на
Разколников е представена София Мармеладова. Дъщеря на чиновник, чието
семейство тъне в пълна нищета, заради пиянстото му, тя е принудена да започне
да продава тялото си, за да не умрат от глад, но остава духовно чиста и
непорочна. Нейто име също има смислова натовареност – свързва се с св. София,
отвеждаща към идеята за мъченичеството. Целият й образ е основан върху
оксиморон – святата проститутка. Тя е доброволната жертва, на злото тя реагира
със своята тиха ежедневна саможертва, показваща силен духовен стоицизъм. Тя е
тази, която въпреки собственото си страдание, което понася безропотно, помага
на Разколников да се покае за стореното, да се прероди духовно.
Авдотя Романовна Разколникова, сестрата на Родион, е близначка
на Сонечка по себеотрицание. Тя е възможната, но несъстояла се блудница. Тя е
готова, както Соня, да жертва живота си като се омъжи за Лужин, за да осигури
бъдещето на брат си и майка си. Тя е горда и дръзка, поради своята
целомъдреност. Отношенията на Дуня и Свидригайлов отвеждат смислово към разказа
за мъченичеството на св. Агата. Родена
е в благородно семейство в Катания (Сицилия) през първата половина на III в. Като много други девици християнки от онова
време, тя взема решение да посвети изцяло живота си на служба на Бога. Когато
при император Деций започват повсеместни преследвания срещу християните, в
Сицилия римските власти също им нареждат да въздадат публично почит към
езическите божества. Агата отказва да предаде своята вяра и затова е подложена
на унижения и мъчения, по време на които чувства силата на Божията подкрепа.
Остава непреклонна във верността си към Христа въпреки ужасните изтезания.
Накрая е хвърлена жива в огън и умира от тежките получени изгаряния. По същия
начин Дуня отказва да си отдаде на Свидригайлов и да тръгне с него и остава
вярна на своята идеология и вяра.
Дуня и Сонечка са
персонифицирани части от душата на Разколников, онази страна от него, която
носи вярата в Бога, саможертвената и чистата част от душата му. Докато Лужин и
Свидригайлов са тъмната, демоничната, престъпната част от него.
Свидригайлов е
демоничният двойник на Разколников, неговото бъдеще, ако не се покае и не
приеме Бога отново в себе си. Сладострястие у жестокост са характерните черти
на Свидригайлов и неговото самоубийство може да се приеме като съзнателен
завършек на мръсния му и покварен живот. Той не намира правилния път към
изкупление на греховете –страданието и вярата в Бога. За тях не му достигат
сили. Завещанието, което прави преди самоубийството си за издръжка на
осиротелите деца на Мармеладови, може да се разглежда като един закъснял опит
за изкупление на греховете. Той е циник до мозъка на костите си и същият този
Свидригайлов е способен на рицарско великодушие.
Лужин, от своя страна, е
другото явление на човешкото падение – обузданият гняв, сритата пошлост,
привидното благополучие, маскираното зло. Той е този, който прави опит да
опозори Соня и да отмъсти на Разколников за отношението му към него.
Името на следователя
Порфирий Петрович също е смислово натоварено - порфир – царска одежда, символ
на законноста, властта и силата.У него също може да се наблюдава известна
двойнственот – един е той в работата си и друг в личните си взаимоотношения.
Може би вниманието и интересът му към личността и теорията на Разколников са
свързани със собствената му младост, когато и в неговата душа са се проявявали
поривите на бунта срещу социалната несправедливост. Но с годините и
наблюденията нас хората е останал само интересът към психологическата загадка
на престъпника. След Соня той най-добре разбира трагедията на Разколников –
теоретика убиец. Но докато Соня го разбира със сърцето си, без да свързва
престъплението му с идеята, която той си е изградил, Порфирий тръгва именно от
нея, тя го занимава и вълнува. Той вижда
у Разколников мъченик, ненамерил още Бог, за когото да умре.
В образа на Мармеладов
авторът е вложил руската мъка, упоението по страданието, виновността пред
близките и пред хората изобщо. Изповедта му пред Разколников за страшната
бедност, в която е изпаднало семейството му, за саможертвата на Сонечка е
изповед на един колкото загиващ, толкова и духовно извисяващ се човек – в
следствие на дълбоко страдащата му душа. Пиянството го убива, но то не го озлобява
– той добре разбира или по-скоро чувства с цялата си изтерзана душа, че не
злото, а доброто ще спаси света. Неговата смърт не е възмездие, а спасение –
той я желае.
На предела на човешкото
търпение и съществуване е представена и жената на Мармеладов – Катерина
Ивановна. Тя дълбоко преживява трагедията на своето семейство, бедността, до
която то е доведено. Терзанията извикват у нея изблиците на гняв, които често
се редуват с великодушието на страдащия. Бунтуващата се съвест на тази жена и
нейната гордост са в постоянна орба с всеопрощаващата й душа.
Всичките три основни,
паралелно развиващи се завръзки на романа – драмата на Разколников, Соня и
Дуня, се стремят всъщност към една цел – да покажат загадъчното, съдбоносното
смесване на добротото и злото.
Достоевски рисува
градските пейзажи с много леки щрихи, съвсем повърхностно, като дава не самата
картина, а настроението на картината. Без всякакви описания градът се чувства
зад всяка сцена на романа. Топосът на Петербург представлява своеобразна
граница между реалност и фантазия, между битие и небитие, той е демонизиран.
Лабиринтната представа, създадена за улиците на града, усилва усещането на
Разколников за безизходица. В моментите на най-важни решения се виждат образите
на стълби, прагове, мостове - гранични състояния, символизиращи прекрачване
през нещо, начало. Свидригайлов се самоубива рано сутринта пред нищо не
разбиращия сънлив поглед на случайно срещнатия среднощен пазач. Същият този ден
късно вечерта пред не по-малко изумените участъкови писари Расколников признава
своята вина за убийството на двете жени. Хронотопът на деня сбира в символната
си протяжност между изгрева и залеза, между началото и края два възможни изхода
за спасение на греховната душа от блатото на моралната разруха и деградация.
Човекът е в центъра на
творчеството на Достоевски и съдбата на човека е изключителният предмет на
неговия интерес. Човекът е микрокосмос, център на битието, слънцето, около
което се върти всичко. Всичко е в човека и за човека. В нео се съдържа
загадката на световния живот. Да решиш въпроса за човека, значи да решиш
въпроса за Бога. Цялото творчество на Достоевски е застъпничество за човека и
неговата съдба, стигнало до богоборство, но завършващо с връчване на съдбата на
човека в ръцете на богочовека Христос. Всичко е сгъстено и концентрирано около
човека, който се е откъснал от божествените първооснови. Всичко външно – градът
и неговата особена атмосфера, саите и уродливата им обстановка, кръчмите с
тяхната мърсотия, външните фабули на романа – всичко това са само знаци на
вътрешния, духовния свят.
Няма коментари:
Публикуване на коментар