При изследванията ми в
българската възрожденска литература се натъкнах на факта, че текстовете,
отразяващи потиснатост и психологически дискомфорт, са маркирани с ахроматичност
на рисунъка и това е цялостна тенденция, особено що се отнася до поезията.
Бихме могли да започнем със заглавието и с встъпителната строфа на поемата
"Черен арап и хайдут
Сидер" от Никола Козлев:
Контрастът в описанията
на арапа и коня внася драматизъм и разнобой с останалия пъстър свят. Черният цвят изразява пълно
бездействие, състояние на завършена и непроменима смърт според Речника на символите (Шевалие,
Геербрант 1996: 582). Чернотата в националната си семантичност също носи знаци
за отрицателни качества или авторово отношение и може да бъде разбираема
полифункционално в поемата. Положителният герой е описан хроматично - с ярки
топли цветове:
Наред с фолклорната
цифровост (три и девет) в поемата има и редица постоянни епитети и описания,
които са заимствани от народното творчество и показва цветове (поле
божурово, кладенче изворово, вити лъки, бели реки...). Докато е под властта
на Черния арап, всичко е затъмнено - тъмно
долье, тъмна мъгла, сиви вълци, черни врани, черни мъки... Битката между доброто и злото е
всеобща и е описана със звукови картини и силни метафори и олицетворения, между
които откриваме Балкана и природата с образността, която Ботев доразвива в
поезията си до съвършенство. След победата на хайдут Сидер настава радост и
хармония, които Козлев отразява и с цветовия си рисунък:
Хроматичността носи
знака на щастието, а ахроматичността - на страданието - това е заявеният
художествен статут на поемата.
Съвсем близко до това
тълкуване е и мисленето в българската митология и художествена представа.
Затова и Чинтулов вижда робството като нощ и дълбок сън, тоест като чернота.
Принципно еднакво е
описанието на цветовете в "Кървава кошуля" на Райко Жинзифов - той
запазва хроматичността при описанието на света до убийството на младия
българин, а във финала използва ахроматични краски. Бели са гърдите на момъка, класически
червени са кървите, а тревата - зелена, но при рисунъка на смъртта изрично е
упомената черната краска:
Жинзифов запазва
ахроматичността при трагичния разказ за смъртта и това е всъщност логичен
рисунък на страданието.
Ботев сякаш нарочно
обяснява, погледът мрачен,
умът не види / добро ли, зло ли насреща иде... Когато страданието е всеобхватно:
физическо, духовно, осезаемо и осъзнато, картината на живота става черно-бяла,
няма даже нюанс в тази ахроматичност:
Черни са и кървите, които би трябвало да са алени. За земята
допълнително е вметнато след обръщението, което напомня двойно майчинство (на
жената и на земята), че е също черна? Подчертано е, че хубавото либе е
чернооко. И най-после: баща и
братя /черни чернят за мене! Пространството
е потъмнено, нарисуван е всъщност духовният облик на депресираната личност.
Такова е видяно от погледа
мрачен, такова е то за страдащия с цялото си същество герой.
В поемата
"Хайдути" с черно е нарисувана лошата прокоба на вуйчото:
Дори хълмът е черен -
най-вероятно заради злокобността на присъдите, изпълнявани на него, той е
своебразна българска Голгота, още повече, че тази клетва се повтаря и от
майката в "Пристанала".
В "Хайдути"
се сблъскваме с още едно преплитане между фолклорна знаковост и емоционална
окраска, която е свързана с цветовото описание:
Чернотата освен чисто
физически белег за оцветеност на натрупана мъка и прокоба е и почти рефлективен
рисунък, заимстван от народното творчество. Бихме го приели еднозначно, ако
само след няколко реда гениалният поет не бе продължил по следния начин:
Ясно е очертан
контрастът черно - цветно и той пресъздава не само моментното
душевно състояние и външността, но и перспективите за развитие.
В "На
прощаване" Ботев отново маркира цветово двойния финал: щастливият е
представен хроматично, а нещастният - ахроматично. Така е и в стихотворението
"Ней", където нощната картина очертава самотността и ревността на
любящия герой, а с идването на деня и цветовете му се появява лицето на
любимата жена и се чуват птичите песни...
В "Зададе се облак
темен" мракът е заложен още в заглавието и този факт маркира тъмния разказ
за двамата убили се синове - сюжетът навява прилики с античната литература
(Тиванският цикъл), а рисунъкът е твърде ахроматичен:
Огромната скръб на
стария юнак по грешната смърт на синовете му е обрисувана с шекспировска сила и
драматичност, които напомнят в още по-трагичен вариант "Крал Лир":
Страданието струи от
цялостната картина, от миналото и предначертаното бъдеще, желанието на стария
човек да умре е обосновано и логично след всичко, което се е случило - всъщност
стихотворението е двоен реквием и бихме го сравнили с "Кървава
кошуля", като ролята на майката е играна от баща, а смъртта е двойна и
нелепа.
Ахроматичността е
използвана и в реквиема "Дякон Васил Левски", където Радосвет Коларов
отбелязва изрично този рисунък. Там майката е черна робиня, бесилото също е черно, сивотата и студът
са обхванали всичко - мракът владее цветово едно от най-трагичните български
стихотворения.
Чувствителността на
българските творци на словото към цветовите окраски би могла да бъде потвърдена
и в поезията на П. Р. Славейков - поемата "Изворът на Белоногата" е
изпълнена с цветя, морави и звездни небосклони, но когато героинята умира,
доминираща е само нощната картина - на нейния фон се явява видението, в
тъмнината на гората се чува цафарата на Никола. Показателно е, че догадката за
нещастието е направена също през дълбока нощ.
Така се изяснява, че изображението на душевни състояния е пряко
свързано със сетивността, а възрожденската ни литература намира адекватни
средства за описанието им и става все по-близка до човешкото и екзистенциалното
Няма коментари:
Публикуване на коментар