Всеки, който казва, че има само един живот явно не знае как да чете книги.

Всеки, който казва, че има само един живот явно не знае как да чете книги.

вторник, 15 септември 2015 г.

"Мъртви души" - Гогол

   Гогол замисля този текст в 3 части. Търсейки образец, на който да подражава той се спира на „Божествена комедия“ на Данте. „М.д.“ трябвало да отговаря на „Ад“. В структурово и жанрово отношение е едно особено, трудно поддаващо се на определение, худ. произведение. Неслучайно Гогол го опр. ту като повест, ту като поема. Самата структура по своята мащабност и всеобхватност напомня на романа. Произведението се състои от отделни очерци за помешчиците, които са свързани от личността на главния герой Чичиков. Социално-битовото описание заема широко място в произв.; наред с него са и лиричните отстъпления, които го доближават до поемата. Има смяна от социално-битово повествование към високото лирическо движение – едното поражда комизма, другото поражда високата патетичност. Това своеобразие на художествената структура, стил и тоналност е дало основание на Гогол да нарече своето произв. поема. Съвр. л-рна наука го опр. като роман-поема.
   Понятието душа е разиграно на изкл. много семантични равнища. Когато умира прокурорът, докторът констатирал, че той е едно мъртво тяло. Наистина прокурорът е имал душа макар и да не го е показвал. Има и буквално значение. Душа – метонимично назоваване на чов. същност и като физически субект.
   Мъртви души диалектика на живото и мъртвото – Гогол работи над поемата от 1835 до 1841г. завършена в Рим. Основната тема е животът и битът на господстващото съсловие – на руското помешчичество, неговата нравствена и психологическа деградация, неговото изграждане и паразитизъм. Сюжетът на поемата е бил подарен на Гогол от Пушкин. През 1842г романът е издаден. През целия си живот Гогол не престава и продължава работата си по сюжета като написва и 2ри том , но непосредствено преди смъртта си изгаря своя ръкопис. Всички събития в романа, които съставляват сюжетното действие са свързани с личността на Павел Иван Чичиков – мошеник , измамник, самият дявол. Завръзката в романа е свързана с Чичиков и пристигането му в губернския град, който не е посочен, това не градът N. Чичиков се запознава с „най-видните“ жители на този град и околностите. След няколко дни той се отправя на пътешествие в именията на богатите помешчици, за да изкупува мъртви души ( веднъж на 10-15г в дореволюционна Русия има преброяване на крепостното население, чрез него се отчитат крепостните селяни които като брой се водят на един помешчик. Независимо от дългия период между две преброявания дори и мъртвите вече крепостни селяни се водели като собственост на помешчика и той бил длъжен да плаща данъци за тези селяни ). Мошеникът Чичиков изобретява схема, според която закупува мъртви крепостни селяни, залага ги в Опекунския съвет и получава голяма сума пари. В романа освен Чичиков са представени много и различни герои – помешчиците, градските чиновници, обикновени хора и дори самият автор. Освен сюжетното развитие , в структурата на романа има лирически отстъпления, в които Гогол се възхищава на добродетелите на народа и от красотата на природата. Те променят жанра на романа като роман-поема. Това е принос на Гогол в развитието в развитието на литературните жанрове. В най-подробен детайлен вид в романа са описани руските помешчици.
   Това са лица които представят висшето съсловие, по своето богатство те се нареждат на най-високо ниво в руското общество, но в описанието на Гогол те са непотребни, нищожни и пошли, те са лишени от съзнанието за граждански дълг, за чест и съвест. Те живеят за себе си и за своето богатство. Егоистичната им натура и пълното им отсъствие на интерес към проблемите на обществото разкрива паразитния начин на живот на помошчиците. Гогол заключава, че духовната нищета и нравственост са свойствени на цялото това съсловие. Тези негативни черти са обусловени от крепостното устройство на обществото и намират най-уродлива форма в един от помешчиците. В тяхното описание Гогол търси индивидуалното, неповторимото, което представя героя не само с външния му облик, но и с вътрешното му съдържание. Гогол разкрива за пътешествията на Чичиков в именията на Манилов, Каробочка, Ноздрьов, Субакевич и Плюшкин. Не случаен е именно този порядък на представяне на помешчиците. С всеки следващ герой Гогол засилва мрачните краски, за да стигне до пълното обезличаване на човека.
   Манилов е представен като мечтател, сантиментален, той малко говори, повече размишлява и строи проекти, фантастични, един от друг по-нелепи. Имението му е изоставено, ясно личи отсъствието на грижовен стопанин.
Каробочка е антипод на Манилов. Тя е образец за грижовна стопанка. В нейното имение всичко е подредено, но животът и света на Каробочка се простират до границите на нейната собственост. Извън тези граници не съществува нищо. Тя е зла, алчна, ненаситна, търгува с всичко. За нея дори хората са стока.
   Ноздрьов – поредната пошла помешчическа натура, която се отличава с безцелна активност и постоянна готовност за някакви действия, но нищо в активността на Ноздрьов не е доведена до край, нищо не получава развитие. За Ноздрьов животът е безкраен празник, лов, игра на карти, развлечения. Той няма морални принципи, внася смут и заплашва със скандали.
   Субакевич – зверска, страшна натура, която се проявява във външния му вид, в начина на живот и постъпките. Вънвния му облик и всичко което е около него носи следите на грубост и уродливост. Субакевич се грижи единствено за собствената си изгода, да напълни стомаха си, да открадне, да потъпка и унищожи човека. Към всичко той подхожда със своята мярка.
Пътешествието на Чичков завършва с Плюшкин – кулминацията на падението на помешчическото съсловие. Пред читателите Гогол разкрива образа не на човек, а на човекоподобно същество. Домът на Плюшкин прилича на могила, изградена от трупани дълго време вещи, тя символизира как постепенно ненаситната страст да трупаш богатсво погубва човека и реалната му представа за полезност и потребност на вещите. Разпада на човешката личност при Плюшкин достига до там, че той скъсва всякакви връзки с околния свят, с хората, дори с най-близките си, за да се предпази от загуби и всякакви лишения. Обкръжен от своите вещи Плюшкин, загубил човешката си същност, не изпитва нужда от общуване с хората.
   Описвайки един след друг помешчиците, Гогол разкрива падението на човешката личност под влияние на алчността и жаждата към трупане на богатство. Чрез тези образи Гогол произнася присъда над крепостното право и независимо от това, че тези герои са исторически конкретни в тях са отразени общочовешки пороци, които ги превръщат в нарицателни и до ден днешен. Освен помешчиците в „Мъртви Души“ Гогол разкрива властта на държавните служители и чиновници. Тези хора се намират на различни нива в държавната система и като такива са също толкова опасни, защото използват държавата за личното си обогатяване. В обществото на чиновниците преобладава корупцията. По такъв начин, хората призвани да защитават законността са всъщност мошеници, крадци, шарлатани. Тази мрачна картина на живота в Русия внушава тягостно, непосилно чувство и единственото спасение, което Гогол вижда е в обикновените хора, в руския народ, защото те са пазителите на истинските добродетели и независимо от това, че помешчиците погубват живота на руските селяни, в отрудените хора, обречени на нищета и невежество се крие зрънцето на руската душа, от което ще се възроди Русия.

   Гогол показва Русия от две страни – „мъртва“ плюшкиновска Русия, която  е на повърхността на повествованието, и народна Русия, която е в лирическия подтекст на поемата. Това налага контраста като водещ худ. принцип в „М.д.“. Контрастират застоят, рутината и мъртвата атмосфера в помешчическите имения с вярата на писателя в бъдещето на неговата родина.
„Тъмен и скромен е произходът” на Павел Иванович Чичиков- главният герой.
„Учи се, не лудувай и не обесничи, а най-вече угаждай на учителите и началниците. Ако угаждаш на началника, макар и да не успяваш в науките и бог да не ти е дал талант, пак ще вървиш напред и ще изпревариш всички. С другари не се води: те няма да те научат на добро, а пък ако трябва, води се с ония, които са по-богати, та при случай те да ти бъдат полезни. Не гощавай и не черпи никого, а по-добре дръж се тъй, че тебе да те гощават, и най-много пази и скътвай парицата: това нещо е най сигурно на света. Другар или приятел ще те измами и пръв ще ти измени в някоя беда, а парата няма да ти измени, в каквато и беда да се намираш. В света всичко можеш да направиш и всичко можеш да превъзмогнеш с парата.- това са наставленията, които бащата му му дава още като дете и които дълбоко ще проникват в душата на Чичиков. Тези думи описват цялата му по нататъшна житейска философия.
   Работейки в ред държавни учреждения, Чичиков се сблъсква с цялата действителност в тогавашна крепостна Русия и вижда, че без да притежава земя и крепостни селяни, винаги ще си остане „малък човек” без положение в обществото. Веднъж на 10-15г. в Русия има преброяване на крепостните селяни, т.е. всеки помешчик трябва да представи пред властите поименен списък с хората, които притежава. Но веднъж представил списъка земевладелецът е длъжен да плаща данъци до следващото преброяване и за хората, които междувременно са умрели, при различни обстоятелства. Чичиков осъзнава това и започва да обикаля из Русия и да купува от помешчиците именно тези умрели вече крепостни, който съществуват напрактика само на хартия- мъртви души, който са в тежест на помешчика, заради данъците, задължен да плаща за тях. С този довод Чичиков ги убеждава, че им прави добро, като ги изкупува от тях. Но не може да даде смислено обяснение на въпроса за какво аджаба са му на него тези несъществуващи хора. Планът му е като натрупа достатъчно „мъртви души”  да ги заложи в Опекунския съвет и срещу тях да получи достатъчно много пари, с които да си купи земя и реални крепостни. Т.е. да промени живота и общественото си положение.
   Романът започва с пристигането на Чичиков в града N, където се запознава с градските чиновници и помешчици. Последователно Чичиков посещава и купува селяни от Манилов (единствен той му ги подарява), Каробочка (стара недоверчива помешчица, която доста „измъчва” с въпросите си Чичиков, докато накрая му продаде мъртвите си селяни), Ноздрьов (едва не се сбива с Чичиков и единствен той не му продава селяни), Собакевич и накрая Плюшкин (името е станало нарицателно за изключително стиснат, пестелив човек, който събира в къщата си всякакви ненужни-нужни вехтории). С всеки следващ помешчик уродливостта, в описанието на характерите и начина им на живота, се засилва- върхът на сладоледа е Плюшкин.
   Гогол никъде в романа не осъжда Чичиков като лош човек. Описва го като любезен, възпитан и необикновенно адаптивен човек, който знае как да се държи и с прост помешчик, и висш държавен чиновник. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар