Всеки, който казва, че има само един живот явно не знае как да чете книги.

Всеки, който казва, че има само един живот явно не знае как да чете книги.

вторник, 15 септември 2015 г.

Васил Априлов – книжовна и меценатска дейност.

Васил Априлов – 1789-1847г.
   Сред поредицата просвещенци фигурата на Васил Априлов се откроява много релефно – възприемаме я като временно делигирана от висшите кръгове на петербургски „салон” в груповата снимка на възрожденската ни интелигенция. Елинист по образование и насоченост на вижданията и меценатската си дейност, израснал в руска среда, той едва в края на живота си се включва в националния ренесансов процес. Запознавайки се с „Дрение и нинешние богарь” (1829) на Ю.Венелин, предусещайки по време на пътуването си от Цариград до родното Габрово настъпващите промени, от виден член на гръцката колония в Одеса Априлов се превръща през 30-40-те години в една от най-представителните личности на нашето Възраждане. Целият му живот преминава в чужбина, интелектуалния му опит и култура са изцяло продукт на „чуждото”. Но всичките му начинания адаптират натрупаното и го ориентират към реформите в българското училище с неговия светски характер, към изграждането на единен книжовен език, на историческо съзнание и активно отношение към миналото.
  Васил Априлов ни се разкрива откъм две главни насоки – първата е практическата, свързана с непосредните му усилия в областта на образованието и материалната му помощ за младите, за създаването на Габровското училище (1835), втората – свързана с личните му занимания и приноси в просвещенската книжнина. Без да забравяме дебюта му с брошурата „Българските книжници или на кое славянско племе принадлежи Кириловската азбука” (1841), говорим ли за книжовника, имаме предвид главно „Денница на новобългарското образование” (1841), „Допълнение към книгата :Денница на новобългарското образование”(1842), „Мисли за сегашното българско учение” (1847).
   Основната идея, която те защитават, е свързана с ролята на Априлов като първи теоретик и историк на новобългарското образование. Сам подчертава, че тръгва от намерението да направи „известни началото и развитието на възникващата отново новобългарска образованост”. То го подтиква да портретува авторите на създаваната литература, да характеризира книгите, училищата, довежда го до резултатите. Друг принцип – убеждение, но и повик, пожелание, но и изповед, легнал в основата на „Денница..”, откриваме пак в краткото й предисловие „Ще бъда щастлив, ако моите съотечественици ме разберат и обикнат родното, националното”. Но за нас е важен начинът, по който постига той целите си, конкретните форми, които благодарение на него добива картината на тогавашния духовен живот.
   Като творческа личност Априлов е предразположен към публицистичния тип изображение. Страниците му възстановяват реалните прояви на просветно-книжовния процес – оценка на книгите „Савяноболгарско детоводство”, „Българска граматика”, „Христоития”, „Месецеслов”, преводите на Гаврил Кръстевич, речниците, разговорниците; характеристика на училищата в Габрово, Копривчица, Сопот, Панагюрище, Свищов, Карлово, Трявна и др. Няма склонност към абстрактното теоретизиране или поучения – винаги тръгва от конкретното и чертае перспективи пак на базата на конкретното.
   Въпреки присъщата си дипломатичност и сдържаност, книгите на Априлов ни го разкриват като роден полемист – с размах и широта на вижданията, с готовност и воля да ги отстоява като обща програма за целокупния български народ. Благодарение на него, чрез „Денница..”, „Допълнение към денницата” и „Мисли за сегашното българско учение” художествено-публицистичният тип изображение се ориентира към окрупняване, към своето по-пълно развръщане и социализация – от познатите си дотогава кратки форми и паратекстови роли то заживява със статута на самостоятелните издания.
  Със същия знак е намесата на Априлов в съдбата на епистоларната проза – продължение на публицистичния му талант и възможности, засягаща същите въпроси, които залягат в книгите му. Преписката с Венелин, Н. Рилски, Р. Попович, братята Христо и Евлоги Георгиеви, Иларион Маакариополски, с манастирското братство на „Зограф” и др. е не само широка документална картина на въпросите, които занимават творческата ни интелигенция през тоя период, а и въплъщение на тип култура като водеща за целия ренесансов процес.


Няма коментари:

Публикуване на коментар