Всеки, който казва, че има само един живот явно не знае как да чете книги.

Всеки, който казва, че има само един живот явно не знае как да чете книги.

вторник, 15 септември 2015 г.

Райко Жинзифов. Поет, публицист, преводач, литературен критик.

   Животът на Райко Жинзифов преминава вън от България – не само получава образованието си в Русия, но тук работи учителската си професия, свързва се с определени обществено-политически кръгове, вписва се в панорамаа на руската журналистика и публицистика.
   Въпреки това при Жинзифов и близките му по тип реализация автори чуждият опит не налага решаващото си присъствие, не определя характера на творчеството. Защото в голямата си част то съвсем естествено и директно е насочено към родната традиция. Неотделимостта от „Българска дружина” и московския „кръжец”, активното сътрудничество в сп. „Братски труд” са реален факт. Но истинските естетически аргументи са заложени в стихосбирката „Новобългарска сбирка” и поемата „Кървава кошуля”. Поезията в тях споделя всички особености на създаваната новобългарска лирика през 60-те години – елегичност, носталгия по родината, ярко изявено национално-патриотично чувство, въздействие на фолклора. Като интересна изява на лиро-епическия жанр в неговите национално-специфични варианти за Възраждането е поемата „Кървава кошуля” с нейната директна насоченост към робската участ на българина.
   Поетическите прояви на Райко Жинзифов са в тясна връзка с неговите усилия на преводач. Заема се с превода на „Слово за Игоровия полк” и „Краледворски рукопис” и ги включва в личната си книга „Новобългарска сбирка”, превежда творби на Тарас Шевченко, Лермонтов и др. Така той се налага като един от първите преводачи на славянска поезия за българския читател. С популяризаторски роли се натоварва и неговото участие в авторитетната антология на Н. В. Гербел „Поезия славян”, само че в обратна посока – от българската възрожденска поезия към руския читател.
  Райко Жинзифов е сред авторите на 50-60-те години, които при доказани възможности и талант за поетическа реализация – под диктата на обстоятелствата или намеса на съдбата – не се реализират цялостно в панорамата на естетическия развой. За него от решаващо значение се оказа намесата на публицистиката, преврънала се в основно негово занимание и форма за участие в духовния живот. Близостта му до Славянофилския комитет в Москва го подтиква към активно сътрудничество в „Московские ведомости”, „Русский архив” и др. Публицистични материали Жинзифов публикува и в български периодични издания: „Братски труд”, „Народност”, „Време”. Статиите, които печата, са посветени на съвременните проблеми на българската действителност – отразяват турските жестокости и последици от политическото господство, борбата с Вселенската патриаршия, запознават руското общество с непоносимата участ на българина. Написани са с професионална вещина и лична пристрастеност, с неотменно изявяване на чувството за национална принадлежност. Те нареждат автора си сред най-изтъкнатите имена на възрожденската публицистика.
   Участието на Райко Жинзифов в литературния процес е плодотворно и многообразно. То се обуславя от неговите творчески наклонности, но и от специфичната атмосфера – изграждана от българското обкръжение и плътната чужда среда, в която се реализира като публицист, поет, преводач. На практика се получава интересно „разпределена” картина – художникът у него създава стиховете си и разказа „Прошетба” на своя роден език, публицистът – статиите си на езика на приелата го чужда общност, но посветени на събитията и конфликтите на българската действителност, а преводачът с проявите си, главно от руската и украинската литература – търси мост между тези два свята.
   Райко Жинзифов постига това равновесие и се налага като олицетворение на даден писателски тип в ситуацията на зрялото ни Възраждане не е случайно. В хода на годините, прекарани в „белокаменна Москва”, той винаги живее с носталгия по България, основното изпълващо и терзаещо го чувство е „тъгата по юг” – поетичен браз, предложен по същото време от поета Константин Миладинов, но по своему изразяващ и същността на Жинзифов. Коренспонденцията му изобилства от планове, заклинания и надежди за завръщане, за дела и активно присъствие в процесите на духовния живот в Отечеството. Впечатляващо е, че у него се формира комплекс за вина и за неиздълженост към род и родина. Така е до заветната за него 1866г, когато „блудният син” наистина се завръща в родния край и прави опит да намери мястото си и да заживее в поробена България. Но условията, с които се сблъсква, се оказват по-отчайващи и потресаващи от очакваните, въобще не предлагат възможност за неговата реализация. Те подтивкат Райко Жинзифов да се върне в Русия – за втори път в ролята си на блудния син – и да приеме руско поданство, да продължи публицистичната си дейност и да завърши живота си непосредствено преди Освобождението.


Няма коментари:

Публикуване на коментар