Всеки, който казва, че има само един живот явно не знае как да чете книги.

Всеки, който казва, че има само един живот явно не знае как да чете книги.

вторник, 15 септември 2015 г.

Интерес към народното творчество. Първи български фолклорни сборници. Фолклорът в развитието на литературата.


  Важна в и връзката която се появява между фолклорното и художествено съзнание през периода на Възраждането, която изгражда като процес преминаването от неосъзнатото към осъзнатото целенасочено отношение. Например неосъзната връзка с фолклорния тип е ограничена във времето- тя съществува от създадената нова поезия, точно тогава когато народната песен е единствената форма на траен контакт с поезията. Всъщност съзнателния интерес към Фолклора се заражда у нас в средата на 19 в., когато все по-системно се печатат български народни песни , започват да излизат първите фолклорни сборници. Възрожденският човек навлиза изумен в един поетичен фолклорен свят в който всъщност никога не е излизал, а е закърмен с народната песен и почти цял живот само общува с нея. Точно по тази причина редица възрожденски поети намират място в творчеството си за народните мотиви: Петко Славейков, Найден Геров, Константин Миладинов, Георги Раковски, Каравелов и др.
   Естетическата ситуация на 40-те години освен качествената си роля в периодизационната схема за цялостния литературен процес способства за изявата на първите поетически индивидуалности в лицето на Геров, Чинтулов и П.Р. Славейков, поставя на дневен ред проблема за въздействието на фолклора върху създаваната лична поезия. В показателни явления за естетическия развой се превръщат именно книги и творби, които въплъщават, артикулират и утвърждават тази диспозияция на колективното с неговата устойчивост като естетика и личното с неговите инвенции и нова подреденост на знаците, които раждат изкуство: поемата „Стоян и Рада” на Н.Геров, стихосбирките „Песнопойка”, „Смесна китка” и „Веселушка” на Славейков и други. Но търсенията на поезията трудно залягат в самостоятелни издания, част от постигнатото чрез нея остава неусвоено, не намира пътища за контакт с читателите си. Ето защо във все по-активизиращия се диалог на стиха с възрожденската общност и след 40-те години продължава да се вмества ръкописната традиция под формата на „песнопойки” и стихотворни сборници.
   Ръкописните сборници с народна и лична поезия разкриват определени естетически аспекти на цялостния литературен процес. По своята същност и насоченост те се свързват с масовия читателски вкус и заемат мястото си на прояви „между фолклора и литературата”. Ролята им на популярна литература, на народни книги е очевидна. На страниците им българската народна песен вече не е чист фолклор – тя е записана, променена, в някои от случаите осъвременена, залагаща единствено на статута на текста. Авторските прояви също се включват при по-особени обстоятелства и в специфична форма. Повечето от тях, мелодирани и изменени, присъстват анонимно в обкръжението на фолклорни образци, претърпяват своеобразна фолклоризация. Взаимно обогатявайки се, влияейки си, със заличени граници в насочеността и възможностите си за въздействие, в стилистиката си, колективната и личната поезия и чрез ръкописните сборници от втората половина на 19 в. разкрива продуктивността на своето единно присъствие в съзнанието на масовия читател. В този смисъл те се налагат като интересна форма на духовен живот, са показателни за трансформационните процеси в мисленето и художествената практика от последните десетилетия на Възраждането.
   Чрез ръкописно-песенния жанр се популяризира революционната лирика на Чинтулов, Раковски, Ботев, Стамболов, търси допълнителни пътища за въздействие поезията на Славейков, намират мястото си прояви на по-скромно изявилите се поети Бачо Киро Петров, Ив. Кършовски, Й. Груев и др.
   Различни по съдържание и обем, по вътрешна разпоредба и предназначение, не всеки от ръкописните сборници, завещан от Възраждането, заслужава специално внимание. Някои говорят за случайност, механично възпроизвеждат познати текстове, съставени са набързо. Но други респектират с качествата и обхвата си, с опитите и за лично творчество. Така „явлението” оживява в своята пълнота, откроява своя дял в духовния живот, а и промените, които настъпват в неговите граници. В някои от случаите проявите му имат един основен източник, който може да бъде издадената през 1851г. в Белград от Найден х.Йованович сбирка „Нови български песни с царски и други нови песни”, сб. „Славейче” (1864) на Петко Славейков, сб. „Сватбата на Хайдут Янчо” (1863). В други случаи – „песнопойката” добива наистина антологичен характер, подборката е правена въз основа на разпространявани чрез печата или по песенен път творби.
   Характерът на песнопойките от 40-50-те години се определя от популярните тогава строфи на школско-просветни теми, от стихове, които дават израз на верноподанически чувства. Национално-патриотичният елемент е застъпен, но не доминира. Ето типичните и най-често срещаните заглавия: „Песен молителна от учениците”, „Песен на добродетел”, „Любов к Султану от поданиците му”  и др.
   По-голям интерес представляват ръкописните сборници, които свързваме с атмосферата и потребностите на 60-70-те години. Те изненадват с богатото си и разнообразно съдържание, предлагат интересни варианти на застъпниците на фолклорното и личното начало, отразяват степени на фолклоризация на оригинални творби на Д. Чинтулов, Хр. Ботев, П. Р. Славейков и др. По правило съдържанието им се изгражда от три основни дяла: народни песни, интимна лирика и революционно-патриотични стихове. В повечето от случаите е трудно да се открои ред и замисъл при композирането им, правят ни свидетели на непретенциозен вкус, но и на широта на духовните интереси в тяхната анонимна спонтанна проява, без да отвеждат към битието на оформена творческа личност.
   Най-значителен в „песнопойката” е броят на анонимно присъстващите творби. Една част от тях са на школска тематика, друга част подемат любовно-сантиментални мотиви, преминават в лоното на градския фолклор, на шлагерните форми. И сред тях най-значителен е броят на революционно-патриотичните.
   Ръкописните сборници са изключително интересен и важен момент в цялостния живот на борческо селище като Бяла черква през 60-70-те години на 19 в. Те са своеобразен поетически аналог на борческите пориви, които довеждат до масовото участие на този край в Априлското въстание, в боевете в Дряновския манастир през м. май 1876-та.
   Лично съставените и принадлежащи на Бачо Киро Петров сборници имат по-особен характер, те не са просто „песнопойки”. Две са предпоставките – първата е, че самият той е изявяващ се поет, втората – че е участник в литературния процес с отпечатваните си три книги. В изданията си той се съобразява с цензурата, стреми се да прави литература. А „песнопойките” са показателни с широтата на авторовите интереси, с тематичното си и жанрово разнообразие. Те добиват характера на дневник – за приливите и отливите на идеи и настроение, на чисто лирически реализации, хрумвания и поетически рефлекси, които застиват в различните форми: на народната песен, на летописни бележки, на собствени строфи и творби на Чинтулов, Ботев, Каравелов и други.
   С богатото си и разнообразно съдържание ръкописните сборници са своеобразен, простонароден творчески аналог на гражданската активност на българина през последните десетилетия на Възраждането. Стихът и писаното слово на Чинтулов, Славейков, Раковски, Ботев, Каравелов, Козлев, Стамболов, Бачо Киро Петров и други определя характера и ролите на тази неофициална форма на сътворчество в ниските етажи на възрожденската култура. Присъствието на техния заряд в съзнанието на масов читател подкрепя факта, че повишената гражданска чувствителност и готовност за борба и пожертвователност у българина не са резултат от подвеждане и стадна психика – те имат своята духовно-извисяваща подкладка и измерения. Към ръкописните песнопойки е нужно по-настоятелно да се насочат и музиколози, и изследвачи на народната песен, тъй като те съдържат богат автентичен и градски фолклор – жив и в обръщение във времето на 40-те до 70-те години на 19 в.


Няма коментари:

Публикуване на коментар