Всеки, който казва, че има само един живот явно не знае как да чете книги.

Всеки, който казва, че има само един живот явно не знае как да чете книги.

вторник, 15 септември 2015 г.

Наука и литература. Интуитивизъм – Кроче и Бергсон

Елементът на фикционалното
   Що се отнася до изкуството, една особеност на литературата е нейната фикционалност. Един от опитите да се направи разграничение между познавателната природа на науката и познавателната природа на литературата минава през понятието „фикционалност”. Фикционалността присъства и в научното познание, и в литературата, но литературата е функционално маркирана преднамерено, очертаващо естетическите граници на литературата. Независимо от претенциите си за истина, за вярност в съжденията, в науката всички сериозни учени знаят, че онова, което правят, всъщност е един научен модел. В науката се правят модели, които снемат в себе си отношението към света. Тази природа на науката като създаваща модели носи в себе си фикционалното. Отделното по никакъв начин не е копие на действителността. Но фикционалното в литературата й дава статута на една особена различност и защитеност на случващото се вътре.
   Тук може да се даде един пример, свързан с теориите на г-жа Мод Бодкин. Тя взема от Фройд идеята, че литературата прилича на един резерват. Има граници, които според нея са границите на фикционалното. Когато влезем в този резерват, където има редки, защитени и несъществуващи другаде видове, ние компенсаторно можем да преживеем неща, които реалността не ни предлага по същия начин (концентрирано) и които, ако бихме преживели в реалността, биха ни затворили в едно от тези заведения, в които хората с неправомерни постъпки и отношение към света обикновено попадат. В този смисъл литературата, фикционалното в литературата са тези граници, които четящият литература съзнава: нещата едновременно са истина и заедно с това са съсредоточени в едно друго пространство, за което винаги ще има съзнание в литературата.
   Докато в науката обикновено тази граница, която създава моделът, не се усеща толкова. Прагматиката на науката е друга, доколкото тя в много от случаите има претенция, че работи пряко с действителността.
  Няма нито един уважаващ себе си математик, който да твърди, че пространството е триизмерно, или пък двуизмерно, както е в планиметрията. Всеки сериозен математик знае, че това е модел, създаден за удобство, за да се представи системата.
  Измеренията на пространството според съвременната критика са 11. За да се отговори на всичките условия за възникването на Вселената и за да има съобразяване с всичките закони в квантовата физика и термодинамиката, се оказва, според последните изследвания, че пространството може да бъде само 11-измерно. 11-измерното пространство може да се вземе като последния теоретичен модел, последната фикция, в която се полага разбирането за света.
  Затова фикционалното присъства във всичките духовни дейности: след като влиза в нашето съзнание, то влиза като феномени (редуцирано) и има в себе си много фикционални значения. Разликата обаче е, че при литературата това е осъзнато.

Предмет, задачи и методи на литературната наука 
   Познание за литературата съществува още от Античността, но литературната наука в своитетри основни дяла се оформя след средата на XVIII в. (на практика през XIX в.). Тези триосновни дяла са: (1) литературна теория, (2) литературна история, (3) литературна критика. Самите литературни творби също носят в себе си следите на осъзнато отношение къмпроблема какво е литературата. В този смисъл "литературознание" обхваща и науката, и самитетворби, в които могат да се открият познания за литературата. Рене Уелекв "Концепции за критицизма" дели литературната наука на няколко големипериода:(1)класически: до средата на XVI в., ~ 1550 г.;(2)неокласически: до средата на XVIII в., ~ от 1550 до 1750 г.;(3) романтически период: ~ от 1750 до 1830 г., когато се случват най-важните неща;(4)ново(съвременно) литературознание: след 1830 г.Уелек е представител на т.нар. "нова критика", която се развива през 30-те години в Англия и Италия. Той е една от най-влиятелните фигури в литературознанието. Уелек отбелязва, че са минали близо 2000 години (от Аристотел до Романтизма), без да се промени концепцията залитературата. Четирима автори отговарят на основните въпроси какво е литература:* Аристотел, "Реторика"* Хораций, "За поетическото изкуство"* Квинтилиан, "Реторика"* Лонгин, "За възвишеното"Какво е отношението между литературната наука и самия й предмет, т.е. развитието на самата литература предизвиква ли развитието на литературната наука, е много трудно да се отговори.Има две противоположни становища за отношението между развитието на литературата и развитието на литературното познание. Според едното те нямат връзка помежду си, автономни са. Самият Рене Уелек споделя този възглед: "Литературната наука е само един клон от развитието на идеите за света." Другото виждане е, че развитието на литературата понякога пряко въздейства върху потребността от развитие на концепциите за литературата в самата наука. Има два решителни примера:*
френски модернизъм– много сложно явление, което изисква адекватен сложен прочит*
руски авангардизъм от началото на века и възникването на руската формална школа в литературознанието (руски формализъм); руският авангардизъм и до днес е с голяма стойност и значение, облъчил изключително продуктивно ХХ в.Какво е отношението между литературната наука и другите науки? То най-често минава пречупено през философията, в която се съсредоточава светогледът на времето. Някои методи показват и другата пряка връзка.

Сукцесия на дяловете в литературната наука

   Как възникват отделните литературни дялове? Първа по време възниква литературната критика. Това е около XVI в., късния Ренесанс. Литературната история и литературната теория възникват по едно и също време като две различни, дори антагонистични страни в изследването на литературата. Чувството за историчност се заражда едва през XIX в. (времето на Романтизма). Идеята за промяната, за процесуалността дава едно ново разбиране за литературата. На него балансиращо трябва да се противопостави теоретизмът, който сред цялата изменчивост трябва да намери устойчивите белези, които правят литературата литература. Това става почти едновременно през XIX в.: литературната теория се мисли само в опозиция с литературната история.

Закони в литературната наука
   Иполит Тен, който е създателят на културно-историческата школа, е първият, койтоформулира, че в хуманитаристиката също има закони, които принципно не се различават от тезив естествените науки. Разликата е само количествена, в тяхното изпълнение като степен на вероятност. Той е представител на позитивизма (средата на XIX в.). Единственият начин да докажем научността на литературознанието е като кажем, че то не е по-различно от естествените науки.На практика за първи път терминът "литературознание" се явява горе-долу по това време, през1842 г. при Карл Розенкранц в "Немското литературознание през последните години (1938-42г.)". Този термин започва да се употребява, за да се защити литературното познание от позитивизма. Терминът "литературознание" започва да се употребява като защита на хуманитарната специфика в тази научна дисциплина, за да я различи от позитивизма. В този смисъл задачата на настоящия курс по Теория на литературата е въвеждането в научната парадигма на литературознанието.

Литература и наука Познавателни функции на литературата
   Почти до ХІХ в. е имало утилитарни изисквания към литературата, т.е. да има познавателна стойност (да дава знания) и да възпитава. Миметичният принцип ( мимезис ‘подражание’) в литературата се е използвал по този начин. Джанбатиста Вико е първият, която се досеща, че литературата може да бъде и само за удоволствие; че освен да бъде полезна, може да доставя и удоволствие. Упреците към литературата са били винаги от страна на философията, както в нечиста онтология (подражание на подражанието, едно друго битие), така и в понятийна непълноценност.Литературата обаче не е наука и въобще не желае да бъде такава, не дублира някаква друга сфера в духовната дейност. Естествено е, че във времена, в които масмедиите не са съществували, когато книгопечатането е било проблем, а най-голямата библиотека в света е била от 60 тома, от литературата се е изисквало прекалено много. Нас обаче не ни интересува защо литературата не е наука и защо не дава точно познание за света, а каква е спецификата на познавателната дейност в литературата.Когато се говори за разликата между изкуство и наука, обикновено се търси разлика в предмета. Какъв е предметът на литературата и какъв е предметът на науката? Има такива формули, че литературата е „човекознание”. Добре, но съществува наука антропология, която още по-добре дава познание за човека. Казват, че литературата ни учи на социални модели(както в играта малките животинки се учат на поведенчески модели), т.е. чрез литературата ние можем да разберем социалните поведенчески модели. Добре, но има наука социология, която изследва всичко това.Има и друго виждане за предмета на литературата: това са чувствата. Добре, но тогава какво прави науката психология? Чрез кое по-добре познаваме чувството: чрез литературата, или чрез науката, която се занимава с това?По предмет не могат да се различат изкуство и наука. В литературата има нещо по-особено,което ние долавяме, но абсолютно всеки познавателен акт има в себе си емоционална връзка,която се долавя по различен начин. Минималната връзка с нещо ново, което искаме да познаем,е емоционалната връзка. Това означава, че в науката също има емоции. Емоциите са част от една наша по-особена връзка със света.Според руския психолог В.П. Тихонов емоциите са „информационна нездрач (?)”. Той влага информационната теория в психологията.Формулата му за емоцията е следната: емоциите са правопропорционални на отношението между някаква потребност и разликата между необходимата и наличната информация за  нейното задоволяване. Колкото по-голяма е потребността, толкова по-голяма е емоцията като усещане. Колкото по-малко знаете дали ще успеете (повече е неяснотата), толкова по-голяма е емоцията.Беше казано, че в изкуството има една особена неопределеност, движение между присъствието и идеала. Литературата съзнателно работи с неяснотата, ескалира потребността от разрешаване на незнанието. Аристотел: перипетиите и познаването са тези, които водят фабулата.Познаването е много важен процес. Невинаги е свързан с конкретното действие. Какво е трагическият катарзис? Това е моментът, в който осъзная, че нещата колкото и да са трагични,ме очистват от емоциите ми, нещата стават ясни и логични.Различните литературни родове по различен начин експлоатират този емоционален план, като лириката е с повишена емоционалност точно защото дава най-малко информация. Задава проблемна ситуация, в която неяснотата пулсира. Функцията на сюжета в епоса и в драмата е да увеличава потребността от разрешаване на действието (най-общо казано), на сюжета. От своя страна тази емоция, която въвлича в съпричастност, дава възможност да преживеем като личен опит онова, което се представя.Литературата използва художествеността, за да задейства този механизъм на въвличане в преживян опит . Акцентът е върху преживяното. Това, което сте преживели, никога не можете да го забравите; то става част от вашата личностна култура. Науката дава знание, литературата преживява знанието с дейностен акцент.Един от много големите писатели и философи на ХХ в., Томас Кун, има една много интересна книга: „Структура на научните революции”. Там той препоръчва, включително и в техническите ВУЗ-ове, да не се дават готовите формули, а да се проследява сложният път настигането до тях, за да може студентите да преживеят като личен опит навлизането в тази научна парадигма. Това е, което литературата прави от самото си създаване.Каква е връзката между наука и литература? Има множество доказуеми връзки между тях.Литературата често включва в себе си научната парадигма на своето време. Например Томас Ман, „Вълшебната планина”: един от блестящите му романи, в които Томас Ман използва идеята на Айнщайн за относителността на времето. Използва го и като композиция на романа.Първите две седмици на героя са представени като една трета от романа. Следващата една година е представена в следващата част. Следващите 6 години – в третата част. Времето тече различно. Освен това там е използван и един такъв образ, т.нар. „няма сестра” (термометър без скала). Особеното в този санаториум е, че който влезе вътре, не излиза. Дори да са излекувани,те по всякакъв начин лъжат, за да останат. Затова се нарича „вълшебната” планина. Едно друго, различно пространство, там, във високото. Затова за подобни симулации се създава термометър без скала, за да не могат да лъжат за температурата. В началото, когато главният герой отива там и почва и той да си мери температурата, времето за него е различно. Общата идея на романа е, че времето прилича на термометър без скала, че времето тече различно. Това, че тече различно, Айнщайн го е доказал по един друг начин.Томас Ман е изчел страшно много медицинска литература, за да може абсолютно компетентно да говори за туберкулозата.Науките влизат в литературата, включително и в композирането, в самата организация на текста. Има една много интересна хипотеза за това, че времето обективно тече различно, в зависимост от това колко е голяма ентропията. Колкото по-подреден е един свят, толкова по-бързо тече времето. Колкото по-хаотичен е един свят, толкова по-бавно тече времето. В лириката имаме много добра организираност на стихотворната реч, но логиката не е задължително да бъде организирана правилно. Има свобода на асоциациите, което прави времето едновременно и много кратко, и изключително дълго.
   От своя страна литературата също може да зачене наука в себе си. Класическият пример в това отношение е Чадуик със своя роман „Рур”. Думата „робот” и идеята за робот е създадена в този роман.Защо между наука и литература има такава взаимо проницаемост? Защото те са част от духовната дейност на човека (няма рязка граница).

За разликите между наука и литература. Бенедето Кроче  
   Разликата между наука и литература е разлика между два типа познание за света, според Бенедето Кроче в естиката му от 1909 г. Там той има един раздел „Философия и изкуство” (вж.Б. Кроче, Естетика. Избрани естетически съчинения,2006). Според Бенедето Кроче първо по време и по значение е интуитивното познание. То е непосредственото познание за нещата. На интуитивното познание като мисловна форма отговаря изразът. Интелектуалното познание е второ по време. На него отговаря понятието .Какво означава „интуиция”? Дъжд, локва, езеро, море, река – това са интуициите. Понятието е„вода”. Интуитивно ние общуваме с конкретните неща, непосредствените. За тях имаме израз.Изразът невинаги е вербален, но е израз, език. Първо по време и по значение според Б. Кроче е интуитивното познание. Интелектуалното познание може да изведе понятие. Тези хора, които не могат да изведат понятието, са с душевни разстройства. Те имат психологически проблеми. Кроче казва: „изразът може без понятие, понятието не може без израз”. Затова изразът е по-важен.Едно много силно казване на Кроче е следното: „ако съдържанието на литературата е в понятието, то литературата няма съдържание”. Извадено от контекста, то звучи много скандално. Тоест, важното в литературата не са понятията, които науката използва, важно е нещо друго. Това „друго” разделя изкуство от наука; това е формата .Ученият също организира естетически своя текст, но характерът на тези негови умения не е важният за нас, важно е достигането до понятието и до истината. Докато, „ако на поета недостига формата, не му достига всичкото, защото той сам на себе си не достига” (Кроче). Кроче казва: „поетическата вълна тече в душата на всекиго, но само поетът може да й даде форма”. Заучения е по-важно да направи откритието, а формата може да следва, и всеки би могъл да оформи нещата, след като е стигнал до тях.Според Кроче и Бергсон (двамата големи представители на интуитивизма), истинските научни открития се правят интуитивно. Опитът е важен, доколкото се овладява материалът, но истинското откритие е интуитивно, то стига до метафизиката на нещата непосредствено, като озарение. А след това следва аргументацията, която се разгръща в определена посока.Друга разлика между наука и литература стои в представата за субект.
   Гносеологическият субект се съизмерва с родовите достижения – това, което е направило човечеството до момента. Индивидуалните характеристики в случая трябва да бъдат затъмнени.Изключение правят науките за духа, в които най-важното познание е свързано със себепознанието. За историка не е толкова важно да говори за процесите, колкото да осмисля тези процеси в духа на времето им и в духа на своето време. Ние се себе познаваме през тези науки.
   Художественият субект е изключително висока форма на субектна организация, в която се активизира максимален брой психически съдържания. Индивидуалното, личността, опитът са изключително важни. Тоталното присъствие на човека е архитектоничен център (Бахтин),конституира света.
   Естетическият субект , това е висша изява на личността, а личността е  висша изява на психиката.Определението на Аристотел за „личност” е: „това, което човек предпочита и избягва”,т.е. едни устойчиви характерологични черти. Достоевски в „Бесове” много ясно казва какъв е проблемът на неговото време: хората са незавършени личности, личността им е на парчета. Затова те по много странен начин реагират на света.Естетическият субект обаче е още по-сложен от личността. Това е върховата изява наличността. Не всеки може да бъде естетически субект.
   
Езикът на науката и езикът на литературата 
   Езикът в научните и в художествените текстове има различия. Прави впечатление, че научните текстове предпочитат т.нар. „изкуствени езици”.
   Изкуствен език е метаезикът (не естественият език), който предполага термини и съответно еднозначност. Термините са измислени,изобретени са, за да бъдат еднозначни. Докато в художествената литература езикът е многозначен, подчертава и насърчава своята многозначност.Между двата вида език съществуват интерференции, много реторически похвати, тропи – те присъстват и в научния език, но имат различна служебна цел, която служи на представянето назначенията. Приличат по-скоро на идиомите, с които трябва да се предаде по-точно значение.Обратното: има научни термини, които влизат в литературата, но те влизат с деривация на смисъл, т.е. не влизат с конкретното си значение, при това влизат като цитати на научна терминология. Типичен пример в нашата литература е поезията на Вапцаров: в едно стихотворение се споменава за гатери (вж. „Майка”) и патмашина(?). Във всички други случаи термините, свързани с техничеството, са част от „агломерацион” (както казва проф.Георгиев), т.е. действащи тропови вериги (метафори и метонимии). Никога не влиза самостоятелно, с изключение на тези два случая. Тук за пръв път в нашата поезия нахлува тази техническа реплика.Така че приликите и отликите в познавателната дейност и в науката, и в литературата са очевидни. Те са тип усвояване на света. Точно заради близостта по-ясно изпъкват онези съществени отлики, които правят нещата сами в себе си.

Историзъм и теоретизъм в литературната наука
   ХІХ век е времето на най-голямо напрежение между теоретизъм и историзъм. Заражда се новото разбиране за историчност – уникалното, неповторимото, свързаното с потока на времето, с невъзвратимостта на времето. То създава нова отговорност за човека, доколкото всяка постъпка остава в миналото, след като е извършена и всяко нещо има своите последствия. Създава се ново усещане за обвързаност с историческия контекст, с културата, със средата. Романтизмът е този, който включва националното, историята, корените като важен компонент, изграждащ всяко присъствие. 

   Още ХVІІ в. създава нещо ново, неслучвало се досега в човешката история. Това е наука, която не се опира на представата за природното, а създава нещо ново. Нютон: идеята за гравитацията, за силата. Променя концепцията за човека: човекът не е само нещо, което заема някакво пространство, а сила, потенциални възможности, насоченост. Това е първият голям пробив, как се случват нещата в света. Вторият е Галилей: той формулира теорията за чистото падане на нещата (където няма атмосфера / триене, нещата падат с еднаква скорост). Галилей създава нещо ново, което в природата го нямаме. Науката започва да създава неща, които ги няма в природата. 
   Природното и човешкото присъстват в разбирането на Кант в „Критика на чистия разум”. Под „критика” се разбира чистото знание и разрушаване на привидното знание. Създава се усещането за различието на човека и човешкия свят от природния. Задава се въпросът: Можем ли да разчитаме на знанията, които имаме, и докъде? 
   До края на ХVІІ в. логиката и рационализмът, универсалното, неисторично знание са водещи. В античността теорията и философията са много близки. Философията е била събирателно понятие за наука изобщо (т.е. за теория), като това знание е метафизично (стои отвъд физичното и някак преди него). 
   През античността всичко почива на разума: няма нужда да се доказва с опит, че 2 +2 = 4. Логиката, учението за универсалните закони, също е общо. През ХІХ в. вече се говори за опитна наука
   Само в Европа наука, религия, изкуство се отделят от философията. На Изток всичко е заедно. Европейското мислене от античността насам дели философията от религията, науката и от изкуството. В античността „логос” е водещата категория. 
   Хераклит казва, че единствено в общите понятия ние можем да сме свободни от себе си и собствените си заблуди и можем да ги свържем с общото. 
  Декарт счита, че между естествените (природните) закони и логическите закони няма съществена разлика: всичко може да се обясни с математиката. 
   Големият пробив настъпва през 1725 г., Джанбатиста Вико („Нова наука”): за пръв пък се дава спецификата на хуманитарните закони. До този момент всичко е теория, всичко е логика, наука и философия, въпреки че имат напрежение помежду си, са редоположени в рамките на едно голямо цяло. 
   Джанбатиста Вико казва: „Човек може да осъзнае не толкова същността на нещата, която остава непостижима в нейните абсолютни измерения, а структурата на своите собствени произведения. Човшките произведения имат не само един понятийно-мисловен характер (навсякъде науката е откривала общите форми, общите проблеми), но също и определен индивидуален исторически облик.” За пръв път науката не е свързана с тази на математиката и естествознанието. Теоретичното познание във всяко едно време търси връзката с философията, универсалното, понятието. Тъй като всеки изследовател е също така човек, за него е много трудно обективното знание. 
   Гадамер: „Изследователят може да си извоюва такава дистанция и да е обективен, доколкото е възможно. Това е образцовата способност на мислещия справедливо.” А подреждането на нещата обективно, долавянето на универсалните истини, не е лесно за науката. Има много истини, но не всички от тях са универсални. 
   От другата страна като изследователски проект стоят науките за духа. Усещането за историчност, което завладява културния контекст на Европа от ХІХ в., създава авторитет на различието, на културно и понятийно многообразие. В зависимост от културните си и икономически различия държавите имат различия в езика и в понятийния си апарат. Англоезичното, френскотоезичното, немскоезичното литературознание си имат собствени парадигми, собствени разбирания. Науките, които се основават върху това многообразие от езикови и езиковоопосредени традиции в Европа се наричат „науки за духа” (фр. lettres, англ. humanities). Те отчитат индивидуалното и историческата обусловеност на знанието. 
    Теория на литературата и литературната наука като цяло едновременно е част от науките и за духа и заедно с това като теория тя дава ..., което създава определено напрежение. В различните литературоведски школи това се разрешава по особен начин. 
Теория на литературата е формулирана като научна дисциплина най-напред през ХІХ в. в университетите, но от позитивистиката и затова в началото има само помощен характер за литературната история. Задачите на литературната теория са да обясни какво е литература и да въведе термините, чрез които литературната история да се мисли. 
   Може ли и как да се изучава литературата? Възможна ли е теорията на литературата? Има ли общи понятия, универсални понятия, универсални истини? 
   Историчността може да доведе до релативизъм, до липсата на критерий вярно ли е, или не. Това е едната опасност. 
   Херменевтиката като метод за разбиране, а не като школа или като отделна наука, постулира диалога в постигането на истината. Съобразява се със статута на човека и човечеството и заедно с това вярва в постижимостта на адекватното разбиране. Ключовата дума е не „знание”, а „разбиране”. 
   Платон има един диалог, „Хармид”, който е оставил много силно впечатление у Гадамер, тъй като в него Платон казва, че хората не се обучават в знание. Когато отидете на лекар, ако той наистина знае нещата, той ще ви излекува. Кормчията, ако има знанията, няма да има злополуки с кораба. Оказва се, че ако хората знаеха нещата и действаха според знанието, то ние щяхме да сме здрави, защитени, всичко щеше да бъде прекрасно. Но не е така, което означава, че между знанието (понятието) и практиката има голямо разминаване. Поставя се и въпросът за това какво е „щастие”? 
    От една страна науката като теория, като вариант на философията, трябва да представя общото, универсалното знание. От друга страна и изследователят е свързан с практиката, а практиката е свързана с разбирането за нещата, не толкова със знанието за нещата. 
    Гадамер въвежда в херменевтиката по един нов начин ключовата дума пред-разсъдък. Когато Гадамер разбира предразсъдъка като пред-разсъдък, той го натоварва с едно много по-близко до действителността отваряне към света. 
   От психологията знаем, че не можем да познаваме нищо, ако нямаме отношение към него, предварително емоционално отношение. Ние можем да разпознаваме нещо, но трябва да сме отворени за познанието към него. Тази отвореност е преди разсъдъка. 
  При Дъглас Адамс, „Пътеводител на галактическия стопаджия”, има един пасаж: космическият кораб, който пътува, може да бъде направен невидим (но е много скъпо). Предпочита се втория вариант: НДП. На бейзболното игрище, пълно с хора, никой не вижда космическия кораб. НДП в превод означава „нечий друг проблем”. 
   Всеки общува със света през своя пред-разсъдък, през своята отвореност, през своето намерение към света. Предразсъдъците не са някакви глупави, затормозяващи човека предварителни знания. Това е изначалната отвореност на човека към света. 
   Този предразсъдък е както индивидуален, така и колективен. Той е свързан, казва Гадамер, с настоящето, миналото и бъдещето едновременно (големите прорицатели са ги виждали едновременно). Предразсъдъкът носи в себе си всичко това: потока на времето, нашата уникалност, нашата отвореност. И това е една от проявите на историчност. 
    Гадамер: „Човешката съдба се управлява не толкова от съжденията на човека, колкото от предразсъдъците му.” Съждението е в главата: то е знание, истина. Всичко това обаче е омесено с предразсъдъците на всеки. 
    Едмунд Хусерл (учител на Гадамер), „Феноменология”: въвежда понятието жизнен святкато основа в разбирането на познавателните процеси. За Хусерл не съществува такова нещо като „чисто възприятие”. Няма чисто възприятие, то винаги е обвързано с практическата страна, с жизнения свят. Феноменологията не се интересува точно от психологическата обосновка, но въвежда този елемент на психологизъм, който задава човешкото присъствие в познанието. Историзмът (при херменевтиката) въвежда също човешкото присъствие, връзките със света в едно ново разбиране. 
   Науките за духа, в които има елемент на историзъм, се различават от естествените науки: 
1) по отношение на метода, който трябва да се следва при тях: пр. индуктивният метод на Бейкън в естествените науки е правилната процедура, която трябва да се следва; в науките за духа обаче той не е гаранция, че ще се постигне познание, казва Гадамер, тъй като за него истината е едно особено преживяване 
2) по отношение на изследователския въпрос: в науките за духа въпросът е най-важното; „не всеки може да зададе един въпрос, както и да му отговори” – много е трудно да се формулира проблем, а когато се формулира, отговорът е готов 
В естествените науки съществени са експериментите и резултатите от тях. В науките за духа обаче въпросът е по-важната част. 
   Това, което притеснява Гадамер в разделянето на науките на естествени и на науки за духа, е загубата на телеологичност. Телеологията е науката за целите, целеполагането. Докато науките са били свързани с философията – природата, космосът, човекът са били в едно органично цяло. Сега вече науката не отговаря на въпроса за смисъла на живота. Какво знание дават науките за духа? 
3) по отношение на знанието: в естествените науки знанието покрива всички бели петна екстериори (отвън), то се умножава екстензивно; има прогрес в знанието: всяко ново знание би могло да отмени предишното. В науките за духа обаче новото знание не отрича предишното. Хегел не е по-добър философ от Платон, и двамата са обективни идеалисти. На същия принцип не може да се каже, че по-новата литература е по-добра от старата. 

4) по отношение на средствата: в точните (естествените) науки има едни добри лаборатории, техническо оборудване, които могат да подпомогнат развитието на тези науки; докато в науките за духа средствата са памет (тъй като са свързани със самия човек), фантазия, такт, музикално чувство, опит за света .

   Критериите за научност в науките за духа са свързани с образованието, защото за Гадамер образованието е свързано с образуването на човека. Хуманитарната аргументация трябва да е свързана с образуването на една понятийна система. Тази понятийна система, в хуманитаристиката специално, се гради на авторитета. Авторитетът не е сляпо робуване на догмата, а свързване с някаква традиция. Дори когато критикувате този авторитет, вие следвате дадена традиция. 
   Като хуманитарист човек, Гадамер ни предлага да допускаме възможността, че той може да е прав, а ние да греши. Това е важно условие за отварянето на един предразсъдък към него. 
   Херменевтиката като метод на разбиране създава през ключови понятия едни процедури, чрез които да се преодолее дистанцията във времето и разстоянието: да разберем другите култури, историческото миналото чрез допускането на авторитета, чрез отварянето на предразсъдъка, за да можем максимално да се доближим до това минало. 
   Нашата историчност като присъствие е много обвързана с културната памет. Това е свързано със статута на миналото: миналото живее само в нашата памет, то не съществува „изобщо”. Другият тип мислене за историята е мисленето, че настоящето е функция от миналото (Хегел, Маркс). При Хайдегер и Гадамер не е така. 
   Нашата памет за историята са големите културни образци. Целият културен контекст, в който живеем, ни моделира така, че ние да отличаваме и да помним тези неща. Създавайки съответния културен контекст, миналото се е застраховало да имаме памет за него. 

    Хайдегер постулира примата на бъдещето по отношение на миналото и на настоящето. Бъдещето управлява нашето настояще и нашата памет за миналото. Бъдещето дава определена мотивация за действие. 
   Човекът с неговата памет, знание, възприемането му на света, диалога със света образуват една обща представа за историчната природа на човека. От друга страна, всичките тези неща като общи постановки, като общи формули, са универсални.


Основни методи в литературната наука 
   Има три основни метода, които се споделят и с другите науки: (1)индуктивен, (2)дедуктивен,(3)традуктивен– от фр. "превеждам".
   1. Индуктивен (емпиричен) метод Този метод е създаден от Франсис Бейкън. Откриваме го в книгата му "Нов органон", която е част от неговия по-голям труд "Великото възстановяване на науките". Бейкън (кр. XVI в. – нач.XVII в.) е съвременник на Шекспир; двамата умират приблизително по едно и също време(1623 г.). Шекспировият въпрос най-често опира до фигурата на Бейкън. Един неук провинциален актьор не би могъл да напише такава блестяща поезия. Привържениците на тезата, че Шекспир е Бейкън, са най-много, тъй като Бейкън е най-ерудираната личност на своето време, с най-блестящ, перфектен стил. Той е бил лорд канцлер на Англия(елизабетинско време). Лежал е в Тауър за злоупотреба с пари, което никак не се връзва с факта, че той е създател на най-блестящите есета за морала. По всяка вероятност неговите политически врагове успяват да намерят начин да го отстранят от политическата сцена.Фр. Бейкън преобръща на практика целия свят, защото той обосновава един абсолютно нов познавателен механизъм спрямо света – т.нар. индуктивен метод. Индуктивният метод се противопоставя на познатите подходи в логиката и рационализма. До този момент критерият за научност е била логиката. Перфектната логика на Платон (спекулативното мислене) може да ни  заведе до където си пожелае. Експериментът и принципът на верификацията (проверката на експеримента) стават нов критерий за обективност и научност. Това е ново отваряне към света,към обективното в него, като неизчерпаеми, продуктивни възможности както за въпроси, така и за отговори. Специално за верификацията, правилото е: "Един опит се счита за валиден в резултата си, когато този резултат се повтори три пъти." (това правило е въведено от Бейкън)Бейкън прави своя "Нов органон" по един много особен начин: както фрагментът е много важен за романтизма в Европа като едно разчупване на нормите, така и "новият органон" е под формата на фрагменти, в които Бейкън обяснява индуктивния метод; защото "не трябва да бъде изчерпан замисълът на изложението, трябва да има възможност, свобода, за да се развива една наука." Ученият според Бейкън трябва да бъде не като паяка, който извежда цялото знание от себе си (такива са философите с техния дедуктивен подход); не трябва да бъде и като мравката,която само трупа зърна, а те си остават същите, непроменени (както при обикновения емпиризъм, в който само се събират данни); ученият трябва да бъде като пчелата:едновременно да събира прашец и да го преработва, прашецът да минава през нея. По всички закони на аеродинамиката пчелата не може да лети, тъй като крилцата й са твърде малки, за даиздържат тялото. Но тя не знае и затова лети.Методът на Бейкън се обосновава и с т.нар. идоли (заблудите), които деформират обективното знание за света. Ако човек разчита само на своята логика, вътрешните си познавателни възможности, вероятността да сгреши е много голяма.*идол на пещерата: свързан с известния митологичен образ от "Държавата" на Платон;всичко, което научаваме, ние го получаваме през пещерата на нашия личен опит* идол на площада : като такъв се възприема езикът; това, че езиковата формула, клишетата могат да навредят на адекватното и директно разбиране на света (Ролан Барт го нарича"фашизъм на езика"); езикът и мисълта са свързани и по един особен начин езикът манипулира нашето мислене* идол на театъра : суеверията, ритуалите, обичаите, закостенелите практики на ежедневието,които също деформират мисълта ни Оказва се, че на мисълта не може да се разчита, но и към емпирията (опита) трябва много внимателно да се подхожда. Какво е индукцията? – От непосредственото наблюдение на реалните факти, през поредица внимателни, нарастващи по степен на обобщителност заключения, да се стигне до закона. Фр. Бейкън в един от фрагментите си казва: "Куцащият, който върви по верния път, ще стигне по-бързо, отколкото здравият, който се лута в много посоки."Индуктивният път се отличава с внимателна поредица, в която от реалното се върви към идеалното. Бейкън въвежда т.нар. средни закони. Независимо дали изучаваме атома, или космоса, изводите след това трябва да се сведат до нивото на човешката природа, до употребата в човешкия живот. Идеите на Бейкън стават основа за пръв път в цивилизацията ни да може да се работи в колектив. Това дава страхотен тласък на знанието.Благодарение на индуктивния метод, който въвежда и обосновава Бейкън, следва страхотен бум на точните и природни науки и дисциплини. Всички големи открития от XIX в. имат в основата си индуктивния метод. Как рефлектира това върху литературната наука, пряко и косвено? През XIX в. за пръв път на литературната наука й се налага да обосновава своята научност. Онова, което е изглеждало естествено и логично, вече трябва да бъде формулирано в друга научна парадигма, в съперничество с природонаучните дисциплини.Родовото деление в литературата е свързано с теорията за деление на родовете и видовете по Дарвин. Трябва много ясно да се каже какво е литература, кое е предмет на литературната наука? Има разлика между обект (литературата) и предмет (специфичният проблем или начинът, по който се вижда в една научна дисциплина нейният обект). Всяка промяна на обекта води до промяна на метода на изследване, и обратното: щом има променен метод на изследване, предметът също е променен. Обектът в случая остава същият – литературата. И до ден-днешен литературоведите не могат да се разберат кой е предметът на литературната наука.Литературознанието през цялото време, както и самата литературна история, по принципа на махалото върви към едни оттласквания и борби, които обаче в крайна сметка съживяват познанието. Приема се като една умерена концепция за това какво е предметът на литературната наука едно предложение на
   Майер Абрамс от 1953 г. Абрамс приема, че предмет на литературната наука, това е авторът, творбата, читателят и художествения свят.Приема се, че докато не се изпълни целият този предмет на изследване, не са изчерпани задачите и възможностите на литературната наука. Но на практика всяка литературоведска школа се характеризира с редукционизъм, т.е. свиване на предмета, отказ от някои от частите,за сметка на други.
Феноменологията (Ингарден, Кете Хамбургер) се отказва от света, защото в литературната творба е чистата интенция. Това е малко прекалено. Феноменологията се интересува от възприемането, т.е. от творбата, която живее в нечие съзнание. Психобиографичният подход (Сент Бьоф) акцентира върху категорията автор, всичко е подчинено на тази категория. Структуралистите (Р. Барт) се интересуват от самата творба. Тук са и руските формалисти,за които изкуството е техника и похват.От читателя се интересуват рецептивистите (1969 г., Яус, рецептивистика). "Литература изобщо не съществува.", казва Яус. Литературата се конструира в читателския хоризонт на очакването.Цялото литературознание може да се сложи тук.  Антропологията и културологията се интересуват от света.Индуктивният метод, който въвежда Фр. Бейкън, който подтиква към страхотен напредък положителните науки, води до потребността да кажем какво разбираме под "литература". За Роман Якобсон това е категорията "литература". Литературната теория се занимава предимно с това да обясни какво е литература: да заяви предмета, методите. Бейкън умира от сериозна настинка при опитите си за замразяване на пиле (първите подобни опити в света).
    2. Дедуктивен метод При този метод се изхожда от една начална хипотеза. Логически тя се разгръща, стига се до необходимите заключения и евентуално тогава се проверява в опита. Този дедуктивен метод е свързан с едно от най-влиятелните имена във философската мисъл и западна Европа: Рене Декарт ("Мисля, следователно съществувам."); през мисълта, логиката (математиката) може да се стигне до конструирането на света.Еркюл Поаро, героят на Агата Кристи, никога няма да тръгне да си търси копчетата за ръкавели. Той сяда в креслото, замисля се дълбоко, прави хипотеза къде са, отива и просто си ги взима. Логическото мислене е свързано с вид познавателен ребус. Индуктивният метод обаче е предпочитан от литературната история (дял на литературознанието) като цяло, която винаги трябва да има съзнание за конкретното, неповторимото, сетивното в литературната творба; как тя е разположена в своето време и пространство, как живее там, нейната конкретност. Винаги трябва да има по-голяма връзка с наблюдението, от което тръгва изложението.Литературната теория обича дедуктивния метод. Основното обвинение тук е, че си прави собствен, идеален свят, който няма никакво отношение към литературата. Литературната теория работи с абстракцията, защото тя не се интересува от конкретното, а от правилото.
    3. Традуктивен метод Индуктивният и дедуктивният методи са философски и работят навсякъде, не само в литературата. Традуктивният метод е заемане на частнонаучни методологии, които се използват, без особено да се променят, в литературознанието (т.е. тук не се включва философското). Най-често връзката е с лингвистиката (структуралистите изцяло работят с лингвистиката), антропологията (Клод Леви-Строс), гражданската история, психоанализата и др. Проблемът е, че тези частнонаучни методи обслужват други задачи, свързани с конкретните науки. Традуктивният методи са въведени най-мощно в литературната критика с цел да бъдат освежени интерпретативните подходи, които упражнява тя. Литературната критика, освен че оценява, тя интерпретира и конкретните смисли/значения. Тези подходи могат да се ползват и в литературната история, и в литературната теория. Във връзка с това Ролан Барт има една много хубава статия, преведена и на български език: "Двете критики", в: сб. "Въображението на знака". Там Барт полемизира с т.нар. академично литературознание. Какво се случва във Франция?Литературните историци отказват да приемат методологическата основа на марксизма,структурализма, фройдизма под претекст, че те са идеологии. Традуктивните методи носят в себе си някаква идеология в широкия смисъл на думата, т.е. предварително постулирано знание за нещата. По тази причина академичното литературознание е много консервативно спрямо подобни идеологии в науката. Какъв е отговорът на Ролан Барт?Ролан Барт казва: "Академичното литературознание също има своя идеология и тази идеология се нарича позитивизъм." Позитивизъм, това е вярата в причинно-следствените връзки, във външната мотивираност на творбата спрямо някакви сили, които я предхождат. Също така и вярата в очевидната истина, която стои зад фактите. С други думи позитивизмът на академичното литературознание (литературна история) също има своята идеология, своята предпоставеност.Още в края на XIX в. Ницше разколебава доверието в абсолютната истина. Той казва: "Има факти, няма доказателства." Това означава, че истината може да бъде само интерпретирана.Има само факти, а няма доказателства, защото фактите не могат да бъдат логически доказвани,те са наличност. От тук и едно огромно неравновесие в разбирането за истината не само в литературната наука, а за света изобщо.


Няма коментари:

Публикуване на коментар