Всеки, който казва, че има само един живот явно не знае как да чете книги.

Всеки, който казва, че има само един живот явно не знае как да чете книги.

вторник, 15 септември 2015 г.

Комедията като драматически вид



Бащата на комедията е Аристофан. От комедията се очаква да има хипербола и контраст.


Степени на смешното

Смешното има различни степени и прояви. Като естетическа категория, комичното е една от степените на смешното. Приема се, че за да се реализира смешното, трябва да има остър сблъсъкизненадващобързо решение.

Комедията (комичното) е мек вариант на смешното.

Иронията е по-остър вариант на смешното, при което тя привидно утвърждава, настоява за определена интелектуална нагласа, но същевременно очаква разгадаването на ироничния контекст. Контрастът тук е между привидното утвърждаване и това, което всъщност се казва.

Сатирата има още по-остър изобличителен характер. При нея го няма задължението за разгръщане на пълноценни характери. Тя по-скоро скицира явлението, тъй като акцентът е върху обобщителността (гледната точка е на идеала). По принципа на т.нар. минус похватидеалът присъства дори още по-силно.

Според Юрий Лотман в контекста на традицията и очакването се употребяват определени похвати. Когато тези похвати са очаквани, но не се случат, отсъствието им (минус похват) работи много по-силно, отколкото всякакво реално наличие. Това, че идеалът отсъства в сатирата, го прави да работи дори по-силно.

Сарказмът е една още по-силна изява на изобличението, в която смешното е по-приглушено.

Гротеската е също един от етапите на смешното. Тя обикновено се характеризира с деформация, съзнателно принизяване на нивото на образната основа. Думата „гротеска” идва от „грот” (пещера), свързано е с примитивните рисунки, при които има лека деформация на чертите.

Комичното е мека степен на смешното. То се ражда според Аристотел от сблъсъка напрекрасното и грозното; според Кант – от сблъсъка на възвишеното и нищожното; споредХегел – от сблъсъка на идеята и образа; според Фолкелт – от сблъсъка на претенцията за ценност и липсата на ценност; според Шопенхауер – от сблъсъка на разумното, разсъдъчното и неразумното; според Анри Бергсон – от сблъсъка на живото и мъртвото.


Анри Бергсон: същност на комичното

Анри Бергсон е философ от началото на ХХ в., който оказва много силно влияние. Според Бергсон смехът е социална реакция, в която има елемент на катарзис. Смехът е също ифизиологична реакция, чрез която се отблъскваме от смешното, дистанцираме се от него.

Ние винаги се смеем на общото, типичното, а не на единичното. Противоречията, които пораждат смешното, носят в себе си нещо, което е между автоматизма (непроменящото се) и адаптивността (променящото се). Животът изисква от нас да сме адекватни на ситуацията. Смешното поражда у нас неадекватност (тя е вродена), която се оттласква чрез смеха.

Според Аристотел комедията винаги се гради върху грешка и грозота, които обаче не саболезнени и не са пагубни. За да се случи комедията, е нужна съответната дистанция, при която героят задължително стои по-ниско от нас.

Много са условностите в изграждането на комедията, които ни пречат да състрадваме и да се идентифицираме. Според Бергсон смешното като реакция е отношението към онова вредно, неживо, механично, от което обществото трябва да се очисти.


Начини за създаване на комедията и смешното 

В драмата комедията и смешното се създават по няколко основни начина: 


(1) комедия на характерите: представя несъответствието между претенцията на героя за това какъв е и неговата реална същност; ако този конфликт не е „болезнен и пагубен”, това е комедия, но ако е, е трагедия

(2) комедия на ситуациите: на преден план се извежда несъответствието между постъпките и изискванията на конкретната ситуация; животът изисква едне пределна адекватност и промяна, а в комедията героите не се променят (пр. Бай Ганьо в банята)

(3) комедия чрез езика (Оскар Уайлд): на нивото на езика комедията се случва чрез характерна употреба на думите, в която има недопустими на пръв поглед съчетания, чрез които обаче се извежда важна характеристика, която понякога не е достъпна за обикновения сериозен поглед; тук най-ясно присъства хиперболата като стилистичен похват (разчита се основно на хипербола и контраст)


Композиция на комедията

Композицията на комедията често е лабиринтообразна, т.е. има сюжетни ходове, които не водят до никъде. Много характерно е, че развръзката винаги идва някак случайно. Шелинг казва, че комичното е „напрежение между принудата и произвола”. Комедията се решава по един демонстративно произволен начин. Липсва дълбока вътрешна мотивация на постъпките. Сюжетът предлага един изкуствено приповдигнат конфликт, който не крие своята условност, а зад него стои известна лековатост; няма сериозни сътресения.


Макрорамка на комедията

Комедията няма претенция за правдоподобност. Тя през цялото време демонстрира своята условност, особено чрез хиперболата. Сред определенията за комическия персонаж се среща и разбирането, че това не е нормалният човек или най-малкото не е представителен за това, което се очаква от човека.

През дистанцията на комичното можем да се свържем с един характерен опит за света по много начини.

През Ренесанса, ако драмата завършва със сватба, значи е комедия; ако завършва съссмърт, значи е трагедия. Рамката е много важна. Разрешението във финала е показателно.

Според неврофизиолозите мозъкът ни е по-добре устроен към нещастието.

Маркс: „Народите се прощават със своето минало, смеейки се.” В някои райони в България не се иска прошка между съпрузи, защото чрез прошката връзката се разпада, преодолява се миналото. Чрез смешното също. Като духовно преживяване, смешното е тип израстване на личността.


Няма коментари:

Публикуване на коментар