1. Научен статут на педагогиката

През 19 век френският философ и етнограф Шарл Летурно представя теорията си, според която възпитанието е възникнало зад пределите на човешкото общество, много преди да се появи човекът. При наблюдение той стига до извода, че дори безгръбначните животни възпитават своите малки. Това е естествено изпитание, което се предава от поколение на поколение. Той свежда възпитанието до процес на усъвършенстване на генетично унаследени за всеки животински вид биологични инстинкти и формиране на рефлекси за приспособяване към средата с цел оцеляване и продължаване на рода. Невъзможността обаче дадена животинска популация да се приспособи към променящата се среда води до загиването й, а появата на всеки нов животински вид означава нов начин на приспособяване. Монро на свой ред пък казва, че първобитното възпитание при човека е несъзнателно подражание. Липсвали са установени форми и методи на възпитание.

Човекът е личност със собствени потребности, интересни, психофизиологически особености, с които възпитанието не може да не се съобразява. Но поради непрекъснато променящите се потребности на обществото, процесът на предаване и усвояване на опит е невъзможно да се свежда само до подражанието. Необходимостта от оцеляване е изправила прото-човека пред нуждата от промяна на типа приспособяване, тъй като човекът е единственото животно, което е способно и принудено да се измъкне от „чисто животинското му състояние”.

Наблюдава се преход от приспособяване КЪМ средата (характерен за всички живи същества) към приспособяване НА средата (характерно само за човека). Това предполага един нов тип взаимодействие със средата. Човекът създава своята среда, променяйки я. Това е част от спецификата му. Още повече оцеляването и възпроизводството добиват освен биологично и социално-личностно измерение, защото се смята, че развитие на личности извън социума не е възможно. Социалното наследство се е предавало през поколения чрез социални дейности, каквито са възпитанието и обучението. До тук става ясно, че е вярно твърдението на Е. Лаурънс, че възпитанието е старо колкото човека. Неговата история започва в мрака на недокументираното време. То се осъществява без книги. Децата учели чрез опита, а младите хора, чрез живота. Чрез възпитанието и обучението се запазва и развива обществото. Благодарение на възпитанието се формира човешкия интелект, който се осъществява предимно в обучението. Минимумът личностен, интелектуален и производствен опит, обаче непрекъснато нараства неговото усвояване единствено в семейството и тесния социален кръг се затруднява. Това налага създаване на специални институции. Появява се образованието като дейност включваща в себе си възпитанието и обучението. Тази дейност се осъществява в училищата, в които взаимодействието между възпитание и обучение се характеризира с организираност и целенасоченост.

Социални функции на възпитанието, образованието и обучението.

• Социално съхраняване и възпроизводство на обществото. Общността от индивиди – всеки сам по себе си биологически безпомощен е могла да осъществи приспособяването на средата чрез преобразуването й, като по този начин се предопределя очовечаването на човека. В този смисъл изворите на очовечаване лежат в отношенията между индивидите, а не в отношенията на самотника - индивид с природата. Така че придобития опит е най-напред социален. Съхраняването и възпроизводството на човека се осъществява чрез съхраняването на обществото (социума), а това както вече бе подчертано става възможно чрез дейностите – възпитание, обучение и образование.
• Подпомагане на личностното развитие на човешкия индивид. Човек става субект на познанието, общуването и труда.
• Икономическата функция, която включва в себе си като основен компонент производството, разпространението и потреблението на материални блага. Тя е и една от най-съществените функции на образованието, възпитанието и обучението.
• Културната. В нея достиженията са една от най-висшите прояви на специфично човешкото. Това е израз на съчетанието между социално и личностно в същността на човека.

Основни характеристики на образованието, възпитанието и обучението.

·         В техния институционализиран вариант са специфично човешки

·         Те са съществени и вечни функции на обществото

·         Имат исторически  и перманентен характер. Няма етап от развитието на човека като личност, за който можем да твърдим, че е достигнал абсолютна завършеност в интелектуално, професионално или нравствено отношение.

·         Те имат и национален характер - те носят „белезите на историческите традиции и особеностите на условията на живот на народа".

Диалектически характеристики на образованието, възпитанието и обучението

·         Те трябва да се съобразят с природата на подрастващия и да същевременно да я изменят

·         Те трябва да удовлетворят , както потребностите на обществото, така и нуждите на личността. Обществото може да бъде разглеждано като такова в качеството му на изградено от личности, а личността не може да се развива като такава извън рамките на обществото.

·         Те съдействат за запазването и изменението на обществото. Но образованието се явява като функция и на бъдещето развитие на обществото.

·         Те подготвят подрастващите за настоящето, но заедно с това трябва да ги подготвят и за бъдещето. Наблюдава се ускоряване на процеса на промените.

Същност и особености на педагогиката като наука.

Терминът „педагогика" идва от гръцката дума „педагог", която се образува

от две думи:  дете и водя за ръка, и в буквален превод на български означава детеводител. Постепенно значението на думата се променя и педагог започват да наричат човек, умеещ добре да възпитава и обучава, а впоследствие и притежаващ специална подготовка за това.

            Педагогиката е наука за образованието, възпитанието и обучението. Общественият характер на образованието, възпитанието и обучението като явления и дейности предопределя и спецификата на педагогиката като обществена наука, а оттук и нейния исторически характер.

В най-общ научен план педагогиката изпълнява две основни функции: „гносеологическа“ (теоретическа), чрез която обяснява научно феномените образование, възпитание и обучение, тяхната същност, закономерности и принципи, и „практическа“, чрез която ръководи конкретната дейност за формиране на човека върху основата на научните педагогически изследвания и постиженията на другите сродни науки. Тези функции обуславят теоретико-приложния характер на педагогиката като наука.

Възниква въпросът „Педагогиката изкуство ли е или наука?“. Дж. Хайгет : „... аз вярвам, че образованието е изкуство, а не наука ... „научното" отношение между хората е на път да се превърне в неадекватно и може би изкривено". Основание за подобно заключение Дж. Хайгет вижда най-общо във факта, че „обучението включва в себе си емоциите, които не могат системно да бъдат оценени и прилагани в човешките преценки, които са доста встрани от властта на науката".

Разрешението на този спор се намира в ясното разграничаване на педагогическите дейности от науката за тях. Защото „докато възпитанието (обучението, образованието) е практическа дейност за формиране на човека, педагогиката е теоретичното познание за нея, обяснение и обосноваване на тази дейност, на закономерностите и принципите, на които се подчинява формирането на човека".

Н. Чакъров споменава следните особености на педагогиката:

·         Наука с голямо значение - тя е теория на изключително значими и съществени за човешкото общество дейности, свързани с предаването и усвояването на обществено полезен и личностно значим опит

·         Наука за извънредно сложно явление

·         Наука с подчертана перспективна насоченост - подпомага развитието и усъвършенстването както на обществото, така и на личността

·         Наука с мирогледен характер

·         Наука със силни интеграционни тенденции – на най-общо методологическо равнище педагогиката е тясно свързана с философията, но и с други науки като анатомия, физиология, хигиена, история, социология и други. В по-ново време – математика, информатика и др.

·         Слабо разработена наука - сложността на обекта на педагогиката и неговият междудисциплинарен статус предопределя дискусионния характер на становищата по много от основните за педагогическата наука проблемни области. Това създава впечатлението за недостатъчна разработеност и систематизираност на педагогиката.

Обект, предмет и задачи на педагогиката

М. Белова приема, че обектът на педагогиката е възпитанието на човека, а неин предмет е разкриването на закономерностите във възпитанието на личността чрез педагогическата система. Най-общо казано тя включва в себе си взаимовлиянието на следните три сфери на развитието и формирането на личността:

 а ) психо-физическо развитие

 б ) непреднамерено (функционалното) образование (социализация)

            в ) преднамереното (интенционално) образование

Подходи към проблема за обекта и предмета на педагогиката:

• Антропологичен - Обект е човекът, а предмет неговото възпитание, обучение и образование.
• Социално-педагогически - Обект е процесът на формиране на човека, а предмет – процесът на целенасоченото му формиране.

• Общонаучен, философско-методологически и чуждо-научен , но те не са точни.

Обект на педагогиката са образованието, възпитанието и обучението като обществени явления и дейности, чрез които се осъществява предаването и усвояването на обществено полезен и личностно значим опит и се подпомага цялостното развитие на човешката личност.

Предмет на педагогиката са закономерностите и механизмите за организиране и функциониране на тези дейности с оглед достигането на поставените пред тях обществено значими цели.

Задачите на педагогиката се обуславят от спецификата на нейния обект и предмет, от наличните във всеки период от общественото развитие потребности от педагогически знания и в значителна степен характеризират насочеността на развитието й като наука. Те могат да бъдат обобщени и сведени накратко до следните:

• Разкриване и изучаване на закономерностите на организацията и функционирането на образованието, възпитанието и обучението.
• Определяне на съдържанието на образованието, възпитанието и обучението въз основа на предварително обосновани критерии за неговия подбор и структуриране.
• Обосноваване на системи от принципи, методи, похвати, форми и средства за ефективно осъществяване на образованието, възпитанието и обучението.
• Разработване и обосноваване на изискванията към подготовката на педагогическите кадри.

Основни педагогически понятия.

Те често имат всекидневен, житейски характер и нерядко в едни и същи  понятия се влага различно съдържание. Има два подхода. При традиционния се тръгва от същността : възпитанието и обучението са тясно свързани и взаимно обуславящи се страни на една и съща дейност. Не може да се осъществява нито възпитание без обучение, нито обучение без възпитание. Пръв Жан-Жак Русо употребява понятието образование. Като по цялостен се явява алтернативния подход, в който Д. Цветков приема образованието и възпитанието като глобални педагогически понятия, които служат за разграничаване на педагогическа от непедагогическа действителност. В някои езици като (английски, френски) съществува само едно общо понятие – възпитание. Образованието е глобално педагогическо понятие, което е сложен, преднамерен, целенасочен и организиран процес на взаимодействие между социалната среда и хората, то включва в себе си понятието възпитание и обучение.

Възпитанието е педагогическа дейност, подпомагаща за усвояването на знания умения и нагласи, а обучението е педагогическа дейност, чрез която се осъществява предаване и усвояване на тези знания.

Тук се открояват и още две понятия : личност, развитие – формиране на личността под влиянието на управляеми и неуправляеми социални и природни фактори и социализация - интегриране на човешкия индивид в обществото.