Евгений Замятин

Евгений Замятин е един от творците, които се връща по собствено желание в Русия, по време на пълно разрушение на всичко, което някога е било. Роден през 1884 година, умира – 1937.В началото на 20-те години на XX век той не е нито антисъветски,нито антореволюционно настроен. Той се връща в родината си,за да се впише в своето съвремие и да пише за него.  Той се връща,за да „помага“ за новото литературно строителство,приет като инстанция от младите литератори на бившата столица. Романът „Ние“първоначално се превежда и публикува на английски език през 1925г., като в самото начало,в Русия дори не предполагат за наличието на това произведение. На руски език се публикува едва през 80-те години на XX век, близо шейсет години по-късно от първоначалното издаване. Романът има от части пророчески черти,той е футурологично мрачен. Повествованието е решено като „конспект“ на разказвача от бъдещето, който се обръща назад към своите въображаеми читатели от различни времеви момента, използвайки за изразяване на мислите и чувствата си странно „словосмешение“. Цялото действие е представено в 40 записки, които постепенно описват пълното обезличаване на Аз-а, сливането на обществеността и цялостното осъществяване на унификацията. В своя роман „Ние“ писателят изразява мнението си, че „революционното учение“ е последна точка за предел на общественото развитие. Авторът проявява неразбиране по отношение на Аз-ът и Ние при социализма.Романът „Ние “ представя перфекционистки пречистения модел на всеобхватната власт. Тя е постигната тогава, когато многообразието е заличено, когато е постигнато единогласие и единомислие. Замятин още през 1920 година вниква в същността на десемантизирания език на идеологията, която се стреми да внуши аксиоматична яснота. Смешният феномен на хипертрофията, на разрастването и уголемяването е имплицинтно вложен в жанровата характеристика на романа. Етикирането не е от особено значение, по-важно е съждението, че + и - = 0, а не на бъдеще.  Мечтата да се изобрети нещо абсолютно ново е неосъществима още в самото си начало. Замятин подлага на съмнение утопията на крайните цели и запазва статуса на питащия човек. Самият факт, че романът не е публикуван през Съветско време, показва, че всичко, което се отличава от общото,“правилното“, не може да бъде допуснато навън. Тези книги обаче остават „живи“, макар и заключени, защото те носят Словото.  

АНТИУТОПИЯТА В ЛИТЕРАТУРАТА НА 20 В. РОМАНЪТ „НИЕ” НА ЕВГЕНИЙ ЗАМЯТИН

Литературната утопия е разгърнато описание на обществения живот във въображаемата страна, блаженна страна, топос. Този живот отговаря на един или друг идеал за социална хармония и справедливост. Това описание е било под формата на белетризиран трактат „Държавата” на Платон, а в по-ново време се отнася към научната фантастика. Утопията е дидактически жанр, критикува настоящето, иска да предложи вариант на социалния строй. Утопистите вярват във възможността за социалното и духовно усъвършенстване на човека, в научния прогрес. Затова наричат утопията позитивна. Названието на термина е предложено от Мор в едноименното му произведение „Утопия” (16 в.), „Градът на слънцето” Томазо Кампанеа (17 в.). В руската литература за една от първите социални утопии се смята романа „Какво да се прави” на Николай Чернишевски.

                Антиутопията (дистопия) – описва се пак въображаемата страна, но завършва с негативизъм. Представлява художествено изображение на опасните, гибелни последици, свързани с построяването на идеалното общество. Ипълнява ролята на колектив на утопиите. Много често си служи с похватите на сатирата. Самостоятелната художествена значимост придобива в края на 19 в. и началото на 20 в., когато се развива т.нар. роман-предупреждение. В литературния утопизъм на 20 в. се изразява универсалния скептицизъм по отношение на реалната възможност за преобразуване на обществото. Обект на сатира става социалистическата утопия. Така се появяват насочени срещу тоталитарните общества антиутопии.

                Валери Брюсов – „Републиката на южния кръст” 1905 г. крахът на многомилионната държава, в която господства рационализмът и казарменото равенство. След 1917 г., революцията, се създава благоприятен контекст както на утопичното, така и на антиутопичното мислене. Много популярна утопия е на Александър Богданов „Червената звезда” – силно идеологизирана фантастична повест на развитата марсианска цивилизация, от която руската трябва да се учи. Типични мотиви в антиутопиите:

Джордж Оруел „1984” (роман) и „Фермата”

Олдъс Хъксли „Прекрасният нов свят”

1.            Във всяка антиутопия се показва по какъв начин се реализира мечтата на човечеството за справедливост и равенство. изискването за обща собственост се разпростира и върху жените и децата, освен върху вещите.

2.            науката работи за това всички да се раждат равни като външен вид и заложби, за да няма повод на завист. Облеклото е еднакво. В „Ние” героите носят униформи. Идеята за равенството не е някаква негативна идея. Тя се основава върху признаване ценността на човешката система. В антиутопичните общества равеството е не средство човек да разкрие потенциала си, а е с цел. Показва се какво става, когато тази идея за равество се доведе до абсурд. Стига се до унификация, до загубата на човешката уникалност (в „Ние” хората нямат имена, а са с номера).

3.            прозрачност и обозримост на антиутопичния свят. Няма мрак и тайни. Хората живят в стерилни градове от алуминий и стъкло, в прозрачни жилища и могат да бъдат наблюдавани. Лишени са от частен живот.

4.            отношение към книгите – книгите са враг номер 1, защото за четенето и за писането са нужни осамотение и размисъл. Книгите си противоречат, а истината е една и всеки я знае, ненужно индивидуализира човека и губят време.

5.            щастието е вменено като дълг на антиутопичните хора. Отстранява се всичко, което може да предизвика болка и страдание. Няма силна любов, защото може да е несподелена. Страданието е знак за повреда на роботизирания човек. В „Ние”, когато героят се влюбва, отива на лекар и лекарят му казва, че е неизлечимо болен и му дава болничен. За подобно щастие в колектива се жертва свободата – или свободни и нещастни, или щастливи и несвободни

6.            отношение към религията – в подобни светове няма място за Бога, но хората изпитват почти религиозно почитание към тези, които са въвели този строй и го поддържат. В „Ние” е т.нар. Благодетел, Големият брат „1984”. Тези общества са йерархични, разделени на касти.

7.            централните персонажи са хора, които се отклоняват от нормата – странни, бунтари. Най-често повествованието се води от тяхно лице или пък дори формално да не е така събитията са през неговия поглед, няма друга гледна точка. Тези герои са Аз в света на Ние. Обичат да се усамотяват, да четат, пишат, да се влюбват.

8.            задължителен трагичен финал – машината тържествува, бунтарят е наказан, вътрешно унищожен, той предава любовта си и родината си.