Руско краевековие - 19-20 век (традиции, новите тенденции, жанрови характеристики, представители, неореалистите - Горки, Бунин, Куприн, Леонид Андреев)

Русия в края на 19 век – началото на 20 век е империя, наследствена монархия, начело, на която стои император – самодържец. В състава на Руската империя влизат Прибалтика, Украйна, Белорусия, части от Полша, Финландия, задкавказките републики и Средна Азия.

Периодът, който обхваща последните години от 19 век и първите едно, две десетилетия на 20 век (1880-1917) се наричат „Краевековие”. Това е време на промени и преход в изкуството, време на търсене на нови пътища на развитие. Ситуацията в културния живот се характеризира със засилено самосъзнание за разпад и дисхармония, с апокалиптични нагласи в очакване на непознатото, ново столетие. Преходният, кризисен характер на изкуството се проявава в различни аспекти – в изострена идейна и естетическа борба, задълбочени противоречия във възгледите за изкуството и неговото предназначение. В края на 19 век е от значение съседството на класическата литература на Толстой и Чехов с новите модерни течения. Изработването на новите естетически програми става на фона на творчеството на Чехов, Толстой, Короленко. Чехов оказва влияние върху новите художествени търсения в началото на века. Творчеството му играе ролята на свързващо звено между класическия реализъм и зараждащите се нови течения. По това време в Русия навлизат и стават популярни импресионизмът и натурализмът.

Натуралистическата литература е представена от писатели като Арцибашев, Боборикин, Мамин-Сибиряк. Тя в доста голяма степен е ориентирана към модела на Зола, но не попада в корпуса на класическите текстове. По пътя на великите писатели реалисти тръгва едно по-младо поколение автори, обединено около издателство „Знание” и често е наричено Знаниевци, реалисти, неореалисти. Тук са Максим Горки, Иван Бунин, Александър Куприн, Леонид Андреев. Бунин и Куприн открито декларират привързаността си към класическата литература, въпреки че в творчеството им намират отражение много модернистични нововъведения. Горки се отнася по-критично към наследството на 19 век. Той смята, че класичската литература не е изпълнила мисията си до край, защото не е представила действения човек.

Основните жанрове на неореалистите са разказът и повестта, но също и миниатюра в проза, ескизът, фрагментът. Новите жанрови структури са резултат от подчертаната сложност към експериментиране с формата и от нововъзникващите читателски нагласи. Епохата на романа е приключила и когато е избиран този жанр е значително модернизиран и рядко има успех в критиката и публиката.

В продължение на няколко години М. Горки е водеща фигура сред „знаниевците“, а неговото творчество е едно от най-широко обсъжданите в края на 19 век, като в центъра на вниманието са неговите ранни легенди, песни („Песен за сокола“, „Песен за Буревестника“), разкази и очерци, основна част от които са обединени в така наричаните „цигански“ („Макар Чудра“, „Старицата Изергил“) и босяшки („Челкаш“, „Малва“, „Коновалов“) цикли. За тях е характерна романтизацията на героя извън обществените структури, привличащи с патоса на отрицанието си, с неприемането на „нормалното битие“, на еснафското съществуване, отличаващи се с бунтарски дух, в описанието на които постоянните епитети са „свободен“ и „горд“.

Горки е под силно влияние на идеите на Фридрих Ницше, но също и на още една философска система, в не по-малка степен определила историята на човечеството през 20 век – марксизма.

В „босяшките“ разкази на Горки се демонстрира винаги действено, активно отношение, пряко изразяване на позицията и оценката на автора в защита на „обидените от съдбата“, открита тенденциозност, подчертана риторичност, но също и една особена страст към разказване, към обрамчване на историята с история.

По-късните творби на Горки (повестта „Майка“, автобиографичната трилогия „Детство“, „Сред хората“, „Моите университети“, романът „Делото на Артамонови“, епопеята „Животът на Клим Самгин“ и др.) са в основата на съветския литературен канон, създаден в началото на 30-те години. Акцентът пада върху прометеизма на писателя, опиращ се на идеята за неограничените възможности за самоусъвършенстване на човека и на отношенията между него и обществото, като културата, просветата, знанието имат отредена първостепенна роля в приближаването към хармонията. Така Горки става още един от посредниците между идеите на 19 век и тяхното реализиране в 20 век в всички разлики-деформации, които се откриват при съпоставянето между проекта и резултата.

            Иван Бунин, „последният класик“, следва в тематичната и особено в жанровата си ориентация водещите тенденции от края на 19 век и първите десетилетия на 20 век. Той предпочита разказа, по-рядко се обръща към повестта, а в цялото му творчество има едно-единствено голямо по обем епическо произведение, при това доста дискусионно като романова структура – „Животът на Арсениев“. Предпочитанието на Бунин към малките жанрове може да бъде обяснено с влиянието на литературния цикъл, в който попада творчеството му. Ориентацията му към жанровата свобода е съпроводена от императива за изящество и съвършенство на формата, за гъвкавост и музикалност на прозаичното слово, съпоставими с поезията. Много пъти Бунин е заявявал, че мисли за себе си преди всичко за поет.

            Както при Чехов, така и в творчеството на Бунин от края на 19 и началото на 20 век се наблюдават някои импресионистични черти, сред които опитът за отразяване на бързопреходното впечатление, острото усещане за неспирната неовладяема изменчивост на нещата, откъслечността на впечатленията и спомените и предопределяната от това откъслечност на формата. Тя е характерна за редица Бунинови разкази, които са изградени от множество малки глави като например : „На край света“, „Учител“, „Антоновски ябълки“ и други. В някои случаи, например разказа „Цифри“, тази фрагментарност е чисто графична – пред нас е едно относително цялостно повествование, един спомен за миналото. Но редом със сюжета организираща роля за творбата играе и лиризмът, потапянето в света на детството, извикващо у героя нежност и тъга, съжаление, че този делничен мил епизод ще остави само неясна сянка в спомените. Специфичното звучене на „Цифри“ се дължи в значителна степен на използването на „ти“-формата (обръщенията на повествователя към малкия му племенник), което придава естественост и простота на изказа. При Бунин обаче съществува непреодолима граница между света на детето и този на възрастните, те не само се докосват в опит да се разгадаят, но и се сблъскват, защото са управлявани от различни и непомирими закони.

            Работата върху малката проза в ранното творчество на Бунин му разкрива възможностите на тази малка форма, както и рисковете, които се крият в нейната привидна нерегламентираност и леснота на реализацията. Скоро в творчеството на автора настъпва периодът на преобладаване на по-големите повествователни жанрове, в които лиризмът и първоличната форма на разказа макар и да не изчезват, все пак отстъпват на заден план. Най-значителните, признати от публиката и детайлно обсъдени от критиката негови творби са повестите „Село“ и „Суходол“, образуващи диалогия, която е обединена от обща тема – съдбата на Русия, на нейните традиционни култура и съсловно устройство в края на 19 век. Повестите са съсредоточени върху залеза на руското дворянство, разпадането на родовете, запустяването на именията („Суходол“) и появата на нови господари – бивши крепостни селяни (Тихон Красов в „Село“), които са повод за писателя да подчертае двете крайности в душата на героите си – робската психология и жестокостта. Представен е целият кръговрат на селския живот – от пролетта до зимата, от погребението до сватбата, но са въведени и актуалните за началото на 20 век социални конфликти, полемичните позиции за пътищата на Русия, като категорично изразено от писателя мнение е, че вината на селяните и помешчиците е обща, както е обща и кръвта им. Повестите засягат обаче и друга, централна, Бунинова тема – любовта. „Смирената и поругана женска любов, така трагично сходна в различните си битови разрези – селския и дворянския“ е видяна в „Село“ чрез образа на Младата, а в „Суходол“ – на Наталия, чиито покорност и страдание са и присъдата, и изкуплението на този тъмен, печален и страшен свят. Тези две повести са и предвестие на един по-късен Бунинов текст – дневниците „Окаяни дни“, писани преди емиграцията му (1920) по време на революцията и Гражданската война в Русия (1917-1920), в които с патос, рязкост, ярост писателят продължава размислите си за природата на руската душа, за бунта, революцията, стихията и за вината на интелигенцията.

            Друг ракурс на „страшния свят“, друг пейзаж и национални черти са представени в разказа „Господинът от Сан Франциско“, изразяващ усещането за катастрофичност на битието и обреченост на всички човешки усилия в търсенето на „вечно щастие“. Обобщаващият характер, иносказанието на тези разкази ги приближава до притчата. Героят от разказа остава безименен, той е максимално „овъншнен“, като предмет на описание е единствено тялото му, това е „новият човек“ на механичната цивилизация с неговите отчужденост и неспособност за непосредствено, спонтанно възприемане на света. Превръщането му от богат, уважаван турист в никому ненужно, пречещо и плашещо тяло, застрашаващо неспирния празник на живота с „напомнянето за смъртта“, е видяно на фона на социалните конфликти и контрасти между безгрижието и изнурителния труд. Презокеанския кораб „Атлантида“ е модел на света, негов „вертикален разрез“, позволяващ да се наблюдават всички равнища, представени в една грамадна синтактична цялост, адекватна по тежестта си на описвания обект.

            Текстовете на Бунин от този период са подчинени на единната философска концепция за делничната пъстрота, силеща се да скрие празната суета на живота. Всеобгръщаща е горчивината от осъзнаването, че колкото и животът да е различен, краят е един и същ, че хората са братя по своята обща подвластност на смъртта. Единствено пред нея напълно се обезсмислят богатството и властта.