Акмеизъм - ЦЕХ на поетите, теоретици, представители

Акмеизъм – от acme, което на гръцки означава „превъзходната степен на нещо“ – е новото направление в руската литература след символизма. То изисква по-голямо равновесие на силите и по-точно определени отношения между субекта и обекта. Акмеизмът се мисли както като продължител на символизма, така и като негов отрицател. То е най-внимателния читател на символизма. Негови представители са: Ахматова, Манделщам, Гумильов – които създават и стават част от т.нар Цех на поетите, имащо за цел да възроди поезията като практическа дейност. Поклонниците на отчетливия поетичен образ,създават онзи пласт в поезията, където са поставени образците на „прекрасната яснота“-М.Кузмин. Представителите на акмеизма вървят по различни пътища за постигане на тази яснота, но в същото време всеки от тях я намира в творчеството си. Един от представителите на акмеизма е Николай Гумильов, чиято стихосбирка „Чуждо небе“ се счита за най-акмеистичната. Други негови стихосбирки: „Пътят на конкистадорите“, „Романтични цветя“ и „Бисери“. Гумильов изповядва това движение като мощен изблик на жизнелюбие в изкуството. В сборника „Чуждо небе“ Гумильов включва стихове, които представляват житейското многообразие,знанието на човека за вечното и мигновеното, за далечните земи и за дома, за отвъдното и за далечното. Стихотворението  „Съвременност“ е точен пример за разбирането на акмеизма като житейско многообразие и знанието на човека за вечно и мигновено, за далечните земи и за дома. Конкретно в тази творба лирическият глас с педантична последователност повтаря обичайни и обичани действия – като отварянето на книгата и самия акт на четене. Чрез него са се преплели конкретното време на Аза и художествената реалност на четения текст. Отличителен знак на поезията на Гумильов е асоциативността. Фантазното се сдвоява с конкретното, а понякога дори го и измества. Подвижната,изменчива виртуалност дематериализира и разпада вещите. Той прекрасно използва знанието, че нито един образ няма самостоятелно значение и е потребен само за да представи по-пълно душата на поета.

АНА АХМАТОВА

                Ахматова е псевдоним на Анна Андреевна Горенко. Родена е близо до Одеса днешна Украйна, но по-голямата част от живота й е свързана с Петербург. 1903 г. се запознава с Гумильов и става адресат на много негови стихотворения. 1910 г. след многократни откази приема да стане негова съпруга. Първата й публикация е в издаваното от Гумильов сп. „Сириус” 1907 г. в Париж. След 1910 г. за пръв път представя литературните си опити в петербургските литературни салони. От началото на семейния си живот защитава своята духовна самостоятелност и без помощта на съпруга си публикува стиховете си в различни столични списания. 1912 г. излиза „Вечер”, което й носи много голяма популярност, а „Броеница” 1914 г. я прави известна в цяла Русия. Основното откритие на Ахматова в руската поезия е откритието на женската индивидуалност, на женската душа, особености и общочовешка същност. Героиня на ранната й поезия е съвременната жена изобразена в лириката в единството на духовния опит и бит. Ранната Ахматова до 1921 г. – „Вечер”, „Броеница”, „Продумниче”, „Бяло ято”, „Anno Domini”. Централна тема тук е любовната, но подхожда правдиво, съвременно, реалистично към тази традиционна за лириката тема, използвайки предметността от акмеизма. Любовната повест се разгръща и в широчина, и в дълбочина, и като поредица от драматичните събития и като наслоявания от преживявания и събития. Любовната й поезия се концентрира върху началото и края на любовната история, прескачайки междинните етапи. Образ на стълбите, перилата, парапета – първата среща или окончателната раздяла.

Особености на ранната й поезия:

-връзка с традициите на психологическата проза – лириката й има сюжетен характер. Всяко стихотворение разказва някаква история.

-пространство, близо до прозата – чрез диалози, чрез сюжетни елементи, разговорна интонация, сложна игра с местоименията и времената („Само сплетох ръце под воала”, „Песен за сетната среща”, „Сивоокият крал”, „Гост”, „С кожения бич ядосано”).

-наситена предметност на поетическия свят – връзката й с акмеизма

-радостното приемане на света и изразяване в подробности на неговата материална природа, естетическото изравняване на бита и битието на физическото и психическото.

-основен похват на ранната Ахматова е опредметяване на преживяванията. Всяко душевно състояние се обозначава косвено чрез външен признак, който го прави конкретно и индивидуално.

                Външният свят при Ахматова става своеобразен код за вътрешния. Към тези външни образи се отнасят както собствено предметите, детайлите от интериора, пейзажа, но и щрихи от облика и външния вид на героинята (портретните детайли, мимика, жестове, постъпки, психо-физически реакции).

                20-30-те години са особено трудни за Ахматова, има негласна забрана за споменаване името й публично и да се печатат стиховете, тъй като според новата светска трактовка тя е салонна декадентска поетеса, затворена в камерния свят на своите интимнни преживявания.

                В края на 30-те години, когато е вторият пик на репресиите, Ахматова пише поемата „Реквием”, посветена на тези страшни дни. Частично завръщане в печата по време на Втората световна война (1940-46 г.) благодарение на патриотичната й лирика. През 1946 г. отново й е забранено да публикува. След смъртта на Сталин се радва на голямо обществено внимание.

                Към късното творчество на Ахматова се отнася написаното от 30-те години нататък. Следните по-важни стихосбирки, цикли и поеми – сб. „Тръстика” и „Седма книга”, поемите „Реквием” и „Поема без герой” (работи върху нея 20 години от 1940-1960) и циклите „Тайните на занята”, „Вятърът на войната” (от Първата световна война), „Шипката цъфти”, „Среднощни стихове”, „Песнички”, „Венец на мъртвите” (за трагичните съдби на нейните съвременни поети).

                По-голямо тематично богатство. Любовната тема остава основна, но не по-малко място заемат и стихотворенията на исторически и граждански теми, те се съчетават с любовните тематики.

                Пряка реакция на случващото се в страната и света се съчетава с осмисляне на личната съдба, като социалното и епохално значима съдба. Широко представени са темите за творчеството, паметта, миналото и музиката, като сливаща се в литературния тематичен комплекс. В интимната лирика отсъства обичайното за младата Ахматова описание на любовната среща на героите с битовата обстановка и предметните принципи на душевните преживявания. Не любовната среща е вече главен мотив, а любовната не-среща. Срещата в някакво друго пространство, в съня, в музиката или в небитието след смъртта.

                България е първата страна, в която се появяват преводи на Ахматова на чужди езици. Най-актуална популяризация е в-к „За жената”, там се появяват първите преводи на Константин Константинов през 1922 г. През 40-те години Ахматова е превеждана от Багряна. Първата стихосбирка „Броеница” – 1923 г. в превод на Ст. Караиванов не е на равнището на превода на Багряна и К.Константинов. 1967 г. се появява сб. „Избрани стихотворения” в превод на женската комисия: Блага Димитрова, Станка Пенчева и др. Ранната лирика е подбрана много и там влизат стихотворенията за Отечествената война. Най-популярни издания е „Избрана лирика” 1974 г. в превод от Ив. Николов. Най-пълно издание двуточно „Избрани творби” 1990 г. – първи том Лирика и поеми в превод на Вл. Радинска, М.Милова, и втори том Проза в превод на Ася Григорова.