Елегия – метрически особености, теми, представители

Античната елегия означава определен метрически охарактеризиран жанр, т.е. лирически жанр с определена поетическа форма, която още в античността е била известна като лирически дистихон (двустишие). Елегията възниква от древногръцката погребална песен. Както всички лирически форми и античната елегия е метрически оформена, стандартизирана.

Елегическото двустишие е съставено от един хекзаметър и един пентаметър, т.е. 6 дактилни стъпки, следвани от 5 дактилни стъпки.

В античната елегия обаче субективността не е присъщата й черта. Преживяванията са “външен” признак, настроението е кратковременно и най-често се разкрива чрез диалога. Същевременно, ако отсъствието на субективен елемент води до засилване на повествователното начало, то разказът за събитието е лишен от фабула и сюжет. Това е причината синтактичното изграждане на фразата да се отличава по това, че съществителното име най-често е съпроводено с немалко на брой прилагателни имена.

Синтактичното организиране може да се види и от друг ъгъл, в друга посока – не само хоризонтално (в границите на стиха), но и вертикално. То е свързано с определяне мястото на т.н. “опорна” дума, изясняваща и смисъла, придаваща завършеност на двустишието като цяло, например:

“Мъртвият гражданин – никога няма слава и почит.

Живите дават само на живия слава.

Няма по-лошо от участта на мъртвеца” – Архилох

         Един от най-древните елински поети, от когото дори са се съхранили отделни стихотворения, е Калин от Ефес. Калин и Тиртей са създали от елегията един хоров, маршов жанр, известен в античната лирика като ембатерий, т.е. „военен марш“.

„О, хубаво е за храбреца да умре

Във първите редици на борбата

В защита на родината...“ – Тиртей, „Благозаконие“

         Най-бележитият сред ранните елински поети, който е работил очевидно много ефективно в три жанра (елегия, ямб, дитирамб), е Архилох. Той е живял през 7 в.пр.н.е., родом от остров Парос. За него знаем, че е бил син на аристократ и майка-робиня. Поради сложния произход на поета, той е бил принуден да се подвизава като наемен войник до края на живота си.

         Друг поет от края на 7 в.пр.н.е. е Мимнерм от Коофон. Той е бил голям майстор на любовната елегия. Това е първият поет, името на чиято любима е достигнало до нас – Нано. На нея той посвещава цял сборник от любовни елегии, които не са достигнали до нас.

         За създател на гражданската и философката елегия е смятан Солон, чието име в древността е било изписано на приза на храма на Аполон в Делфи, заедно с имената на останалите шестима мъдреци. Солон е роден около 640 г.пр.н.е. и в началото на 6 в. вече е бил един от най-видните атиняни, бил е архонт. Той е създал корпуса от закони на Атина, който е написал в елегически дистихон и са били издълбани в мраморни плочи, разположени в агората.

         

Старогръцка лирика. Еолийска мелика. Алкей и Сафо.

         В продължение на три столетия (7 – 5 в. пр.н.е.) настъпва една забележителна епоха на разцвет на елинската лирика. Срещу строго закованата, еднообразна форма на епоса, заключен в хекзаметъра, в епохата на лириката се налага едно изумително богатство от лирически форми и жанрове.

         Много съществено различие между епоса и лириката е музикалния съпровод, който заема много по-съществено място в лириката, отколкото в епоса. При епоса има скромен съпровод на лира, докато в лириката музикалната компонента заема по-съществена форма.

         „Лад“ е съотношението между устойчиви и неустойчиви звукове в музикалната система. Последователността на стъпалата в тази система оформя гамата.

         От 18-и век насам в европейската музика се различават две основни ладови системи – мажор и минор. Мажорният лад се свързва с представата за жизнерадостна, весела музика. Минорният лад се свързва с представата за скръбни, сподавени настроения.

         В елинската древност е имало пет основни лада, чиято характеристика е не толкова и не само музикална, но и етно-езикова, т.е. съответните лирически жанрове са имали някаква специфична музикална характеристика, но са били свързани и с определени старогръцки диалекти. Интересно е обаче, че в съвременната европейска култура гамата е проспективна (т.е. отдолу нагоре), а в елинската култура движението е обратно и основно е имало две тетрасъзвучия.

         Основни ладове:

·         Йонийски

·         Дорийски

·         Еолийски

Второстепенни ладове:

·         Лидийски

·         Фригийски

Лирическите жанрове са десетки и са доста различни, но можем да разглеждаме лириката в рамките на три основни двуделения:

1)   Според типа изпълнение

a.    декламативна лирика: жанрове, които са по-близо до епоса

b.    песенна лирика: стихове, които са били изпявани

2)   според начина на изпълнение

a.    солова (монодична) лирика

b.    хорова лирика

3)   според съпровождащият инструмент

a.    китаристика (от гр. китарон – лира)

b.    авлетика (от гр. аулос – флейта)

Еолийската мелика изпъква със забележителна поетическа школа на остров Лесбос, родината на Алкей и Сафо.

Сафо (втората половина на 6 в. – началото на 5 в. Пр.н.е.)

         Тя е най-прочутата поетеса в древността. Родена е в семейство на аристократи. По време на бунта срещу аристократите на о-в Лесбос (края на 6 в.) Сафо бяга от острова. В главния град на острова – Метилене, Сафо организира своя певческо-музикална танцова школа, където обучава млади девойки. Създава свой специфичен стих, оказал огромно влияние върху римската поезия.

         „О, красива, о, прекрасна девойко“ – обръщение към булката

         „Посрещнете хубавоногата нимфа, дружино“

         От стиховете й до нас са достигнали около 150 фрагмента. Била е омъжена и е имала дъщеря. Според легендите в по-късните й години Сафо се влюбила в младия красавец Фаон, който не отвърнал на любовта й и тя, отчаяна, се хвърлила в морето от Левкадската скала.

         Лириката на Сафо рядко излиза извън пределите на преживяванията, свързани с нейния затворен кръг. Тя е близка до фолклорната песен и влага лично съдържание в традиционните форми.

Алкей (620 – 580 г. Пр.н.е.)

         Алкей е от остров Лесбос. Враждебността му към лесбоските тирани Меланхос и Марсил става повод да бъде изпратен в изгнание.

         В своите творби поетът напада не само тираните, но и управниците изобщо. Бунтарството му го отвежда в Египет. Той не остава безразличен към личността и поезията на Сафо. Свидетелства за това са някои фрагменти, смятани за части от поетическа преписка между двамата. Последният сигурен факт за него е че през 580 г.пр.н.е. се завръща в родината.

         Творбите му, високо ценени през античността, били редактирани и издадени в десет книги ат александрийските филолози Аристофан от Византион и Аристарх. Вероятно са били подредени тематично, тъй като днес са съхранени наименования на групи стихотворения като „Бунтарски песни“, „Химни“, „Песни за пиршества“. Алкей възпява всичко, което го вълнува – политика, природа, богове, вино, любов.

         Алкей разработва и народни песни и пише свои за народни празненства. На разнообразните теми хармонира разнообразна метрика, заради която поетът е толкова ценен. Той използва голяма и малка „асклепиадова строфа“, „сапфическа строфа“ и най-често „алкеева строфа“(състои се от 4 стиха – 2 по 11 срички, третият – 10, а четвъртият – 9; съставена от различни метрически стъпки). Пише на родния си еолийски диалект, като използва форми, характерни за езика на Омир.

Омир. „Илиада“ и „Одисея“ – сравнителен анализ

         В основата си „Илиада“ е военна поема и отразява условията на живот по време на войната. „Одисея“ рисува предимно странстванията на героя в мирно време. Действието в „Илиада“ е съсредоточено в източната част на гръцкия свят, като показва стремежа на гърците към изток; с изключение на малки епизоди, събитията в „Одисея“ се случват на запад (о-в Итака). В „Одисея“ по-ясно се проявява разлагането на царската власт и засилването на родовата аристокрация, а заедно с това се появява и по-значителна представа за боговете. В нея също могат да се видят черти на по-зряла мисъл. Първобитното мислене се отличава с простота и конкретност. С умственото развитие мисълта придобива абстрактен характер.

         Абсолютно сигурно е, че създаването на „Илиада“ предхожда това на „Одисея“. Не е достатъчен аргумента, че действието с „Одисея“ е последващо спрямо това „Илиада“. В „Илиада“ са описани 52 дни от епичната десетгодишна война между ахейци и троянци, докато в „Одисея“ се разказва за завръщането на един от най-именитите ахейци, участвали в покоряването на Троя – хитроумният Одисей. Филологическите доказателства за това, че „Илиада“ предхожда „Одисея“ – стилът на „Илиада“ е по-старинен, по-архаичен от стила на „Одисея“. Такъв стилов маркер, който е ясен и категоричен е употребата на разгърнати сравнения. В „Илиада“ има 218, а в „Одисея“ – 53 разгърнати сравнения. Друг белег на стилова диференциация е употребата на абстрактни съществителни. Композиционно „Одисея“ е много по-сложна.

Героическа идеализация в Омировия епос. Способи и средства

         През 1941 г. Михаил Бахтин (руски литературовед и културолог) пише студията „Епосът и романът“, в която разглежда двете явления на старогръцката литература и в опита си да ги оразличи прави фундаментално откритие. Според Бахтин романът е възникнал в зоната на контакта. Той въвежда едно много важно, същностно понятие – абсолютна епическа дистанция. Това е отстоянието във времето между предполагаемото събитие, описано в една епическа песен, поема, епос и времето на възникване на самия епос. Ако приемем, че Омир е създал „Илиада“ и „Одисея“ в първата половина на 8-и век пр.н.е., а Троянската война се е състояла през втората половина на 13-и век пр.н.е., то абсолютната епическа дистанция на двете поеми е около 400-450 години. Според Бахтин именно това е генераторът на героическата идеализация. Героите имат много впечатляващи, изпъкващи черти, които е наложително да бъдат идеализирани. Историческото мислене на митологическия човек е инволютивно. В развитието на цивилизацията то е еволютивно. В митологическите култури идеята е за движение от съвършенство към упадък. Инволютивното развитие в митологическите култури придобива завършен вид при Овидий („Метаморфози“) с идеята за трите века – златен, сребърен и бронзов. Въз основа на тази парадигма на упадъка, абсолютната епическа дистанция поражда героическа идеализация. Инволютивното мислене препраща към образци от миналото, които са недостижими за съвременността. Има два начина за постигане на героическа идеализация – чрез поредица от сложни съставни епитети (Одисей и Ахил са описвани чрез 45-46 постоянни епитета) и чрез прост наглед (онагледяване на съвременниците на поета-рапсод и героите от сказанието – какво могат едните и какво – другите). Героите, изобразени в поемите са разположени върху една своеобразна пирамида, в чиято основа са героите-бойци, които изнасят войната на плещите си; нагоре са героите, а на върха – най-големите герои – Ахил и Хектор. Ахил е боецът, който ще реши изхода на войната, а Хектор е опората на Троя, чиято гибел би означавала гибел за Троя. Но и древният рапсод, както и древният слушател, не може да не си задава въпроса „Какво ще се случи при срещата им?“. Древният човек е познавал добре тези сказания, но Омир прилага простия наглед при героическата идеализация в 22-ра песен, когато Ахил и Хектор се срещат. Това са най-силните мъже, които стоят на върха на войнската пирамида. Парадоксално е че юнак като Хектор не би следвало да бяга при вида на Ахил, а Ахил описван като „бързоног“, би трябвало да може да го догони. Бягството на най-личния троянски герой свидетелства за могъществото на Ахил (прост наглед). Ахил бързо побеждава Хектор, но това не му е достатъчно – той връзва мъртвия герой за колесницата си и обикаля с него няколко пъти града. Това е най-драстичният пример за прост наглед.

         Омировият епос е с форма на колективна памет, еталон за поведение, средство за идеологическо и естетическо възпитание на поколенията.

Основна проблемно-естетическа характеристика на Омировия епос

         „Илиада“ – заради гр. Илион (другото име на Троя), може да се преведе като „песен за Троя“. Непосредствен повод за войната е открадването на хубавата Елена. Тя е дадена Парис като награда за услугата, която е направил на боговете. На сватбата на Пелей и морската богиня Тетида (родители на Ахил) единствено Ерида (богиня на раздора) не е поканена. За да си отмъсти тя подхвърля между Афродита, Атина и Хера ябълка, на която пише „за най-красивата“. Възниква спор коя заслужава най-много ябълката. За арбитър е избран Парис. Тази богиня, която ще бъде предпочетена, не само ще осигури на Парис възможността да получи Елена, но ще доведе и до разделение в лагера на боговете. Оформят се две страни – богове, привърженици на троянците, които смятат, че Троя трябва да продължи да съществува и богове, подкрепящи похода на ахейците и желаят Троя да бъде унищожена. Афродита е почетена като най-хубава и подкрепя Троя, а Хера и Атина са пренебрегнати и застават на страната на ахейците. Самият Парис е от тези герои, които са важни за митологията. Обикновено раждането на такива герои е свързано с необичайни събития. Има предсказание, че неговото раждане ще доведе до гибелта на Троя. Съответно, когато се ражда се опитват да се освободят от него. Той обаче оцелява и след това трябва да се върне и да докаже, че е царски син. Не е случайно, че именно Парис трябва да избере коя е най-хубавата измежду богините.

         Парис заминава за Спарта на гости на Менелай (брат на Агамемнон и законен съпруг на Елена), който има неблагоразумието да замине за Крит и да остави жена си с Парис. През това време парис се възползва и отвежда Елена в Троя. Елена била жена, желана от мнозина. В един момент кандидатите за ръката й разбират, че само един от тях ще я получи, затова се съгласяват, че ще си помагат един на друг. Когато Менелай изпада в беда, другите му се притичат на помощ. Това пак е една митологична мотивация – имало е споразумение на базата, на което останалите му помагат.

         Има и хипотеза, че причината за войната е съвсем друга. Тя е свързана с това, че Зевс решил да намали броя на хората на земята, защото станали прекалено много и шумни, създавали проблеми и пречели на боговете, пируващи на Олимп. Какъв е начинът да се разреди населението? – войната.

         Друга интересна възможност подсказва Богдан Богданов в книгата си „Омировия епос“. Той съсредоточава вниманието си върху два персонажа, които са важни за „Илиада“ – Ахил и Елена.

         Ахил не е случаен герой – той е потомък на смъртен и богиня. Това му придава един особен статут, той е неуязвим и може да бъде убит само в петата. Неговият образ е все пак доста очовечен, той не е божество. Самата му съдба е да умре – избира кратък и славен живот пред дълъг и безславен.

         Тезата на Богданов е че вероятно преди Ахил да се превърне в този герой, който ни представя Омир, зад неговия образ е стояло някакво древно тесалийско божество, може би същество на огъня. Героят идва от Тесалия, Гърция, племето на мирмидонците. Ако проследим характера на Ахил – начина, по който реагира, има нещо свръхестествено в него, нещо, което надхвърля обикновената човешка мярка и което не може да се обясни само с факта, че е син на Тетида, тъй като има и други герои, потомци на богове, но такива неща при тях не се наблюдават. Например, когато Ахил се разгневи, неговият гняв не е просто човешки, той е ужасен. Но не толкова гневът му срещу Агамемнон в първа песен, колкото гневът към враговете – троянците, когато вече има личен мотив.

         Един друг известен момент, подкрепящ тезата на Богданов, е когато Ахил се оттегля от бойните действия и троянците вече настъпват. До оттеглянето на Ахил троянците си стоят до крепостната стена, но когато Ахил се оттегля, те не само посмяват да пренесат бойните действия извън крепостта, но и в един момент притискат ахейците в собствения им лагер. Хертор, предводителят на троянците, дори подпалва един от корабите им. Тогава Ахил не се стърпява и излиза, изправя се в цял ръст и изревава. Троянците едва ли не падат от страх, когато го виждат.

         Друг подобен пренос може да се види в образа на хубавата Елена. Много е интересно и неправдоподобно отношението към нея – това е една чужденка, заради която се води война срещи техния град. Колкото и да са гостоприемни троянците, доброжелателни и благородни, тя е пряката виновница за техните неволи. И въпреки това в поемата липсва какъвто и да било елемент на бунт, заговор, недоволство срещу Елена. Като че ли самата й поява събужда възхищение, почит, едва ли не благоговение у тези, които я наблюдават и вероятно не е само заради хубостта й. Затова Богданов твърди, че вероятно и при Елена има нещо подобно като при Ахил. Вероятно тук става дума за древно божество на плодородието, Богданов го нарича „божество на вегетацията“ – това са тези богове, свързани с плодородието на земята, изобилието на реколтата. Това божество се свързва с една много древна практика – кражбата на култови изображения.

Старогръцка митология. Характерни особености. Периодизация. Митове и легенди.

         Основна характеристика на всяка митология са космогоничните митове. Основната посока на движение в тях е от хаос към космос.

         Възникване на света и първите божества според Хезиод – „Теогония“

         Много характерна черта в космогоничните митове е инцесуалният сюжет. Друг елемент изобилстващ в елинската митология е антропофагията (Кронос изяжда децата си).

1. фетишизъм

2. тотемизъм

Метаморфози

         Това е един доста по-късен комплекс от фазата на анимизма, за която е характерно тоталното отелесняване на богове и хора. Метаморфозите могат да бъдат : петроморфни, дендроморфни, зооморфни, миксантропически.

·              Петроморфни са преображенията на герои в предмети (гр. Петрос – камък).

·                            Дендроморфни са преображенията на герои в растения

·                           Зооморфни са преображенията на герои и богове в животни

·      Миксантропически са тези форми, в които човешкото е смесено с животински черти.

Периодизация

         1. Доолимпийска митология

Това е най-древната фаза на митологията, която е известна като хтоническа митология. Това е фазата на чудовищата, които се пръкват от земната гръд. Характерно за тази фаза е дисхармоничното, страхвитото начало. Присъщи на тази фаза са също триликите чудовища – богините-отмъстителки - Ериниите; владичиците на съдбата – Мойрите; трите горгони и др.. Всички, с изключение на триглавото куче Цербер, са женски.

         2. Олимпийска фаза

Това е една културна фаза от развоя на древногръцката митология, свързана с победата на боговете от олимпийското поколение, начело със Зевс. Тази фаза започва около средата на 2-то хилядолетие пр.Хр. и е свързана с установяването на патриархални общества.

·         Антропоморфизация на боговете

·         Унищожаване на чудовищата от героите

·         Поява на многобройни паралелни богове, които оформят двойки

3. Фаза на разпад

Тази фаза започва с появата на елинската словесност, с раждането на древногръцката литература.

·         Поява на герои, които дръзват да се опълчат срещу боговете, да премерят сили с тях, да им съперничат и да не се подчиняват.

Същност на митологията. Разлика между мит и легенда. Фетишизъм, анимизъм, космогонични митове.

         Митологията представлява неизбежно и необходимо стъпало в развоя на човешката култура. Тя е преход от предкултура към култура. Всяка митология е и панепистемия („всезнание“), т.е. съдържа цялото тогавашно познание (космология, право, морал, литература, медицина и др.) в неразчленен вид. Понятието панепистемия е въведено в българската литература от д-р. Петър Берон.

         Ритуално-магически характер. Словото в митологическата култура е творящо слово. В този смисъл то е заредено с огромна творческа и магическа енергия (напр. „Битие“).

         Словото е не само магическо, но и ритуално, свързано е с някакъв особен религиозно-магически ритуал. Джеймс Фрейзър обобщава двата основни типа магия, присъщи на митологическата култура – контагиозна (има контакт с обекта на магията) и имитативна (имитира върху макет онова, което извършителят на магията иска да постигне).

         Първата тропа, възникнала в езиците още в етапа на предкултурата е тропата, свързана с табуирането на определени думи, т.е. перифразата. Табуира се, понеже словото е магическо. Във всички древни религии се забранява изричането на божието име напразно.

         Създателят на научния социализъм Карл Маркс твърди, че всяка митология притежава несъзнателно художествен характер. Всяка митология представлява сбор от сакрална космогония и фантастичен фолклор.

         Митът в първоначалния си вариант не може да бъде възстановен. Митовете обясняват явления, които не могат да с обяснят по друг начин. Първичният мит е бил устен текст. Вторичните митове биват събирани в писмени паметници – Хезиод – „Теогония“, „Дела и дни“; Омир – „Илиада“, „Одисея“.

         Основна характеристика на всяка митология са космогоничните митове – за произхода на света. Основната посока на движение в рамките на митологичната култура е от хаос към космос. Характерно за тези митове е че всяко божество отговаря на природно явление. Ако се открие в една легенда, мит, сказание засвидетелствана инцесуална връзка, това непременно сочи за изключителна древност. Колкото по-първичен е един мит, толкова по-неразколебима е колективната гледна точка.

         Етапи на митологично мислене:

1)   Матриархат

a.    Няма разделение, осмисляне на биологичните и социални функции

b.    важно е раждащото начало

c.     тенденция всичко материално да се превръща във физически живо същество

d.   Фитоморфни митове (превръщания в растения)

e.    Анималистични митове

2)   Патриархат

a.    Характерно е разделянето на земеделието от животновъдството, появата на занаяти

b.     култът към боговете може да се смесва

c.    Появяват се митове за герои

d.   Антропоморфни митове

Първични и вторични митове:

·         Първичните митове възникват по време на робовладелския стой и се смятат за буквално достоверни. Целта им е да обяснят произхода на света, да въведат ред в хаоса, превръщайки го в космос.

·         Ако първичните митове представляват глобална идеология, то вторичните съжителстват и с други форми на идеологично конструиране – митологията клони към литературно-художественото.

Фетишизъм: преданимизъм и анимизъм (анимус – дух, анима – душа)

Фетишизмът е много ранен етап, където няма още абстрактни понятия (протоезици). В ранната фаза от развоя на езиците е имало основно съществителни, глаголи и вероятно наречия, обозначаващи начина на действия. Първобитният човек не е можел да се абстрахира, да мисли в абстракции, поради което божествата са му били в помощ. Например Танатос е бил мислен не като смъртта изобщо, а като конкретен бог, преносител и извършител на смъртния акт.

Фетишите са свещени, обожествени предмети, преди всичко защото са символизирали вещно божества. Тъй като човекът не е бил в състояние да се абстрахира от предмета, в съзнанието на митологическия човек, ликвидирането на предмета (фетиша) означава смърт, край на обозначеното – бога/героя (пр. Мелеагър Еторийски, Балзак – „Шагренова кожа“).

В определен етап от развоя на мисленето и езика вече се появява способността на човек да се абстрахира, т.е. божеството може да излиза извън рамките на предмета, който го символизира. В тази фаза, която Георг Узенер нарича „преданимизъм“, се появяват боговете на дадено мигновение – даймоните (от гр. Демон).

Във фазата на анимизма, когато човешкото мислене постепенно се превръща от предметно в абстрактно, се появяват отелесняващите се духове и богове, т.е. такива, които придобиват телесен израз. Във фазата на преданимизма това са второстепенни богове (даймони), но във фазата на анимизма всичко се отелеснява – и богове, и хора. Боговете приемат облика, който пожелаят (животни, растения, предмети), но могат да претърпят и обратна метаморфоза.

В римската митология например тази анимистка фаза достига до един много интересен феномен. Според римската митология всеки човек притежава свой собствен дух-покровител, който се нарича гениус. От там вече в повечето културни езици навлиза познатата дума „гений“, която е запазила част от своето първоначално значение.

Тотемизъм

         Понятието произлиза от същ. име „тотем“, което идва от някой от езиците на американските индианци. От индиански „тотем“ означава „животно“, по-рядко „растение“ или „предмет“, почитани като прародител на племето. В много от митологиите животното-прародител е характерно за географската област, населявана от съответното племе. Много често това е животното, което осигурява оцеляването на племето и затова то бива обожествявано.

         В старогръцката митология се откриват много общи елементи между фетишизъм и тотемизъм. Например митологическия сюжет за основаването на т.нар. Седмоврата Тива (сев. Пелопонес). Според легендата основателят на Тива, цар Кадам, получава поръчение да основе град, на който той трябва да стане владетел и на този град-държава е отсъдено бляскаво бъдеще. Кадам следва свещената крава от стадото на Аполон, която го отвежда в областта Беотия и там кравата бива изядена от дракон. Кадам ликвидира дракона и избива всичките му зъби, като ги засажда в плодородната земя. От зъбите изникват въоръжени бойци, които започват да се бият помежду си. Оцелелите се превръщат в първите поданици на цар Кадам, които основават легендарната седмоврата Тива.