Всеки, който казва, че има само един живот явно не знае как да чете книги.

Всеки, който казва, че има само един живот явно не знае как да чете книги.

четвъртък, 20 август 2015 г.

3. Възпитанието като процес

Възпитателният процес се интерпретира като последователност от етапи, цялостното осъществяване на които би довело до постигане на предварително поставени възпитателни цели и задачи. В началото на възпитателния процес се поставя целта, а в края е резултатът. Темата за възпитателния процес е свързана с темата за неговата ефективност, т.е резултатност, доколкото в края на процеса ние можем да поставим въпроса за това доколко има съвпадение или разминаване между цел и резултат. Когато възпитанието не се мисли в контекста на образованието и неговото място се търси основно в рамките на семейната среда, в определени случаи по-трудно може да се коментира въпросът за осъществяването на възпитателния процес в училищната среда, независимо от класическата теза за несъмненото единство между възпитание и обучение, намираща проявление в израза „възпитаващо обучение” асоцииран с името на Хербарт. Възпитание в широкия смисъл на думата е осъществяването му не само в резултат на целенасоченост, но и поради възникване на социална ситуация, която може да не е предварително планирана поради нейната непредвидимост. Във възпитателния процес има много непредвидимост, неопределеност. Възпитателният процес предполага осъществяването на преходи от едно към друго състояние на развитието на личността :
·         Преход от грижа към възпитателни взаимодействия : отглеждане – възпитание
·         Като необходимост от корекции в личностното развитие : възпитание – превъзпитание* - като ново (повторно) възпитание
·         Като постепенна насоченост към самостоятелност и развитие : възпитание – самовъзпитание
Според Ст. Чернев в началото на възпитателния процес стои усвояването на знания, последвано от формирането на убеждения и привички, разчленяването на етапите на възпитателния процес има условен характер. Възпитателния процес започва със „запознаването на учениците с общите норми и изисквания на поведението”. Проявата на устойчивост в личността като в края на процеса е поставено „самовъзпитанието и самоусъвършенстването, самооценката и самоконтрола на своята дейност и поведение”. Първо са знанията (информационен компонент), последвано от формиране на отношение към тях (оценъчен компонент) и трансформирането им в поведение на личността (поведенчески компонент) според М. Белова.
Не всяко познание придобива личностна значимост за човека. Възпитателният процес се интерпретира и като преход от макро- към микросредата. Обществото (макросредата) предявява определени изисквания към младото поколение. Подчертава се значимостта на опосредствания характер на възпитателните действия и избирателното отношение на личността към тях : „Обществените изисквания се пречупват през вътрешния свят на личността. Личността не възприема изцяло и безусловно тези действия. Реализирането на възпитателните идеи зависи от степента на тяхната осъзнатост, подчертава се значимостта на субектността и избирателността на личността.
Няколко основни акцента :
·         На национално ниво, които придобиват статут на задължителни
·         Значимост на семейството, което принадлежи към микросоциалното ниво.
Важен въпрос в рамките на проблема за възпитателния процес е този на неговия обхват към който се отнасят възможностите и ограниченията на възпитанието. Всеки един тип ограничаване на обхвата на възпитанието дава отражение върху възможностите му да влияе върху развитието и формирането на личността (например свеждането на възпитанието само до периода на детството или интерпретирането на училищната институция като основно място за образование, а не толкова за възпитание).
Когато се застане от позициите на обучението и образованието, тогава възпитанието се приема като като нещо, което е вътре в тях, но когато се застане от позициите на семейството понятието придобива друг характер, то става водещо, през него се „пречупват” и образованието и обучението. Същото може да се каже и за въздействия, осъществявани от религиозни институции. Що се отнася до въздействия, осъществявани от извънучилищни институции, там може в определени моменти да надделява възпитателното в други – образователното. Училищният процес на възпитание се дефинира чрез последователност от „състояния“, които в своето задължително движение по тяхното изживяване водят до целта на възпитанието. Независимо от това, къде се реализира възпитанието не трябва да се забравя необходимостта от постоянство. Възпитанието не може да постигне съществени резултати, когато се действа грубо и с прекъсвания.
Изниква проблемът за противоречивостта в съдържанието на възпитанието. Тя се изразява в необходимостта от формиране на ценности и качества на личността, оценявани като значими за функционирането на обществото, но в определени случаи, те могат да се блокират едни други. Като примери могат да бъдат посочени патриотично, интелектуалното, физическото, нравственото, половото и др. възпитания. Тук се поставя въпросът за постигане на баланс и търсенето на уравновесеност при осъществяването на различни възпитателни операции, без която трудно бихме могли да очакваме формирането на уравновесени и хармонични личности.
Нужда от баланс има и по отношение взаимодействието между двете основни институции – семейството и училището. Дадено асоциално поведение също може да бъде резултат от възпитаност, от средата, в която е отрасло едно дете, одобряеми от общността, но нежелани от „по-голямото” общество, например в контекста на гражданствеността.
Възпитателния процес в последно време се обозначава с думата възпитаност (чрез възпитанието се достига определено равнище възпитаност, разбирана като интегративно свойство на личността) или с думата компетентност. Самата възпитаност – това може са да качества на личността или формирани нагласи, мотиви, ценности. Общо взето възпитаността е резултат от възпитателния процес.
Двата израза – „успешен живот” и „добре функциониращо общество” – са базови по отношение на компетентността. При „успешния живот” акцентът е върху индивидуалността, а при „добре функциониращото общество” - върху социалността. Успехът на индивидите включва : доходна работа, здраве, безопасност, политическо участие, социални мрежи, а успехът на обществото включва : „равенство и човешки права, екологична устойчивост и др.”
Цел – компетентност - резултат.

Възпитателния аспект е по-скоро „втъкан” в съдържанието на комплексите от компетентности. При първия комплекс от компетентности възпитателният аспект е ясно видим в третото основно понятие при всяка една от тях, а именно – отношения, докато знания и умения са с по-ясно очертана дидактическа насоченост. Компетентностите са пряко свързани с езиковото измерение (майчиният и чуждият език). Съдържанието на компонентите „знания” и „умения” може да бъде интерпретирано в контекста на интелектуалното възпитание.
Компетентност 1. „Общуване на майчин език”, в контекста на патриотичното възпитание.
Компетентност 2. „Общуване на чужди езици” – от гледна точка на интеркултурното възпитание тази компетентност формира положително отношение към „чуждата” езикова идентичност.
Компетентност 3. Математическа или в науката и технологията, което е основно за интелектуалното възпитание.
Компетентност 4. „Дигитална”, тук връзката е с нравственото възпитание, тя е безспорна, защото все повече внимание към справянето с проблеми при използването на информационните и комуникационно технологии именно с нравствен характер. Като производни на нравственото възпитание се открояват – правното, интеркултурното, гражданското или възпитанието в демократизъм.
Компетентност 5. „Социални и граждански компетентности”. От индивида се очаква да има интерес към социо-икономическото развитие, тук трябва да се преодоляват предразсъдъците и да се правят компромиси.
Компетентност 6. „Взаимодействие с хетерогенни групи” – справяне с разнообразието в плуралистични общества, значимостта на „емпатията“: (съчувствието е способността на човек да съпреживява емоциите, чувствата и мислите на другите. ) . Тази компетентност е нужна, за да може хората да учат, живеят и работят с други.
Интереса към трудовото възпитание води към инициативност и предприемчивост – то също се откроява в контекста на нравственото възпитание.
Друга компетентност е в контекста на естетическото възпитание, а именно „Културно осъзнаване и изразяване” – в рамките на литература, музика, визуални изкуства като се поставя акцент върху „желанието за култивиране на естетическа способност чрез артистическо самоизразяване и участия в културния живот”.

Очаквани резултати от възпитателния процес :
·         При различните компетентности се предпоставят резултати основно в сферата на интелектуалното, нравственото, естетическото, трудовото, интеркултурното, правното, гражданското възпитание. Обаче липсва компетентност, насочена към очаквани резултати от осъществяване на физическо възпитание. Акцентът е поставен върху духовността.
·         Доколкото в рамките на  образователната дейност възпитателните цели присъстват вътрешно, учителите, би трябвало да бъдат специално подготвени да „виждат” и практически да реализират  възпитателни задачи, насочени към формирането на една или друга компетентност.
Темата за възпитанието може да се характеризира с динамичност и нееднозначност на интерпретациите, но каквито и да са те нейното концептуализиране е задължително, особено за професионално-педагогическата дейност.
.


Няма коментари:

Публикуване на коментар